Джеймс Ролинс
Дяволската колония (28)

26.

31 май, 20:07

Луисвил, Кентъки

„Побързай и чакай…“

Монк все забравяше, че това е мотото на военните. Мразеше да стои на празни обороти — в този случай в буквалния смисъл на думата. Тримата седяха в кабината на „Лиърджет“ 55 при частния терминал на летище Луисвил и чакаха отряд от гарнизона Форт Нокс, който трябваше да ги ескортира до Златното хранилище. Чакаха вече повече от десет минути. Коляното му заигра нервно. Никак не му се искаше да оставя Кат в Сигма. Тя започваше да получава спазми и той с основание се тревожеше предвид напредналата й бременност. Кат твърдеше, че били просто болежки от дългото заседяване, но Монк беше достатъчно нервен, за да интерпретира и най-малкото неразположение като помятане или поява на контракции.

Кат постъпи практично и го разкара, но не и преди дълга прегръдка. Беше поставил длан на корема й — като горд баща, любящ съпруг и, както трябваше да си признае, като военен лекар, — за да се увери, че всичко е наред. Наясно беше колко уплашена бе тя по време на доклада след събитията в Исландия, макар че през цялото време успя да запази безизразна физиономия.

Монк обаче знаеше каква е истината.

А сега и тази вечерна разходка до Кентъки. Искаше да приключи колкото се може по-бързо и да се върне при нея. Обичаше мисиите и мразеше бездействието, но бебето наближаваше и той просто желаеше да е до нея и да масажира стъпалата й.

Да, такъв мъж беше.

Монк опря чело в стъклото.

— Къде са?

— Ще дойдат — отвърна Грей.

Монк се облегна в креслото си и изгледа кръвнишки приятеля си. Имаше нужда да стовари вината върху някого. Облицованата с клен на точици кабина имаше четири кожени седалки — по две една срещу друга. Той седеше срещу Грей, а Сейчан се бе настанила до партньора му и бе вдигнала ранения си крак на свободната седалка.

— Знае ли някой какво изобщо търсим тук? — попита Монк. Не очакваше отговор, просто търсеше начин да се разсее.

Грей — продължаваше да се взира през прозореца — каза:

— Може би аз зная.

Коляното на Монк спря да подскача. Сейчан изгледа Грей косо. Преди колелата на самолета да се отлепят от пистата във Вашингтон, планът бе просто „да отскочат и да хвърлят едно око на Форт Нокс“. Не беше най-гениалната стратегия, но никой нямаше представа за загадъчния източник на тези потоци неутрино. Странните показания, засечени от японския физик, можеше да се окажат важни, но може и да не бяха важни. Все едно бяха тръгнали на риба, но си бяха забравили въдиците.

— И какво според теб знаеш? — попита Монк.

Грей извади напъханата в страничния джоб на облегалката папка. Ако някой можеше да прехвърля най-разнообразни детайли и да получи обща картина, това бе именно той. Понякога Монк си мечтаеше и неговият мозък да може да работи така, но може би бе по-добре, че не можеше. Знаеше какъв товар често пада на плещите на приятеля му. Лично той напълно се задоволяваше да играе поддържащата роля. Все някой трябва да изхвърля боклука и да се грижи за кучето, нали така.

— Прочетох отново преценката на физика — каза Грей и го погледна. — Знаеш ли, че има синдром на Аспергър?

Монк сви рамене и поклати глава.

— Този тип е гений и в същото време има невероятна интуиция. Смята, че малките потоци неутрино, които е засякъл тук, на запад и в Европа, са от нещо, което е тясно свързано с веществото, предизвикало експлозиите в Юта и Исландия, но различно от него. Предполага, че новото вещество вероятно е някакъв сходен изотоп или може би дори страничен продукт от производството на взривоопасния материал. Така или иначе, убеден е, че между двете вещества има връзка.

— И накъде биеш? — попита Сейчан и скри прозявката си с юмрук.

— Другите древни нанотехнологични артефакти, открити в индианската пещера, са странните стоманени кинжали и златните плочки. — Грей впери поглед в Монк. — А у Пейнтър има две такива плочки. И Пейнтър е на запад.

— Къде са регистрирани другите отклонения? — попита Монк, който започваше да схваща.

— Има малък пик в Белгия, откъдето е тръгнал отрядът на Гилдията, с който си имахме работа в Исландия. Предполагам, че Гилдията разполага с една от плочките.

Вижте само как яростно преследваха племенницата на Пейнтър. Може би тяхната плочка се пази в Белгия. Сейчан свали ранения си крак на пода и се понадигна.

— А сега ние сме тръгнали да оглеждаме хранилище за злато.

Монк реши, че разбира какво означава всичко това.

— Мислиш, че във Форт Нокс също се пазят подобни плочки.

— Не — отвърна Грей и потупа папката. — Запознах се с историята на Форт Нокс и Монетния двор. Знаете ли, че Томас Джеферсън е помогнал за създаването на първата монетарница във Филаделфия? Дори изсякъл сребърни монети със собствения си облик за експедицията на Луис и Кларк. Освен това е сякъл и златни монети.

Монк се опита да проследи нишката на мисълта му, но не успя.

— Първият директор на монетарницата във Филаделфия бил Дейвид Ритенхаус. Подобно на Бенджамин Франклин и Джеферсън, той бил ренесансов човек — часовникар, изобретател, математик и политик. Освен това бил член на Американското философско дружество.

Монк се сети.

— Също като онзи французин, Фортескю. Той също е от групата, нали?

— Да. Всъщност Ритенхаус бил много добър приятел с Джеферсън, подобно на всички важни участници в тези събития. Със сигурност е бил човек от вътрешния кръг на Джеферсън, негов доверен другар.

— Ясно… — каза Монк със съмнение.

— Според дневника на Фортескю индианската карта била скрита от Джеферсън. — Грей цитира по памет: — „Хитроумен както винаги, Джеферсън измисли как да запази индианската карта и да я скрие, като същевременно не позволи тя да попадне в ръцете на безликия враг. Щеше да използва златото, за да я скрие пред очите на всички. Никой не би заподозрял, че съкровището е скрито в сърцето на Печата“.

Сейчан схвана преди Монк.

— Смяташ, че Джеферсън е скрил картата в монетарницата с помощта на Ритенхаус — каза тя. — Тоест скрил я е пред очите на всички.

— Да. През хиляда деветстотин трийсет и седма филаделфийската монетарница била опразнена и златото било пренесено във Форт Нокс. От онова време има сведения за откриването на стари кюлчета от хранилището на монетарницата, от времето на колониалната епоха. Това злато също било преместено във Форт Нокс.

— Което означава, че картата също може да е била преместена — рече Монк. — Но как можем да сме сигурни? Как може никой да не забележи карта от злато, особено ако е напъхана в череп на мастодонт?

— Не зная — каза Грей. — Ще трябва да проверим. Но има и още нещо. Фортескю пише, че индианската карта била направена от същото „злато, което не може да се разтопи“, тоест от същия материал като плочките с надписите.

Монк го разбра.

— Значи ако плочките излъчват неутрино, същото би трябвало да се отнася и за картата.

Грей кимна.

Монк се облегна, възхитен егоистично от начина, по който работеше уникалният ум на приятеля му. С подобно проникновение можеха да се върнат във Вашингтон преди полунощ.

Скърцане на спирачки го накара отново да погледне навън. Голям джип „Хъмви“ в пустинни цветове спря до самолета.

— Ей, най-после дойдоха — изсумтя Монк.

 

 

20:37

„Възможно ли е картата наистина да е във Форт Нокс?“

Измъчван от безпокойство, Грей седеше на задната седалка и гледаше през прозореца.

Хъмвито се носеше с рев по магистрала „Дикси“, после рязко зави към Златното хранилище. В бронирания звяр бяха и придружителите им — четирима войници от гарнизона на Форт Нокс. Стигнаха портала на базата и след показването на пропуски дежурният им махна да влизат. Машината продължи в топлата вечер към най-охраняваната сграда в страната — Златното хранилище на Форт Нокс.

Грей се загледа в крепостта, осветена в нощта като някакъв гранитен затвор, издигащ се в голо поле и опасан с огради. На портала имаше бронирани кабини за охраната, а от четирите ъгъла на хранилището се издигаха кули, подобни на яките кули на средновековен замък. Грей знаеше, че вътре има допълнителни нива на защита срещу евентуално нападение — алармени инсталации, камери, въоръжена охрана и по-езотерична технология като биометрични анализатори, скенери за лицево разпознаване и дори сеизмични сензори. И това бяха само мерките, познати на широката публика. Останалите защити бяха засекретени. Носеха се слухове, че комплексът може да бъде потопен за минути, било то във вода като Френската национална банка или в отровни газове.

Разбира се, за да се стигне до серията портали, първо трябваше да се мине през военната база около хранилището, а тя заемаше площ над 40000 хектара — обезкуражаваща задача предвид разположените в нея многобройни хеликоптери, танкове, артилерия и трийсет хиляди войници.

Грей погледна в скута си.

Влизането беше трудна задача, освен ако не покажеш златния билет.

Президентската заповед, сгъната и положена на коляното му, имаше архаичен и в същото време официален восъчен печат и носеше прясно нанесения подпис на президента Джеймс Т. Гант. Златното хранилище не предлагаше туристически обиколки, достъпът на посетители бе забранен и само двама американски президенти бяха стъпвали в него. Единственият начин да се влезе бе с президентска заповед. Грей знаеше, че документите вече са изпратени на началника на комплекса. Трябваше да се срещнат с него на главния вход.

Грей докосна печата и се запита какво ли ще се случи, ако го счупи преди началникът да провери документите. Подобна постъпка би била глупава. За изкопчването на заповедта за толкова кратко време бяха мобилизирани всички ресурси на Сигма. Но пък президентът Гант беше задължен на организацията, която му бе спасила задника в Украйна. Именно затова началникът на кабинета в Белия дом прие обаждането на Кат.

Президентската заповед бе конкретна и важеше за тримата посетители само за тази нощ. Грей хвърли поглед към Сейчан и Монк. Според документите имаха право само на една обиколка на хранилището с придружители, с цел да потърсят евентуална заплаха за националната сигурност и да я изнесат от района на сградата. И това беше всичко. Престъпването на тези разрешения щеше да се приеме като враждебно действие.

Военният джип зави по шосе „Златно хранилище“. Въпреки разрешителното на портала, охраняван от две кули, имаше допълнителна проверка. Издържаха и нея и продължиха по дългия път към главния вход на крепостта.

— Скъпа, прибрахме се — тихо промърмори Монк, прикрепи изкуствената си ръка към китката и раздвижи пръсти.

Все още разтревожен и изпитващ нужда да се занимава с нещо, Монк бе използвал петдесеткилометровото пътуване да направи бърза диагностика на новата си ръка. Дори след години беше изнервящо да видиш как отделената протеза се движи сама като в някакъв евтин филм на ужасите. В китката на Монк имаше вграден предавател, който можеше да контролира моторите на протезата и осигуряваше достъп до другите й уникални характеристики. За щастие придружителите им пропуснаха малкото изродско представление на задната седалка.

Накрая джипът спря и висок мъж с тъмносин костюм тръгна към тях да ги посрещне.

Явно беше началникът на хранилището. Беше по-млад, отколкото очакваше Грей — малко над трийсетте, с късо подстригана руса коса и наперена походка, която направо крещеше, че е от Тексас. Ръкуването му бе твърдо, но без скрита заплаха.

— Мичъл Уолдорф — представи се той с леко провлачен акцент. — Добре дошли в Хранилището. Рядко имаме посетители. Особено в такъв час.

Сиво-зелените му очи проблеснаха развеселено.

Грей представи групата и президентските заповеди. Домакинът им погледна бегло документите и ги поведе към входа — военният им ескорт остана отвън. В мраморното преддверие Уолдорф предаде документите на някакъв униформен, грамаден тромав чернокож, в чието изражение нямаше нищо приветливо. Без да каже нито дума, той изчезна зад врата с надпис „Капитан на охраната“. Грей предположи, че документите им ще бъдат подложени на подробна проверка. Кат им беше осигурила желязно прикритие и фалшиви документи за самоличност на агенти на Службата за национална сигурност. Надяваше се, че документите ще се окажат изрядни.

А междувременно самите те също трябваше да минат през проверка.

— Такъв е последният протокол за сигурност — обясни Уолдорф. — Добавиха го преди два месеца. Пълен скенер на тялото. В наши дни всичко трябва да се проверява най-подробно.

Грей влезе в машината и стоически изтърпя сканирането, докато един техник с униформа на полицай от Монетния двор наблюдаваше резултатите на малък екран. До него имаше и друг служител, но като цяло в комплекса не се виждаха много хора. Но пък от друга страна, повечето мерки за сигурност бяха електронни и скрити от поглед.

След като сканирането приключи, техникът даде знак на Грей да влезе в огромната зала. Докато чакаше останалите, Грей се загледа в гигантските везни, изложени до черната стена. Извисяваха се на повече от три и половина метра и имаха блюда с диаметър метър и двайсет. Малко по-нататък се издигаха масивните стоманени врати на самото хранилище. Над тях се мъдреше печатът на Държавния трезор, изработен от злато.

— Не можете да внесете това — каза техникът зад него.

Грей се обърна — очакваше, че Сейчан отново е създала някой проблем. Да не би да беше забравила случайно някоя кама по тялото си? Причината за смаяната реакция на техника обаче бе Монк.

Приятелят му — още стоеше в кабината на машината с вдигната изкуствена ръка — възрази:

— Това е закрепено за мен.

— Съжалявам. Ако скенерът не може да хване нещо, то остава тук. Можете да изчакате при изхода или да оставите протезата си при нас.

— Такива са правилата — обади се груб глас зад Грей.

Той се обърна и видя, че капитанът на охраната се е върнал.

Бузите на Монк вече пламтяха.

— Добре. — Той докосна магнитните връзки, прикрепящи ръката към имплантите в китката му, и подхвърли протезата на друг техник, който я сложи в пластмасова табла за вещи. Монк мина отново през скенера и подметна: — Държа да ви уведомя, че тези правила са в нарушение на Закона за инвалидите.

Капитанът на охраната пропусна думите му покрай ушите си и се представи.

— Капитан Линдъл. Аз ще ви съпровождам, докато сте тук. Началникът ще отговори на всичките ви въпроси, но преди да отворим хранилището, имам едно питане — какъв точно е размерът на заплахата за националната сигурност, която разследвате?

— Боя се, че не можем да разкрием това, сър — отвърна Грей.

Този отговор не се хареса на Линдъл. Грей разбираше реакцията му. И той нямаше да е особено щастлив, ако беше на негово място.

— Честно казано, най-вероятно заплахата не е голяма и може да имаме проблеми дори с идентифицирането й. Ще се радваме на всяка помощ, която можете да ни предложите вие или офицер Уолдорф.

Молбата за сътрудничество като че ли умилостиви Линдъл.

Донякъде.

— Тогава да почваме.

Отиде до вратата на хранилището и въведе дълъг код. Още двама души чакаха да направят същото. Нямаше човек, който да разполага с пълната комбинация за ключалката. След като те приключиха, капитанът на охраната вкара още един допълнителен код.

Червената светлина над панела се смени със зелена и стоманената врата, тежаща цели двайсет тона, започна да се отваря сама. Измина цяла минута, преди да се образува достатъчно широк отвор, през който да минат.

— След мен, ако обичате — каза Уолдорф и влезе. Явно щеше да играе ролята на техен водач.

Линдъл застана най-отзад, за да не ги изпуска от поглед.

— В момента — започна Уолдорф — тук се пазят около сто и петдесет милиона тройунции или четири хиляди шестстотин шейсет и пет тона злато, достатъчно за изливането на куб със страна шест метра. Разбира се, това не е особено удобен начин за съхраняването му. Именно затова е и Хранилището. Изградено е на два етажа, като всеки етаж е разделен на по-малки помещения. Ще влезем на първия етаж, но има и подземно ниво.

Уолдорф се дръпна да им направи път и се обърна към Грей.

— Това означава, че трябва да проверите голяма площ. Ако има някакъв начин да ограничите търсене то, сега е времето да го кажете. Иначе ще останем тук доста време.

Грей мина през дебелата стоманена врата и се озова в коридор, разделен на по-малки хранилища. В тях проблясваха златни кюлчета, наредени от пода до тавана. Самият им брой всяваше смут.

Грей успя да откъсне поглед от златото и се обърна към Уолдорф.

— Предполагам, че първият ми въпрос би трябвало да е дали тук не се съхранява нещо необичайно, нещо различно от златни кюлчета.

— Какво? Като контейнери бойни отровни вещества, наркотици или биологично оръжие ли? Чувал съм какво ли не. Дори че тук се пазят телата на Джими Хоффа^[1] и на извънземните от Розуел. В миналото тук наистина са се държали някои безценни исторически предмети. През Втората световна война сме съхранявали оригиналите на Декларацията за независимостта и Конституцията, както и английската Велика харта на свободите и скъпоценностите на няколко европейски държави. Но от десетилетия тук не се е променило почти нищо. Всъщност от много години в Хранилището не е влизало или излизало никакво злато.

— Тогава ми разкажете за самото злато — каза Грей. — Виждам много кюлчета, но има ли и други златни предмети освен тях?

— Разбира се. Пазим отделни златни монети и кюлчета, направени от стопени монети. Освен стандартните кюлчета имаме и по-стари — тухли, плочки, блокчета и какво ли не още.

— Стари златни кюлчета? — насочи се направо към целта Монк.

— Да, сър. Имаме кюлчета от всеки период на американската история.

Грей кимна и каза:

— Точно това искам да видя. И по-точно всичко от Монетния двор във Филаделфия от времето на колониалната епоха.

Дружелюбният маниер на Уолдорф леко поизстина.

— И какво общо с националната сигурност има това?

— Не сме сигурни — каза Грей, което в общи линии беше самата истина. — Но бихме могли да започнем оттам.

— Добре, вие ръководите това търсене. Ще трябва да слезем долу. Повечето злато там не е било местено, откакто е било домъкнато в Кентъки с вагон.

Уолдорф тръгна към стълбището и ги поведе към подземното ниво. Грей отново се запита дали комплексът наистина е бил проектиран така, че да бъде залят при пробив в охраната. Представи си как Хранилището се пълни с вода и как се дави насред цялото това богатство.

— Оттук — каза водачът им и закрачи енергично по коридора.

Хранилищата тук не бяха грижливо подредени като горе, най-вече заради различните форми и размери на кюлчетата.

Уолдорф махна с ръка напред.

— Цялата тази част е от Филаделфия. Има злато от първите серии на монетарницата. То се пази в отделението в дъното. Елате.

Когато стигнаха, Линдъл отключи решетъчната врата. Помещението изглеждаше натъпкано както падне — но, за съжаление, беше пълно. Една част се заемаше от правоъгълни блокове с различни размери, приличащи на малки наковални, в друга бяха струпани пръчки с квадратно сечение, в трета — плоски плочи с размерите на поднос за обяд.

Грей погледна смаяно помещението, представяше си вълните субатомни частици, минаващи през това място. Ако това бе правилното хранилище, как щяха да открият иглата в златната купа?

Монк, който никога не се обезкуражаваше от тежката работа, се провря вътре и започна да търси. Бе повече човек на действието, отколкото на дълбоките размисли — и понякога това си заслужаваше.

— Хей, я елате да видите. — Монк посочи една от широките плочи, подредени на по-малка купчина. — Маркирано е с Държавния печат.

Грей застана до приятеля си. В центъра на златната плоча имаше грубо отпечатан белоглав орел, стиснал маслинена клонка и сноп стрели.

— Нали помниш какво пише Фортескю за печата — каза Монк.

Грей помнеше много добре: „Никой не би заподозрял, че съкровището е скрито в сърцето на Печата“.

— Може би е имал предвид Държавния печат — добави Монк.

Грей огледа плочата. Беше с размери около трийсет и пет на двайсет и пет сантиметра, дебела около два и половина. Не разполагаха с точно описание на размерите на намерената в черепа на мастодонт стара индианска карта, но пък едва ли беше била много по-голяма.

Огледа помещението. „Тези плочи са над сто“. Коя точно търсеха? Дали върху някоя от тях, скрита сред останалите, бе изобразена груба карта? Имаше само един начин да разберат. Трябваше да последва примера на Монк. Беше време да се прибегне до груба сила.

Махна към купчините и каза:

— Като начало да ги извадим навън. Една по една.

 

 

21:10

Сейчан стоеше отстрани, докато Грей и Монк изнасяха златните плочи от малкото помещение и ги нареждаха отвън. Раненият й крак не й позволяваше да им помага! Но и дори нищо да й нямаше, щеше да й е трудно да ги вдига — всяка тежеше повече от трийсет килограма.

Нямаше представа как Монк успява да се справи само с една ръка.

Двамата вече бяха свалили якетата и запретнали ръкави. Грей оглеждаше плочите и от двете страни за някакви следи от карта. Беше помолил двамата домакини да ги оставят сами. Без да възразяват, Уолдорф и Линдъл се бяха отдалечили и разговаряха шепнешком, но без да откъсват очи от тях.

Капитанът на охраната изглеждаше мрачно подозрителен.

И с пълно право.

Дотук бяха проверили половината плочи, но без успех.

Грей излезе с поредната плоча. Устните му бяха побелели и стиснати, но не от напрежение, а от нещо близко до отчаяние. Наведе се, нагласи я изправена и огледа и двете страни. По челото му беше избила пот.

Сейчан изкуцука при него.

— Аз ще гледам от едната страна, а ти гледай от другата.

— Благодаря. — Той я погледна над изправената плоча. — Мислиш ли, че само си губим времето тук?

— Заключенията ти ми се струват основателни. — Сейчан прокара пръсти по златната повърхност с надеждата да открие нещо. — Не ни остава друго освен да продължим да гледаме.

— Има ли нещо от твоята страна?

— Не.

Грей вдигна плочата и я остави върху другите.

— Нещо не ми дава покой — каза тихо. — Ако Джеферсън е начертал картата на някоя от тези плочи, защо никой досега не я е видял? И не е споменал за нея?

Сейчан се сепна.

— Знаеш ли, може би картата не е на плочата, а вътре в нея.

— Как така вътре?

— Според онзи французин картата е била изработена от нанозлато, което е много по-плътно и не би се разтопило при обичайната температура на топене на златото. Така че ако е искал да запази и скрие картата, защо да не излее върху нея обикновено злато и да я скрие? Няма риск. Ако ти потрябва, винаги можеш да разтопиш обикновеното злато и да я извадиш, без на нея да й стане нищо. Грей вдигна ръка и избърса потта от челото си.

— Права си! Трябваше да се сетя!

— Не можеш да мислиш за всичко.

„Нито пък да се грижиш за всички“.

Беше забелязала как многократно проверяваше телефона си по време на пътуването. Знаеше, че се тревожи за състоянието на баща си.

— Че то си е написано дословно в дневника на Фортескю — ядоса се на себе си Грей. — „Съкровището е скрито в сърцето на Печата“.

— Я елате да ги видите — обади се Монк от хранилището.

Грей и Сейчан се вмъкнаха при него в тясното помещение.

Монк се беше навел над следващата плоча от купчината, придържаше я с единствената си ръка.

— Вижте печата!

Сейчан се загледа над рамото на Грей, усещаше потния му гръб през тънката риза. Не разбираше какво е открил Монк, но силните мускули на раменете на Грей се стегнаха.

— Това е! — възкликна той.

— Ама няма карта — възрази Монк. — Проверих и двете страни.

— Но не си проверил вътре… — каза Грей и извърна лице към Сейчан. Устните му почти докосваха бузата й.

Тя се направи, че няма нищо, и попита:

— Какво искате да кажете? Какво й е толкова особеното на тази плоча?

Грей я придърпа към себе си, хвана ръката й и я накара да прокара пръсти по снопа стрели.

— Четиринайсет са.

Тя се обърна към него. Спомни си грубата скица на ранния вариант на Държавния печат, изработена когато Джеферсън и съмишлениците му планирали създаването на индианска колония. На нея орелът също държеше четиринайсет стрели.

— Това трябва да е — убедено рече Грей.

— Но откъде можем да сме сигурни? — попита Монк. — Не трябва ли да прегледаме и останалите?

Грей тръсна глава.

— Има начин да проверим. Ако тази плочка крие карта в сърцето си, тоест в сърцевината си, би трябвало да го разберем, като просто сравним теглото й с това на другите. Картата — ако наистина е вътре — е изработена от по-плътен материал, така че тази плоча трябва да е малко по-тежка.

— Какво ще кажете за онези гигантски везни при входа? — предложи Сейчан.

— Мисля, че са малко груби, но можем да помолим Уолдорф да ни помогне. При цялото това злато тук със сигурност имат точни везни.

Грей взе плочата, Монк и Сейчан вдигнаха друга за сравнение и тръгнаха заедно към Уолдорф и Линдъл.

Грей обясни какво им трябва, но без да казва защо, което очевидно подразни капитана на охраната.

Линдъл взе плочата от ръцете на Монк и Сейчан. Държеше я така, все едно е от картон.

— Да вървим. Офисът на Службата по мерките и теглилките е в коридора до хранилището. Колкото по-бързо приключим, толкова по-скоро ще си тръгнете.

Последваха го към горния етаж и изхода от хранилището. Бяха направили само няколко крачки по коридора, когато кордон въоръжени мъже с насочени към тях карабини им препречи пътя.

— Какво е станало? — попита Линдъл.

Един от полицаите на Монетния двор се приближи и му подаде някакъв лист. С другата си ръка посочи Сейчан.

— Сър, току-що получихме съобщение. Тази жена е известен терорист, издирван от ЦРУ и няколко чуждестранни правителства.

Сейчан изстина. Прикритието й беше разбито. Но как? Документите й бяха перфектни. Погледна към охраната при скенера. Според Уолдорф цялостното сканиране беше нововъведение. Възможно ли бе скенерът да е вдигнал някаква тревога, да е изпратил триизмерно копие на лицето и тялото й, което да е намерило съответствие в някоя база данни? Каквато и да бе причината, крайният резултат бе налице.

Всички погледи — и оръжия — бяха насочени към нея.

— Имаме заповед незабавно да я задържим заедно с всичките й спътници — продължи полицаят. — И да използваме оръжие при опит за съпротива.

Линдъл се обърна към тях и ги изгледа гневно.

— Знаех си, че има нещо съмнително във всичко това. — Посочи златната плоча в ръцете на Грей и нареди: — Полицай, веднага върнете всички плочи в хранилището и го запечатайте.

Сейчан се обърна към Грей и го погледна извинително.

Уолдорф също се обърна към него, готов да му отнеме съкровището. Извади пистолет от кобура под сакото си и ги погледна разочаровано. Но докато пристъпваше напред, вдигна бързо оръжието към тила на Линдъл и стреля.

Всички приклекнаха стреснато.

Линдъл изпусна плочата и тя падна с трясък на пода и пукна мрамора.

Това беше само началото. По знак на Уолдорф четирима войници зад кордона — същите, които ги бяха докарали от летището, — откриха огън по полицаите на Монетния двор.

Хладнокръвното клане приключи за секунди.

— Мръсници! — тихо промълви Грей.

Монк клекна да провери дали Линдъл има пулс. Нямаше.

— Вземете плочите — нареди Уолдорф на войниците — и натоварете пленниците в колата. Закарайте ги на мястото на срещата. — После посочи крака си. — Действайте.

Един от войниците се прицели и го простреля в бедрото. Уолдорф падна, но не изкрещя от болка, а само изпъшка.

Сейчан разбра какво става. Нагласяваха всичко така, сякаш групата на Грей е атакувала хранилището и е избягала. Дори забавянето на летището вече имаше обяснение. Изпратените да ги посрещнат войници вероятно лежаха мъртви в някоя канавка, а тези ги бяха сменили. Впери поглед в Уолдорф. Знаеше, че Гилдията има свои агенти във всякакви секретни обекти. Колко време бе отнело на Уолдорф, за да се добере до това място? И дали Гилдията не използваше комплекса като своя частна банка?

Или беше нещо още по-подло? Може би Гилдията винаги бе подозирала, че във Форт Нокс е скрито нещо важно? Но просто не бяха могли да го намерят — и бяха оставили Сигма да им свърши черната работа?

„Използваха ни“ — осъзна тя.

Явно се бяха възползвали изцяло от положението, за да накарат уникалния талант на Грей за справяне със загадки да работи за тях.

И сега врагът се готвеше да избяга с наградата.

Не можеха да окажат никаква съпротива — трима стрелци ги държаха на прицел, готови да стрелят и при най-малкия признак за неподчинение.

Поведоха ги към изхода.

Сейчан не си правеше никакви илюзии.

Беше предала Гилдията.

И сега Гилдията щеше да си отмъсти.