Джеймс Ролинс
Дяволската колония (27)

25.

31 май, 14:55

Аризона

— Това е нарушение на щатските и на федералните закони — каза Нанси Цо. Пейнтър не обърна внимание на заплахата й и изчегърга с ножа си остатъците от хоросана, който държеше пясъчниковата плоча над отдушника.

Нанси Цо стоеше с юмруци на кръста в края на полето петроглифи, нанесени върху пода на пукнатината. Ковалски я пазеше с пистолета й. Беше успял да й го вземе, преди тя да разбере какво става.

— Съжалявам, Нанси — каза Ханк Канош. — Опитваме се да сме колкото се може по-внимателни.

И за да докаже думите си, взе отчупено парче хоросан от спиралата върху плочата и го хвърли настрани, след което внимателно изчисти пясъка от лунния сърп и звездата в центъра.

Кауч подуши подхвърленото парче, сякаш беше някаква игра.

Пейнтър продължаваше да стърже и дълбае, плувнал в пот, с изгорял от слънцето врат. След още пет минути плочата започна да вибрира под дланта му.

Ханк също го усети.

— Явно сме я освободили. Трепери от въздушното течение отдолу.

Пейнтър се съгласи. Застанал на четири крака, той разчисти ръбовете, докато не намери достатъчно голяма цепнатина, в която да пъхне ножа си. Страните на плочата вървяха навътре, подобно на коркова тапа. Пейнтър натисна дръжката на ножа и леко повдигна камъка. Беше дебел десетина сантиметра и твърде тежък, за да могат да го вдигнат само с Ханк.

Отпусна плочата и махна на Ковалски.

— Ела да помогнеш.

— Ами тя? — попита Ковалски и посочи с палец рейнджърката.

Пейнтър я погледна. Трябваше му съдействието й, което пък означаваше, че се налага да е честен с нея и да й обясни колко сериозно е положението.

— Рейнджър Цо, несъмнено знаете за вулканичните изригвания в Юта и Исландия.

Гневните бръчки около очите й не се изгладиха, устните й оставаха все така стиснати. Гледаше го свирепо, без да каже нищо.

— Това, което търсим тук, е свързано с двете катастрофи. Много хора загинаха и ще умрат още повече, ако не получим отговори. Отговори, които може би се намират долу.

Тя поклати презрително глава.

— За какво говорите?

— За анасазите — отвърна Ханк. — Имаме сведения, че днешната вулканична активност е пряко свързана с катастрофата, довела до появата на кратера Сънсет и унищожаването на анасазите в района. Не мога да се впускам в подробности. Ще кажа само, че символите, които ви показахме, луната и звездата от петроглифа върху плочата, са следи към тази трагедия.

— Ако искаме да не умрат още хора, трябва да продължим — обади се Пейнтър.

Тя премести поглед от единия към другия и обратно. Накрая въздъхна и дълбоките бръчки изчезнаха — донякъде.

— Ще ви дам известна свобода на действие. Засега. Но искам да внимавате. — Протегна ръка към Ковалски. — Мога ли да си получа оръжието?

Пейнтър я погледна изпитателно, като следеше езика на тялото й и се опитваше да прецени дали просто не се опитва да ги измами, за да си върне пистолета. Изглеждаше искрена, пък и не можеха непрекъснато да я държат под око.

— Дай й го — каза той на Ковалски.

Той като че ли понечи да откаже, но после й подаде пистолета с дръжката напред. Тя го взе, задържа го в ръка, докато всички я следяха напрегнато, после го прибра в кобура.

Ковалски клекна до Пейнтър и каза:

— Хайде.

Пейнтър пак понадигна камъка и тримата го хванаха и го извадиха от дупката. Ковалски внимателно го изтърколи настрани и го подпря на стената на пукнатината.

— Доволна ли си? — попита той Нанси, докато бършеше ръце в панталоните си.

Тя не му отговори и се обърна към дупката. Пейнтър извади от раницата си фенер и го включи. Лъчът освети широка шахта, спускаща се стръмно надолу.

— Има стъпала — промълви той слисано.

„Стъпала“ беше силно казано. В скалата имаше малки издатини, колкото да поберат пета или пръсти. Все пак беше по-добре от нищо. Нямаше да им трябват въжета. Ковалски се приближи и се наведе над отвора.

— Уф! — Размаха ръка пред лицето си. — Вони.

— Сяра — каза Ханк. — И е топло. Типично за отдушник.

„Значи долу има геотермална активност…“

Обезпокоителна мисъл, но нямаха друг избор. Трябваше да продължат.

Пейнтър се обърна към Нанси.

— Нещо против да изчакате тук? Ако не се върнем до два часа, обадете се по радиото за помощ.

Тя кимна.

— Само бъдете така добра да ни дадете тези два часа — натърти той. Боеше се, че веднага щом се спуснат, тя ще се обади на приятелите си от управата на парка.

— Дадох ви думата си — каза тя. — И смятам да я удържа.

Свил опашка между краката си, Кауч отстъпи от дупката. Миризмата и странната обстановка явно го бяха уплашили. Пейнтър не можеше да го обвинява.

Ханк подаде каишката на рейнджъра.

— Бихте ли държали под око и Кауч, докато чакате?

— Май нямам друг избор. Определено не иска да слиза долу. Сигурно е най-разумният от всички ни.

След като всичко бе уредено, Пейнтър се обади набързо в централата на Сигма и запозна Кат и Лиза със ситуацията. После се спусна в прохода, като внимателно поставяше пети върху издатините. Нямаше никакво намерение да се изпързаля дявол знае колко надолу. Поведе, като осветяваше с фенера. Ковалски беше последен с друг фенер.

Тунелът се оказа доста дълъг. След няколко минути отворът горе се превърна в мъничка светла точка. Ставаше все по-горещо и зловонно. Очите и ноздрите му горяха, раздразнени от постоянното духане в лицето му. Не знаеше още колко ще могат да продължат, преди да им се наложи да се откажат.

— Сигурно сме дълбоко под платото — прецени Ханк. — Най-малко на трийсет метра. Пипнете стените. Пясъчникът се е сменил с варовика, който е в основата на по-голямата част от Колорадското плато.

Пейнтър също бе забелязал промяната. „Колко ли надолу продължава този тунел?“

Ковалски явно се питаше същото. Сръбна шумно от тръбата на меха си, изплю се и изруга.

— Ако се натъкнем на някой тип с копита и тризъбец, изнасяме се оттук, нали?

— Ако не и по-рано — каза Ханк и се разкашля от лошия въздух.

Пред тях започна да се чува постоянно съскане и тътен. След малко лъчът на фенера освети края на тунела.

„Най-сетне“.

Пейнтър предпазливо измина последните няколко метра и се провря в кухина, която бе едновременно великолепна и ужасяваща. Дръпна се настрани, за да направи път на другите.

Ковалски излезе от тунела и изруга.

— Боже Господи… — промълви Ханк и сложи ръка на устата си.

Тунелът извеждаше в просторна зала, достатъчно голяма, за да побере четириетажна сграда. Таванът представляваше съвършен купол, сякаш залата бе образувана от мехур във варовика. Само дето мехурът се бе спукал преди много време.

Отляво високо в стената имаше широка пукнатина, от която бликаше река и образуваше водопад — но това не бе река от вода. От пукнатината кипеше и се изливаше черна кал, която течеше мудно, като бълбукаше и изпускаше сярна пара, за да се влее в голямо езеро, заемащо половината пещера и подхранвано от десетина допълнителни потоци от други по-малки цепнатини. Самото езеро се изливаше в пролом, който разделяше залата на две. По дъното му течеше гореща кална река, изчезваща в черно гърло от отсрещната страна.

— Изумително — промълви Ханк. — Подземна кална река. Това трябва да е една от геотермалните артерии, течащи през Колорадското плато от вулканичната верига на Сан Франциско.

Но те не бяха първите, открили гигантската артерия.

Над димящия пролом минаваше древен мост, изработен от дълги тесни плочи пясъчник, скрепени с хоросан. Строителната техника ясно показваше, че мостът е дело на индианците пуебло.

— Как са успели да построят това чудо? — попита Ковалски.

— Старите племена от района са били изключителни инженери, способни да издигат обширни и сложни постройки по отвесни скали — отвърна Ханк. — Този мост не би ги затруднил. Въпреки това явно са пренесли всичките плочи на ръка дотук.

Очите на професора бяха изцъклени или от парещия въздух, или от строителното постижение. Той пристъпи напред. Подът на залата бе осеян с камъни, но нечия древна ръка бе разчистила пътека до моста.

Пейнтър разбра целта на професора и го последва. От другата страна на пролома също имаше пътека, водеща до тунел в стената. Явно пътешествието им през подземния свят още не бе приключило.

С приближаването до моста жегата започна да става нетърпима. Беше почти невъзможно да се диша от гъстите серни пари. Единствената причина да успеят да стигнат дотук бе непрестанният вятър, който духаше през пещерата и отнасяше повечето отровни изпарения през шахтата зад тях.

— Мислите ли, че е безопасно да минем по това чудо? — попита Ковалски неспокойно.

— Мостът е издържал векове, но все пак ще мина пръв — каза Пейнтър. — Сам. Ако всичко изглежда наред, ще ви кажа да пресечете, но един по един.

— Внимавайте — рече Ханк.

Пейнтър определено смяташе да внимава. Пристъпи до началото на моста. Имаше добър изглед към пропастта надолу. Калта вреше и бълбукаше, хвърляше пръски по варовиковите стени на пролома. Падането означаваше моментална смърт.

Стъпи с единия си крак на моста, после с другия. Остана неподвижен за момент. Изглеждаше съвсем стабилно, така че направи крачка, после още една. Вече беше над пролома. Плочите под краката му леко застъргаха, сякаш се слягаха от тежестта му. Изчака, като се мъчеше да прогони страха си. Потта се стичаше на струйки по гърба му. Насълзените му очи го сърбяха.

— Добре ли сте? — извика Ковалски.

Пейнтър вдигна ръка, за да покаже, че нищо му няма, но се боеше да отговори на глас. Глупаво, разбира се. Продължи напред стъпка по стъпка, докато най-сетне не се озова на другия край и с облекчение скочи на твърда земя.

Наведе се, опрял ръце в коленете си.

— Да идваме ли? — извика Ханк.

Пейнтър вдигна ръка и им махна да идват.

Двамата минаха по моста без проблеми и след като дойдоха на себе си, продължиха към тъмния тунел, оставяйки калната калдера зад себе си.

При отвора бяха наградени със студен полъх от прохода. Въздухът имаше минерален привкус, но беше добре дошъл след серните изпарения в пещерата.

Ковалски вдигна ръка към потока.

— Откъде ли идва?

— Има само един начин да разберем — отвърна Пейнтър и отново поведе.

Ханк предложи по-подробен отговор, докато се спускаха.

— Пещерната система явно е много обширна. За да може една пещера да диша по такъв начин, е нужен огромен обем студен въздух под земята. — Той посочи назад. — Онази гореща зала изкарва студения въздух нагоре и въздушният поток продължава от нея към повърхността.

Пейнтър си спомни преценката за обема на пещерната система под отдушника при Вупатки. Двеста хиляди кубични метра. Тази тук май беше по-голяма. Но колко надолу трябваше да продължат?

Тунелът се спускаше и на едни места ставаше по-стръмен, а на други вървеше почти хоризонтално. Но никога не вървеше нагоре. Освен това температурата непрекъснато се понижаваше. След още десет минути вървене по стените започна да се появява перленото сияние на лед, който отразяваше лъчите на фенерите. Пейнтър си спомни разказа на Нанси за ледените магмени тръби под кратера Сънсет. Същият феномен беше налице и тук.

Не след дълго и земята под краката им стана коварна. Ковалски се изтърси тежко и изруга. Вятърът се засили и леденият му допир гореше бузите на Пейнтър така, както ги бе изгаряла сярната жега преди минути.

— Някой друг освен мен да си спомня за израза „когато адът замръзне“? — обади се Ковалски.

Пейнтър не му обърна внимание. Лъчът на фенера най-сетне разкри края на тунела. Той забърза напред, като почти се пързаляше по мокрия под. Озова се във втора зала и отново спря при входа, поразен от гледката.

Ковалски подсвирна.

Ханк зяпна слисано.

— Намерихме ги.

Пейнтър знаеше какво има предвид.

Бяха намерили анасазите.

 

 

16:14

— Все едно гледаш компютърна игра, non? — попита Рафаел.

Седеше в задната част на хеликоптера за наблюдение — една от двете машини, наети срещу известна сума от частна милиция, която патрулираше мексиканската граница в търсене на „наркотерористи“. Двата хеликоптера със силно затъмнени бронирани стъкла чакаха в пустинята с работещи на празни обороти двигатели, на около километър и половина от месата.

Задната кабина на машината на Рафе беше оборудвана с две командни кресла, които се въртяха между дългата пейка от едната страна и стената с оборудване, включващо цифрови рекордери, възпроизвеждащи устройства и три плоски монитора, свързани с микровълнови приемници и камери отвън.

На централния монитор подскачащата картина показваше отряда, който се изкачваше по една пукнатина към руините на платото. Образът идваше от камерата на шлема на Берн и позволяваше на Рафе отново да наблюдава щурма.

Обърна стола си към Каи Куочийтс, която седеше на пейката до един от хората на Берн. Тя го изгледа намусено, скръстила ръце на гърдите си. Още беше бясна заради предателството му и не бе казала нито дума, откакто бяха оставили постройките след застрелването на двамата възрастни хопи. Рафе се чувстваше неприятно от случилото се. Признаваше си, че беше лекомислена постъпка от негова страна, под достойнството му, но беше кисел от дългия път до шестте пуебло и настроението а му се беше влошило още повече от отказа на старицата да отговаря на въпросите. Но сега наистина вярваше, че двамата не знаеха нищо.

Безсмислена загуба на живот.

И ако младата жена не беше така твърдоглава, сигурно щеше да го сподели с нея, но тя предпочиташе да се цупи.

Тъй да бъде.

Отново се обърна към мониторите. Екипът на Берн бе стигнал до платото, където сателитът бе засякъл Пейнтър Кроу и хората му да изчезват по друга пукнатина от отсрещната страна. Разделителната способност не бе достатъчна, за да забележат повече подробности.

Не беше трудно да проследят директора на Сигма до това място. Няколко обаждания, няколко въпроса и всичко приключи, особено след като групата на Пейнтър беше получила временни пропуски от управата на националния парк. Не бяха споменати никакви имена, но пък колко групи от по трима души се отправяха навътре в пустинята, при това с куче? Описанията съвпадаха и благодарение на семейните връзки с академичната общност той успя да използва един геофизичен сателит и да наблюдава пустинята около пуеблото Пукнатина в скалата.

След това бяха долетели от безлюдната северна страна на парка. На километър и половина от месата отрядът на Берн бе слязъл, за да измине останалото разстояние пеша.

Рафе се наведе и прошепна на монитора:

— Къде ли е онзи твой ennuyeux^[1] чичо?

Гледаше как Берн се изкачва с лекотата и грацията на истински атлет, натоварен с тежка раница и готова за стрелба карабина. Откри, че завистливо търка бедрото си с лявата си ръка, и сви пръсти в юмрук. Най-доброто, на което можеше да се надява в този живот, бе да живее косвено чрез другите. Като сега. Ако се взираше достатъчно внимателно и изключваше другите дразнители, можеше за момент да си представи, че той е Берн.

Първият му помощник бе начело на екипа си — не беше от хората, готови да накарат подчинените си да поемат риск, за който самите те не са готови. Промъкна се покрай купчина нападал кирпич, някога част от древна стена, и стигна до скритата пукнатина. Преди да влезе, вдигна ръка пред камерата си и започна да дава знаци на хората си:

„Движи се тихо. По мой сигнал. Тръгвай“.

С периферното си зрение Рафе улови отражението на Каи в тъмния монитор, когато тя се помръдна, за да вижда по-добре. Може и да се правеше на отчуждена и безразлична племенница, но Рафе бе забелязал как дишането й се ускорява всеки път, когато го чуваше да говори за чичо й.

Или когато споменаваше другия пленник.

Момчето, Джордан Апавора, се намираше в другия хеликоптер на двайсетина метра оттук и беше застраховка, че Каи ще продължи да сътрудничи.

Берн предпазливо се спусна по улея, готов за всяка непредвидена случайност. Рафе си представи палещото слънце, тежестта в гърдите, напрежението в гърба и ръцете от багажа и тежкото оръжие.

Берн стигна до завой в улея и за част от секундата надзърна към края му. Повече време не му трябваше. Камерата определено си имаше някои предимства. Рафе върна картината и я замрази, за да я разгледа по-внимателно.

Отвесните стени бяха покрити с петроглифи, но в тясното пространство се виждаше само една фигура. Жена, най-вероятно местният рейнджър, която бе поела ролята на водач. Стоеше с гръб към камерата с каишка в ръка, загледана в някаква дупка в земята.

„А, ето значи къде си отишъл…“

Рафе въздъхна.

— Няма да улесниш нещата, нали, mon ami?

Приближи радиостанцията до устните си.

— Берн, май се налага да го направим по трудния начин. И то лично, за да изкараме жертвата си навън.

Погледна отражението на Каи, докато даваше заповедта.

— Погрижи се за жената. Идваме.

На екрана Берн се подаде иззад ъгъла с вдигнато оръжие.

Рейнджърката явно чу нещо и понечи да се обърне. Карабината на Берн отскочи беззвучно и жената се свлече на земята.

Каи ахна.

Рафе се пресегна към съседния стол и напипа ръката на Ашанда. Тя беше седяла мълчаливо, подобно на черна статуя, почти забравена, но никога далеч от сърцето му. Той леко стисна китката й.

— Ще ми трябва помощта ти.

 

 

16:20

От края на залата Ханк се взираше в замръзналата гробница на анасазите, запазена от векове дълбоко под земята. Трудно му бе да проумее какво виждат очите му.

„Не може да бъде…“

Дебел син лед покриваше стените и пода и образуваше огромни висулки, които се спускаха като сталактити от куполовидния таван. Отсреща, сковано в лед, се издигаше замръзнало във времето село. Порутените блокове на древното пуебло се издигаха на височина четири етажа, разпръснати на безразборна купчина. Беше като възродено Вупатки, само че по-голямо. Жителите на селището обаче бяха сполетени от същата участ. Почернели мумифицирани тела лежаха в леда, сякаш бяха изтикани от водата от домовете си. Глинени съдове и дървени стълби лежаха натрошени и заровени, предимно в единия край на залата, наред с купчини одеяла и прекрасно запазени плетени кошници.

— Трябва да е станало някакво внезапно наводнение — каза Пейнтър и посочи другите тунели, които започваха от залата. — Водата е издавила всички, а после е замръзнала.

Ханк поклати глава.

— Първо народът умрял от огън… а после от лед.

— Може би са били прокълнати — с нетипична за него сериозност се обади Ковалски.

„Може би“.

— Сигурен ли сте, че са анасази? — попита Пейнтър.

— Доколкото мога да преценя по облеклото, архитектурата на сградите и характерната черно-бяла украса на керамиката, тези нещастници са били от някой клан на анасазите.

Ханк пристъпи напред, за да разгледа по-добре.

— Това сигурно са последните оцелели, спасили се от изригването на вулкана и от клането. Сигурно са напуснали Вупатки и са се опитали да създадат нов дом тук, скрити дълбоко под земята. А малката цитадела горе е охранявала входа.

— Но кой е запечатал входа? — попита Пейнтър. — И защо го е белязал със символа на тоутсиий унстоу пуутсийв?

— Може би някое съседно племе, което е помогнало за скриването на последния бастион на клана. Запечатали са го с надгробен камък и са поставили знака на онези, които според тях са стоварили наказанието върху тези хора. Като предупреждение за останалите да не влизат.

Пейнтър си погледна часовника.

— Като стана дума за влизане, трябва да огледаме каквото можем и да тръгваме обратно.

Ханк долови разочарованието в гласа му. Сигурно се беше надявал да открие нещо повече от едно ледено гробище. Разпръснаха се, като внимаваха къде стъпват. Ханк не се чувстваше готов да разгледа някое от телата. Извади фенера си и се зае да претърсва най-долните нива на пуеблото.

Наложи му се да счупи няколко висулки, за да се провре през вратата. Вътре намери още едно тяло, детско, отнесено в ъгъла като боклук. Мъничка изкривена ръка стърчеше от леда, сякаш молеше за спасение.

— Съжалявам… — прошепна той.

Скреж и лед покриваха всичко и отразяваха светлината на фенера му с определено зловеща прелест. Под този бляскав гланц обаче имаше само смърт.

Докато навлизаше навътре, в главата му постепенно се оформи решение. Трябваше да стигне до истинското сърце на пуеблото, мястото, където да изрази почитта си. Мина приведен през един вход и се озова в подобно на атриум пространство в центъра на постройката. Терасите по стените бяха окичени с ледени гирлянди. Представи си как тук са си играли деца, а майките им са ги хокали, докато са месели хляб.

Трябваше само да погледне нагоре, за да прогони тази картина от ума си. Тежки ледени сталактити бяха надвиснали застрашително над главата му от тавана. Представи си как се отчупват, политат и го пронизват, наказват го за това, че се е натрапил в това обитавано от духове място.

Мъртвите богове на жителите обаче имаха други планове за този натрапник.

Загледан нагоре, Ханк не видя дупката и десният му крак пропадна в нея. Той изкрещя от изненада, докато пропадаше. Помъчи се да се задържи за стените и пожертва фенерчето, но без успех. Не можеше да намери опора и пропадаше като кънкьор през тънък лед.

Летеше надолу с краката напред, очаквайки смъртта си.

Падането обаче не продължи и два метра, след което краката му удариха твърд лед. Той погледна надолу. Единственото, което го бе спасило от счупване на врата или най-малкото на крак, беше, че помещението, в което бе паднал, бе наполовина пълно с лед. Наведе се да вземе фенерчето, след което се загледа нагоре.

— Ханк! — чу се гласът на Пейнтър.

— Добре съм! — извика той. — Но ми трябва помощ! Паднах в някаква дупка!

Докато чакаше спасителите си, освети помещението. Беше кръгло, изградено от кирпич и хоросан. Бавно осъзна, че се е озовал точно на мястото, което бе тръгнал да търси.

Някой бог несъмнено му се присмиваше.

Огледа се. По стената имаше малки ниши, горе-долу на нивото на леда. При нормални обстоятелства щяха да се намират в средната част на стената. Вниманието му бе привлечено от проблясък в най-голямата.

„Не… как е възможно това?“

По ледения под затанцуваха сенки. Ханк обърна фенера нагоре и видя Пейнтър и Ковалски да се взират към него.

— Ранен ли сте? — попита разтревожено Пейнтър.

— Не, но няма да е зле и вие да скочите тук долу. Не съм сигурен, че трябва да докосвам това.

Пейнтър се намръщи, но Ханк му махна подканващо.

— Добре — съгласи се Пейнтър и се обърна към партньора си. — Ковалски, вържи въже и го пусни долу.

След като великанът изчезна, Пейнтър приклекна и плавно скочи в пълното с лед помещение.

— Е, докторе, какво открихте?

Ханк обгърна с жест залата.

— Това е кива, духовният център на селището. Най-общо казано, техният храм. — Насочи лъча нагоре. — Изграждали са ги в ями като тази. Дупката, през която влязохме, се нарича сипапа и за анасазите е представлявала митичното място, откъдето са се появили хората.

— Добре, защо е тази лекция по религия?

— За да разберете какво са почитали тук, или най-малко са пазели в чест на боговете. — Ханк насочи лъча към нишата. — Мисля, че крадците са отмъкнали от тоутсиий унстоу пуутсийв именно това нещо и че тъкмо то е довело до гибелта на анасазите.

 

 

17:06

Пейнтър пристъпи към нишата и също я освети с фенера си. Не че нещото се нуждаеше от повече светлина. То сияеше ярко, без нито едно петънце, покрито с тънка ледена кора.

„Изумително…“

В нишата стоеше златен съд с височина около четирийсет и пет сантиметра, с похлупак във формата на вълча глава. Мъничкият бюст беше изработен съвършено, от заострените уши до козината на врата. Дори очите изглеждаха така, сякаш всеки момент щяха да примигнат.

Пейнтър премести лъча надолу и позна символите по съда — целият бе изписан на прецизни редове.

— Същата писменост като върху златните плочки.

— Да. Това трябва да е доказателство, че тотемът някога е принадлежал на тоутсиий унстоу пуутсийв, не мислите ли? И че анасазите са го откраднали от тях.

— Може би — отвърна Пейнтър. — Но какво ще кажете за самия съд? Греша ли, или наистина прилича на онези вази, в които древните египтяни са съхранявали вътрешностите на мъртвите?

— Канопи — уточни Ханк.

— Точно така. Само дето този е с вълча глава.

— Египтяните са украсявали вазите си с животни от своята земя. Ако този съд е бил изработен в Северна Америка, това обяснява изображението. Вълците винаги са били могъщ тотем тук.

— Но това не опровергава ли теорията ви за тоутсиий унстоу пуутсийв? Нали те бяха изгубеното племе на израилтяните от Книгата на Мормон?

— Не, това не противоречи на теорията ми. — Вълнението в гласа на професора се засилваше. — Даже напротив, подкрепя я.

— Защо?

Ханк докосна с длани устните си, като се мъчеше да овладее въодушевлението си. Изглеждаше готов да падне на колене.

— Според свещеното ни писание златните плочки, преведени от Джоузеф Смит и станали част от Книгата на Мормон, били написани на език, наричан реформиран египетски. Или, както се казва в Книга на Мормон, глава девета, стих трийсет и втори, „И ето, ние записахме това според нашето знание, с писмо, наричано от нас реформиран египетски, който приехме и променихме според нашия начин на говорене“. Никой обаче не е виждал въпросното писмо, тъй като след като Джоузеф Смит превел златните плочки, те изчезнали. Твърди се, че били върнати на ангела Морони. Знаем само, че писмеността била някакъв вариант на еврейската, развил се след като племето напуснало Светите земи.

— Тогава защо я наричат египетска? Било то реформирана или друга.

— Мисля, че отговорът е пред нас. — Ханк посочи. — Знаем, че племената на израилтяните са имали сложни и преплетени отношения с Египет. Както вече ви казах, най-ранното изображение на лунен сърп и звезда е на древните моавити, които били роднини както с израилтяните, така и с египтяните. И когато изгубеното племе пристигнало в Америка, то явно е имало наследство и от двата свята. И това е доказателството: имаме типично сливане на египетска и юдейска култура в едно. Този съд задължително трябва да бъде запазен.

Пейнтър посегна към вазата.

— По този въпрос сме единодушни.

— Внимателно — предупреди го Ханк.

Дъното на съда беше сковано от пет сантиметра лед, но не това безпокоеше професора. Всички те бяха видели какво се случва, когато някой се отнася небрежно с артефакти, оставени от тоутсиий унстоу пуутсийв.

— Мисля, че всичко би трябвало да е наред — каза Пейнтър. — Стояло е замръзнало от векове.

Спомняше си твърдението на Роналд Чин, че експлозивното вещество трябва се нуждае от топлина, за да е стабилно, или от много висока температура, за да се унищожи. Дестабилизираше се само когато е студено. Въпреки това затаи дъх, докато посягаше към похлупака във форма на вълча глава. Повдигна го, като строши тънката ледена кора, и освети вътрешността с фенерчето.

Издиша с облекчение.

— Точно както предполагах. Вътре няма нищо.

Подаде похлупака на Ханк и се зае да освободи съда от леда. След няколко резки дърпания успя.

— Тежък е — каза той, докато връщаше похлупака на мястото му. — Обзалагам се, че е от същото плътно злато като плочките. Явно древните са използвали този метал за изолиране на нестабилното вещество.

— Защо мислите така?

— Колкото по-плътен е металът, толкова по-добре запазва топлината. Може да е нужно повече време да се затопли, но след това си остава топъл за много повече време. Подобен изолатор е допълнителна застраховка срещу резки промени в температурата. И също така дава на притежателите му допълнително време да пренесат веществото от един източник на топлина до друг.

— Тоест златото е помагало на древните да стабилизират веществото?

— Мисля, че този съд е може би един от неизползваните контейнери. Но като се има предвид случилото се при кратера Сънсет, анасазите със сигурност са откраднали и един пълен. — Пейнтър завъртя съда в ръцете си. — Вижте и това. От другата страна.

Ханк се приведе и погледна.

На задната част имаше подробна рисунка — лъкатушещ поток, стръмна планина и насред всичко това — нещо, приличащо на малък изригващ вулкан.

— Как го тълкувате? — попита Пейнтър.

— Не зная.

Размишленията им бяха прекъснати, когато отгоре им падна въже и Пейнтър едва не изпусна съда.

— Внимателно, Ковалски!

— Извинете.

Пейнтър застана под отвора и вдигна съда с две ръце.

— Вземи това!

Ковалски протегна ръка надолу, взе находката и чак подсвирна.

— Поне си намерихме съкровище! Насиненият ми задник се чувства малко по-добре.

Пейнтър и Ханк се измъкнаха от кивата и всички излязоха от замръзналото пуебло. Щом се озоваха в пещерата, Пейнтър прибра златната ваза в раницата си и се примири с мисълта, че ще трябва да я носи заедно с откраднатите от Каи плочи. Раницата му тежеше сигурно трийсетина килограма. Не очакваше с нетърпение изкачването, но нямаше друг избор.

— Трябва да тръгваме преди Нанси да е извикала тежката артилерия.

Тъкмо се обърна към тунела, когато от него излетя Кауч и профуча между краката му, като едва не го събори.

— Кауч? — изненадано възкликна Ханк.

Кучето се притисна в краката му, скимтеше тихо. Каишката висеше между краката му. Професорът клекна, за да успокои животното.

— Явно е избягал от Нанси.

— Мисля, че е станало нещо по-лошо. — Пейнтър насочи лъча на фенера надолу към леда. По него имаше алена диря, оставена от влачения ремък.

Кръв.