Джеймс Ролинс
Дяволската колония (26)

24.

31 май, 16:50

Вашингтон, окръг Колумбия

„Този ден никога няма да свърши“.

Грей пресече Националната алея в сянката на Монумента на Вашингтон, като поглеждаше свирепо към слънцето. То сякаш отказваше да залезе. Въпреки че полетът от Рейкявик беше продължил пет часа, заради разликата във времето бе кацнал във Вашингтон само час след като напусна Исландия — макар да пътуваше много, подобни промени продължаваха да объркват биологичния му часовник.

Раздразнението му донякъде се дължеше и на двата часа, прекарани под земята, в централата на Сигма под Смитсъновия замък. Трябваше да докладва подробно, а в същото време изгаряше от нетърпение да открие какво пише в дневника на Аршар Фортескю.

Със сигурност трябваше да е нещо важно и самият той носеше доказателство за това. Докосна предпазливо лявото си ухо. Прозрачното лепило за кожа слепваше ръбовете на драскотината от куршума, която бе получил, докато се мъчеше да отнеме раницата от агента на Гилдията над острова. Неговите наранявания обаче далеч не бяха най-лошите от пътуването.

— Намали малко! — обади се Сейчан зад него.

Тя го следваше, накуцвайки с десния си крак. Медиците на Сигма се бяха погрижили и за нейните рани, като зашиха по-дълбоките ухапвания и я напомпаха с антибиотици и обезболяващо, както си личеше по леко изцъкления й поглед. Беше изкарала късмет, че косатките се бяха отнесли с нея възможно най-внимателно — в противен случай щеше да остане без крак.

Грей спря и я изчака да го настигне.

— Можехме да вземем онова такси.

— Трябваше да се разтъпча. Колкото повече се движа, толкова по-бързо ще се оправя.

Грей не беше особено убеден в това. Беше чул един от лекарите да я предупреждава да не се напряга много. Забелязваше обаче и дивото пламъче зад изцъкления от лекарствата поглед. И на нея двучасовият престой под земята й беше харесал толкова, колкото и на него. Беше чел, че акулите не можели да дишат, ако не се движат непрекъснато. Подозираше, че същото се отнася и за Сейчан.

В един момент Сейчан залитна и Грей я подхвана през кръста, за да не падне. Тя изруга, запази равновесие и се опита да се освободи, но той я придърпа към себе си, хвана ръката й и я постави на рамото си.

— Просто се дръж за мен.

Сейчан понечи да си махне ръката, но той й се намръщи. Тя въздъхна и пръстите й се вкопчиха в рамото му. Грей продължи да я държи през кръста, под разкопчаното й яке, готов да я подхване, ако се наложи.

Докато минаваха между Националния исторически музей и Националната художествена галерия, пръстите й вече се бяха впили в ключицата му. Грей я държеше здраво.

— Следващия път с таксито… — изпъшка тя и му се усмихна отпаднало.

За момента Грей бе егоистично доволен, че вървят пеша. Сейчан се облягаше тежко на него. Долавяше аромата на праскова от косата й, примесен с друга, по-плътна, почти пикантна миризма от влажната й кожа. А дълбоко в себе си бе достатъчно примитивен мъжкар, за да се наслади на този рядък момент на слабост, в който тя имаше нужда от него.

Прегърна я по-силно, усещайки топлината на тялото й под блузата, но тази интимност не издържа дълго.

— Слава богу, почти стигнахме — каза тя и се отдръпна, но без да пуска рамото му.

Сградата на Националния архив се издигаше пред тях. Бяха се уговорили да се срещнат с куратора и асистентката му долу, в работната стая. Малко след като отиде в Сигма, Грей беше поръчал да им изпратят фотокопие на стария дневник. Оригиналът беше на сигурно място в хранилището на Сигма. Нямаха намерение да го рискуват.

Грей с лекота разпозна двамата агенти на улицата, поставени да следят сградата. Другите двама би трябвало да са вътре. Държаха изкъсо дори фотокопията.

Докато помагаше на Сейчан по стълбите, телефонът в джоба му избръмча. Грей го извади, колкото да погледне екрана. Беше оставил Монк с Кат. Двамата следяха обстановката в Исландия и се мъчеха да определят дали не са предизвикали ново изригване с мащабите на изригването на Лаки. Подобно на Юта, високата температура най-вероятно бе унищожила наногнездото, но дали избухващият архипелаг нямаше да доведе до нова глобална катастрофа като онази, на която бе станал свидетел Фортескю?

Обаждането се оказа не от Монк, а от дома на родителите му. Вече бе разговарял с майка си след като пристигна във Вашингтон, за да провери как е баща му след тежката нощ. Както обикновено, на сутринта той се чувстваше чудесно, само дето забравяше.

Отвори телефона и го доближи до ухото си.

— Мамо?

— Не, татко ти е. Не можа ли да ме познаеш по гласа?

Грей не си направи труда да му каже, че не е казал нищо.

— Какво има, татко?

— Обаждам се да ти кажа… за…

Последва дълго объркано мълчание.

— Татко?

— Чакай малко, по дяволите… — Баща му извика настрани: — Хариет, защо се обаждах на Кени?

— Какво? — чу се слабият глас на майка му.

— Искам да кажа, на Грей. Защо се обаждах на Грей?

Чу някаква размяна на реплики на заден план, а гласът на баща му ставаше все по-груб и ядосан. Трябваше да сложи край на това, преди разправията да е набрала сила.

— Татко! — извика Грей в телефона.

Хората наоколо се заобръщаха към него.

— Какво? — сърдито отвърна баща му.

Грей заговори спокойно:

— Виж, защо не ми се обадиш след малко? Като се сетиш. Ще се радвам да си поговорим.

— Добре. Да, става. Просто толкова много работа… направо съм се побъркал.

— Не се безпокой, татко.

— Добре, синко.

Грей затвори телефона.

Сейчан се взираше в него, питаше мълчаливо дали всичко е наред. Ръката й се бе преместила от рамото върху кръста му, сякаш вече тя го придържаше.

Той прибра телефона в джоба си.

— Семейни истории.

Тя продължи да го гледа, сякаш се мъчеше да прочете мислите му.

Той посочи вратата.

— Да видим какво според Фортескю е било толкова важно, че е трябвало да скрие дневника си в Исландия.

 

 

17:01

Сейчан се отпусна в един стол, прехвърли тежестта си на здравото си бедро и изпружи десния си крак. Едва се сдържа да не изстене от облекчение.

Грей остана прав. Тя го загледа, мислеше за напрегнатото му изражение и страха, който пробяга в очите му, докато разговаряше с баща си. Сега от него нямаше и следа. Къде беше успял да го натика? И колко щеше да издържи по този начин?

Все пак в момента той беше в стихията си и тя изпита облекчение от това — почти толкова голямо, колкото от свалената тежест от крака. Но товарите и на двамата скоро щяха да напомнят за себе си.

— Е, какво можете да ми кажете за дневника на Фортескю? — попита Грей.

Доктор Ерик Хейсман кимна енергично, докато крачеше напред-назад. Тътреше се повече и от миналия път. Количеството документи и книги на масата се бе утроило. Някой беше донесъл още два четеца за микрофилми. Другите служители сигурно се чудеха какво става, още повече че пред вратата имаше въоръжена охрана. Но предвид всички ценни документи, които се пазеха в просторните хранилища и специални камери с хелий, може би охраната не изглеждаше чак толкова необичайна.

Въпреки това Хейсман вече приличаше повече на побъркан учен, отколкото на музеен куратор. Ризата му беше размъкната, с навити ръкави, бялата му коса стърчеше като разчорлена перука. Впечатлението обаче идваше най-вече от очите му — зачервени зад телените очила, с фанатични пламъчета в тях.

Но пък това можеше да се дължи и на празните картонени чашки за кафе, които изпълваха единственото кошче за боклук в стаята.

Колко време не бе мигвал този човек?

— Материалите са наистина невероятни — каза Хейсман. — Направо не зная откъде да започна. Къде го намерихте?

Грей поклати глава.

— Боя се, че това е поверително. Както и разговорът ни.

— Знам, знам… — Хейсман махна с ръка. — С Шарин подписахме всички необходими документи за временния достъп до документа.

Асистентката му седеше в другия край на масата. Не беше казала нито дума, откакто бяха влезли. Откъсна тъмните си очи от фотокопието само колкото да им кимне. Беше успяла да намери време да смени прилепналата си черна рокля с елегантна блуза и неофициални панталони.

Сейчан я следеше с половин око. В Шарин нямаше нищо будещо подозрение, ако не се броеше зашеметяващата й външност — гладка кожа, красиви черти и разкошна черна коса. Защо такова красиво създание беше прост асистент на куратор в хранилище за прашни документи? Тази жена като едното нищо можеше да обере овациите на модните ревюта в Милано.

Сейчан не харесваше и начина, по който погледът на Грей се задържаше върху нея всеки път, когато Шарин се раздвижваше в стола си, за да прелисти страница или да си запише нещо.

— Защо не започнете от самото начало? — предложи Грей.

— Добро предложение — съгласи се Хейсман и посочи един стол. — Седнете. Ще ви разкажа. Забележителна история. Запълва толкова много бели полета.

Грей седна.

Хейсман продължи да крачи, беше твърде развълнуван, за да седи на едно място.

— Документът представлява дневник на събитията от времето, когато Франклин се обърнал за първи път към Аршар.

„Аршар…?“

Сейчан скри ехидната си усмивка. Май кураторът вече мислеше за французина като за пръв приятел.

— Започва с откриването на една индианска могила в Кентъки. — Хейсман се обърна към Шарин за помощ.

Асистентката му дори не вдигна глава.

— Могилата на змията.

— Да, много драматично. Именно там попаднали на златна карта, скрита в череп на мастодонт, който пък бил увит в бизонска кожа. Същата карта, за която разказал умиращият шаман на Джеферсън.

Хейсман продължи, като ръкомахаше, когато искаше да наблегне на някои моменти — а те не бяха никак малко.

— Но това не бил първият път, когато Джеферсън и Франклин се срещали с индиански шаман. Вождът Канасатего довел при Джеферсън и друг шаман от някакво далечно западно племе. Старецът явно е изминал дълъг път, за да се срещне с белите лидери на източното крайбрежие. Разказал на Джеферсън дълга история за някакви бледи индианци, с които навремето делели земите и които притежавали необичайни сили. Говорело се, че те също дошли от изток, също като колонистите. Разбира се, това силно заинтересувало отците основатели. И също така било прието с голяма доза скептицизъм.

— Несъмнено — съгласи се Грей.

— Накрая шаманът се върнал с доказателство. В дълбока тайна той демонстрирал технология, която изумила и объркала Франклин и Джеферсън. — Хейсман се обърна към асистентката си. — Шарин… би ли прочела откъса?

— Един момент. — Тя започна да рови из листата, намери нужния и зачете: — „Дойдоха със злато, което не можеше да се разтопи, с оръжия от стомана, каквито никой индианец не е произвеждал, и най-важното, със сребрист сух еликсир, една щипка от който е хиляди пъти по-мощна от цяла планина барут“.

Грей и Сейчан се спогледаха. Златото, което не можеше да се стопи, несъмнено бе същият метал, от който бяха изработени плочките — много по-плътен и твърд от обикновеното злато. А „сребристият сух еликсир“… възможно ли бе това да е източникът на мощните експлозии в Юта и Исландия?

Хейсман продължи:

— Тъй като Ирокезката конфедерация много искала да стане част от новия съюз, те се опитвали да сключат сделка.

— За Четиринайсетата колония — каза Грей.

— Да, за Дяволската колония. Преговорите се водели в тайна и били доста напреднали. Било си е чист пазарлък. Ирокезката конфедерация дори определила границите си.

Хейсман се обърна към Шарин, но този път тя беше готова.

— „Искаха да държат огромна територия отвъд френските територии, неизследвани ничии земи, тъй като не желаеха да се противопоставят на растящия интерес на колонистите към изтока. Ирокезите бяха готови да се откажат от старите си земи и тайното си познание в замяна на постоянен нов дом и солиден дял в новата държава. Освен това на тайни срещи с вожда Канасатего бе установено, че в сърцето на индианската колония се намира изгубен град, източник на всички тези чудодейни способности. Те обаче така и не посочиха точното му местоположение“.

Докато асистентката четеше превода, Хейсман постави на масата отворен атлас с картата на Съединените щати и посочи защрихована територия, простираща се на север от Ню Орлиънс във формата на буквата V и заемаща по-голямата част от вътрешността на страната.

— Това са земите, купени от Джеферсън от французите.

— Купуването на Луизиана — каза Грей.

— Ако се съди по дневника, предложената Четиринайсета колония на индианците би трябвало да се намира западно от закупените територии. Аршар обаче така и не споменава къде точно. Има само едно косвено споменаване.

— И какво е то? — попита Сейчан.

— След като открил индианската карта в могилата, Аршар установил, че металът, върху който била нанесена, е същото онова странно злато. И на картата имало отбелязани две места.

— Едното от които е Исландия — промърмори Грей, който явно се мъчеше да реши загадката.

— Точно така. Второто се намира далеч на запад. Аршар смятал, че отбелязаното на западните територии място трябва да е онзи изгубен град „в сърцето на индианската колония“. Той обаче се намирал твърде далеч на запад, в непознати по онова време земи, а картата не била достатъчно точна в детайлите, поради което Аршар решил да проучи най-напред Исландия, тъй като водите около нея били добре познати.

Грей се облегна назад.

— Предполагам, че французинът не е сметнал за нужно да направи копие на картата и да я включи в дневника си?

— Не. Според Аршар Томас Джеферсън запазил картата в дълбока тайна. Само хората от най-близкото му обкръжение можели да я виждат. Не били направени никакви копия.

Сейчан разбираше тази предпазливост. Президентът явно се беше страхувал от неизвестния враг и не си беше давал сметка до каква степен той вече се е инфилтрирал в правителството му. „Недоверие и параноя“. Да, съвсем лесно можеше да се постави на мястото на Джеферсън.

— Какво е станало с картата? — попита Грей.

Беше достатъчно Хейсман само да се обърне към асистентката си.

— „Хитроумен както винаги, Джеферсън измисли как да скрие индианската карта и да я запази, като същевременно не позволи тя някога да попадне в ръцете на безликия враг. Щеше да използва златото, за да я скрие пред очите на всички. Никой не би заподозрял, че съкровището е скрито в сърцето на Печата“ — прочете Шарин.

Грей се намръщи.

— Какво означава това?

— Така и не обяснява по-подробно — сви рамене Хейсман. — В общи линии, това е първата половина на дневника. Все още работим върху втората, започваща с тайната мисия на Аршар до Исландия.

Телефонът на Грей иззвъня.

— Извинете — каза той и провери кой го търси.

Сейчан отново забеляза мимолетната тревога, винаги скрита непосредствено под повърхността. Грей тихо и облекчено въздъхна, макар че сигурно изобщо не го осъзна.

— Монк е — тихо й каза той. — По-добре да говоря отвън.

Извини се и излезе в коридора. Хейсман използва прекъсването да се консултира с Шарин, която приключваше превода на втората половина от дневника. Двамата се наведоха и зашепнаха над фотокопията.

— Трябва да видят това… — успя да чуе Сейчан, но останалите думи на Хейсман останаха неясни.

Грей пъхна глава в стаята и й направи знак да отиде при него.

— Нови проблеми ли? — попита тя, когато излезе.

Грей я дръпна в един усамотен ъгъл.

— Монк току-що се е чул с японските физици. По време на експлозията в Исландия е имало нов висок пик неутрино, десет пъти по-голям от онзи в Юта. Вече намалява, също като вулканичната активност на архипелага. Така че май сме изкарали късмет. Смята се, че изключително силната жега на Ледената земя е унищожила наногнездото там и е спряла разпространяването му.

Сейчан не долови в думите му никакво облекчение. Имаше още нещо.

— Последните новини от Япония обаче са пристигнали преди около пет минути. Физиците са регистрирали нов обект, който започва да се активизира. Мислят, че експлозията в Исландия е дестабилизирала трето находище на наноматериал.

Сейчан си представи верига свързани помежду си експлозии.

„Първо Юта… после Исландия… а сега и трета“.

— И според данните на физиците новият депозит трябва да е огромен — продължи Грей. — Вълната отделено неутрино е толкова голяма и обхватна, че им е трудно да определят източника й. Засега могат само да ни кажат, че е в Щатите, някъде на запад.

— Това е доста обширна територия.

— Да. Учените работят координирано с други лаборатории по света и се опитват да съберат още информация.

— Това е проблем — промълви Сейчан.

— Защо?

— В Исландия попаднахме на засадата на агенти на Гилдията. Това означава, че те ползват същия информационен поток като нас. Тъй като осуетихме плановете им на острова, сега няма да стоят със скръстени ръце и да оставят това да се повтори. Знам как мислят тези типове и как ще реагират. Работила съм достатъчно дълго в организацията им.

— И какъв ще е следващият им ход?

— Ще прекъснат достъпа ни до нова информация, така че оттук нататък важните сведения да са изцяло на тяхно разположение. — Погледна Грей, за да види дали осъзнава колко сериозни са думите й. — Ще се насочат към хората ни в Япония. За да ги накарат да замълчат.

 

 

1 юни, 06:14

Префектура Гифу, Япония

Рику Танака мразеше да го докосват, особено когато е възбуден. Като сега. Беше си сложил памучни ръкавици и тапи в ушите, за да не чува врявата около себе си. Почука с молив по бюрото, докато се взираше в данните, постъпващи в реално време в компютъра. На всяко пето почукване подхвърляше молива и умело го улавяше. Това му помагаше да се успокои.

Макар да бе рано сутрин, в лабораторията му, обикновено така тиха, погребана в сърцето на планината Икенояма, цареше пълна суматоха. След огромния поток неутрино Юн Йошида-сама бе извикал допълнителни помощни екипи — още четирима физици и двама компютърни специалисти. Всички се бяха събрали около Йошида на съседната работна станция и се опитваха да координират данни от шест различни лаборатории от цял свят. Положението бе непоносимо и затова Рику се беше оттеглил при тази конзола, отделена от останалите и колкото се може по-навътре в лабораторията.

Докато останалите работеха върху по-големия пъзел, той се съсредоточи върху по-малкия. С наклонена настрани глава (позата му помагаше да мисли по-добре) Рику изучаваше светещото на екрана земно кълбо. По картата имаше различни малки икони. Всяка отбелязваше по-малки пикове на неутриното.

„Не си заслужават вниманието“ — беше заявил Йошида, когато Рику го запозна с откритието си.

Самият Рику мислеше другояче. Знаеше, че Йошида пилее сили и вдига ненужен шум. Щеше да се провали. Местоположението на новия източник в западната половина на Съединените щати не можеше да се определи с точност. Въпреки че приличаше на двойния ритъм от Исландия, този беше 123,4 пъти по-голям.

Числото му доставяше наслада.

1, 2, 3, 4.

Поредицата беше чисто съвпадение, но красотата й го караше вътрешно да се усмихва. В числата имаше чистота и прелест, която като че ли разбираше единствено той.

Продължи да се взира в картата. Беше открил тези отклоняващи се от нормата показатели след първия пик в Юта. Освен че беше подпалил нещо нестабилно в Исландия, пикът беше предизвикал и по-малките изригвания, малки проблясъци от различни места по цялото земно кълбо. Започна да ги записва, след като положението в Исландия стана критично.

„Не си заслужават вниманието…“

Пропъди досадния глас и се загледа в малките точици, търсеше някакъв модел. Една-две бяха на запад, но точните им местоположения бяха скрити от подобната на цунами вълна неутрино от района, която размиваше всички детайли. Именно затова Йошида щеше да претърпи поражение.

— Рику?

Някой го докосна по рамото. Той трепна и се обърна. Зад него стоеше доктор Джанис Купър.

— Извинявай — каза тя. Предпочиташе да я наричат Джанис, макар че той продължаваше да намира подобно фамилиарничене за смущаващо. Американката отдръпна ръка от рамото му.

Той се намръщи, като се мъчеше да разчете потръпванията на мускулите на лицето й, да ги свърже с някаква емоция. Доколкото успя да определи, беше гладна, но вероятно грешеше. Поради синдрома на Аспергър често грешеше в подобни преценки.

Тя придърпа един стол, седна и постави до лакътя му чаша зелен чай.

— Помислих си, че ще ти дойде добре.

Той кимна, но не разбираше защо й трябваше да сяда така близо до него.

— Рику, опитваме се да разберем каква е причината за изригването на запад.

— Потокът неутрино от Исландия е минал през планетата и е дестабилизирал трети източник.

— Да, но защо сега? Защо депозитът не се е дестабилизирал по-рано, след пика в Юта? Исландия достигна критичната точка, но не и онова струпване на запад. Аномалията тревожи останалите физици.

Рику продължи да изучава екрана.

— Активираща енергия — каза той и я погледна, сякаш трябваше да е очевидно. И си беше очевидно.

Тя поклати глава. Не се съгласяваше или не разбираше?

Той въздъхна.

— За да започнат, някои реакции се нуждаят от определено количество енергия. Като ядрените например.

— Активираща енергия.

Той се намръщи. Нима не го беше казал току-що? Но все пак продължи:

— Често количеството енергия зависи от обема или масата на веществото. Депозитът в Исландия явно е бил по-малък. Затова количеството неутрино от пика на Юта е било достатъчно, за да предизвика дестабилизация.

Тя кимна.

— А потокът неутрино от Исландия беше много по-силен. Достатъчен, за да дестабилизира депозита на запад. Да запали по-дебелия фитил. Ако си прав, това означава, че западният депозит е много по-голям. Нима не беше казал и това?

— Би трябвало да е сто двайсет и три цяло и четири десети пъти по-голям. — Дори само изричането на числата му помогна да се успокои. — Разбира се, ако съотношението между генерираното неутрино и масата е едно към едно.

Лицето й стана малко по-бледо, когато чу преценката му.

Рику се почувства неудобно и се обърна отново към екрана си и собствения си пъзел, мъничките пикове неутрино.

— Какво според теб са тези по-малки емисии? — попита Джанис след дълъг момент на приятна тишина.

Рику затвори очи да помисли. Загадката го забавляваше. Представи си как частиците неутрино излитат и подпалват фитилите на нестабилните депозити, а когато улучат по-малки мишени, само ги възбуждат, предизвиквайки миниатюрни потоци.

— Не могат да са същите като нестабилното вещество. Моделът не е логичен. Не виждам никакви паралели. По-скоро тези слаби сигнали отбелязват вещество, което е свързано с депозитите, но не е идентично с тях.

Посегна към екрана, но не посмя да го докосне.

— Ето един в Белгия. Един или два в западната част на Съединените щати, но са замъглени от новия голям пик. И един особено силен отзвук в източната част на страната.

Джанис се приближи до екрана.

— Кентъки…

Преди той да успее да разбере защо й трябва да се навежда толкова близо до него, светът се пръсна. Зареваха сирени, по стените замигаха червени лампи. Шумът прониза тъпанчетата му като шило и той затисна уши с длани. Отстрани другите викаха и жестикулираха. Отново не успя да разбере какво означават израженията им.

„Какво става?“

Вратата на асансьора в другия край на помещението се отвори и от нея изскочиха облечени в черно фигури и се пръснаха в широка редица. Държаха автомати. Пронизителният трясък на оръжията им го накара да се просне на пода — не за да се скрие от куршумите, а за да избяга от шума.

Писъците само правеха положението още по-нетърпимо.

Изпод бюрото си видя как Йошида падна с пръснат череп. Плисна кръв. Рику не можеше да откъсне очи от разпълзялата се червена локва.

После някой го сграбчи. Опита да се отскубне, но беше Джанис. Задърпа го за лабораторната престилка към другия край на бюрото и посочи един страничен изход, който водеше към подобното на пещера пространство — бивша мина, а сега дом на детектора Супер-Камиоканде.

Рику я разбра. Трябваше да избягат от лабораторията. Криенето тук означаваше сигурна смърт. Трясъкът на автоматите го потвърждаваше. Избиваха всички наред.

Приведен зад редицата бюра, той последва Джанис към изхода. Тя се хвърли напред и той се метна веднага след нея. Джанис затръшна вратата и се огледа.

От тунела пред тях отекваше стрелба. Това беше старата шахта на мината, по която се стигаше до повърхността. Освен новия асансьор това бе единственият изход от комплекса. Убийците бяха покрили и двата и се събираха тук.

— Насам! — извика Джанис и го задърпа за ръката.

Побягнаха в единствената възможна посока, по друг тунел. Рику обаче знаеше, че е безполезно. Стрелците щяха да ги открият за секунди. Трийсет метра по-нататък тунелът свършваше в пещера.

Куполообразният таван се издигаше високо и беше покрит с полиетилен, за да спира радона от скалите. Под краката му беше самият Супер-Камиоканде — огромна стоманена цистерна с 50 000 тона абсолютно чиста вода, около която имаше тринайсет хиляди усилващи светлината тръби.

— По-бързо! — каза Джанис.

Затичаха. Просторната зала беше пълна с оборудване, електрокари, ръчни колички и кранове по яркожълтото скеле горе, всички в служба на гигантския детектор.

Зад тях се чу рязък вик и отекна от стените. Убийците приближаваха.

Рику се огледа. Нямаше къде да се скрият. Джанис продължи да го дърпа след себе си. Стигна до един шкаф с водолазни костюми — и тогава той разбра. И се дръпна.

— Това е единственият начин — високо му прошепна тя.

Тикна в ръцете му тежката бутилка с регулатор и Рику нямаше друг избор освен да я поеме. Тя завъртя крана и въздухът засъска от дихателя. Джанис грабна втора бутилка и се втурна към шахтата в пода. Тя стигаше до гигантския резервоар долу. Водолазите я използваха за обслужване на основното тяло на детектора, най-вече да поправят повредените усилващи светлината тръби.

Джанис напъха дихателя в устата му. На Рику му се прииска да го изплюе — беше гаден на вкус, — но въпреки това захапа силикона. Тя посочи тъмната дупка.

— Давай!

Разтреперан от страх, Рику прекрачи през ръба и скочи с краката надолу в студената вода. Тежестта на бутилката бързо го задърпа към далечното дъно. Погледна нагоре и видя как Джанис също скача и затваря капака на шахтата.

Обгърна го непрогледна тъмнина.

Рику продължи сляпото си потъване, като бълваше мехурчета. Краката му се блъснаха в дъното и той приклекна, прегърнал кислородната бутилка, и се разтрепери, но този път не от страх. Студът скоро щеше да стане нетърпим.

После нечии ръце го намериха. Топла буза се докосна до неговата. Джанис го прегръщаше в тъмното.

За първи път в живота си изпита удоволствие от докосване.

 

 

17:32

Вашингтон, окръг Колумбия

— Пътуването до Исландия отнело на Аршар цял месец — каза доктор Хейсман. — Морето било изключително бурно.

Грей седеше до Сейчан, докато кураторът обобщаваше съдържанието на втората половина от дневника на Фортескю. Шарин беше завършила превода, докато Грей бе вдигал тревога за вероятната атака в Япония.

Коляното му нервно играеше. Трябваше да чуе цялата история, но искаше също така да бъде в централата на Сигма, за да разбере дали японските физици са добре.

Погледна към Сейчан.

„Или може би е просто прекалено параноична?“

Не му се вярваше. Доверяваше се на преценката й, особено когато ставаше въпрос за Гилдията. Затова веднага се беше обадил на Кат, която трябваше да предупреди японските власти за потенциалната заплаха. Все още чакаха отговора й.

— По време на дългото пътуване — продължи Хейсман — Аршар посветил много дни на теориите си за „бледите индианци“, митичния народ, който оставил на прадедите на ирокезите могъщото наследство. Сравнявал легенди на много племена и често попадал на истории за бели хора или белокожи индианци. Събирал слухове за по-ранни селища, които не били индиански според използваните сложни строителни техники. Но като че ли най-много бил обсебен от идеята за вероятния еврейски произход на тези хора.

— Еврейски ли? — оживи се Грей. — Защо?

— Защото описва някакъв надпис, открит върху златната индианска карта. Езикът му приличал на иврит, но бил различен.

Шарин прочете откъс от дневника:

— „Знаците по картата несъмнено са оставени от някой неизвестен книжник. Възможно ли е да са били оставени от бледите индианци? Посъветвах се с най-именитите специалисти и всички те са съгласни, че знаците приличат на древната еврейска писменост, но в същото време са единодушни, че езикът не е иврит, макар че може би е близък до него. Наистина смущаваща загадка“.

Хейсман закима още по-развълнувано.

— Наистина е загадка. Докато Шарин приключваше с превода, а вие разговаряхте с хората си за Япония, получих информация за нещо, което ме тормозеше около онази ранна скица на Държавния печат с четиринайсетте стрели.

Разрови купчината листа и извади един.

— Погледнете под самия печат. Има някакви едва забележими знаци, почти като бележки.

Грей вече ги беше забелязал, но не им бе обърнал особено внимание.

— И?

— Консултирах се със специалист по древни езици. Надписът е на стара форма на иврит, точно както споменава Аршар. Буквите под печата образуват думата манасия, едно от десетте изгубени племена на Израил.

Грей застана нащрек. Часове по-рано Пейнтър беше съобщил, че е възможно древните тоутсиий унстоу пуутсийв да са потомци на изгубено племе на израилтяните. Споменаваше също и Книгата на Мормон, където се казваше, че едно от израилтянските племена стигнало до Америка — „и по-точно, кланът на Манасия“.

— Всъщност отците основатели изглеждат малко като обсебени от изгубените племена на Израил — продължи Хейсман. — На първото събрание на комисията за изработване на Държавния печат Бенджамин Франклин искал дизайнът да бъде алегорична сцена от библейския Изход, когато израилтяните напуснали Египет. Томас Джеферсън пък предложил картината да изобразява децата на Израил в пустинята.

Грей се загледа в скицата на печата. „Нима отците основатели са знаели за изгубеното племе, достигнало до тези брегове? Може би са научили по някакъв начин, че «бледите индианци» от разказите на ирокезите са всъщност израилтяни?“

Така изглеждаше. И явно отците основатели се бяха опитвали да вкарат това познание в Държавния печат в памет на племето.

Следващите думи на Хейсман подсказваха, че предположението му е вярно.

— Видя ми се странно това, че племената на израилтяните са представени чрез различни двойки символи. В случая с Манасиевия клан, кой бил маслинена клонка и сноп стрели. — Хейсман го погледна. — Защо отците основатели са използвали символите на Манасиевото племе в Държавния печат?

Грей подозираше отговора, но имаше по-належащи въпроси.

— Всичко това е чудесно, но нека продължим с Фортескю след като е стигнал в Исландия…

Хейсман изглеждаше разочарован, но остави скицата на печата настрана.

— Добре. Както казах, пътуването на Аршар продължило около месец, но накрая бил уверен, че е открил правилния остров, точно както е отбелязан на картата. След като се озовал там обаче не успял да открие нищо. След двайсет и два дни търсене започнал да се отчайва. И тогава щастието му се усмихнало. Един от помощниците му изпуснал ябълка, докато изследвали една доста обширна пещерна система. Ябълката паднала в шахта, която никой не бил забелязал дотогава. Спуснали в нея фенер и при дъното заблестяло злато.

— Намерили са мястото — промълви Сейчан.

— По-нататък той описва надълго и нашироко дълбоката пещера и каменни кутии, в които се пазели стотици златни плочки, изписани със същата староеврейска писменост. Намерил също златни съдове, пълни със сребрист сух еликсир, както го нарича. Бил много развълнуван и направил много рисунки.

Задавеният глас на куратора показваше, че и самият той е развълнуван. Хейсман плъзна един лист към Грей и Сейчан и почука върху изображението в центъра.

— Това са въпросните хранилища на еликсира.

Грей се вцепени. На рисунката се виждаха високи урни с капаци, върху които имаше различни скулптирани глави — чакал, сокол, павиан и мъж с качулка.

— Приличат на египетски канопи — каза той.

— Да. Аршар е смятал същото. Или най-малкото е познал, че са с египетски произход. И сметнал, че може би бледите индианци са всъщност бегълци от Светите земи, някаква тайна секта на маги с корени в юдейската вяра и египетските традиции едновременно. Но предположенията му внезапно прекъсват. След това бележките му са много небрежни и забързани, явно писани от обзет от паника човек.

— Защо?

По знак на шефа си Шарин зачете:

— „Получих вест, че някакъв кораб наближава Исландия. Че Врагът е разбрал за проучванията ни и е по петите ни. Те никога не бива да открият това изгубено съкровище. С хората си ще направя всичко по силите си да ги подлъжа да ме последват, да стоят по-далеч от острова. Моля се да успея. Ще поемем към студената основна суша, за да привлека вниманието им. Ще взема малка част от съкровището с надеждата, че мога да стигна до бреговете на Америка. Но ще оставя този дневник тук като свидетелство в случай, че се проваля“.

Хейсман скръсти ръце.

— Дневникът завършва с тези думи и Аршар бяга от врага. Мисля обаче, че можем да се сетим какво е станало след това.

— Изригването на Лаки — каза Грей.

— Вулканът се намира недалеч от бреговата линия. Аршар явно е успял да се отдалечи на известно разстояние, но после настъпила катастрофата.

Самият Грей също беше станал свидетел на подобно събитие. Представи си експлозията, последвана от мощно вулканично изригване.

Хейсман въздъхна.

— От писмото на Джеферсън знаем, че след това нашият французин напълно се уединил и се разкайвал за действията си, довели до смъртта на четвърт от населението на света.

— За да бъде призован две десетилетия по-късно от Джеферсън за нова мисия. Да участва в експедицията на Луис и Кларк на запад. — Грей мислено сглоби картината. — Според датата на картата, която ни показахте, Джеферсън е купил Луизиана през хиляда осемстотин и трета. И през същата година е натоварил приятеля си капитан Мериуедър Луис да събере екип и да изследва бившите френски територии и земите западно от тях.

Беше напълно сигурен в преценката си.

— Фортескю е тръгнал с него. Бил изпратен да открие онова място от индианската карта, „сърцето на новата колония“, изгубения град.

— И явно го е открил — добави Сейчан. — Изчезнал от историята, а Луис бил убит.

Грей се обърна към Хейсман.

— Разполагате ли с карта с маршрута на експедицията на Луис и Кларк?

— Разбира се. Един момент. — Хейсман и асистентката му разровиха купчините и бързо намериха нужното. — Ето.

Грей се загледа в страницата. Прокара пръст по маршрута, като започна от Кемп Уд в Сейнт Чарлз, Мисури, и завърши с Форт Кластоп на брега на Тихия океан.

— Някъде по този маршрут или близо до него би трябвало да се намира изгубената Четиринайсета колония.

„Но къде?“

Телефонът му иззвъня отново. Беше го оставил на масата; на екрана беше изписан спешният номер на Сигма.

Сейчан също го видя.

— Веднага се връщам — каза той и отново тръгна към вратата. Сейчан го последва в коридора.

Грей отвори телефона.

— Монк?

— Кат се обажда, Грей. Монк идва да ви вземе с кола.

— Какво има? Какви са новините от Япония?

— Лоши. Щурмова група е избила почти всички в комплекса.

Грей изруга наум. Бяха прекалено бавни.

— Но двама ключови служители са оцелели — продължи Кат. — Мъж и жена. Японските власти ги измъкнали от водния резервоар на детектора на неутрино. Доста хитро място за криене. По наша молба са поставени под охрана в ПСИА.

ПСИА бе японската разузнавателна агенция. Решението беше разумно. Ако никой не подозираше за оцелелите, значи имаха шанс да излязат една крачка пред Гилдията. Кат също го знаеше.

— Разговарях по телефона с жената — каза тя. — Американска специализантка. Според нея точно преди атаката японците нямали напредък в откриването на източника на последния поток неутрино. Разказа обаче и нещо странно, забелязано от другия оцелял. Той бил разтревожен от някакви допълнителни малки потоци неутрино. Не обърнах особено внимание на тази подробност, докато тя не ми каза откъде са показателите.

— Откъде?

— Вероятно от един или два обекта на запад, но не можел да определи точно местоположението им заради силното заглушаване от големия пик. Единият от двата, които успял да идентифицира, се намира в Белгия.

Кат замълча многозначително. На Грей му бе нужен само миг да схване значението на това. Спомни си описанието на капитан Хулд на ловците от остров Елирей. Беше казал, че са белгийци. Монк явно беше направил същата връзка. Може да беше и съвпадение, но не му се вярваше.

Сподели това с Кат.

— Щурмовият отряд в Исландия е бил от Белгия. Това би трябвало да е от значение. А другото място? Къде е то?

— В Кентъки.

„Кентъки ли?“

— Монк идва да ви вземе — продължи Кат. — Искам да проверите на място. Излитате след петнайсет минути. Трябва да се възползваме напълно от това преимущество, докато можем.

Грей усети в гласа й някакво колебание.

— Какво мисли за всичко това директор Кроу?

— Нищо. Не успях да се свържа с него, след като научих новината. Беше на път навътре в пустинята. Ще продължа да го търся, докато пътувате. Не можем да чакаме. Ако нещата се променят, ще те уведомя. Освен това поддържам връзка с началника на кабинета на президента.

Това го изненада.

— Защо въвличаме и президента Гант?

— За да влезете там, където отивате, ви е нужно президентско нареждане. Вратите няма да се отворят без подписа на Гант.

— Какви врати? Къде отиваме?

Отговорът го втрещи. След още няколко подробности Кат затвори. Грей вдигна глава и видя, че Сейчан се взира в него.

— Сега пък къде ни изпращат? — попита тя.

Той бавно поклати глава, мъчеше се да намери смисъл в чутото.

— Във Форт Нокс.