Джеймс Ролинс
Дяволската колония (19)

17.

31 май, 06:05

Възвишение Сан Рафаел, Юта

— Ханк Канош посрещна изгрева на колене, но не като израз на преклонение, а от умора. Беше изкачил стръмния склон над селището малко преди да се зазори. Виещата се пътека го бе водила през лабиринт от тесни каньони до сухото, разядено от ерозия плато. Кауч клечеше до него с провесен до земята език. Слънцето тъкмо изгряваше и въздухът беше все още прохладен, но маршрутът бе тежък, а и двамата не бяха младежи.

Въпреки това знаеше, че не годините са виновни за тежестта в краката. А сърцето му. Дори сега всеки негов удар вървеше с чувство за вина, че е оцелял, че не бе успял да направи нищо, когато бе най-нужен. През изминалия ден, докато бягаха, беше по-лесно да загърби смъртта на приятелите си.

Но вече не беше така.

Загледа се в пресечения терен под себе си. Двамата с Маги бяха изкачили същия маршрут преди почти десетилетие, докато пробваха как ще потръгне между тях.

Още си спомняше целувката, която си размениха точно тук. Косата й миришеше на градински чай. Устните й бяха солени и в същото време сладки.

Наслади се на спомена, коленичил на каменната плоча, надвиснала застрашително над дълбоката клисура, кръстена Малкия Голям каньон. Долината се намираше в сърцето на възвишението Сан Рафаел, стокилометрова издутина от седиментна скала, издигната от геологични сили преди повече от петдесет милиона години. Оттогава дъждът и вятърът бяха дълбали и ваяли, за да я превърнат в лабиринт от стръмни склонове, начупени каньони и неравни била. Далеч долу река Сан Рафаел продължаваше процеса на ерозия и се виеше мързеливо по пътя си към Колорадо.

Районът с червеникави скали беше почти пуст, дом за диви магарета, коне и за едно от най-големите стада пустинни диви овце. Единствените двукраки посетители бяха по-авантюристично настроените планинари, тъй като затънтеният край изискваше да имаш автомобил с висока проходимост, който да се справи с малкото пътища. В миналото почти недостъпните каньони и дерета били скривалища и пътища за бягство на много престъпници, в това число Бъч Касиди и бандата му.

И ето че сега това като че ли се повтаряше.

Бяха пристигнали в малките часове по осеяния с камъни път от Копър Глоув. Целта им бе жилището на пенсионираните му колеги Алвин и Айрис Хуметева. Натресоха им се без предупреждение, но както Ханк очакваше, двамата ги приеха радушно.

Малкият чифлик от пет пуебло от кирпич и камък беше наполовина комуна, наполовина училище за децата от племето хопи, които вече трето поколение учеха старите традиции от клана Хуметева, начело на който стоеше добронамерената диктаторка Айрис, същински матриарх.

В момента нямаше ученици.

„Или почти няма“.

— Можеш да излезеш — каза Ханк.

Някой въздъхна раздразнено зад една канара в дерето под него и кльощавата Каи Куочийтс излезе от скривалището си. Беше вървяла по петите му, откакто бе напуснал пуеблото.

— Ако искаш да видиш изгрева, по-добре се качи тук — подкани я той.

Отпуснала умърлушено рамене, тя се покатери горе. Кауч тупна с опашка по пясъчниковата скала, за да я поздрави.

— Безопасно ли е при теб? — попита тя, като поглеждаше пропастта под издадената скала.

— Камъкът си е бил тук от хиляди години, така че сигурно ще изкара още няколко минути.

Каи май се съмняваше в преценката му, но все пак се приближи.

— Чичо Кроу и партньорът му сглобяват нещо като сателитна чиния, свързана с лаптоп и телефон.

— Мислех си, че иска да остане извън системата.

Хуметева нямаха нито телевизия, нито телефон. Дори мобилните телефони нямаха обхват в лабиринта от каньони.

Тя сви рамене.

— Би трябвало да е безопасно. Чух го да споменава нещо за криптиращ софтуер. Може би заглушава сигнала или нещо такова.

Ханк кимна и потупа камъка.

— И се изкатери чак дотук, за да ми го кажеш ли?

Каи седна с кръстосани крака.

— Не… — Последва дълга пауза, твърде дълга, та следващите й думи да са истина. — Просто исках да се поразтъпча.

Ханк можеше да се досети какво я кара да дрънка глупости. Вече бе забелязал как се опасява от чичо си и го обикаля като куче, което се страхува да не бъде набито, но въпреки това е привлечено от нещо. В нея обаче нямаше боязливост. Беше настръхнала, готова да хапе. Явно цялата тази неувереност я караше да се чувства твърде неудобно, за да остане долу.

Той се обърна към изгряващото слънце, което вече се откъсваше от хоризонта и обагряше в червено скалите долу.

— Запозната ли си с церемонията на’ии’еес?

— Какво е това?

Ханк поклати тъжно глава. Защо най-пламенните индиански активисти така често бяха пълни невежи относно собственото си наследство?

— Церемонията на изгрева — обясни той и посочи към ослепителното раждане на новия ден. — Ритуал, при който момичетата стават жени. Четири дни и нощи танци и заклинания, за да могат новоприетите да придобият духовните и изцелителни сили на Изрисуваната в бяло.

В отговор на повдигнатата въпросително вежда обясни за митологията на апачите и навахо относно богинята, известна също като Променящата се заради способността й да се преобразява със смяната на сезоните. Хареса му как незаинтересованият й поглед бързо изчезва и се сменя с прехласната физиономия, което бе знак за жаждата й за подобни знания.

Когато приключи, тя се обърна към изгряващото слънце.

— Значи някои племена все още изпълняват церемонията?

— Някои, но сравнително рядко. В началото на двайсети век американското правителство забранило ритуалите и практиките на коренните американци и така Церемонията на изгрева станала нелегална. След време практиката постепенно избледняла, за да се върне днес в по-слаб вариант.

Лицето й потъмня.

— Откраднали са толкова неща от нас…

— Миналото е минало. Сега от нас зависи да поддържаме културата си. Губим само онова, което не успяваме да подхранваме.

Каи не изглеждаше много омилостивена.

— Какво? Да правим като вас ли? — горчиво рече тя. — Да загърбим собствената си вяра заради религията на белите? Религия, която е преследвала народа ни и е подбуждала кланета?

Ханк въздъхна. Беше чувал всичко това неведнъж и отново направи всичко възможно да я просветли.

— Грешките се правят от глупаци. През цялата човешка история религиите са били използвани като предлог за насилие и това не изключва и нашите племена. Но когато става въпрос за култура, религията е само една нишка в голямата изтъкана черга. Баща ми беше възпитан като мормон, майка ми също. Това е толкова част от моята история, колкото и кръвта ми. Едното не обезсилва другото. Откривам в Книгата на Мормон много неща, които ми дават покой и ме приближават до Бог — или както предпочиташ да наричаш онази вечна духовност, която съществува във всички нас. Накрая вярата дори ми предлага друга гледна точка за миналото на собствения ни народ. Именно затова станах естествоизпитател и специалист по историята на коренните жители на Америка. За да се опитам да отговоря кои сме ние.

— Какво искате да кажете? Как мормонската религия изобщо може да обясни нещо за народа ни?

Ханк не беше сигурен, че моментът е подходящ да й обяснява историята, скрита в страниците на Книгата на Мормон, свидетелство за делата на Христос в Новия свят. Вместо това предпочете да я запознае със сенките, които все още скриваха най-ранната история на коренните племена.

Стана и каза:

— Ела.

С леко артритно накуцване я поведе към един издълбан от стихиите купол в пясъчника. Под скалния навес се виждаше редица грубо очукани камъни, маркиращи основите на стара индианска къща. Ханк се понаведе, прекрачи зида и отиде до отсрещната стена.

— Има много неща, които все още не знаем за собствения си народ — каза той и погледна през рамо. — Знаеш ли за праисторическите индиански могили, откривани из целия Среден запад, от Големите езера до блатата на Луизиана?

Каи сви рамене.

— Някои са издигнати преди шест хиляди години. Дори племената, живеещи в района когато пристигнали първите европейци, нямали спомен за създателите им. Това също е наше наследство. Една огромна загадка.

Пресегна се към стената, където някой праисторически художник беше нарисувал с алена боя върху жълтия пясъчник три крехки, подобни на скелети фигури. Ръката му спря на сантиметри от древното произведение на изкуството.

— Подобни петроглифи могат да се открият из целия район. Някои археолози смятат, че най-старите изображения са на осем хиляди години. И те са сравнително нови в сравнение с петроглифите Козо над солните пластове на Чайна Лейк. Онези са на шестнайсет хиляди години, от времето на последната ледникова епоха, когато по континента все още са бродели мастодонти, саблезъби котки и чудовищните плейстоценски бизони. — Обърна се към Каи. — Ето колко стара е историята ни, а знаем толкова малко за нея.

Остави тежестта на годините да легне върху младите й рамене и продължи:

— Дори броят на хората, живели тук, силно се подценява. Според най-новите изследвания на химичния състав на сталагмити и на количествата дървени въглища, открити в Северна Америка, на континента са живеели над сто милиона души. А това е много повече от броя на европейците по времето, когато Христофор Колумб е стъпил на Новия свят.

Големите й очи блестяха в полутъмното пространство.

— Но какво се е случило с всички тях?

Ханк обхвана с жест руините, докато излизаха навън.

— След идването на европейците инфекциозните болести като едрата шарка се разпространили по континента по-бързо от колонистите, което създало впечатлението за рядко населени територии. Но тази история е невярна, също като останалата.

Каи отиде с него до надвисналата над ръба скала, следвана от Кауч, който усилено душеше въздуха. Загледа се замислено в далечината. Небето беше сменило розовото на зората със синьото на утринта.

— Вече ви разбирам — рече тя. — Не можем истински да познаваме себе си, докато не познаем собствената си история.

Той я изгледа преценяващо. Беше доста по-умна, отколкото показваше. И тя го доказа отново, когато се обърна към него.

— Но така и не казахте с какво Книгата на Мормон ви е дала проникновение за историята ни.

Преди Ханк да успее да проговори, Кауч заръмжа предупредително. Носът му още бе вдигнат високо във въздуха. Ханк и Каи погледнаха на североизток, накъдето сочеше носът на кучето. Небето вече бе по-светло и на хоризонта се виждаше черно петно, подобно на облаци, събиращи се за предстояща буря.

— Дим — промълви той.

„И то много“.

— Да не би да е горски пожар? — попита Каи.

— Съмнявам се. — Сърцето му отново се разтуптя от засилващото се лошо предчувствие. — По-добре да се връщаме.

 

 

06:38

Прово, Юта

Рафаел Сен Жермен се наслаждаваше на мъничка порцеланова чашка еспресо в огромната разточителна кухня на имението. Абсурдността на помещението го развеселяваше. Онова, което американците смятаха за въплъщение на висок клас, му се струваше нелепо — да живеят в къщи с евтина съвременна конструкция, украсени с фалшивия чар на стария свят. Фамилното му шато в Каркасон беше издигнато през шестнайсети век и бе заобиколено от защитни стени, на които се бяха водили сражения, променили западната цивилизация.

Това беше истинският белег на аристокрацията.

Загледа се през прозореца на кухнята към обширните поляни и хеликоптера, подготвян от хората му за заминаване. На масата имаше листове с биографични данни. Беше ги прочел по време на закуска и не виждаше смисъл да ги преглежда отново. Можеше да повтори наизуст повечето подробности.

Най-отгоре на купчината имаше снимка на мъжа, който беше осуетил нощната акция в университета. Бе отнело съвсем кратко време да го идентифицира. Оказа се добре известен на организацията му човек. Ако снимката не беше толкова зърнеста и неясна, нямаше да му трябва софтуер за разпознаване, за да го идентифицира.

Прошепна името на противника си.

— Пейнтър Кроу. — Директорът на Сигма. Поклати глава, смаян и развеселен едновременно, и се загледа в снимката. — Защо си изпълзял от дупката си във Вашингтон?

Рафе не беше очаквал Сигма да реагират така бързо на събитията тук. Това бе подценяване, което нямаше намерение да повтаря. Но грешната преценка не беше изцяло по негова вина. Нужно му бе доста време, за да събере парчетата от пъзела. Целта им — пъргавата крадла с такива сръчни ръце — се оказа непряко свързана с Кроу, тъй като и двамата бяха от един и същи племенен клан. Явно беше използвала родовите връзки, за да го повика на помощ.

Развитието на нещата се оказа интересно. Ако не се броеше кратката дрямка, беше посветил остатъка от нощта на включването на новата променлива в уравненията и проиграване на различни сценарии. Как най-добре може да се изиграе партията? Как да превърне това в свое преимущество?

Трябваше да разнищва вариантите до сутринта, за да намери решение.

От коридора се чуха стъпки, които минаха през стаичката на главния прислужник.

— Сър. Готови сме за тръгване.

— Merci, Берн. — Рафе почука скъпия си „Пате Филип“. В часовника се използваше турбилионно движение, френската дума за вихър. Точно това трябваше да бъдат тази сутрин. — Закъсняваме.

— Да, сър. Ще наваксаме във въздуха.

— Добре.

Рафе отпи последна глътка еспресо и сви устни от вкуса му. Беше станало хладко и острата горчивина се усещаше по-силно. Жалко, тъй като откриването на скъпите зърна от Панама се оказа приятна изненада. Трябваше да даде на собствениците на имението няколко точки за вкуса им, пък било то дори само заради кафето.

Стана. Беше в добро настроение, чувстваше се щедър.

— Ашанда още ли е с момчето? — попита той.

— В библиотеката са.

Това предизвика усмивката му. При положение че нямаше език, Ашанда определено не му четеше приказки.

— Какво да правя с момчето, след като заминете? — Стойката на Берн стана малко по-скована, може би защото знаеше какъв ще е отговорът.

Рафе махна пренебрежително с ръка.

— Оставете го тук. Живо и здраво.

Веждите на Берн се повдигнаха едва забележимо, което за мъж като него беше еквивалент на ахване от изненада.

Рафе му обърна гръб. Понякога е хубаво да бъдеш непредсказуем, да държиш подчинените си нащрек. Като се подпираше на бастуна си, той излезе от кухнята да вземе Ашанда. Помещението на библиотеката заемаше два етажа и бе пълно с подвързани с кожа книги, които вероятно така и не бяха отваряни, а само изложени фалшиво като всичко останало тук.

Ашанда седеше в голямо плюшено кресло. Детето беше заспало в обятията й и тя нежно галеше русите му къдрици с дългите си, неестествено силни пръсти и глухо тананикаше нещо. Звукът действаше успокояващо на Рафе. Познаваше го, както познаваше гласа на майка си. Усмихна се, върнат за момент в миналото, в щастливите летни нощи, когато спеше на терасата под звездите, топлен от тялото на лежащата до него Ашанда сред одеялата. Докато се оправяше от поредното счупване на някоя кост, често я беше чувал да тананика така, докато го прегръщаше. Беше като балсам, способен да успокои повечето болки и дори мъката на едно дете.

Не му се искаше да я прекъсва, но имаха график.

— Ашанда, ma grande, трябва да тръгваме.

Тя кимна — заповедта си беше заповед. Стана плавно, обърна се и нежно положи детето на топлата възглавница, като го сви на кълбо. Едва сега Рафе забеляза синините по гърлото и странния ъгъл, под който бе извита тънката шия. Всъщност момчето изобщо не спеше.

Ашанда отиде до него и му подаде ръка. Той я хвана и я стисна в знак на съчувствие. Знаела беше какво трябва да се направи, знаела беше какво щеше да заповяда в нормална ситуация. Беше действала колкото за свое добро, толкова и за доброто на детето, като му бе осигурила бърза и безболезнена смърт. Сърце не му даваше да й каже, че не е било нужно — поне не и този път.

Призля му.

„Наистина ли съм толкова предсказуем?“

Трябваше да вземе мерки срещу това, особено днес. Бяха го информирали за изригването на вулкана в планините, което потвърждаваше старите му подозрения. Трябваше да се действа бързо. Отново си погледна часовника.

„Като вихър“ — напомни си.

Нямаше време за губене. Трябваше да пипнат птичките, които му се бяха изплъзнали през нощта, трябваше отново да намери дирите им. Беше търсил решение през по-голямата част от нощта. Намери отговора в досието на Каи Куочийтс. Решението бе просто, от онези, които се случват всеки ден в дивата природа.

За свалянето на уплашената птичка му трябваше ястреб.

 

 

07:02

Възвишение Сан Рафаел

— Колко са мъртвите? — попита Пейнтър по сателитния телефон.

Крачеше напред-назад в основното помещение на най-голямото пуебло. В почернялото от дима огнище светеха въглени и се носеше горчивата миризма на препечено кафе. Ковалски седеше на пейка от борови трупи, качил крака на грубата дървена маса и отпуснал брадичка на гърдите си. Беше смъртно уморен от дългото шофиране.

Гласът на Роналд Чин звучеше дрезгаво и накъсано. Магнитните флуктуации и смущенията от изригващия вулкан нарушаваха цифровата връзка.

— Изгубихме петима души от Националната гвардия. И дори това е малка загуба — щяха да са много повече, но майор Райън успя да се свърже с тях и да им нареди да се евакуират. Все още не сме сигурни за броя на планинарите и туристите. Районът вече е отцепен и достъпът до него е забранен, така че да се надяваме, че всичко е наред.

Пейнтър се загледа в гредите на тавана. Пуеблото беше построено по традиционния начин — дъски, тръстиков покрив и замазка от камъчета и кал. Беше му странно да обсъжда раждането на нови вулкани в подобна обстановка.

— Добрата новина е, че изригването като че ли вече утихва — продължи Чин. — Минах над района с хеликоптер малко преди зазоряване. Потоците лава са спрели. Засега остава в рамките на пропастта и вече се втвърдява. Най-голямата опасност в момента са горските пожари. Екипите бързат да разчистят ограничаващи ивици, хеликоптерите изсипват вода. Може да се каже, че пожарът вече е ограничен.

— Освен ако не последва ново изригване — отбеляза Пейнтър.

Чин вече беше споделил мнението си за причината. Според него някакъв свързан с експлозията процес разграждал материята на атомно ниво и пробил надолу до намиращия се на малка дълбочина джоб магма, която загрявала геотермалните води, и така се стигнало до изригването.

— Може и всичко да се оправи — каза Чин.

— Защо мислиш така?

— Наблюдавах полето лава над зоната на взрива. Става все по-дебело. Не забелязах никакви признаци на ново разграждане. Мисля, че високата температура при изригването е изгорила онова, което е разяждало материята долу. Убила го е окончателно.

„Убила?“

Пейнтър подозираше, че Чин има някаква идея за какво може да става въпрос.

— Ако съм прав — продължи геологът, — имаме страшен късмет с това изригване.

Пейнтър не смяташе загубата на петима войници от Националната гвардия за късмет, но въпреки това разбираше. Ако беше продължил, процесът можеше да обхване целите Скалисти планини, да изяжда всичко по пътя си и да оставя след себе си само прах.

Така че може би Чин имаше право. Може би бяха късметлии. Пейнтър обаче не вярваше особено в късмета и съвпаденията.

Представи си мумифицираните останки в пещерата, погребани с подобен унищожителен товар.

— Може би затова онези мъртви индианци, или каквито там са били, са избрали геотермалната долина за място, където да пазят избухливата си съставка. Може би районът е бил избран като предпазно средство. Ако нещото избухне, процесът е щял да достигне до горещите пластове, където температурата ще го прекъсне, преди да е успял да се разпространи и да погълне света.

— Наистина добра предпазна мярка — замислено рече Чин. — Ако сте прав, може би съставката трябва да бъде държана непрекъснато топла, за да не експлодира.

Може би затова черепът се е взривил, когато са го изнесли от горещата пещера на студения планински въздух.

Интригуваща мисъл.

Чин я доразви:

— Всичко това е още един довод в полза на онова, за което си мисля.

— И какво е то?

— Споменахте, че кинжалът от пещерата бил от дамаска стомана, чиято здравина и гъвкавост се дължат на манипулирането на материята на атомно ниво.

— Така твърдеше физикът доктор Дентън, преди да го убият. Каза, че това било древна форма на нанотехнологията.

— Което ме кара да си задавам въпроси… Докато наблюдавах процеса на денатурация в долината, той ми приличаше не толкова на химична реакция, колкото на нещо, което активно атакува материята и я разгражда.

— Накъде биеш?

— Една от големите цели на съвременната нанотехнология е създаването на наноботи, машини с размерите на молекули, способни да манипулират материята на атомно ниво. Ами ако онези неизвестни хора са владеели не само древна нанотехнология, но и нанороботика! Ами ако експлозията е активирала трилиони и трилиони спящи наноботи и е създала наногнездо, което е започнало да се разпространява във всички посоки?

Предположението изглеждаше твърде фантастично. Пейнтър си представи как микроскопични роботи разкъсват молекули атом по атом.

— Господин директор, зная, че звучи безумно, но лабораториите по цял свят вече имат постижения в проектирането и създаването на наномашини. Някои дори проектират самовъзпроизвеждащи се ботове на силициева основа, наречени нанити, които могат да създават свои копия от суровините, които разграждат.

Пейнтър отново си представи описания процес на денатурация в долината.

— Чин, до осъществяването на подобно нещо има да се измине още много път.

— Не казвам, че не съм съгласен. Но в самата природа могат да се открият безброй наноботи. Ензимите в клетките действат като малки роботизирани работни кончета. Някои от най-малките вируси също действат на атомно ниво. Така че дали е възможно някой в далечното минало случайно да е получил подобен нанобот, може би като вторичен продукт от производството на дамаска стомана? Не зная. Но предишният въпрос с температурата ме озадачава.

— В смисъл?

— Една от спънките в нанотехнологията, особено по отношение на функционалността на наноботите, е разсейването на топлината. За да функционира една наномашина, тя трябва да се освобождава от топлината, която създава, а този процес е труден на атомно ниво.

Пейнтър събра две и две.

— Значи ако искаме да държим наноботите в спящо състояние, най-лесно е да ги съхраняваме някъде на топло. Например в геотермално затоплена пещера, където температурата се запазва сравнително постоянна в продължение на векове, ако не и на хилядолетия.

— И ако се случи някой гаф, гнездото наноботи ще започне да се разширява във всички посоки и в крайна сметка ще достигне до геотермалните пластове и ще се унищожи само — довърши Чин.

Въпреки че изглеждаше напълно невъзможна на практика, идеята бе плашещо приемлива. И опасна. Подобен продукт представляваше готово за употреба оръжие, но по-голямата награда щеше да е технологията зад производството му. Ако успееха да открият нея, това щеше да е безценно.

Нанотехнологията вече беше готова да се превърне в следващата голяма индустрия на новото хилядолетие и имаше потенциал да стане жизненоважна във всяка област на науката, медицината, електрониката, производството… списъкът беше безкраен. Онзи, който успееше наистина да я овладее, щеше да владее и света — от атомно ниво нагоре. Но всичко това водеше до един огромен въпрос.

— Ако сме прави за всичко това, кои тогава са били хората, мумифицирани в онази пещера? — попита Чин.

Пейнтър си погледна часовника. Единственият, който би могъл да отговори на въпроса, би трябвало да дойде след около час. Уреди още някои подробности с Чин по телефона и му нареди да остане на място и да продължи да наблюдава долината.

Когато затвори, Ковалски се обади от пейката, без да си прави труда да вдигне глава:

— Предизвиква изригването на вулкани…

Пейнтър го погледна.

— Ако онова чудо наистина може подобни неща — каза Ковалски и отвори едното си око, — май няма да е зле да кажете на Грей да си вземе азбестови гащи, щом пътува за Исландия.