Джеймс Ролинс
Дяволската колония (14)

12.

31 май, 01:12

Такома Парк, Мериланд

— На следващата пряка наляво — каза Грей на таксиметровия шофьор. Сейчан ясно виждаше безпокойството му. След безумното обаждане на майка му се беше превърнал в кълбо от нерви.

Седеше наведен напред на задната седалка и сочеше с протегната ръка. Изглеждаше така, сякаш му идеше да се прехвърли отпред и сам да хване кормилото. Другата му ръка продължаваше да стиска телефона. По пътя от Вашингтон се беше опитал на няколко пъти да се обади на родителите си, но не получи отговор и това само го разтревожи още повече.

Таксито профуча покрай библиотеката на Такома Парк и зави в сенчестия лабиринт от тесни улички с малки къщички и внушителни викториански постройки. Тежкият балдахин от дъбови и кленови клони превръщаше улиците в тунели и светлината на редките улични лампи едва се виждаше.

Сейчан гледаше тъмните домове и се опитваше да си представи живота на хората в тях, но подобен начин на съществуване й беше чужд. Не помнеше почти нищо от собственото си детство във Виетнам. Не познаваше баща си и предпочиташе да забрави онова, което помнеше за майка си — как я изтръгват от ръцете й, как мъже с униформи я влачат през някаква врата, окървавена и пищяща. След това Сейчан прекара детството си в мизерни домове за сираци, полумъртва от глад през повечето време и малтретирана през останалото.

Тези спокойни къщи с щастливите хора в тях не означаваха нищо за нея.

Накрая таксито зави по Бътърнът Авеню. Сейчан беше идвала само веднъж в дома на родителите на Грей. Тогава беше ранена и бягаше при единствения човек, на когото можеше да се довери. Погледна към Грей. Бяха минали почти три месеца, откакто се бяха видели за последен път. Ако не друго, лицето му бе станало по-изпито, чертите му бяха по-резки и се смекчаваха единствено от пълните му устни. Спомни си как беше целувала навремето тези устни, в момент на слабост. Зад това нямаше нежност, само отчаяние и нужда. Още помнеше топлината, грубата му четина, силата, с която я държеше в обятията си. Но подобно на тихите къщички, този живот не беше за нея.

Освен това, доколкото й беше известно, той все още поддържаше някакво подобие на връзка с лейтенантката от италианските карабинери. Поне така беше преди месеци.

Очите на Грей внезапно се присвиха от тревога и Сейчан погледна напред. Улицата беше тъмна като останалите в квартала, но едно малко бунгало с широка веранда и висок фронтон светеше ярко, до последния прозорец. Никой не спеше там.

— Тук — каза Грей на шофьора.

И още преди таксито да спре напълно, изскочи навън, като подхвърли шепа банкноти. Сейчан срещна погледа на шофьора в огледалото. Той изглеждаше готов да реагира бурно на такова грубо отношение, но се смълча. Тя протегна ръка.

— Рестото.

Остави му бакшиш, прибра останалото и слезе.

Последва бързащия по улицата Грей. Целта му не беше предната веранда. Отстрани на къщата имаше тясна алея, водеща до едноместния гараж отзад. Вратата му беше вдигната, запалените лампи осветяваха две слаби фигури. Нищо чудно, че позвъняванията му бяха останали без отговор.

Грей затича по алеята.

От гаража се чуваше вой на моторна резачка и стърженето на стомана по дърво. Във въздуха се носеше миризма на кедър.

— Джак, ще събудиш всички съседи — умоляваше женски глас. — Спри това нещо и ела да си лягаш.

— Мамо… — Грей забърза към разиграващата се драма.

Сейчан изостана няколко крачки, но майката на Грей все пак я забеляза и смръщи вежди, мъчеше се да се сети коя е. Бяха минали две години от последната им среща. Възрастната жена накрая я позна и на лицето й се изписа объркване, смесено с очакван страх.

Сейчан се смая колко остарели изглеждат родителите на Грей, крехки сенки на някогашните енергични хора. Майка му беше разчорлена, по пеньоар и чехли. Баща му бе бос, по тениска и шорти, които разкриваха изкуствения му крак.

— Хариет! Къде ми е духалката? Защо все ми ровиш в нещата, дявол да те вземе?

Бащата на Грей стоеше до работната маса със зачервено от ярост лице. Челото му лъщеше от пот. Мъчеше се да закрепи парче дърво в менгеме. Зад него моторната резачка работеше на празни обороти, подът беше осеян с нарязани както падне парчета дърво, сякаш се опитваше да изработи дървен пъзел, чието решение знаеше единствено той.

Грей пристъпи напред, изключи резачката, после отиде при баща си и внимателно се опита да го дръпне от масата. Старецът го удари с лакът по лицето и Грей залитна назад.

— Джак! — извика майка му.

Баща му се огледа объркано и като че ли започна да се осъзнава.

— Аз… не исках… — Постави длан на челото си, сякаш проверяваше дали няма температура. После посегна към Грей. — Съжалявам, Кени.

Лицето на Грей трепна.

— Аз съм Грей, татко. Кени още е в Калифорния.

Сейчан знаеше, че Грей има брат, който управляваше някаква интернет фирма в Силициевата долина. Грей приближи баща си, но този път по-внимателно. Устната му беше сцепена и кървеше.

— Татко, аз съм.

— Грейсън? — Старецът позволи на сина си да го хване за ръката. Огледа гаража със зачервените си уморени очи и по лицето му пробяга страх. — Какво… къде…

— Всичко е наред, татко. Хайде да влезем вътре.

Старецът се отпусна и леко се олюля на изкуствения си крак.

— Искам бира.

— Разбира се. Ела да влезем.

Грей го поведе към задния вход. Майка му изостана с кръстосани на гърдите ръце. Сейчан стоеше неуверено на няколко крачки настрани. Чувстваше се неудобно.

Майката на Грей я погледна. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Не можах да го спра. — Явно изпитваше нужда да обясни. — Събуди се много развълнуван. Мислеше си, че е в Тексас и закъснява за работа. После дойде тук. Помислих, че ще си отреже ръката.

Сейчан направи крачка към нея, но нямаше думи да я успокои. Майката на Грей сякаш усети това, прокара пръсти през косата си, пое дълбоко дъх и се поизправи. Сейчан много пъти бе виждала Грей да прави същото и едва сега си даде сметка от кого е наследил жилавостта си.

— Трябва да помогна на Грей да го сложи в леглото. — Тя тръгна към къщата, като мина достатъчно близо до Сейчан, за да се пресегне и да стисне ръката й. — Благодаря, че дойде. Грей винаги прекалява с работата, когато е сам. Хубаво е, че си тук.

Майка му продължи към вратата, а Сейчан остана на двора. Потърка ръката си на мястото, където я бе стиснала възрастната жена. Почувства необяснимо стягане в гърдите. Дори този малък знак на приемане, на семейна близост я изнервяше.

Хариет спря на прага и се обърна към нея.

— Няма ли да влезеш?

Сейчан отстъпи назад и посочи към улицата.

— Ще чакам на верандата.

— Сигурна съм, че няма да се забави. — С тъжна извинителна усмивка Хариет влезе и затвори вратата.

Сейчан остана за момент неподвижна, после се върна при гаража. Трябваше да върши нещо, за да се успокои. Изключи осветлението, спусна вратата и тръгна към предната част на къщата. Качи се на верандата и се отпусна на пейката, осветена от лампата във всекидневната. Чувстваше се като оголена на ярката светлина, но наоколо нямаше никого. Улицата си оставаше тъмна и пуста, но в същото време така примамлива. За момент й се прииска да избяга. Улиците бяха единственият й истински дом.

Светлините в къщата започнаха да угасват една по една. Сейчан чуваше приглушени гласове — бавен семеен разговор. Зачака, уловена в капан между пустотата на улицата и топлината на дома.

Накрая угасна и последната лампа и дворът потъна в сенки. Чу стъпки и вратата до нея се отвори. Грей излезе и въздъхна дълбоко.

— Как си? — тихо попита тя.

Той сви рамене. Какво можеше да каже? Отиде до нея.

— Ще остана за половин-един час. Да съм сигурен, че всичко ще се успокои. Мога да ти извикам такси.

— За къде? — попита тя подигравателно. Беше си чист черен хумор.

Грей седна и се облегна назад. Дълго мълча, преди да заговори отново.

— Наричат го синдром на залеза. — Или просто изпускаше парата, или се опитваше да намери смисъла, да даде название на болката си. — При някои болни от алцхаймер симптомите на деменция се влошават вечер. Не е ясно защо. Някои казват, че е заради хормоналните промени, които настъпват в края на деня. Според други това е освобождаване от натрупания през деня стрес и стимулацията на сетивата.

— Колко често се случва?

— Вече е редовно. По три-четири пъти месечно. Но през остатъка от нощта би трябвало да е добре. Подобни изблици го изтощават. Ще спи дълбоко. А когато слънцето изгрее, се чувства много по-добре.

— Всеки път ли идваш?

Отново последва онова свиване на рамене.

— Винаги когато мога.

Умълчаха се. Грей се беше загледал някъде в далечината, може би в бъдещето. Сейчан подозираше, че мисли колко ли дълго ще може да издържи така.

Реши, че едно разсейване няма да му се отрази зле, и насочи въпроса към другия им проблем.

— Някакви вести от партньора ти?

Грей поклати глава. Гласът му стана по-уверен, когато отново се почувства на твърда земя.

— Не се е обаждал. Архивистите сигурно ще търсят до сутринта. Но мисля, че се досещам защо писмото на Франклин до френския учен излиза на бял свят насред цялата дейност на Гилдията напоследък.

Сейчан наостри уши. Беше й струвало много и едва не се издаде, за да се сдобие с копие на писмото.

— Според онова, което ми каза, писмото на Франклин се е появило преди три дни — каза той.

— Точно така.

— С други думи, точно преди странната експлозия в Юта.

— Спомена за нея и преди, но още не виждам връзката.

— Мисля, че всичко се свежда до две думи в писмото на Франклин. Бледите индианци.

Тя поклати глава, припомняйки си въпросния ред. Беше чела превода толкова пъти, че го знаеше наизуст.

„С тяхната смърт всички, които имаха познания за Великия еликсир и Бледите индианци, са в ръцете на Провидението“.

Все още не разбираше.

— Е?

Грей се премести по-близо до нея, сякаш се опитваше физически да докаже тезата си.

— Точно преди взрива се е водело проучване, целящо да се идентифицират мумифицираните останки в пещерата до мястото на взрива. Индианците предявяваха претенции върху телата, но въпросът бил спорен, тъй като те имали по-скоро европеидни характеристики.

— Европеидни?

— Бледи индианци — наблегна Грей. — Ако Гилдията, старият враг на Франклин, е била замесена в миналото с нещо, свързано с белокожи индианци, неочакваното откритие на пещера с такива мумифицирани останки и артефактите им със сигурност би привлякло вниманието им. По онова време Франклин и Джеферсън определено са търсели нещо, което според тях заплашвало новия съюз. Явно техните врагове са търсели същото.

— И ако си прав, още го търсят — добави тя. — Е, какво мислиш? Смяташ ли, че Гилдията стои зад взрива в Юта?

— Не ми се вярва. Но така или иначе, трябва да съобщя на директор Кроу. Ако съм прав, озовал се е в разгара на вековна война.