Джеймс Ролинс
Дяволската колония (13)

11.

30 май, 22:20

Прово, Юта

— Пейнтър Кроу заповяда на пръстите си да престанат да се впиват в облегалките на седалката. Бясната надпревара от Солт Лейк Сити до университетското градче Прово бе изпитание дори за неговите стоманени нерви. Беше се опитал да се разсее, като се обади на приятелката си Лиза да й каже, че е кацнал благополучно, но докато летяха по магистралата, като лъкатушеха между бавните коли и често навлизаха в отсрещното движение, се запита дали обаждането не е било преждевременно.

Ковалски най-сетне изключи двигателя и си погледна часовника.

— Двайсет и осем минути. Това означава, че ми дължите една пура.

— Трябваше да послушам Грей. — Пейнтър отвори вратата и едва не падна навън. — Предупреждаваше ме да те държа надалеч от всичко с колела.

Ковалски сви рамене и също слезе.

— Какво знае Грей? Все обикаля Вашингтон с онова тъпо колело. Ако Бог е искал мъжете да карат колела, нямаше да сложи топките ни там, където са.

Пейнтър го зяпна и без да знае какво да отговори, само поклати глава и тръгна през паркинга, следван от Ковалски. Едрият мъж носеше дълъг до глезените черен шлифер, който му позволяваше да скрие пушката помпа „Мосберг“, закрепена за крака му. За да се притъпи смъртоносната й мощ в градски условия, тя бе заредена с Тазер XREP — безжични сачми с парализиращ електрически заряд.

Мъдра предпазна мярка, като се имаше предвид в чии ръце беше пушката.

В този късен час кампусът на „Бригам Йънг“ беше притихнал. Неколцина студенти бързаха по тротоарите, сгушени заради мразовития вятър от заснежените планини около града. Един-двама хвърлиха нервно погледи към тях и побързаха да се отдалечат.

Уличните лампи осветяваха с топла светлина алеите, по-нататък се издигаше висока камбанария. Сградите на университета, повечето тъмни, се простираха във всички посоки. Тук-там имаше ярко осветени прозорци — явно се провеждаха и късни лекции.

Пейнтър направи справка с картата, която зареди на телефона си. Професор Канош му беше предложил да се срещнат в една лаборатория в сградата на факултета по науки за земята. Пейнтър намери адреса и тръгнаха нататък.

Научният център „Ейринг“ се намираше недалеч от западното шосе на кампуса. Трудно можеха да пропуснат големия купол на обсерваторията на покрива. Широко стълбище водеше през две междинни площадки към висока стъклена фасада.

Щом влязоха, Ковалски се намръщи при вида на подобното на катедрала фоайе, чиято основна забележителност беше гигантско махало на Фуко, висящо от тавана и завършващо с огромна месингова сфера. Отстрани имаше малко кафене, затворено в този час и скрито в сянката на гигантски алозавър в естествен ръст насред високи папрати.

— Сега накъде? — попита Ковалски.

— Срещата ни е във физическата лаборатория в мазето.

— Защо пък там?

Добър въпрос. Странно място за среща с историк, но професор Канош беше споменал за някакви тестове, които бил поръчал. Нямаше значение, мястото така или иначе беше уединено и тихо. Пейнтър погледна плана на центъра и тръгна към водещото надолу стълбище. Подземната изследователска лаборатория по физика наистина оправдаваше името си — заемаше не само мазето на сградата, но и поляната от северната й страна.

Влязоха в комплекса. Беше съвсем пуст и не беше трудно да открият нужното им помещение. През отворената врата долитаха високи гласове.

Пейнтър забърза, притеснен, че някой вече е успял да се добере до Каи и професор Канош, и посегна към пистолета под сакото си, щом видя как някакъв мъж заплашва професор Канош с кинжал… но отпусна ръка, когато схвана ситуацията. Мъжът с ножа беше с бяла лабораторна престилка, а самото оръжие изглеждаше старо, може би археологически артефакт. Пък и професор Канош не показваше никакви признаци на страх, а само на раздразнение. Явно другият беше негов колега, който като че ли бе твърдо решен да докаже становището си.

— Точно това може да е доказателството, което търсим! — каза той и ядосано хвърли кинжала на масата. — Защо си толкова твърдоглав?

Преди професор Канош да успее да отговори, двамата забелязаха Пейнтър и съвсем се стреснаха, като видяха зад него грамадния Ковалски.

Двамата колеги седяха на дълга маса в центъра на просторна лаборатория. Няколко лампи в дъното осветяваха сложна апаратура. Пейнтър разпозна някои от инструментите благодарение на опита си в електроинженерството и машиностроенето — спектрометри за маса, различни соленоиди и реостати, съпротивителни и капацитаторни кутии. В една ниша бръмчеше високата колона на електронен микроскоп, а до него светеха монитори.

— Чичо Кроу?

Въпросът дойде от сенките при микроскопа. Млада жена излезе нерешително на светло. Раменете й бяха отпуснати. Взираше се в него през водопад от дълга черна коса.

Беше племенницата му, Каи.

— Добре ли си? — попита Пейнтър. Тъп въпрос предвид обстоятелствата.

Тя сви рамене, промърмори нещо под нос и отиде при професор Канош. Пейнтър я проследи с поглед. „Дотук с топлото семейно събиране“. Но пък за последен път я беше видял преди повече от три години. На погребението на баща й. През този кратък период тя се бе превърнала от дългуресто момиче в млада жена и лицето й бе станало твърдо — много по-твърдо, отколкото би трябвало само за три години.

Можеше да се досети защо. Много добре познаваше този поглед — наполовина предизвикателство, наполовина предпазливост. Самият той също бе сирак и знаеше какво е да израснеш сам, под грижите на голямото семейство, което въпреки това те държи на разстояние и те прехвърля от един дом в друг.

При мисълта за всичко това сърцето му се сви. Трябваше да направи повече за нея, когато имаше възможност. Ако беше, може би сега тя нямаше да е тук.

— Благодаря, че дойдохте — каза професор Канош, което донякъде намали напрежението, и махна на Пейнтър да отиде при масата. — Може би с ваша помощ ще успеем да оправим тази каша.

— Надявам се. — Пейнтър хвърли поглед към колегата на професора. Не беше сигурен колко свободно може да говори пред него.

Човекът усети грубостта си и му протегна ръка. Изглеждаше на годините на професор Канош, но сивата му коса бе оредяла на темето и докато лицето на Канош беше загоряло от слънцето, кожата на колегата му беше мека и отпусната, с големи торбички под очите. Пейнтър се запита дали не е преживял удар преди година-две. Или може би нездравият му вид се дължеше просто на това, че прекарваше по-голямата част от живота си в тази подземна лаборатория, далеч от слънцето и свежия въздух.

— Доктор Мат Дентън — представи се непознатият. — Шеф на департамента по физика.

Ръкуваха се. Пейнтър представи Ковалски като „личен помощник“, при което гигантът завъртя очи.

Професор Канош бе достатъчно любезен да не задълбава в тази тема.

— Моля, наричайте ме Ханк — каза той, може би усетил резервираността на Пейнтър. — Обясних положението на Мат. Имам му пълно доверие. Приятели сме още от гимназията.

Пейнтър кимна и каза:

— В такъв случай може би ще обясните положението и на мен.

— Първо искам да ви уверя нещо. Не мисля, че Каи има нещо общо с взрива. Експлозивите, които изпусна, не бяха причината за трагедията.

Пейнтър усети недоизказаното. Знаеше, че професорът е бил близък със загиналата антроположка. Каи докосна ръката на по-възрастния мъж, сякаш за да му благодари и да го утеши едновременно.

— Казах ви, че не е пластичен експлозив… — тихо избоботи Ковалски.

Пейнтър го пренебрегна и се обърна към професора.

— Тогава какво според вас е причинило експлозията?

Професорът го гледаше право в очите.

— Много просто. — Следващите му думи прозвучаха твърдо и напълно убедено. — Индианско проклятие.

 

 

22:35

Рафаел Сен Жермен позволи да му помогнат да слезе от хеликоптера. От вихрушката от витлата тревата по грижливо поддържаната поляна около площадката за кацане беше полегнала. Други мъже сигурно биха се изчервили, че им е нужна подобна помощ, но той бе свикнал с предпазните мерки. Дори лекото скачане от ниската кабина до земята можеше да му струва счупена кост.

По рождение Рафе, както предпочиташе да го наричат, страдаше от osteogenesis imperfecta, или чупливи кости — автосоматичен дефект в производството на колаген, заради който беше с тънки кости и нисък на ръст. Освен това страдаше от лека форма на сколиоза, от която ходеше малко прегърбен, и тъмните му очи бяха замъглени от перде. Поради всичко това повечето го смятаха за много по-възрастен от неговите трийсет и четири години.

И все пак не беше инвалид. Поддържаше се във форма с богати на калций и бифосфонати добавки, както и с експериментални хормони на растежа. Освен това се упражняваше почти като маниак и компенсираше слабите си кости с мускули.

Най-голямата му ценност обаче не беше в мускул или кост.

Докато го сваляха от кабината на хеликоптера, той вдигна очи към нощното небе. Можеше да назове всяко съзвездие и всяка звезда. Паметта му беше ейдетична, фотографска, запечатваше всичко, което му се изпречваше. Често мислеше за крехкия си череп като за тънка черупка около огромна черна дупка, способна да погълне цялата светлина и мъдрост.

Така че въпреки недъзите му неговата фамилия имаше големи надежди за него. Трябваше да оправдае очакванията, да компенсира недостатъците си. Поради недъзите го държаха предимно скрит, на заден план, но сега имаше нужда от него в този така велик момент, който му предлагаше възможност да удостои фамилията си с огромна чест.

Твърдеше се, че родът Сен Жермен можел да се проследи до времето преди Френската революция, че по-голямата част от състоянието на фамилията е дошла от военни спекулации. И макар това да продължаваше и до по-нови времена, сега интересите на фамилията обхващаха най-различни области и начинания.

Със своя изключителен ум Рафе се грижеше за изследователските и развойните проекти, уединен и изолиран в департамента Ронски Алпи, недалеч от Гренобъл. Районът беше средище на всякакви научни начинания, където се срещаха индустрия и научни изследвания. Фамилията Сен Жермен имаше пръст в стотици проекти в най-различни лаборатории и компании, специализирани предимно в микроелектрониката и нанотехнологията. Самият Рафе имаше трийсет и три патента.

Въпреки това той знаеше мястото си, познаваше по-тъмната история на фамилията, връзките й с Истинската кръвна линия. Докосна тила си. Под спускащата се коса имаше наскоро обръснато място, все още чувствително от татуировката. Тя символизираше ролята на фамилията му и собствения му обет към това мрачно наследство.

Рафе отпусна ръце и се загледа в далечината. Знаеше също и как да изпълнява заповеди. Беше извикан тук, бяха му дадени конкретни инструкции, беше му напомнена студената нишка на историята, която водеше до този момент. Сега бе неговият шанс наистина да остави своята следа в света, да се докаже и да донесе невъобразими богатства и чест на фамилията си.

Докато вратата на хеликоптера се затваряше, зърна отражението си в стъклото. С елегантно дългата си черна коса и изтънчените аристократични черти, потъмнели от упоритата брада, някои го смятаха за красив. И определено не можеше да се оплаче от липса на интерес от страна на жените.

Дори силните ръце, които му помогнаха да слезе от хеликоптера, принадлежаха на представител на нежния пол — макар че малцина биха нарекли спътницата му нежна. Страховита беше по-подходящо определение за нея. Той си позволи да се усмихне едва забележимо. По-късно щеше да сподели с нея това свое наблюдение.

— Merci, Ашанда — каза й, когато тя го пусна.

Един от хората му се приближи с бастуна. Рафе го взе и се подпря на него, докато чакаше останалите от екипа да слязат.

Ашанда стоеше неподвижно до него. Висока над метър и осемдесет, с черна като нощта кожа, тя бе едновременно медицинска сестра и телохранител. Беше толкова част от фамилията, колкото и всички, в чиито вени течеше кръвта на Сен Жермен. Баща му я беше намерил като дете по улиците на Тунис. Беше няма, тъй като езикът й бе отрязан; била брутално малтретирана и продавана за секс, докато баща му не я спасил. Убил мъжа, който му я предложил, докато вървял по улицата по работа. След това я бе отвел в семейното имение до укрепения френски град Каркасон, където й бе представено момче в инвалидна количка. Така Ашанда стана едновременно домашен любимец и довереник на крехкото дете.

До ушите му долетя писък и той се загледа през просторната поляна към тъмното имение, на чиято територия се бяха приземили. Не знаеше кой е собственикът, просто беше удобно за плановете му. Къщата беше кацнала на склона на Скуол Пийк и от нея се откриваше изглед към Прово. Лично беше избрал мястото поради близостта му до университета „Бригам Йънг“.

Приглушен изстрел прекъсна вика от имението.

Не можеше да си позволи никакви рискове.

Първият му помощник, германският наемник Берн, бивш член на специалните сили на Бундесвера, застана пред него. Беше облечен изцяло в черно — висок, рус, синеок, ариец от главата до петите, огледален образ на по-тъмната страна на Рафе.

— Сър, готови сме да продължим. Целите са изолирани в една от сградите на кампуса, всички точки за достъп са под наблюдение. Можем да се справим с тях при ваша заповед.

— Добре — отвърна Рафе. Беше му противно да използва английски, но той бе станал разговорен за наемниците и им пасваше напълно, като се имаше предвид грубостта и липсата на истинска изтънченост в този език. — Нужни са ни живи. Поне докато не се доберем до златните пластини. Ясно ли се изразих?

— Да, сър.

Рафе посочи с бастуна към кампуса. Представи си момичето и възрастния мъж, спасяващи се на гърба на коня. Макар екипът му да беше надигран с хитроумната маневра, това бе временен неуспех. От видеозаписа на преследването и с помощта на софтуер за разпознаване на лицето беше идентифицирал индианеца. Не му трябваше много време да открие, че историкът се е върнал там, където се смята в най-голяма безопасност — в лоното на университета си. Усмихна се на наивността му. Макар двамата да се бяха измъкнали веднъж от капана му, втори път това нямаше да се случи.

— Действайте — нареди той и се заклатушка към имението. — Доведете ми ги. И този път не искам провали.

 

 

22:40

— В какъв смисъл индианско проклятие? — попита Пейнтър.

Професор Канош вдигна ръка.

— Изслушайте ме. Зная как звучи. Но не можем да отхвърлим преданията около онази пещера. От векове старейшините на юта, предаващи шаманските знания от поколение на поколение, твърдят, че онзи, който влезе в свещената гробница, рискува да разруши света с нахлуването си. Бих казал, че нещата се развиха точно по този начин.

Ковалски изсумтя насмешливо. Професорът сви рамене.

— Мисля, че в старите предания има зрънце истина. Предупреждение от пещерата да не се вади абсолютно нищо. Смятам, че от векове в нея е било скрито нещо нестабилно и опитът ни да го извадим е довел до експлозията му.

— Но какво би могло да е то? — попита Пейнтър.

Каи се размърда на стола си от другата страна на масата. Отговорът на този въпрос беше важен и за нея.

— Когато двамата с Маги вдигнахме златния череп, той ми се стори необичайно студен и усетих как нещо в него се движи. Мисля, че Маги също го усети. Предполагам, че вътре в тотема е било скрито нещо. Нещо достатъчно ценно, за да бъде запечатано във вкаменения череп.

Ковалски сви с отвращение устни.

— Защо им е било да избират точно череп?

— В много индиански гробища наред с мъртвите са били откривани праисторически фосили, които несъмнено са били почитани — обясни професорът. — Всъщност именно индианците са показали на колонистите богатите на вкаменелости находища и останките на мастодонти и други измрели животни, запалили въображението на учените от онази епоха. Сред колонистите избухнали разгорещени спорове, в които участвал дори Томас Джеферсън, дали подобни зверове все още живеят някъде на запад. Така че ако индианците са се нуждаели от съд, в който да държат нещо свещено и може би опасно, праисторическият череп не би трябвало да е неочакван избор.

— Добре — рече Пейнтър. — Ако приемем, че сте прав, какво може да е това? Какво са скрили вътре?

— Нямам представа. Остава също и въпросът дали мумифицираните тела в пещерата изобщо са на коренни жители на Америка.

Професорът по физика, който седеше до Пейнтър, прочисти гърлото си.

— Ханк, кажи му за радиовъглеродното датиране на останките.

Погледът на Пейнтър се премести от единия учен на другия.

Канош се забави с отговора и професор Дентън заговори бързо, нетърпеливо и развълнувано:

— От Археологическия департамент отнесоха телата към началото на дванайсети век. Много преди някой европеец да е стъпвал в Новия свят.

Пейнтър не разбра значението на това, нито защо Дентън изглежда така възбуден. Датирането просто доказваше, че телата са на коренни жители.

Дентън се пресегна и плъзна стария кинжал към Пейнтър и той си спомни как физикът размахваше същото оръжие преди малко.

— Разгледайте го хубаво — каза професорът.

Пейнтър взе ножа и го завъртя в ръцете си. Дръжката бе от пожълтяла кост, но острието изглеждаше стоманено, с красив, почти воден блясък по повърхността.

— Кинжалът е от пещерата — обясни Канош.

Пейнтър рязко вдигна глава.

— Местното момче, което се измъкнало от залата след убийството и самоубийството, избягало с този нож в ръка. Конфискувахме му го, тъй като е незаконно да взема реликви от индианско гробище. Но необичайният характер на оръжието изискваше по-подробно изследване.

Пейнтър го разбра.

— Защото индианците от онова време не са познавали технологията за производство на стомана.

— Точно така — съгласи се Дентън и погледна изразително Канош. — Особено този тип стомана.

— Какво искате да кажете? — попита Пейнтър.

Дентън кимна към кинжала.

— Това е рядка форма стомана, разпознаваема по необичайната вълниста шарка по повърхността. Известна е като дамаска стомана. Този метал е бил произвеждан само през Средните векове в шепа леярници в Близкия изток. Легендарните мечове от него били ценени изключително много. Твърди се, че били най-острите и че не могат да се строшат. Точният начин на производство на стоманата бил пазен в тайна, която била изгубена някъде през седемнайсети век. Всички опити за възраждането на технологията се провалили. Дори днес не можем да произвеждаме дамаска стомана, макар че можем да създадем сплави, които са твърди колкото нея или дори повече.

— Това пък защо?

Дентън посочи извисяващия се електронен микроскоп, който бръмчеше в нишата.

— За да съм сигурен, че първоначалната ми преценка е вярна, разгледах стоманата на молекулярно ниво. Успях да установя наличието на циментитни^[1] нановлакна и въглеродни нанотръби в метала. И двете са уникална характеристика на дамаската стомана и тъкмо те й придават огромната й гъвкавост и здравина. Университети от целия свят са изучавали тази стомана и са се опитвали да разберат как са я произвеждали.

Пейнтър се помъчи да проумее чутото. Беше запознат с нановлакната и нанотръбите. И двете бяха странични продукти на съвременната нанотехнология. Въглеродните нанотръби — изкуствено създадени цилиндри от въглеродни атоми — бяха необичайно здрави и вече се използваха в търговски стоки, от предпазни шлемове до бойна броня. Нановлакната пък бяха дълги единични вериги от атоми, показващи уникални електрически свойства, които обещаваха революция в развитието на микроелектрониката и разработването на компютърни чипове. Нанотехнологичната индустрия вече въртеше милиарди долари и продължаваше да се разраства с шеметна скорост.

Всичко това събуди у него един въпрос. Той посочи странния кинжал и попита:

— Да не искате да кажете, че средновековните майстори на оръжие са можели да манипулират материята на атомно ниво и че са разбили тайните на нанотехнологията още преди векове?

Дентън кимна.

— Възможно е. Или най-малкото някой е знаел нещо. Открити са и други следи от нанотехнология в миналото. Вземете например цветното стъкло в средновековните църкви. Днес не можем да възпроизведем стъклото с рубинен цвят. И знаем защо. Изследването на атомно ниво показва наличието на златни наносфери, които съвременната наука все още не е в състояние да създаде. Има и други примери.

Пейнтър се мъчеше да сглоби всичко това в главата си. Взе ножа.

— Ако казаното от вас е вярно, как е възможно този кинжал да бъде открит в Америка, погребан с тела от дванайсети век?

Забеляза как Дентън и Канош се спогледаха. Индианският историк едва доловимо поклати глава. Физикът като че ли изгаряше от желание да продължи да говори и лицето му се зачерви от усилието да запази мълчание. Накрая той се извърна. Пейнтър си спомни гневните думи, които бе чул при влизането си в лабораторията: „Точно това може да е доказателството, което търсим! Защо си толкова твърдоглав?“

Явно двамата учени имаха и други мнения по темата, но за момента не бяха склонни да ги споделят с външен човек. Пейнтър не ги притисна. Първо трябваше да реши един по-належащ въпрос.

Обърна се към Каи.

— Е, разкажи ми за хората, които те гонеха. Онези с хеликоптера. Защо според теб са се опитвали да те убият?

Каи се сви на мястото си. Хвърли поглед към професора, който й кимна меко, за да я окуражи, и тя заговори, но в гласа й продължаваше да се долавя непокорство.

— Мисля, че е заради онова, което откраднах. От пещерата.

— Покажи му — подкани я Канош.

Каи бръкна под якето си и извади две златни пластини със страна около двайсетина сантиметра и дебелина около половин. Едната изглеждаше наскоро изчистена, докато другата бе покрита с нещо черно. Пейнтър забеляза, че върху повърхностите има някакви надписи.

— Оказа се, че в пещерата има стотици подобни плочи, пазени в каменни кутии и увити в хвойнови кори — обясни Канош. — Тя откраднала три от тях, преди да се измъкне.

— Но тук са само две.

— Точно така. Изпусна третата, докато бягаше от пещерата, пред обективите на камерите.

Пейнтър замълча за момент, после се сети.

— Смятате, че някой го е видял. И че иска да разбере дали има и още злато.

— Ако е злато — обади се физикът.

Пейнтър се обърна към Дентън.

— Освен кинжала разгледах и едната пластина под електронния микроскоп — каза той. — Макар да изглеждат златни на цвят, металът е по-твърд, отколкото би трябвало. Много по-твърд. По принцип златото е сравнително мек и ковък метал, но тези плочки са твърди като диамант. Микроскопският анализ установи необичайно плътна атомна структура от макромолекули от златни атоми, съединени като парчета от пъзел. И цялата решетка е свързана със същите циментитни нановлакна, които се откриват в кинжала. — Дентън поклати глава. — Никога не съм виждал подобно нещо. Цената им е неизмерима.

— И явно много по-висока от човешкия живот — добави Пейнтър.

Точно в този миг осветлението изведнъж угасна и всички замръзнаха, затаили дъх. Няколко захранвани с батерии аварийни знаци светеха в коридора, но хвърляха съвсем малко светлина в лабораторията. Под масата се чу глухо ръмжене и Пейнтър настръхна. След миг видя как някаква тъмна сянка се промъква покрай стола на Канош и застава на стража.

— Спокойно, Кауч — тихо предупреди професорът. — Всичко е наред.

Ковалски шумно изпухтя.

— Съжалявам, професоре. Но май този път е по-добре да послушате кучето си. Няма нищо наред във всичко това.

Каи изпълзя от стола си и се скри в сянката на Пейнтър. Той се пресегна назад и хвана китката й. Усети как пулсът й се ускори, когато откъм стълбите се чу трясък и отекна в коридора.

Кауч отново изръмжа.

— Има ли друг път навън? — прошепна Пейнтър на професора по физика. — Някакъв авариен изход?

— Не — уплашено отвърна той. — Лабораторията не случайно е подземна. Излиза се само по стълбите до основната сграда.

„Значи сме в капан“.