Джеймс Ролинс
Дяволската колония (9)

7.

30 май,

15:52 Юта

Ханк се беше навел над врата на кобилата, за да избегне ниските клони, докато препускаше през гората. Въпреки това получи доста удари и драскотини. Вкопчилата се в него Каи не беше в по-добро положение.

Чуваше внезапните й ахкания и пъшкания, усещаше я как подскача високо на седлото зад него, но най-вече долавяше ужаса й, забилите се в ризата му пръсти, накъсаното й дишане.

Беше отпуснал юздите на Марая — доверяваше се на сигурната й стъпка и усета й за терена. Подръпваше ги само от време на време, за да не й позволи да излезе от гората. Кауч не изоставаше — тичаше на три-четири метра встрани, все едно летеше над земята.

Хеликоптерът продължаваше да ги преследва. Зеленият балдахин им предлагаше известна защита, но Ханк все повече се убеждаваше, че ловците ги следят по топлината на телата им с инфрачервени сензори.

Поредният откос раздра клонките на един смърч от лявата им страна. Трески ужилиха бузата му. Мерникът на преследвачите ставаше все по-добър. Когато трясъкът на картечниците спря, Каи извика:

— Професоре! — Рискува да пусне едната си ръка и посочи.

Наближаваха окъпана от слънцето поляна, широка, с няколко ниски хвойни и тук-там с оголени скали. Оттатък поляната гората продължаваше, но как можеха да стигнат до нея? На открито щяха да са лесни мишени.

Сякаш усетила тревогата му, Марая забави ход.

В хеликоптера също забелязаха трудното им положение. Нов автоматичен откос раздра дърветата зад тях.

„Опитват се да ни изкарат от гората“.

Нямаше друг избор освен да се подчини. Пришпори Марая в галоп, по-бързо, отколкото бе безопасно в гъсталака, и свирна на Кауч да не се отделя. Щом излязоха на слънце, насочи кобилата към най-близката стърчаща скала. Хеликоптерът незабавно откри огън и куршумите загризаха тревата в две успоредни линии.

Ханк рязко дръпна юздите да заобиколи скалата. Кобилата се подчини незабавно и копитата й заораха в почва и трева. Ханк се наведе, за да запази равновесие, но усети как ръцете на изненаданата от неочаквания завой Каи се изплъзват.

— Дръж се! — изрева той.

Но тя не беше единствената изненадана от внезапната маневра.

Куршумите рикошираха от скалата, която ги закриваше, хеликоптерът профуча над главите им, направи рязък вираж и се завъртя, за да поднови преследването.

Ханк не забави Марая, а я насочи право към пикиращия хеликоптер и извади пистолета си. Беше „Рюгер Блекхок“, достатъчно мощен, за да се справи с разярена мечка. Ханк не знаеше дали стрелбата по хеликоптер на Националната гвардия не е военен акт от страна на един коренен жител на Америка, но не той беше започнал тази битка. А и целта му не беше да убива, а само да отвлече вниманието.

Препускаше към хеликоптера и дърпаше спусъка, докато не изпразни целия пълнител. Не виждаше причини да внимава. По стъклото на машината цъфнаха пукнатини.

Хеликоптерът се разлюля и ответният огън рязко спря. Ханк смуши Марая и се шмугна под машината. Беше толкова ниско, че можеше да се пресегне и да докосне плъзгачите й.

Единият от стрелците — с черен екип на командос — се беше навел от отворената врата. Погледите им се срещнаха за миг, докато Марая излизаше изпод хеликоптера. Поради грохота на витлата и рева на двигателите не се нуждаеше от допълнително пришпорване.

Понесоха се отново към гората и сенките.

Кауч се мушна в храстите на няколко метра вляво от тях.

Двигателите на хеликоптера завиха зверски — машината набираше височина и се обръщаше, за да поднови преследването.

Тази игра на котка и мишка не можеше да продължи вечно. Досега имаха късмет, но надолу по планината иглолистната гора щеше да оредее и да се смени с редки дъбове и открити участъци. Преследвачите им го знаеха и нямаше да позволят да ги изненадат отново.

А и Ханк беше останал без патрони.

Сребрист проблясък вдясно го накара да погледне натам. Сред дърветата се пенеше широк няколко метра поток. Ханк обърна Марая към него и я смуши с пети.

Кобилата тежко цопна в средата на потока.

Е, оттук нататък пътищата им трябваше да се разделят.

Ханк пусна поводите, сграбчи Каи за китката и я смъкна в ледената вода. С другата си ръка успя да плесне Марая по задницата, колкото за сбогом, толкова и за да я накара да продължи напред.

Тя изскочи на другия бряг, а Ханк задърпа Каи надолу по течението. Кауч се хвърли в потока и заплува до тях. Последното, което Ханк чу преди да дръпне Каи под водата, бе уплашеният й вик.

Каи беше твърде стресната, за да реагира, когато професорът я дръпна от седлото, но ледената вода я накара да изпищи.

Устата й се напълни с вода и тя се задави.

Течението я понесе. Заблъскаха я хлъзгави камъни. Леденостудената вода й влизаше в носа. Тя зарита и главата й се озова над повърхността. Закашля се и извика пак. Силна ръка я задърпа към брега. Тя се опита да излезе от потока, но силната ръка я дръпна пак във водата.

— Клекни и не мърдай! — изсъска професор Канош. Прошарената му коса беше полепнала по скалпа. Кучето му се изкатери на един камък до тях.

— Защо? — Зъбите й тракаха колкото от студ, толкова и от ужас.

Той посочи нагоре.

Тя проследи ръката му и видя как хеликоптерът изчезва зад хребета на запад.

— Телесната топлина — обясни професорът. — Затова ни следваха толкова добре през гората и не можехме да им се измъкнем. Да се надяваме, че ще продължат да гонят големия потен задник на Марая.

Каи разбра.

— А студената вода… ни помогна да се скрием.

— Малко импровизация. Що за индианци сме, ако не можем да надхитрим враг в гората?

Въпреки ужасното им положение тя се усмихна.

— Да вървим — каза той след малко и й помогна да излезе от ледения поток.

Кучето също излезе и се изтръска, сякаш не се беше случило нищо особено.

Каи се опита да направи същото — изтръска косата си, а после и якето си, мъчеше се да пропъди студа от тялото си. Едната златна пластина се изплъзна и падна на земята. Погледът на професор Канош се закова в нея, но той не направи опит да я вдигне. Каи я взе и я прибра при другата.

Професор Канош посочи надолу по реката.

— Не бива да спираме, иначе ще замръзнем.

— Но къде можем да отидем? — попита Каи. Зъбите й продължаваха да тракат.

— Първо, колкото се може по-далеч оттук. Номерът ще заблуди преследвачите ни само докато Марая не излезе от гората. Щом видят, че седлото й е празно, ще се върнат, така че дотогава трябва да сме се махнали.

— А после?

— Обратно в цивилизацията. Трябва да потърсим помощ. Да намерим хора, които са на наша страна.

Каи прочете тревогата на лицето му. Спомни си и обаждането, което бе прекъснала, когато я беше намерил. Чичо Кроу беше някаква важна клечка във Вашингтон, работата му беше свързана по някакъв начин с националната сигурност. Не й беше близък роднина и го беше виждала само няколко пъти, за последно на погребението на баща й. Но цялото племе пекот на практика представляваше един голям род. Целият клан бе плетеница от кръвни линии и семейни връзки. Имаше хиляда лели и чичовци. Но всички знаеха, че ако загазиш сериозно, едно обаждане до чичо Кроу най-вероятно ще оправи нещата.

— Познавам един човек, който може да ни помогне — каза тя.

Без да спира, бръкна в джоба на джинсите и извади мобилния си телефон. Беше мокър обаче и отказа да се включи. Каи се намръщи и пак го прибра в джоба. И без това тук едва ли имаше сигнал. Предния път просто бе имала късмет да е по-нависоко в планината.

Професор Канош я видя какво прави и каза:

— Да, първата ни работа е да намерим телефон, преди онези да са надушили отново следата ни. Дори това да означава да се предадем на щатската полиция или на Националната гвардия.

— Но нали тъкмо те се опитват да ни убият?!

— Не. Видях униформата на един. Определено са военни, но не са от Националната гвардия.

— Тогава кои са?

— Може пак да са от правителството, но може и да са наемници, опитващи се да приберат някаква награда. Така или иначе, едно знам със сигурност.

— Какво?

Следващите му думи я смразиха повече и от ледената вода на потока.

— Които и да са, искат да те убият.