Джеймс Ролинс
Дяволската колония (7)

5.

30 май, 17:14

Вашингтон, окръг Колумбия

— Още не можем да открием телефона на племенницата ви — каза Кат от вратата на кабинета. — Но продължаваме да опитваме.

Пейнтър стоеше зад бюрото си и проверяваше съдържанието на приготвеното куфарче. Самолетът трябваше да излети от летище „Рейгън“ след трийсет минути. След четири часа щеше да е в Солт Лейк Сити.

Погледна Кат. Вертикалната бръчка на челото издаваше тревогата й. Споделяше я напълно.

Беше минало повече от половин час от отчаяното обаждаше на племенницата му. Така и не бе успял да се свърже с нея. Дали бе излязла извън обхват? Или беше изключила телефона си? Кат се беше опитала да проследи сигнала, но не беше успяла.

— И още ли няма вести, че е била задържана в Юта? — попита той.

Кат поклати глава.

— Колкото по-скоро стигнете там, толкова по-добре. Ако се появят някакви новини, ще ви се обадя. Ковалски и Чин вече ви чакат горе.

Пейнтър затвори куфарчето. Преди отчаяното обаждане смяташе да изпрати група в Юта. Искаше някой от Сигма лично да определи естеството на онази странна експлозия. Роналд Чин, специалистът по геология, беше идеалният избор; Ковалски също можеше да свърши добра работа в разследването на терен.

Но след онова обаждане въпросът стана личен.

Взе куфарчето и тръгна към изхода. Засега бяха споделили информацията за племенницата му с колкото се може по-малко хора — само с онези, които наистина трябваше да знаят. Каи вече си имаше достатъчно неприятности.

Като допълнителна предпазна мярка Пейнтър съвсем съзнателно забрави да уведоми шефа си генерал Меткаф, директора на АИОП. Пропускът целеше да се избегнат дългите обяснения защо Пейнтър лично се заема с работа на терен. Меткаф се придържаше строго към правилника и тази лишена от гъвкавост нагласа постоянно връзваше ръцете на Пейнтър. А и предвид личния характер на пътуването беше по-лесно да помоли шефа си за прошка, отколкото да получи разрешение.

Освен това напоследък двамата с Меткаф не бяха в много дружески отношения, най-вече заради едно частно разследване, което Пейнтър бе започнал преди половин година — разследване на една тайна организация, която мъчеше Сигма още от зачеването й. Само петима души в целия свят знаеха за секретния проект. Меткаф обаче не беше глупак. Започваше да подозира, че се крои нещо, и беше започнал да задава въпроси, на които Пейнтър предпочиташе да не отговаря.

Така че може би беше най-добре за известно време да се изнесе от окръг Колумбия.

Кат го последва навън.

Щом излязоха от кабинета, един мъж стана от дивана в коридора. Монк Кокалис, съпругът на Кат.

Поради ъгловатите му черти, бръснатата глава и телосложението на боксьор малцина подозираха за острия ум, скрит под грубата външност. Монк беше бивша зелена барета, но бе минал на допълнително обучение в Сигма в областта на съдебната медицина с втора специалност биотехнологии. Втората специалност се бе наложила от личния му опит. При предишна мисия Монк беше изгубил едната си ръка. Тя бе заменена от протеза чудо, в която бяха използвани последните постижения на технологиите на АИОП. Оборудвана с всевъзможни допълнения, тя бе наполовина ръка, наполовина оръжейна система.

— Монк, какво правиш тук? Нали трябваше да си на изпитания на протезата?

— Свършиха. Минах за нула време. — Той вдигна ръката си и сви пръсти като доказателство. — После се обади Кат. Реших, че може да имате нужда от още две ръце. В смисъл — поне една ръка и една адски добра протеза.

Пейнтър погледна Кат.

Тя запази безизразна физиономия.

— Реших, че при това пътуване може да ви потрябва някой с повече теренен опит.

Пейнтър оцени по достойнство предложението й; знаеше, че Кат не обича Монк да не е до нея — особено сега, когато беше на път да роди второто им дете. Но в този случай реши да откаже поради по-практична причина.

— Благодаря, но мисля, че при засилващото се напрежение в онези планини ще е най-добре да използваме малък хирургически колектив.

Видя как бръчката на челото на Кат изчезва и разбра, че е направил верния ход. Напълно се доверяваше на Кат да изпълнява ролята на временен директор на Сигма, когато отсъстваше — с Монк до нея тя щеше да е съсредоточена върху работата си. Съпругът й бе опора, твърда като самата земя. Монк прегърна жена си през кръста и сложи ръка върху корема й. Тя се облегна на рамото му.

След уреждането на този въпрос Пейнтър продължи по коридора.

— Пазете се, директоре — обади се Монк след него.

Пейнтър долови копнежа в гласа му. Като че ли предложението да замине с него не беше само дело на Кат. Но пък и решението на Пейнтър да го остави не беше единствено за доброто на Кат. Освен че бе несъмнено нейна опора, Монк изпълняваше същата роля и за друг член от екипа, който преживяваше много тежки месеци.

И Пейнтър подозираше, че нещата ще станат още по-тежки.

 

 

17:22

Командир Грейсън Пиърс не знаеше какво да прави с майка си.

— Не разбирам защо не мога да присъствам, докато неврологът разпитва баща ти — каза тя с безсилен гняв, докато мереше с крачки чакалнята пред медицинския кабинет.

— Знаеш защо — търпеливо отвърна той. — Социалната работничка обясни. Психотестовете, които му правят, са по-точни, ако не присъстват членове на семейството.

Тя махна пренебрежително с ръка, обърна се и отново тръгна към отсрещната стена. Препъна се и левият й крак едва не се подгъна под нея. Грей се напрегна, готов да се втурне да я подкрепи, но тя запази равновесие.

Грей се облегна в пластмасовия стол и загледа майка си. През последните два месеца тревогата я беше стопила. Копринената блуза беше провиснала на кльощавите й рамене и откриваше презрамката на сутиена й — нещо, което никога не би позволила при нормални обстоятелства. Само сивата й коса, грижливо прибрана на кок, си оставаше безупречна. Грей си я представи как оправя прическата си и си признава, че това е единствената частица от живота й, която все още остава под неин контрол.

Докато тя крачеше, за да се разсее от тревогата си, Грей се заслуша в приглушения разговор в съседното помещение. Не различаваше думите, но долавяше острия, раздразнен тон на баща си. Страхуваше се, че всеки момент може да избухне, и стоеше нащрек, готов да се втурне при нужда в кабинета. Баща му, бивш сондьор от Тексас, открай време беше склонен към избухвания и раздаване на шамари. Раздразнителният му характер се дължеше на злополука, от която гордият мъж в разцвета на силите си беше останал сакат с единия крак. А сега се палеше още по-лесно, тъй като напредващият алцхаймер разяждаше самоконтрола му наред с паметта.

— Трябва да съм с него — повтори майка му.

Грей не възрази. Вече бе провел безброй разговори на тази тема и с двамата, докато се опитваше да ги убеди баща му да бъде преместен в специализирано заведение за хора с умствени заболявания. Опитите му обаче бяха посрещани с обвинения, гняв и подозрение. Двамата отказваха да напуснат бунгалото в Такома Парк, където живееха от десетилетия, и предпочитаха познатото пред квалифицираната болнична помощ.

Грей обаче не знаеше още колко може да продължи по този начин.

Не само заради баща му, но и за доброто на майка му.

На връщане тя отново се препъна и той я хвана за лакътя.

— Защо не седнеш? Уморяваш се, а и те вече сигурно почти са приключили.

Усещаше крехките й като на пиле кости, докато я водеше към стола. Вече беше говорил със социалната работничка. Тя бе изразила загрижеността си за здравето на майка му — както физическото, така и психическото — и беше предупредила, че често се случва болногледачът да стане жертва на стреса и да умре преди самия пациент.

Грей не знаеше какво да прави. Вече беше наел сестра, която да помага на майка му през деня, но появата й бе сметната за натрапване и бе приета с негодувание. А вече дори това не беше достатъчно. Все по-наложителни ставаха проблемите с лекарствата, с безопасността на старата им къща, дори с планирането и приготвянето на храната. Нощем всяко позвъняване по телефона караше сърцето му да бие бясно, тъй като очакваше най-лошото.

Беше предложил да се премести при тях, за да е на разположение през нощта, но засега това бе граница, която майка му отказваше да прекрачи — макар Грей да смяташе, че това се дължи не толкова на гордост от нейна страна, колкото на нежеланието й да използва сина си по такъв начин. И може би така бе по-добре, като се имаха предвид обтегнатите отношения между баща и син. Така че засега всичко си оставаше бавен танц насаме между съпруг и съпруга.

Вратата на кабинета се отвори и неврологът влезе в чакалнята. От строгото му изражение Грей очакваше, че оценката ще е мрачна. През следващите двайсет минути научи колко мрачна е всъщност. Баща му се плъзгаше от умерена към по-тежка фаза на алцхаймер. Вече можеха да очакват дори проблеми със способността му да се облича и да използва тоалетната. Имаше опасност да излезе и да се изгуби. Социалната работничка предложи да сложат аларми на вратите.

Докато обсъждаха всичко това, Грей гледаше баща си, който седеше в ъгъла с майка му. Изглеждаше крехка сянка на властния мъж, какъвто бе някога. Седеше намусено и се мръщеше на всяка дума на доктора. От време на време от устните му се отронваше по едно „дрън-дрън“, но толкова тихо, че го чуваше само Грей.

Забеляза също и че ръката на баща му стиска здраво ръката на майка му. Двамата се държаха един друг и се опитваха да посрещнат по най-стоически начин прогнозата на доктора, сякаш силата на волята можеше да им помогне да се противопоставят на неизбежното и да им гарантира, че никога няма да се разделят.

Накрая, след попълването на застрахователни формуляри и изписване на нови рецепти, си тръгнаха. Грей ги закара до дома им, увери се, че имат приготвена вечеря, и се прибра в собствения си апартамент с колелото. Въртеше здраво педалите и летеше по улиците, като се опитваше чрез физическото усилие да проясни главата си.

След като се прибра, взе дълъг душ — изразходва целия бойлер и накрая се изплакна с ледена вода. Избърса се, обу боксерки и отиде в кухнята. На половината път към хладилника и самотната бутилка „Хайнекен“, останала от шестте бири, които бе купил предишния ден, забеляза жената в креслото.

Рязко се завъртя. Обикновено беше доста по-наблюдателен — добро качество за оцеляване на агент от Сигма. Но пък жената, облечена от глава до пети в черно, със сребристи ципове, седеше неподвижно като статуя. На облегалката на креслото беше поставен мотоциклетистки шлем.

Грей я позна, но това не успокои пулса му. И с пълно основание. Все едно да откриеш пантера в дневната си.

— Сейчан…

Единственият й поздрав бе да разкръстоса крака, но дори това наглед небрежно движение подсказваше за силата и грациозността, скрити в тънкото й като камшик тяло. Зелените като нефрит очи се взираха в него, преценяваха го. Лицето й бе непроницаемо. В сенките европейско-азиатските й черти изглеждаха като изваяни от бял мрамор. Единствената мекота в нея бе свободно падащата коса — този път дълга, стигаща под яката, а не обичайната къса прическа. Лявото ъгълче на устата й леко се изви нагоре, сякаш бе развеселена от изненадата му — или беше просто игра на сенките?

Не си направи труда да я пита как е влязла в заключения апартамент и защо се появява по такъв неочакван начин, без предупреждение. Сейчан беше опитна убийца и навремето работеше за международната престъпна организация, известна като Гилдията — но дори това име не беше истинско, а само удобен псевдоним, използван в докладите на специалните екипи и инструктажите. Реалната й идентичност и цели си оставаха неизвестни дори за собствените й агенти. Организацията работеше чрез отделни изолирани една от друга клетки по целия свят.

След като бе предала бившите си работодатели, Сейчан нямаше нито дом, нито родина. Разузнавателните агенции, в това число американските, я бяха поставили начело в списъците си на най-търсените. В Мосад продължаваше да е в сила заповедта да бъде унищожена на място. Но както преди година, сега тя работеше за Сигма. Беше вербувана неофициално от директор Кроу за мисия, която бе твърде секретна, за да влезе в докладите — установяването на самоличността на истинските кукловоди на Гилдията.

Никой обаче не се залъгваше за сътрудничеството й. Беше се съгласила да сътрудничи, за да оцелее, а не от лоялност към Сигма. Сейчан трябваше да унищожи Гилдията, преди тя да унищожи нея. Само шепа хора в правителството знаеха за специалната уговорка с убийцата. За да се запази това ниво на секретност, Грей бе назначен за неин пряк началник и единствен контакт със Сигма.

От последния й доклад вече бе минал месец. При това докладът бе по телефона. По онова време тя беше някъде във Франция. Засега бе попадала само на задънени улици.

„Тогава какво търси тук?“

— Имаме проблем — отговори тя на мълчаливия му въпрос.

Грей не сваляше поглед от нея. Въпреки че трябваше да е загрижен, не можеше да пренебрегне облекчението, което изпитваше. Представи си бутилката бира в хладилника и си напомни защо му се пие. Изведнъж се зарадва, че има какво да го разсее — нещо, което не включваше социални работници, невролози и рецепти.

— Въпросният проблем да не би да има нещо общо със ситуацията в Юта? — попита той.

— Каква ситуация в Юта? — Тя присви очи.

Той се вгледа внимателно в нея, търсеше в лицето й някакъв признак за измама. Бомбеният атентат определено беше вдигнал на крак Сигма и внезапната поява на Сейчан изглеждаше подозрителна.

Накрая тя сви рамене.

— Дойдох да ти покажа това.

Стана, подаде му няколко листа и тръгна към вратата. Явно искаше да я последва. Грей се загледа в символа на първата страница, но той не му говореше нищо.

— Нещо е разбунило гнездото на стършелите — рече Сейчан от прага. — Точно тук, в задния ви двор. Нещо голямо. Може да е пробивът, който очакваме.

— В смисъл?

— Преди три дни всички пипалца, които бях пуснала по света, изведнъж потръпнаха. Същинско земетресение. И след това всеки контакт, който си отглеждах, замлъкна.

„Преди три дни…“

Грей си даде сметка, че времето съвпада с деня, когато индианското момче беше убито в Юта. Да не би да имаше връзка?

— Нещо голямо е събудило интереса на Гилдията — продължи Сейчан. — И земетресението, за което споменах… епицентърът му е тук, във Вашингтон. — Изгледа го твърдо. — И в момента усещам как невидими сили се мобилизират и заемат местата си. А насред целия този хаос запечатани врати се отварят, точно колкото да изтекат няколко капки информация.

Грей забеляза как проблясват очите й. Дишането й беше пресекливо от вълнение.

— Открила си нещо.

Тя отново посочи листата в ръката му.

— Започва там.

Грей пак се загледа в символа на първата страница.

Държавният печат на Съединените щати.

Не разбираше. Прелисти следващите страници. Бяха смес от отпечатани бележки, скици и ксерокопия на старо, написано на ръка писмо. Макар мастилото да бе избледняло, полегатият почерк беше прецизен. Пишеше на френски. Грей прочете до кого е адресирано писмото — Аршар Фортескю. Звучеше определено френски. Но вниманието на Грей бе грабнато най-вече от подписа на човека, който бе написал писмото — човек, познат и на най-тъпия ученик в Америка.

Бенджамин Франклин.

Намръщи се неразбиращо към името, после към Сейчан.

— Какво общо имат тези документи с Гилдията?

— Вие с Кроу ми казахте да намеря истинския източник на онези копелета. — Сейчан отвори вратата. Грей забеляза сянката на страха да прелита за миг през лицето й. — Няма да ви хареса какво открих.

Грей пристъпи към нея, привлечен колкото от безпокойството й, толкова и от любопитство.

— Какво си открила?

— Гилдията… стига назад във времето до основаването на Америка — отвърна тя, докато изчезваше в нощта.