Джеймс Ролинс
Дяволската колония (5)

3.

30 май, 15:39

Вашингтон, окръг Колумбия

„Дотук с плановете за вечеря“.

Макар експлозията в Юта да бе станала само преди час, Пейнтър Кроу знаеше, че ще прекара цялата нощ в кабинета си. Подробностите продължаваха да пристигат всяка минута, но информацията си оставаше неясна поради затънтеното място на инцидента — някъде далеч в планините на щата. Всички специални агенции във Вашингтон бяха вдигнати по тревога и се готвеха да се заемат със ситуацията.

В това число и Сигма.

Групата на Пейнтър действаше като секретен отдел към АИОП, Агенцията за изследователски проекти към Министерството на отбраната. Екипът му се състоеше от лично подбрани бойци от специалните части — онези, които изкарваха много повече от предвидените точки в тестовете за интелигентност или показваха уникална проницателност. Беше ги вербувал и ги беше обучил в различни научни дисциплини, за да действат като оперативни агенти на Отдела за разработка и внедряване на Министерството на отбраната. Екипите се изпращаха по целия свят да се справят с глобални заплахи.

По принцип атака на територията на страната като тази в Юта не влизаше в сферата на екипа му, но някои странни детайли бяха събудили интереса на шефа му генерал Грегъри Меткаф, началника на АИОП. Пейнтър все пак можеше да възрази против използването на ресурсите на Сигма в подобна каша, но поради полемиката около взрива дори президентът (който беше длъжник на Сигма за спасяването на собствения му живот) лично бе поискал намесата им в деликатната ситуация.

„А никой не казва не на президента Джеймс Т. Гант“.

Така че плановете за барбекю с приятелката му трябваше да почакат.

Стоеше с гръб към бюрото си и изучаваше големите плоски монитори, монтирани на трите стени на кабинета. Те показваха взрива от различни ъгли. Най-добрият запис беше от камерите на Си Ен Ен. По другите монитори вървяха зърнести видеоклипове и снимки от мобилни телефони, цифровите очи на света от новото хилядолетие.

За стотен път гледаше кадрите от Си Ен Ен. Видя как възрастната жена, антроположката доктор Маргарет Грантъм, се навежда над зеления военен сандък. Освободи закопчалките и вдигна капака. Последва суматоха и явно някой беше блъснал оператора, защото картината рязко се разлюля. Пейнтър зърна за миг зад жената някаква фигура, която бягаше… след което блесна ослепителна бяла светлина.

Натисна копчето на дистанционното и спря записа. Започна с центъра на взрива. Ако присвиеше очи, можеше да различи сянката на жената в яркото сияние, подобно на някакъв тъмен призрак. Пусна записа кадър по кадър и гледаше как светлината бавно поглъща сянката, докато от нея не остана нищо.

С натежало сърце превъртя бързо напред. Записът бе станал хаотичен и картината непрекъснато се менеше — дървета, небе, бягащи хора. Накрая операторът намери място, което му се бе сторило достатъчно безопасно, за да продължи да снима. Картината се завъртя отново към димящата зона на взрива. Хаосът все още бушуваше и хората се спасяваха панически. Шепа мъже останаха долу и внимателно оглеждаха мястото. Миг по-късно изригна димящ гейзер и прогони дори тях.

Предварителният доклад от геолога на Сигма вече лежеше на бюрото му. Според преценката взривът бе засегнал „подземен геотермален поток“.

Пейнтър отново се загледа в гейзера. Вече не беше подземен. Към обясненията на геолога имаше приложена топографска карта с отбелязани горещи извори в околността. Въпреки сухия технически жаргон на доклада Пейнтър усещаше преливащия ентусиазъм у младия учен, непреодолимото му желание лично да проучи мястото.

Макар самият той да оценяваше тази страст, Националната гвардия беше отцепила района. Провеждаше се издирване на неясната фигура, виновник за взрива. Пейнтър отново се зае с дистанционното и върна на кадрите с атентатора. Фигурата беше неясна и размазана, уловена за по-малко от секунда.

Според показанията била млада жена. Хвърлила раница, пълна с пластичен експлозив и детонатори, след което изчезнала в гората. Ловът вече беше започнал. Националната гвардия, местните полицейски части и агентите от отдела на ФБР в Солт Лейк Сити се опитваха да заградят района, но силно пресеченият горист планински терен създаваше сериозни пречки за откриването й, особено ако познаваше местността.

За да станат нещата още по-лоши, според очевидците младата жена била коренна американка. Ако се окажеше вярно, това означаваше още по-голямо политическо напрежение.

Пейнтър зърна отражението си в монитора и се замисли за собствените си предци. Беше наполовина индианец пекот по бащина линия, но бе наследил сините си очи и светлата кожа на майка си, която бе италианка. Повечето хора изобщо не го разпознаваха като коренен американец, но чертите си бяха налице, стига да се вгледаш достатъчно внимателно — широките високи скули, гъстата черна коса. А с възрастта тези индиански черти ставаха още по-изразителни.

Миналия месец Лиза беше коментирала това. Прекарваха мързелива неделя в леглото, четяха и не намираха причини да стават. Тя се бе надигнала на лакът и бе прокарала пръст по лицето му. „Тенът ти се задържа по-дълго, а тези бръчки от слънцето стават по-дълбоки. Започваш да приличаш на баща си от онази стара снимка“.

Не беше точно нещото, което ти се иска да чуеш, когато се излежаваш в леглото с приятелката си.

После Лиза бе докоснала единствения побелял кичур зад ухото му, изпъкващ като снежнобяло перо на черен фон. „Или така ми се струва, защото пускаш косата си дълга. Още малко и ще мога да я сплета на воинска плитка“.

Всъщност не беше решил да си пуска дълга коса. Просто през последните два месеца все не намираше време да се подстриже. Прекарваше все повече и повече часове в централата на Сигма. Секретната агенция се помещаваше под Смитсъновия замък на Националната алея, в стар бункер от времето на Втората световна война. Бяха избрали мястото заради удобната близост както до коридорите на властта, така и до изследователските лаборатории на Смитсъновия институт.

Именно тук Пейнтър прекарваше повечето от дните и нощите си. Единствените му прозорци към света бяха трите огромни монитора в кабинета му.

Върна се при бюрото си, замислен за последствията от домашен терорист, при това коренен жител. Рядко се замисляше за собствения си произход, още повече че беше прекарал по-голямата част от младините си при приемни родители. Майка му страдаше от депресия и бе наръгала баща му след седем години брак и раждането на сина им. След това той продължаваше да поддържа известни контакти с индианските си корени благодарение на многобройните роднини от племето на баща му. Но след подобно бурно и хаотично детство започна да набляга повече на втората част от определението „коренен американец“.

Почукване на вратата го изтръгна от унеса. Вдигна очи и видя на прага Роналд Чин, геолога на Сигма.

— Реших, че трябва да видите това.

Пейнтър му махна да влезе, като почти очакваше геологът да се наведе, за да мине през вратата. Чин беше висок над метър и осемдесет и не се сниши само защото си бръснеше главата. Беше облечен със сив лабораторен комбинезон с разкопчан наполовина цип. Отдолу се виждаше тениска на армейски рейнджър.

— Какво има? — попита Пейнтър.

— Преглеждах някои от докладите и попаднах на нещо, което може да се окаже важно. — Чин остави папка на бюрото. — От доклада на един гвардеец от мястото на произшествието, майор Ашли Райън. Повечето от въпросите са около самоличността на атентаторката и събитията, довели до взрива. Майор Райън обаче изглежда много по-развълнуван от самия взрив.

Пейнтър се поизправи в стола си и посегна към папката.

— Ако отворите на осемнайсета страница, отбелязал съм най-важните места.

Пейнтър отвори доклада, прелисти страниците и прочете отбелязаните с жълто редове. Бяха само няколко реплики, но последното твърдение на майора смрази кръвта му.

Прочете го на глас:

— Земята… сякаш се стапяше…

Чин стоеше с ръце зад гърба от другата страна на бюрото.

— Отначало си помислих, че има нещо странно около взрива. Затова се консултирах със специалиста по взривовете на Сигма. Той стигна до същото заключение. Ако детонацията е била толкова силна, че да пропука материковата скала и да стигне до геотермалния извор, радиусът на взрива би трябвало да е десет пъти по-голям.

— Точно така — обади се дрезгав глас откъм вратата. — Просто гърмежът не е достатъчно силен.

Пейнтър се обърна натам. Явно новият бомбен специалист на Сигма беше дошъл да подкрепи преценката си лично. Беше се опрял на рамката на вратата. Беше с двайсетина сантиметра по-висок от Чин и с двайсетина кила по-тежък, при това предимно мускули. Тъмната му коса бе къса като четина, но въпреки това я мажеше с гел. Беше облечен също като Чин, но ако можеше да се съди по голите му гърди, отдолу не носеше нищо.

Дясната му ръка мачкаше нещо като пластилин.

Пейнтър го погледна загрижено.

— Ковалски, това да не е пластичен експлозив от оръжейната?

Бомбаджията се поизправи и сви стеснително рамене.

— Помислих си дали да не направя някой опит…

На Пейнтър му призля. Джо Ковалски беше бивш морски пехотинец, постъпил в Сигма преди няколко години. За разлика от останалите, беше по-скоро осиновен, отколкото нает. Беше грубата сила в екипа, но Пейнтър подозираше, че в него може би се крие повече, отколкото личи на пръв поглед, че под тъпата външност се крие остра жилка.

Или поне така се надяваше.

Бе разучавал досието му, откакто Ковалски беше постъпил в Сигма, бе преценил наклонностите и уменията му и накрая го бе натоварил с онова, в което, изглежда, го биваше най-много — да вдига във въздуха разни неща.

Вече започваше да съжалява за решението си.

— Не мисля, че ще има нужда от опити. — Почука с пръст папката на бюрото. — Чете ли доклада?

— Прегледах го по диагонал.

— Какво е мнението ти?

— Определено не е пластичен експлозив. — Ковалски смачка меката топка в юмрука си. — Гръмнало е нещо друго.

— Някакви предположения?

— Не и без да огледам зоната на взрива. Трябва да взема проби. Без улики нищо не става.

Точка за Ковалски. Заключението му беше приемливо.

— Е, някой знае истината. — Пейнтър се облегна в стола си и погледна към екрана със замръзналия образ на атентаторката. — Тоест, ако успеем да я намерим.

 

 

14:22

Юта

Каи се скри в гъсталака планински върби покрай студения поток. Коленичи, загреба шепа вода и пи. Пропъди глождещите я тревоги за разни чревни паразити. Водата тук беше повече или по-малко чиста, а и бе толкова жадна, че беше готова да рискува.

След като разкваси уста и утоли донякъде жаждата си, тя скри лице в мокрите си ледени длани. Студът й помогна да се съсредоточи.

Дори със затворени очи не можеше да заличи картината от ума си. Докато бягаше от пещерата, за миг се бе обърнала — точно навреме, за да види ослепителния блясък, последван от оглушителния грохот. Писъците и виковете я преследваха дълбоко в гората.

„Защо изпуснах раницата?“

Джо Хоукс беше обяснявал до безкрай, че пластичният експлозив е безопасен. Беше казал, че може да стреля в него, без да се случи нищо. Тогава какво се беше объркало? И без това уплашена, Каи стигна до едно ужасно заключение. Нима някой от УАХАЯ беше видял бягството й и се бе обадил да задействат взрива?

Но защо трябваше да го правят при толкова много хора наоколо?

Никой не биваше да пострада.

Не беше имала време да мисли. През последните два часа тичаше презглава през гората, досущ като подплашена кошута. Гледаше колкото се може по-малко да се озовава под открито небе. Вече бе забелязала един хеликоптер да прелита ниско над хребета. Приличаше по-скоро на журналистически, отколкото на полицейски или военен, но въпреки това я накара да се метне в храстите.

До края на деня трябваше да се отдалечи колкото се може повече от преследвачите си. Знаеше, че ще я търсят. Представи си как показват лицето й по всички телевизионни канали. Изобщо не си правеше илюзии, че самоличността й ще остане тайна още дълго.

„Всички онези камери… някой със сигурност е успял да ме снима добре“.

Залавянето й беше само въпрос на време.

Нуждаеше се от помощ.

Но на кого можеше да се довери?

 

 

16:35

Вашингтон, окръг Колумбия

— Директоре, май най-сетне успяхме.

— Покажи — каза Пейнтър, докато влизаше в затъмненото помещение, осветявано само от подредените в кръг монитори и компютърни екрани.

Свързочната зала на Сигма винаги му напомняше за команден мостик на ядрена подводница, където светлината винаги е приглушена. И подобно на мостика, това бе нервният център на Сигма. Цялата информация постъпваше и излизаше по сложната мрежа канали до различни разузнавателни агенции, щатски и от целия останал свят.

Паякът на тази мрежа стоеше пред редицата монитори и махаше на Пейнтър да приближи. Капитан Катрин Брайънт беше главният разузнавателен специалист на Сигма и бе станала заместник на Пейнтър. Беше неговите очи и уши във Вашингтон и вещ играч в гибелния свят на столичната политика. И подобно на всеки добър паяк, поддържаше мрежата си в безупречен вид и тя се простираше нашироко и надалеч. Най-доброто й качество обаче бе невероятната й способност да не пропуска и най-малкото трептене на нишките, да филтрира шума и да намира резултати.

Като сега.

Беше го извикала с обещанието за откритие.

— Само секунда да се свържа със Солт Лейк Сити — каза тя.

Трепна леко, постави длан на корема си и продължи да трака с една ръка на клавиатурата. Беше бременна в осмия месец и бе станала огромна, но отказваше да излезе в отпуск. Единствената отстъпка пред състоянието й бе, че заряза тесните дрехи и ги смени с широка пола и сако, а също остави кестенявата си коса да се спуска на вълни по раменете й, вместо да я прибира с шноли.

— Защо поне не седнеш? — попита той и придърпа стола пред монитора.

— Цял ден седя. А и бебето танцува степ по пикочния ми мехур от обед. — Направи му знак да приближи. — Трябва да видите това. От самото начало на разследването следя новинарските програми от Солт Лейк Сити. Не беше трудно да проникна в сървърите им и да надничам над раменете им, докато подготвяха вечерните си програми.

— Защо?

— Защото реших, че е адски лесно да се скрие мобилен телефон.

Пейнтър я погледна неразбиращо.

— Ако се съди по броя на свидетелите на инцидента, вероятността някой да е заснел добре атентаторката е висока — обясни тя. — Тогава защо няма материал?

— Може би защото всички са били твърде уплашени.

— Може би, но след взрива, не преди него. Ако започнем с предположението, че има снимка, защо не е изпратена на полицията? Мислих за това. Алчността е силен мотиватор.

— Смяташ, че някой е скрил снимката на атентаторката, за да направи пари.

— Трябваше да го предположа, ако трябва да сме точни. Не би било трудно в целия този хаос някой да скрие телефон. Или дори да изпрати материала по електронната поща и да го изтрие. Затова прерових записите за вечерните новини в Солт Лейк Сити и попаднах на файл от отдела на Ен Би Си, маркиран като „Нов материал от бомбения атентат в Юта“.

Чукна един клавиш и клипът тръгна — поредната версия на сценария, който Пейнтър вече бе превъртял многократно. Този път обаче нападателката беше заснета съвсем ясно как излиза от пещерата, все още с раницата на гърба. Беше много бърза, но за частица от секундата гледаше право към обектива.

Кат спря записа. Образът беше зърнест, но момичето определено бе коренна американка, както твърдяха свидетелите.

Пейнтър се наведе напред. Сърцето му заби по-бързо.

— Можеш ли да увеличиш?

— Разделителната способност е ниска. Ще ми трябва минутка да изчистя изображението. — Пръстите на Кат полетяха над клавиатурата. — Реших, че трябва да имаме преднина. Емисията е сред най-гледаните вечерни предавания в Солт Лейк Сити. Прочетох черновата на текста към материала. Много е провокиращ. Нападението е представено като войнствена акция на коренните жители на Америка. В папката на репортажа са сложили и архивни кадри от Ундид Ний.

Пейнтър едва не изстена. През 1973 година членове на Движението на американските индианци бяха влезли в кървав сблъсък с ФБР в Ундид Ний, Южна Дакота. Последвалата престрелка бе довела до смъртта на двама души, имаше и много ранени. Бяха минали десетилетия преди напрежението между племената и правителството да отслабне.

— Готово — каза Кат. — Програмата приключи с изчистването.

Образът отново се появи, този път хилядократно по-ясен. Кат раздвижи мишката и лицето на момичето изпълни екрана. Подробностите бяха изумителни. Тъмните й очи бяха ококорени от страх, устните й бяха полуотворени, за да си поеме дъх, черната коса се вееше и подчертаваше несъмнените й индиански черти.

— Определено е хубавица — каза Кат. — Все някой трябва да я познае. Няма да отнеме много време да се постави име под това красиво личице.

Пейнтър почти не я чу. Не откъсваше поглед от екрана. Полезрението му се стесни и се фокусира върху замръзналото изображение.

Кат явно усети, че нещо не е наред, и се обърна към него.

— Директор Кроу?

Преди да успее да отговори, телефонът му иззвъня. Пейнтър го извади. Беше личният му смартфон, който не бе кодиран.

„Сигурно Лиза се обажда за барбекюто“.

Вдигна телефона до ухото си. Имаше нужда да чуе гласа й.

Не беше Лиза. Гласът беше задъхан, забързан.

— Чичо Кроу… трябва да ми помогнеш.

Сърцето му подскочи.

— В беда съм. В огромна беда. Не знам…

Думите внезапно прекъснаха. На заден план се чу ръмжене на голямо животно, последвано от рязък, изпълнен с ужас писък.

Пръстите на Пейнтър се впиха в телефона.

— Каи!

Връзката прекъсна.