Джеймс Ролинс
Дяволската колония (46)

44.

8 юни, 07:22

Вашингтон, окръг Колумбия

— Къде са моите момичета? — извика Монк от вратата.

— Твоите момичета още спят — каза Кат от дивана. — И ако ги събудиш, ще стоиш с тях цяла нощ, както направих аз.

Почиваше, подложила зад себе си възглавницата за бременни. Гърбът още я болеше от раждането преди три дни. Беше подранила с две седмици, но всичко мина добре и си имаха момиченце. Сега Монк бе заобиколен от жени, но нямаше нищо против. Имаше си достатъчно тестостерон за семейството, а мъжката атмосфера в работата беше дори предостатъчна.

Пльосна се на дивана до нея и постави хартиената торбичка помежду им.

— Гевреци и крема.

Тя сложи ръка на корема си.

— Страшно съм дебела.

— Току-що роди момиченце три и шестстотин. Нищо чудно, че поиска да излезе по-рано. Просто не е имала място, горката.

Кат издаде неопределен гърлен звук. Монк махна торбичката и прегърна Кат. Тя отпусна глава на рамото му.

— Прекрасна си — каза той и целуна косата й. — Но май намирисваш — добави след малко.

Тя го удари с юмрук по рамото.

— Искаш ли да ти приготвя гореща вана?

— Много мило — промърмори тя в гърдите му.

Той понечи да се надигне, но тя не го пусна.

— Остани. Харесва ми така.

— Е, сигурен съм, че бързо ще ти омръзне да ме гледаш вкъщи.

Кат вдигна глава.

— Какво каза Пейнтър?

— Разбра ме, прие заявлението ми за напускане, но поиска да помисля, докато съм в отпуска.

Тя отново се отпусна и издаде неопределения звук.

Бяха разговаряли много за напускането му. Монк имаше жена и две деца, които се нуждаеха от него. След като го простреляха, заложиха бомба в дома му и видя какво сполетя семейството на Грей реши, че е време. Вече имаше предложения от няколко биотехнологични компании във Вашингтон.

Дълго седяха прегърнати. Монк не искаше да подлага това отново на риск.

Накрая Кат се завъртя и с известни усилия нагласи крака в скута му.

— Щом вече си безработен…

Той започна да разтрива стъпалата й. Новата му протеза щеше да е готова след четири дни, но и една ръка му беше достатъчна.

Кат се изпъна и издаде звук, който категорично не беше неопределен.

— Виж, това няма да ми омръзне.

Но на блаженството не му беше писано да продължи дълго.

От съседната стая се чу плач — отначало тих, но бързо стана пронизителен. Как можеше едно толкова малко вързопче да издава такива звуци?

— Определено е наследила белите ти дробове — каза Кат и се надигна на лакът. — Май е гладна.

— Ще я донеса — каза Монк и стана.

Отиде в спалнята и видя новата радост в живота си, със зачервено личице и стиснати очи. Взе я от люлката и я вдигна до рамото си.

Тя се успокои — донякъде, — докато нежно я подрусваше.

Беше дошла на този свят в деня, в който погребаха майката на Грей. Родилните болки на Кат започнаха по време на службата. Той знаеше колко тежък бе денят за Грей, каква вина изпитваше за смъртта на майка си.

Нямаше думи, с които да утеши приятеля си, но Грей беше силен.

Видя първия признак на възстановяване малко по-късно, когато Грей дойде в болницата да види Кат и бебето. Монк така и не беше споделил с приятеля си решението им. Разкриването му събуди тъжна, но сърдечна усмивка на лицето на Грей.

Монк вдигна момичето си, за да го погледне в лицето.

— Гладна ли си, Хариет?

 

 

08:04

Грей седеше на стола до болничното легло, скрил лице в шепи.

Баща му тихо похъркваше под тънките завивки. Изглеждаше като крехка сянка на някогашния як мъж. Грей беше уредил отделна стая, за да може баща му да тъгува сам. Майка му го беше довела в болницата преди седмица.

Нямаше да излезе от нея.

Ядрено-магнитният резонанс показа, че е получил съвсем лек удар, но се възстановяваше добре. Откритието беше направено по-скоро случайно. Истинската причина за влошаването на деменцията му — халюцинациите, нощните пристъпи на паника, скитническия синдром — се дължеше най-вече на неправилното приемане на лекарствата. Баща му неволно бе предозирал хапчетата и се беше отровил и обезводнил, което и бе довело до удара. В момента му сменяха лекарствата и като че ли имаше надежда, че след около седмица ще е достатъчно добре, за да го преместят в дом за душевноболни.

Това щеше да е следващото сражение.

След като изпрати майка си, Грей трябваше да реши какво да прави с къщата им. Брат му Кени беше долетял от Калифорния за погребението и днес имаше среща с адвокат и някакви агенти на недвижими имоти. Между двамата братя оставаха търкания по редица въпроси — чувство за вина, обида, обвинения. Кени не знаеше точните обстоятелства около смъртта на майка им, а само че е станала неволна жертва на отмъщение срещу Грей.

— Скоро ще сервираме закуска — обади се тих глас зад него. — Искате ли да ви донеса?

Той се обърна.

— Не, но все пак благодаря, Мери.

Мери Бенинг беше старша сестра на етажа, очарователна жена с късо подстригана прошарена кафява коса и синьо болнично облекло. Майка й също страдаше от деменция, така че тя много добре разбираше какво преживяват Грей и баща му. Грей оценяваше подобен личен опит. Позволяваше им да разговарят по същество.

— Как изкара нощта той? — попита Грей.

Тя пристъпи в стаята и затвори вратата.

— Добре. С по-ниската доза синемет е много по-спокоен.

— Днес доведохте ли Кюти или Шайнър?

Тя се усмихна.

— И двамата.

Двата дакела бяха нейните помощници в рехабилитацията. Болните от алцхаймер реагираха много добре на общуването с животни. Грей никога не беше помислял, че подобни неща ще подействат на баща му, но при посещението си миналата неделя видя Шайнър да спи в леглото на баща му, докато той гледаше футбол.

Въпреки това дори онази неделя беше трудна.

Както и всички дни.

Мери излезе и той отново се обърна към баща си.

Опитваше се да идва всяка сутрин, да е в стаята, когато баща му се събужда. Този момент винаги беше най-лошият. На два пъти установи, че баща му няма спомен за смъртта на майка му. Невролозите смятаха, че ще мине време, докато нещата се уталожат напълно.

Затова на Грей му се налагаше да разказва отново и отново за трагичната загуба. Баща му винаги се палеше лесно, а болестта влошаваше нещата. Три пъти на Грей му се наложи да се сблъска с гнева му, със сълзите и обвиненията. Понасяше ги. Може би част от него искаше подобно отношение.

Някакво движение отвън го накара да се обърне към вратата.

Мери надникна в стаята.

— Нещо против посетител?

Появи се Сейчан. Изглеждаше смутена, готова да побегне. Беше по джинси и тънка блуза, коженото яке бе преметнато през ръката й.

Грей й махна да влезе и помоли Мери да затвори.

Сейчан взе един стол и седна до него.

— Знаех, че ще те намеря тук. Исках да ти кажа какво открих, после пътувам за Ню Йорк. Реших, че може би ще поискаш да си в течение.

— Какво си открила?

— Хейсман и онази негова асистентка…

— Шарин.

— Чисти са. Нямат нищо общо с бомбите. Уолдорф като че ли е организирал всичко сам, с помощта на личните си връзки. Не ми се вярва дори да е имал одобрението на началниците си от Гилдията. Мисля, че е действал сам, че се е опитал да убие теб и Монк от чиста злоба и жажда за отмъщение. А тъй като бомбите са били заложени часове преди да се самоубие, най-вероятно е трябвало да бъдат резервен вариант в случай, че не успее да ви елиминира в Тенеси.

Грей си спомни последните думи на кучия син. „Това не е краят“.

Гласовете им събудиха бащата на Грей и той вдигна ръка и се протегна. Отвори очи, примигна няколко пъти и се окашля. Трябваха му още няколко секунди да се ориентира. Огледа стаята, после измери с поглед Сейчан. Всъщност малко се зазяпа в нея.

— Сейчан, нали? — попита дрезгаво.

— Точно така. — Тя стана и понечи да си тръгне.

Грей винаги се изненадваше какво помни и какво не помни баща му.

Замаяните очи се обърнаха към Грей.

— Къде е майка ти?

Грей пое дълбоко дъх. На лицето на баща му беше изписано объркване и безпокойство. Малкото мехурче надежда в гърдите му се спука.

— Татко… майка…

Вместо да си излезе, Сейчан се наведе и стисна ръката на стареца.

— Ще намине по-късно. Искаше малко да си почине, да си оправи косата.

Баща му кимна и се отпусна в леглото. Безпокойството му изчезна.

— Добре. Тази жена винаги все прекалява с работата.

Сейчан го потупа по ръката, обърна се към Грей и кимна към вратата. После се изправи, сбогува се и помъкна Грей след себе си.

— Къде е закуската? — попита баща му след тях.

— Идва — каза Грей от прага, излезе и затвори вратата.

Сейчан го дръпна в един тих страничен коридор.

— Какво правиш? — малко ядосано попита Грей.

— Спасявам те, спасявам и него — каза тя и го бутна към стената. — Ти само наказваш себе си и го измъчваш. Той не го заслужава — и ти също, Грей. Четох за подобни ситуации. Той сам ще приеме нещата. Престани да го принуждаваш да си спомни.

Грей отвори уста да възрази.

— Толкова ли не разбираш, Грей? Той знае. Само че го е потиснал, за да не го боли точно сега. И се мъчи да го преодолее.

Грей си представи безпокойството на лицето на баща си. Имаше го всяка сутрин. Дори облекчението му преди малко не го беше заличило напълно. Дълбоко в очите му си оставаше мъничко страх.

Разтърка неуверено лице и почеса наболата си брада.

Сейчан смъкна ръката му.

— Някои самозаблуди са добро нещо, необходимо нещо.

Грей преглътна с мъка и се опита да приеме думите й. Беше достатъчно син на баща си, за да иска да спори, да отхвърли нещо, което не можеше да пипне с мазолеста ръка.

Точно тогава телефонът му иззвъня.

Той го извади от джоба си с треперещи пръсти. Всичко в него трепереше, обтегнато като струна. Погледна екрана и видя, че е получил съобщение. Номерът беше блокиран. Текстът обаче ясно показваше кой го е пратил.

НЕ ИСКАХМЕ ДА СТАВА ТАКА

Тези пет думи му подействаха като бомба в стомаха. Треперенето се засили. Той се свлече покрай стената, а светът сякаш се стесни. Всички таящи се в него конфликти избухнаха за миг и угаснаха като умираща звезда, превръщайки се в невъобразимо плътен горещ въглен. Навсякъде другаде се чувстваше кух и студен.

Сейчан клекна до него, хвана лицето му с длани и го загледа право в очите. Тя също беше прочела съобщението.

Думите й изказаха онова, което беше вътре в него.

— Ще ти помогна. Ще направя всичко да ги унищожим.

Той впери поглед в изумрудените й очи със златни петънца. Дланите й пареха бузите му. Топлината изпълни пустите студени места в него. Пресегна се и я придърпа към себе си, устните им се докоснаха.

Целуна я. Имаше нужда от нея.

Отначало тя не отвърна, устните й бяха напрегнати, твърди, неуверени.

Но постепенно омекнаха, отвърнаха, разтвориха се.

И двамата се нуждаеха един от друг.

Но дали беше истинско — или само необходима самозаблуда?

На Грей не му пукаше.

За момента изглеждаше истинско.

 

 

11:45

Възвишението Сан Рафаел

Хубаво бе да се върне… да се отърси от призраците, които я преследваха.

Каи Куочийтс стоеше на верандата на пуеблото. Слънцето печеше безмилостно каньона и пустошта на възвишението Сан Рафаел. Прашни вихрушки танцуваха в клисурите и деретата. Миришеше на хвойна и горещ пясък.

Беше минала само седмица, а вече започваше да се чувства като у дома тук.

Щеше да прекара лятото в пуеблото, за да спечели кредитни точки за колежа. Беше се записала в курса по антропология на коренните жители на Америка със специалност народа пуебло. Работата й включваше регистриране на петроглифи, помощ за реставрацията на руини и изучаване на старите обичаи на индианците хопи.

Като например как да пече пиньоли.

— Кой ми съсипа най-хубавия тиган? — извика глас отвътре.

Каи потръпна — знаеше, че ще трябва да поеме вината като жена. Напоследък непрекъснато го правеше. Преди два дни получи официално опрощение за всичките си простъпки покрай събитията в Юта. Спасяването на света като че ли възстанови кармичното й равновесие с министерството на правосъдието. Пък и явяването на чичо Кроу и Ханк Канош като свидетели определено не й навреди.

От тази простъпка обаче нямаше да се отърве така лесно.

Отвори мрежестата врата и влезе в сенките на основното помещение. Айрис Хуметева беше надянала готварски ръкавици и държеше почернял тиган.

— Трябва да изчакаш жаравата да поизстине.

— Зная, но Кауч дъвчеше шевовете си и докато го хвана и му сложа яката…

Въздъхна. Дотук с оправданията.

Щом чу името си, Кауч вдигна глава. На врата си имаше пластмасова яка във формата на фуния. Беше се наложило да ампутират предния му крак. Куршумът беше оставил съвсем малко кост и още по-малко нерви, но Кауч се възстановяваше добре.

Всички се възстановяваха.

Изгарянията на Алвин Хуметева бяха просто дълбоки белези по загорялата му кожа. Двамата възрастни индианци бяха оцелели след срещата си с Рафаел Сен Жермен благодарение на ината си и на идеалното познаване на местността.

Племето хопи имаше поговорка: никога не преследвай индианец на негова територия. Това бе суров урок, научен от първите колонисти — а Рафаел Сен Жермен така и не бе разбрал за него.

Айрис бе предположила, че войниците на французина ще се опитат да ги очистят, и затова когато бе потеглила със съпруга си, бе насочила АТВ-то към най-близката пясъчна падина и бе вдигнала облак прах, за да скрие бягството им. След това се бяха крили в една стара мина с надеждата, че Рафаел няма да си направи труда да ги търси, защото ще тръгне след Кроу. Дори и да беше оставил хора тук, тя можеше при нужда да прикрие следите си и да повика помощ.

Каи определено имаше да учи много неща от старата хопи.

— Съжалявам, лельо Айрис — каза тя. — Ще изтъркам тигана и ще се реванширам, като готвя следващите две вечери.

Удовлетворената Айрис кимна и й смигна, изразявайки едновременно прошката и любовта си.

Ръмженето на двигатели насочи вниманието им към вратата.

— Май момчетата се връщат от разходка — отбеляза Айрис.

Излязоха на верандата да ги посрещнат. Двама покрити с прах мъже слязоха от АТВ-тата, които приличаха повече на направени от вкаменелости, отколкото от фибростъкло.

Джордан свали шлема си и избърса лице с карирана кърпичка. Сърцето на Каи пропусна един удар, когато лъчезарната му усмивка стигна до нея и стана още по-голяма.

До него спътникът му също свали шлема си, зачервен и ухилен до уши.

— Май започва да ми харесва — каза Аш.

Майор Ашли Райън и Джордан бяха станали близки приятели след събитията в Йелоустоун. Националният гвардеец като че ли беше развил ново уважение към коренните американци.

Джордан го потупа здраво по гърдите, за да махне прахта от тениската му. На нея беше изобразен стилизиран V-8 двигател с украса от пера и надпис ОБИЧАМ ДИВАЦИТЕ отдолу.

— Просташко и обидно едновременно — заяви Джордан. — Някой ден ще ни изритат оттук.

— Хлапе, тази новина току-що направи това любимата ми тениска.

Изпъчил гордо гърди, Аш се качи на верандата. Джордан се усмихна на Каи.

— Между другото, май бих рекорда ти за минаване на Дерето на мъртвеца.

Айрис сръга Каи с лакът.

— Нима ще му повярваш?

„Как ли пък не…“

Грабна шлема на Аш и скочи от верандата с развети коси.

— Я да ми покажеш!

 

 

14:17

Солт Лейк Сити

„От един храм в друг…“

Професор Хенри Канош, член на северозападната група шошони, беше първият индианец мормон, заставащ на прага на Кодеш Хакодашим, Светая светих в сърцето на Мормонския храм в Солт Лейк Сити.

Беше се готвил с пост и молитви от зазоряване и сега стоеше във вестибюла от полиран мрамор пред порта, за която знаеха малцина. Обкована в сребро, тя се издигаше четири и половина метра и бе широка два и половина, разделена в средата.

В ръцете си Ханк държеше единствения дар, който имаше да поднесе, ключа към най-святото място на храма.

Портата пред него се отвори и се появи самотна фигура.

Ханк коленичи и сведе глава.

Приближиха леки стъпки, спокойни и без да бързат.

Когато спряха пред него, Ханк вдигна ръце и предложи дара си. Златната плочка бе взета от ръцете му завинаги.

Беше я отмъкнал от „Олд Фейтфул Ин“. Докато вниманието на всички останали беше насочено към вестта от НАСА, че са открили съответствие на местността, изобразена върху златната ваза, той стоеше до куфара на французина. Не посмя да вземе и двете, тъй като куфарчето щеше да олекне много и щяха да забележат кражбата веднага. Затова потисна алчността си и се задоволи да отмъкне едната и да я скрие под ризата си.

Златната плочка принадлежеше на Църквата. След като бе видял копието на Соломоновия храм, Ханк изобщо не се съмняваше в това.

Стъпките се отдалечиха, все така спокойни и без да бързат.

Ханк се осмели да погледне, когато портата започна да се затваря.

От Светая светих се лееше ослепителна светлина. Ханк успя да надзърне за момент вътре. Голям олтар от бял камък. Зад него златото сияеше от лавици, които сякаш продължаваха безкрайно.

Това ли бяха оригиналните плочки на Джоузеф Смит?

Изпълни го благоговеен трепет.

После вратата се затвори и светът изведнъж стана много по-тъмно и безлично място.

Ханк стана, обърна се и си тръгна.

Отнасяйки частица от златното сияние със себе си.

 

 

17:45

Вашингтон, окръг Колумбия

Пейнтър вървеше по Националната алея. Нуждаеше се от глътка свеж въздух, но също така трябваше да проучи нещо, което го тревожеше все повече.

В глобален мащаб всичко се бе успокоило — поне от геологична гледна точка. Исландският вулкан беше затихнал, след като бе удвоил площта на остров Елирей и бе родил нов малък атол. Йелоустоун остана спокоен, ако не се броеше серията земетресения след хидротермалната експлозия. За всеки случай Роналд Чин още беше на място с екип вулканолози и следеше сеизмичната активност. От Япония доктор Рику Танака не съобщаваше за нови силни потоци неутрино.

Но въпреки че бяха избегнали апокалипсиса, супервулканът все още си беше там — и както предупреждаваше Чин, изригването му вече отдавна закъсняваше. Плашеща мисъл.

Нямаше какво да се направи по този въпрос обаче.

В крайна сметка Йелоустоун се сдоби с ново кратерно езеро, но засега нямаше никакви признаци, че отдолу къкри нещо по-опасно. Ковалски подаде искане езерото да бъде кръстено на него — Кратерно езеро Ковалски.

Неясно защо искането му беше отхвърлено.

Пейнтър се опита да проучи и френската фамилия Сен Жермен, но в рамките на двайсет и четири часа четиринайсет от най-влиятелните й представители бяха открити мъртви. Никой друг във фамилията като че ли не беше чувал за Гилдията. Изглежда, Истинската кръвна линия се беше заела да заличи връзките си с този род.

Обектът в Белгия, където бяха засекли пик в потока неутрино, се оказа унищожено със запалителна бомба извънградско имение, наето от корпорация, която се оказа фиктивна и се изпари по време на разследването. Явно си бяха направили труда да заличат всякакви улики от онова място — отпечатъци от пръсти, документи, ДНК.

Така че тази следа също водеше до задънена улица.

Оставаше само една възможност.

Пейнтър стигна целта си в източния край на Алеята — Капитолия — и тръгна нагоре по стъпалата.

Макар че след петнайсет минути сградата щеше да бъде затворена за посетители, цареше невероятна суматоха — хлапета тичаха нагоре-надолу по стълбите, туристи позираха за фотографии, протестиращи размахваха плакати и викаха. След дългия престой под Смитсъновия замък подобна жива атмосфера му се отразяваше идеално.

Това бе американският живот в цялата му прелест и с всичките му недостатъци и той не би го заменил за нищо друго. Оживлението бе по-представително за демокрацията от всички парламентарни правила и политически игри, разигравани под този неокласически купол.

Затова въпреки горещия влажен ден разходката му доставяше удоволствие.

С Лиза имаха уговорка да вечерят заедно, но засега искаше да прочисти ума си. Трябваше да види лично картината, преди да се захване за работа. Освен това нямаше представа откъде да започне. Не беше казал на никого за откритието си, дори на хората от вътрешния кръг в Сигма.

Не че не им се доверяваше — просто в момента те си имаха достатъчно свои грижи. Монк се вълнуваше около дъщеричката си Хариет. Днес беше подал заявление за напускане. Пейнтър се беше съгласил да го приеме, но го убеди да излезе в отпуска по бащинство и да използва времето, за да си помисли. Надяваше се, че животът с плачещи бебета, сменяне на пелени и дълго бездействие ще го накара да промени решението си, но се съмняваше. По душа Монк беше домошар. А преди седмица всички бяха видели последствията от това да се опитваш да водиш двоен живот.

Не биваше да забравя и Грей. Той беше затънал в мрачната дупка на отчаянието, но как щеше да излезе от нея — по-силен или напълно разбит?

Само времето можеше да каже.

Затова предпочете да си мълчи за доброто на всички. Дори идването тук имаше своите рискове, но трябваше да ги поеме.

Изкачи стъпалата и влезе в Ротондата. Огромният купол ехтеше от гласовете. Намери галерията на втория етаж с гигантските картини по стените. Лесно откри онази, която търсеше. Намираше се на южната страна и бе най-прочутата от всички — „Обявяването на независимостта“ от Джон Търнбул.

Застана пред нея и усети полъха на историята. Загледа се в следите от четката, оставени от ръката на художника преди толкова години. Но в картината се бяха намесили и други ръце, които бяха не по-малко влиятелни. Представи си как Джеферсън дава препоръки на Търнбул за шедьовъра му.

Погледът му се плъзна по картината, без да пропуска нито един сантиметър.

Голямото платно изобразяваше представянето на Декларацията за независимост пред Конгреса. В картината си Джон Търнбул се беше опитал да създаде портрет на всеки от подписалите Декларацията, мемориал на повратното събитие. Но Търнбул не би могъл да включи всички. Все пак, колкото и странно да изглеждаше, бе нарисувал петима, които така и не бяха сложили подписа си под окончателния вариант.

Тогава какво правеха те тук?

Историците отдавна обсъждаха този въпрос.

По време на проучването си Пейнтър беше прочел, че Джон Търнбул давал някакви объркани отговори, но нито един от тях не бил задоволителен — и че наистина Томас Джеферсън, майсторът на шифрите и кодовете, е надзиравал създаването на шедьовъра.

Значи бе имало някаква друга причина.

Най-малкото Мериуедър Луис смяташе така.

Докато се взираше в платното, Пейнтър отново си припомни думите, разчетени върху бизонската кожа: „В обръщането на бика намерете петимата, които не са на място. Нека имената им бъдат подредени и разкрити с буквите G, С, R, J, Т и числата им да са 1, 2, 4, 4, 1“.

Шифърът не беше от трудните.

Разбира се, „обръщането на бика“ беше Търнбул, създател на множество прочути картини в новосъздадената държава^[1].

„Петимата, които не са на място“ бяха петимата, които не бяха сложили подписите си:

John Dickinson

Robert Livingston

George Clinton

Thomas Willing

Charles Thomson

Последният от списъка, Томсън, беше подписал един ранен вариант, но не бил поканен да подпише окончателния с останалите петдесет и шестима.

Следващият откъс от текста — „нека имената им бъдат подредени и разкрити с буквите G, С, R, J, Т“ — просто означаваше да се вземат първите им имена и да се подредят според поредността на буквите.

George

Charles

Robert

John

Thomas

Оставаше само от всяко име да се избере съответната буква, отговаряща на числата 1, 2, 4, 4 и 1.

Врагът на Мериуедър Луис, предателската и потайна фамилия, противопоставяща се на отците основатели, беше Гент.

Отначало изглеждаше безсмислено — докато не се вгледа по-внимателно в името, особено в светлината на разговора си с Рафаел Сен Жермен. Французинът бе споменал, че Гилдията е всъщност група стари фамилии, събиращи богатства, власт и мъдрост от векове и може би от хилядолетия, но че днес от тях е останала само една. Това съответстваше на разказа на Луис за прочистването на Америка, където само една фамилия била с твърде дълбоки корени, за да бъде премахната, фамилия „с връзки с робовладелци и невъобразими богатства“.

Дали не ставаше дума за една и съща фамилия?

Гент.

Пейнтър можеше да не обърне особено внимание на това разбиване на шифъра, ако не беше едно натрапчиво съвпадение. Гент беше град в Белгия. Страната, която напоследък все се появяваше изневиделица. Отрядът, атакувал Грей в Исландия, беше дошъл от Белгия; там беше регистриран и един от по-малките потоци неутрино, подобен на потока във Форт Нокс.

Затова Пейнтър се бе заловил здраво за работа. Гент беше често срещана фамилия на хората от онзи град — Жан от Гент или Пол от Гент. Но в по-модерни времена имената ставаха просто Жан Гент или Пол Гент. И понякога се използваше само английското произношение, тъй като беше по-лесно да се каже буква по буква.

И точно там Пейнтър беше открил истината — или поне така му се струваше.

Не че тя му позволяваше да направи нещо.

Отстъпи назад, за да погледне цялата картина. Загледа фигурите на Джеферсън и Франклин и си ги представи застанали пред същото произведение, изправени пред същото предизвикателство и заплаха. Собствените му ръце бяха вързани толкова здраво, както са били вързани и ръцете на отците основатели.

При проучването на подозрителната фамилия Пейнтър беше открил, че тя наистина има корени в Гент и дори е използвала същото име, преди богатството й да стигне до Америка. Фамилията била в колониите от самото начало и имала толкова силни позиции в търговията с роби, че всеки опит за насилственото й премахване наистина би разкъсал новосъздадения съюз.

Тя беше буренът в градината, който не можеше да бъде изкоренен.

И си оставаше такъв и до днес.

С разрастването на Америка се разраствала и фамилията — пускала корени във всякакви производства, корпорации и, естествено, в коридорите на властта. Беше се превърнала в нишка от тъканта на тази страна.

И нима имаше нещо чудно, че Сигма не можеше да се обърне срещу нея?

Рафаел беше казал, че древната група фамилии, „тайната в тайните общества“, била известна с много имена, представляващи единствено намеци — Гилдията, Ешелона, familles d’étoile, звездните фамилии. Но Пейнтър знаеше истинското име на врага — тогавашен и сегашен — в английския му вариант.

Те бяха Кенеди на Юга.

Но вече не се наричаха Гент.

А Гант.

Като фамилията на президента Джеймс Т. Гант.