Джеймс Ролинс
Дяволската колония (45)

43.

1 юни, 11:02

Вашингтон, окръг Колумбия

Грей взе такси направо от летището до Националния архив. Беше успял да подремне по време на полета от Колумбия, Тенеси, след като научи, че в Йелоустоун всичко се е разминало. Чувстваше се неимоверно по-добре. Пейнтър щеше да остане още ден-два на място, за да се увери, че всичко е наред, и докато уреди следването на племенницата си в университета „Бригам Йънг“.

Отначало Грей искаше да иде с Монк в болницата, за да е сигурен, че ще се погрижат добре за раната му, но Кат се беше обадила малко преди да кацнат. Доктор Хейсман беше успял да дешифрира посланието на Мериуедър Луис и искаше да го сподели веднага. Кат предложи да изпрати някой друг, но след всичките перипетии и кръвопролития около намирането на кожата Грей искаше пръв да чуе какво е написано върху нея.

Дължеше това на Монк.

Както и на Мериуедър Луис.

Затова се сбогува с Монк на летището. Приятелят му бе в добро разположение на духа. И не случайно — частният самолет разполагаше с изумителна селекция малцово уиски. Кат щеше да замести Грей в болницата.

И вероятно така беше по-добре. Щеше да попречи на Монк да закача прекалено сестрите.

Автомобилът намали пред сградата на Националния архив и Сейчан се протегна и промърмори сънено:

— Стигнахме.

Докато плащаше, Грей забеляза, че шофьорът я зяпа в огледалото. Не можеше да го вини. Беше свалила синия си работен комбинезон и отново беше с коженото си яке, черните джинси и сивата тениска.

Слязоха и закуцукаха нагоре по стълбите. Многобройните натъртвания, драскотини и рани напомняха за себе си. Сейчан се облегна на рамото му, този път без да му се налага да настоява. Ръката му я подхвана през кръста, без да има особена нужда от това.

Хейсман ги чакаше на вратата.

— Идвайте. Подготвил съм всичко в конферентната зала. Случайно да носите и самата кожа? Страшно ми се иска да я видя с очите си, а не само на снимка по имейла.

— Сигурен съм, че може да се уреди — увери го Грей.

Влязоха в познатата зала. Промените бяха забележителни. На масата имаше само две-три книги. Явно дешифрирането на стари съобщения изискваше само два свободни часа и съвсем малко справочна литература.

— Как успяхте да се справите толкова бързо? — попита Грей, след като се настаниха.

— С кое? С последните думи на Мериуедър ли? Не беше трудно. Шифърът, който са използвали с Джеферсън, е добре известен. Сигурен съм, че от време на време са прибягвали и до по-сложни, но за по-голямата част от кореспонденцията са използвали простия вариант. А и като се има предвид, че Мериуедър е писал, докато е умирал, напълно логично е да използва най-познатия му шифър.

Грей си представи как Луис, прострелян два пъти — в корема и в главата — се мъчи да остави последното си съобщение.

Хейсман оттласна стола си на колелца покрай масата и взе една от книгите.

— Мога да ви покажа. Става въпрос за код, основан на шифъра на Виженер. Бил е разпространен в Европа по онова време и се е смятал за непробиваем. Ключът към него е тайна дума, известна само на общуващите. Джеферсън и Луис винаги са използвали думата „артишок“.

— Артишок ли?

— Да. За самото кодиране и декодиране се използва таблица с двайсет и осем колони и редове с букви и цифри…

Телефонът на Грей пропя мелодично. „Ето го и спасителния звънец“.

— Извинете ме за момент.

Стана и тръгна към вратата, но спря и кимна към Сейчан.

— Доктор Хейсман, защо не обясните за шифъра на колегата ми? Веднага се връщам.

— С най-голямо удоволствие.

Сейчан го изгледа кръвнишки и завъртя очи.

В коридора усмивката му изчезна, когато видя колко гласови съобщения е получил. През целия ден бе използвал предплатения телефон и се беше сетил да сложи батерията на личния си апарат едва когато кацнаха във Вашингтон. Явно бяха нужни повече от четирийсет и пет минути за прехвърляне на обажданията, след като беше включил телефона.

Впери поглед в екрана.

„Може би това е една от причините за закъснението“.

За последните дванайсет часа беше получил двайсет и две съобщения, всички от един и същи номер. Наруга се, че не се е обадил по-рано. Спомни си, че бе получил първата гласова поща от майка си по време на бягството им от Форт Нокс. Тогава нямаше време да й отговаря и обаждането съвсем изхвърча от ума му в цялата последвала суматоха.

Започна от първото, като вече усещаше познатото напрежение в основата на гръбнака си. Приближи телефона до ухото си.

— Грей, майка ти е. — Винаги започваше така. „Сякаш не ти познавам гласа, мамо“. — Десет и половина е и искам да ти кажа, че баща ти не е добре. Не е нужно да идваш, но реших, че трябва да знаеш.

„А така…“

Вместо да изслушва всички съобщения, натисна копчето за повторно набиране. По-добре беше да научи всичко от първа ръка. Телефонът звъня дълго, след което се включи секретарят.

Напрежението му се засили. Искаше да знае какво става и прослуша останалите съобщения.

— Грей, пак е майка ти. Положението се влошава, така че смятам да се обадя на онзи номер, дето ми остави.

„Точно така, мамо…“

Следващите пет съобщения бяха все по-тревожни. Домашният лекар, чийто номер беше оставил, беше решил, че пристъпът на баща му е достатъчно тежък, за да се наложи ново посещение в болницата.

— Грей, искат да задържат баща ти за няколко дни. Да направят още един ядрено-магнитен резонанс… нали така, Луис? — На заден план се чу: „Точно така, Хариет“. — Както и да е, всичко е наред. Не исках да те тревожа.

Но след това имаше още пет обаждания. Продължи да ги прослушва. Майка му все повече се объркваше покрай изследванията, осигуровките и всевъзможните формуляри.

— Защо не ми се обаждаш? Извън града ли си… разбира се, че си извън града. Нали ми каза. Май ще е по-добре да полея цветята ти. Все забравяш.

Последното съобщение беше само отпреди час. Тогава беше още във въздуха.

— Грей, имам час във фризьорски салон недалеч от апартамента ти. Още ли си извън града? Ще полея цветята ти на отиване. Май имам ключ. Казах ти, че имам час за фризьор, нали? В един часа. Може да хапнем заедно, ако си си вкъщи.

„Добре, мамо…“

Погледна си часовника. Би трябвало да приключи тук и да я посрещне по обед.

Пое дълбоко дъх и се върна в конферентната зала.

Сейчан явно прочете нещо по лицето му.

— Какво е станало?

— Семейни истории. Няма страшно. — Обърна се към доктор Хейсман.

— И какво толкова важно е имал да каже Мериуедър?

— Много странно писмо, пълно с параноични страхове.

— Е, току-що е бил застрелян… два пъти — рече Грей. — Това би направило всеки малко параноичен.

— Така си е. Но исках да знаете за какво е писал, преди да умре. Мисля, че е свързано със събитията от вчера и особено с врага, който не давал покой на отците основатели.

— Какво се казва за него? — Грей наостри уши.

Хейсман зачете бележките си: бяха пълни с изподраскани места.

— „Слугите на Врага ме откриха по пътя. Оставям това съобщение, покрито със собствената ми кръв, като предупреждение за онези, които ще дойдат след нас. С огромни усилия ние, шепа хора, успяхме да прогоним повечето от страховитите си врагове от бреговете ни, чрез прочистване на великата ни армия и благородните домове…“

— Не споменахте ли нещо за това? — прекъсна го Грей. — Че Мериуедър е действал като шпионин на Джеферсън, за да открие нелоялните във въоръжените сили?

— Точно така, но явно не са постигнали пълен успех. — Хейсман продължи да чете: — „Една фамилия устоява, пуснала дълбоки корени на юг, твърде упорита, за да я изкореним като бурен. Но ако го направим, рискуваме да изтръгнем корените на младата ни нация и да я разкъсаме. Това е стара фамилия с връзки с робовладелци и невъобразими богатства. Дори тук не смея да запиша името й, за да не разберат, че знаем кои са. Но ще оставя послание за онези, които ще дойдат, ако знаете къде да гледате. Джеферсън ще остави името им в картина. Така ще я откриете: В обръщането на бика намерете петимата, които не са на място. Нека имената им бъдат подредени и разкрити с буквите G, С, R, J, Т и числата им да са 1,2,4,4,1“.

— Какво означава това послание? — попита Сейчан.

— Нямам представа — отвърна кураторът. — Често се случва да се крие шифър в шифъра, особено когато става въпрос за нещо, което явно е плашещо.

Телефонът на Грей отново зазвъня. Разтревожен да не би да е майка му, той погледна екрана и с облекчение видя, че го търси Кат. Сигурно се обаждаше да съобщи как е Монк.

— Кат, Грей съм. — Още докато изричаше думите, си даде сметка, че говори точно като майка си: „Грей, майка ти е“.

Гласът на Кат прозвуча разтревожено и в същото време облекчено.

— Слава богу. Добре си.

— Още съм в архива. Какво има?

Тя заговори по-спокойно, но още не беше съвсем на себе си.

— Върнах се у дома да се преоблека, преди да тръгна за болницата. За щастие, имам предостатъчно опит в разузнаването. Забелязах, че вратата е пипана. Намерих бомба. По устройство и взривно вещество прилича на онази, която свали самолета ви вчера по заповед на Мичъл Уолдорф.

Грей отново видя как кучият син си пръска главата и чу последните му думи: „Това не е краят“. Дъхът му се смрази в дробовете.

— Сапьорите са тук — продължи Кат. — Ще ги пратя на твоя…

— Кат! — прекъсна я той. — Майка ми е на път към апартамента ми. В момента. Има ключ.

— Тръгвай — тутакси каза Кат. — Вече излизам заедно със сапьорите. Ще вдигна тревога по пътя.

Грей затвори и се спусна към вратата. Сейчан скочи от мястото си и го последва.

Несъмнено беше схванала достатъчно от чутото в края на разговора. Изскочиха заедно и Грей се заоглежда за такси. Сейчан изтича на улицата насред задръстването, спря до един мотоциклетист и извади черния си „Зиг Зауер“. Насочи го към главата му.

— Слизай.

Младежът скочи и си плю на петите.

Сейчан задържа мотора с една ръка и се обърна към Грей.

— Ставаш ли за каране?

Беше напълно съсредоточен, поне така се чувстваше. Яхна седалката.

Сейчан седна зад него и обви ръце около кръста му.

— Майната им на правилата — каза в ухото му.

Грей даде газ.

Минаха през града като вихър: всичко се виждаше размазано, вятърът шибаше лицата им, прескачаха бордюри, разминаваха се на косъм с пешеходци. Когато взе завоя на Шестнайсета улица, Грей видя във въздуха тънка колона пушек. Пайни Бранч Роуд се намираше в тази посока. Грей даде газ до дупка и прелетя останалото разстояние.

Спасителните екипи вече бяха тук с пуснати светлини и сирени.

Рязко натисна спирачка, поднесе странично и скочи от мотора. Една линейка беше препречила улицата, качена наполовина на тротоара.

Затича се към нея.

Монк се подаде иззад ъгъла, още с болнична пижама.

Явно беше откраднал линейката от Университетската болница в Джорджтаун и го беше изпреварил благодарение на сирената.

Грей видя отговора на лицето му. Приятелят му вдигна ръка да го спре, но не каза нищо, а само поклати глава.

Грей рухна на колене насред улицата.

— Не…