Джеймс Ролинс
Дяволската колония (43)

41.

1 юни, 06:02

Национален парк Йелоустоун

„Две минути…“

Каи тичаше с останалите през грамадния храм. Джордан беше плътно до нея. Искаше й се просто да рухне на колене и да се откаже. Но той я поглеждаше, мълчаливо я подканваше да не спира — и тя не спираше. А и не можеше да спре.

Ашанда се носеше до нея като локомотив. Каи беше сигурна, че ако падне, тя изобщо няма да намали скорост, а ще я повлече след себе си. До Ашанда двамата войници буквално носеха Рафаел.

Стигнаха изхода на храма.

Чичо й и геологът водеха, вземаха по две стъпала наведнъж. Обсъждаха разгорещено нещо. Геологът посочи врящия фонтан. Чичо Кроу поклати глава.

Зад всички беше Ковалски. Огромното му тяло не беше пригодено за спринтиране. Хриптеше от горещия въздух, лицето му бе зачервено и лъщеше от пот.

— Няма да успеем да излезем — викна Каи.

Джордан нямаше намерение да се предава на отчаянието.

— Тунелът се стеснява. Ако успеем да се промушим, всичко ще е наред.

Каи не знаеше дали думите му се основават на нещо повече от надежда, но ги взе присърце. „Просто стигни до тунела“.

Вече имаше набелязана цел и се почувства по-добре, затича с нови сили.

Зад тях се чу вик и Ашанда рязко спря. Закопчаната за нея Каи не реагира така бързо, изгуби равновесие и падна. Джордан наби спирачки и се върна при тях.

Рафаел и двамата му телохранители се изтъркаляха по каменните стъпала.

Ашанда тръгна към тях. Каи нямаше друг избор освен да я последва.

Войниците се изправиха. Единият изкуцука няколко стъпки настрани. Другият се огледа панически и се втурна към тунела.

Първият войник го погледна, премисли възможностите си и го последва с болезнено накуцване и подскоци на един крак.

— Какво правите? — извика им Джордан. — Помогнете ни!

Чичо Кроу и геологът спряха, когато войниците изтичаха покрай тях.

— Вървете! — викна Ковалски. — Аз ще го взема!

Наведе се, вдигна Рафаел от земята и той изрева от болка. И двата му крака бяха извити под неестествени ъгли. Счупени. Изненаданият Ковалски едва не го изпусна. Не беше очаквал подобни поражения от едно нищо и никакво падане.

Рафаел обаче успя да се задържи, преметнал ръка през врата му, и каза:

— Merci.

По челото му беше избила пот. Опипа ребрата си, които вероятно също бяха счупени. Погледна към Ашанда, сякаш й се извиняваше. Знаеше, че тя няма да го остави.

— Хайде — каза на Ковалски и на Ашанда.

Побягнаха отново.

Чичо Кроу и геологът бяха забавили крачка. Групата на Каи тичаше с все сили, но това малко забавяне вероятно ги беше обрекло.

„Остава по-малко от минута“.

— Бягай напред! — извика Каи на Джордан.

— Не, ще остана с теб.

Боеше се за него.

— Върви или всички ще се заклещим в тясното. Мини пръв. Ще дойда. Обещавам.

Джордан понечи да възрази, но видя решимостта в очите й.

— Само да не ме излъжеш! — извика той и затича.

Каи погледна през рамо. Натовареният с Рафаел Ковалски продължаваше да изостава. Французинът охкаше и викаше от болка, макар да личеше, че се мъчи да стиска зъби.

Ашанда също го забеляза и тръгна назад, като влачеше Каи след себе си.

„О, не!“

Ашанда взе Рафаел от Ковалски и му кимна да се спасява.

Той се поколеба, но Каи му махна със свободната си ръка да бяга. Продължиха, вече по-бързо. Ковалски вече беше пръв. Ашанда не изоставаше въпреки товара си.

Чичо Кроу чакаше при отвора на тунела и им махаше да побързат.

— Дванайсет секунди!

Ковалски успя да изстиска още мъничко скорост от тежките си крака и стигна тунела.

— Влизай! Отдалечи се колкото се може повече!

Чичо Кроу се втурна към Каи, Ашанда и Рафаел и в желанието си да ги накара да побързат грабна французина от ръцете на чернокожата жена. Изхрущя кост. Чу се слаб вик, но само толкова.

— Седем секунди!

Чичо Кроу набута Рафаел в отвора, сякаш хвърляше боклук в шахта за отпадъци, после се обърна към Каи.

— Бягай! — изкрещя тя. — Само ще ни пречиш! С нея трябва да минем заедно!

Чичо Кроу я разбра, хвърли се в тунела и извика през рамо:

— Пет!

Изведнъж Каи се оказа във въздуха. Ашанда я беше вдигнала и тичаше с бясна скорост към тунела.

— Четири!

Каи се извъртя странично, когато жената я натика през цепнатината. Скалата изподра бузата и гърба й.

— Три!

Каи падна на колене в тунела и си навехна рамото. Рафаел лежеше наблизо. Протегна ръка към нея.

— Две!

Ашанда натика едрото си тяло в цепнатината — и спря.

Рафаел впери поглед в нея и я разбра.

— Недей, ma chaton noir.

Каи не разбираше нищо.

— Едно!

Ашанда се усмихна с обич — и светът зад нея избухна.

 

 

06:04

Пейнтър се хвърли напред и закри Каи с тялото си. Взривът прозвуча като края на света, съпътстван от избухването на свръхнова. Ослепителна светлина озари тунела, проникна през малките отвори около заклещената в цепнатината жена като лазерни лъчи.

Пейнтър си представи как нанотехнологичното вещество изригва, пробива дупка във вселената и срутва тунела. Но в същото време си спомни за първата експлозия в планините на Юта. Там ударната вълна бе убила единствено антроположката и нито един от стоящите наблизо.

Това не беше истинската опасност.

Дръпна се от Каи, след като гърмежът утихна и ослепителната светлина се смени с мрак. Примигна, за да възстанови зрението си.

Каи се надигна и седна.

— Ашанда…

Жената беше клюмнала в цепнатината, но все още дишаше.

— Помогнете й, моля ви… — простена Рафаел.

Пейнтър прескочи Каи, която все още беше вързана за Ашанда, хвана едрата африканка, внимателно я измъкна от цепнатината и я положи на пода, облегната на стената на тунела до Рафаел.

Върна се и се загледа към пещерата. Чин също се върна и насочи лъча на фенера назад.

Светлината не успя да разкъса мрака. Цялата кухина бе изпълнена с черна мъгла — прах, пушек и нещо, което изобщо не би трябвало да съществува на този свят. Наногнездото. Когато част от прахта се уталожи, Пейнтър забеляза в дъното по-дълбока сянка — огромния древен храм. Но вместо да започне да се вижда по-ясно с разсейването на мъглата, тъмната сянка избледняваше и изчезваше, сякаш беше илюзия.

Глух стон го накара да се обърне към тунела.

Клепачите на Ашанда трепнаха, главата й се люшна настрани. Жената идваше в съзнание.

— Искаше да ни защити — каза Каи.

Пейнтър подозираше, че защитата е била предназначена най-вече за Рафаел — но може и да не беше така. В крайна сметка всички бяха облагодетелствани.

— Наистина ни защити — съгласи се Пейнтър.

Гледаше как дрехата й от страната, изложена пряко на взрива, започва да губи цвят и да се разпада на прах. Тъмната кожа под нея стана на петънца, сякаш поръсена с фин тебешир — а после точиците станаха по-големи и започнаха да кървят.

Беше замърсена, може би от наноботовете на Чин или от някакъв друг разяждащ процес. И беше използвала тялото си като щит, за да не позволи частиците да стигнат до тях.

Но този тунел нямаше да бъде безопасен още дълго.

Тясната цепнатина в края му започна да се разпада, скалата се превръщаше в пясък и се ронеше.

— Става много по-бързо, отколкото в Юта — каза Чин. — Наногнездо с такива размери ще се разраства в геометрична прогресия.

Пейнтър посочи нагоре по тунела.

— Вземи Ковалски. Знаеш какво трябва да се направи.

— Да, сър. — Въпреки това Чин продължаваше да гледа с копнеж и ужас едновременно как процесът се разпълзява, поглъщайки материята. Накрая се обърна и забърза нагоре, като подбра и останалите.

Джордан отказа да тръгне. Промуши се под ръката на геолога и се върна надолу.

— Добре ли си? — попита Каи.

Тя вдигна ръката с веригата.

Пейнтър се обърна към Рафаел.

— Дайте ни кода за белезниците.

Французинът обаче не откъсваше очи от Ашанда. Тя бе успяла да дойде донякъде в съзнание и го гледаше, опряла глава на стената. Дишаше плитко и бързо от болка. Кръв течеше по замърсената й част; там вече нямаше кожа, виждаха се оголени мускули.

— Какво направи, Ашанда? — промълви французинът.

— Рафаел, трябва ни кодът за белезниците.

Кучият син сякаш не чуваше молбите му, но Ашанда вдигна едва-едва здравата си ръка и я остави да падне. Желанието й бе ясно.

Пейнтър замълча — не можеше да е по-убедителен от нея.

И зачака, като гледаше как светът около него бавно се разпада.

 

 

06:07

Рафаел се взираше в очите на Ашанда. Беше пожертвала всичко за него. През целия си живот той се бе борил да се докаже на другите, на фамилията си, дори на самия себе си, да се издигне над позора, който не беше по негова вина. Но за тези черни очи това никога не е било необходимо. Тя го виждаше такъв, какъвто е, наблюдаваше го мълчаливо, винаги до него, винаги силна.

И в този момент той най-сетне я видя истински. Това го разби повече от всяко падане.

— Какво направих с теб? — прошепна й на френски. Посегна към бузата й.

— Внимавайте — някъде много отдалеч се обади Пейнтър.

Рафаел не се измъчваше от подобни тревоги. Знаеше, че нараняванията му са тежки, че студът плъзва по тялото му и че скоро ще изпадне в шок. С всяко вдишване усещаше вкуса на кръвта от разкъсаните си бели дробове. И двата му крака бяха счупени на много места, а вероятно и тазът.

С него бе свършено, но щеше да живее достатъчно дълго.

За нея.

Пръстите му докоснаха скулата й, спуснаха се по челюстта, докоснаха шията.

Очите й се притвориха.

Устните й се извиха в едва доловима усмивка.

„О, любов моя…“

Прегърна я нежно, усети горещата кръв по гърба й, трепета от агонията. Тя се опита да го отблъсне. Закрилница докрай.

„Не, нека аз бъда по-силният… поне този път“.

Сякаш чула молбата му, или може би от слабост, тя се отпусна с въздишка. Положи глава на рамото му и го погледна с радост, каквато не беше виждал никога. Прокле се, че й е отказвал такова просто щастие — на нея и на самия себе си.

Някакъв глас продължаваше да му досажда.

За да се отърве от него, той изрече пет числа, кода за белезниците.

Последва суетня. Чу два млади гласа — енергични, изпълнени с надежда и с такава неподправена любов… После те взеха щастието си и избягаха.

Останал най-сетне сам, той се наведе и нежно целуна устните й. Те потръпнаха под неговите. Продължи да я прегръща цяла вечност, усещаше дъха й по бузата си… по-бавен и по-бавен… докато не замря.

Почувства, че същото нещо разяжда и него през дланта, с която я милваше, през рамото, което я поддържаше, дори през устните, които я целуваха. Но това бе чудесна болка. Идваше от нея и той я приемаше с цялото си сърце.

И затова продължаваше да я прегръща.

Някакъв глас се натрапи. Обърна се и видя, че Пейнтър още е тук. Мислеше си, че си е отишъл. Онова, което му се бе сторило цяла вечност, явно бе продължило съвсем кратко.

— Какво искате, мосю Кроу? — дрезгаво прошепна той; усещаше как частите му се разпадат. Как целият той се разпада.

— Кой сте вие? — попита Пейнтър, приклекнал на няколко стъпки от него като някакъв лешояд.

Рафаел облегна глава на стената и затвори очи. Знаеше какво всъщност иска този човек. Макар с тялото му да бе свършено, умът му си оставаше все така остър.

— Зная кого търсите, но те не са аз. Нито фамилията ми. — Отвори очи и погледна Пейнтър. Говоренето му причиняваше болка, но знаеше, че трябва да продължи. — Онова, което търсите, няма име. Не и формално.

— Тогава какво знаете за тях?

— Зная, че вашите най-стари фамилии в Америка могат да се проследят до „Мейфлауър“. Това е нищо, незначителен миг от историята. В Европа фамилиите имат корени, които са два, три, четири пъти по-дълбоки. Но има и избрана шепа, които могат да проследят родословието си много по-назад. Някои твърдят, че до времето преди Христос, но кой може да е сигурен? Зная, че те трупат богатство, власт, мъдрост и манипулират историята, като се крият зад винаги сменящи се лица. Те са тайната във всички тайни общества.

Изграчи развеселено, макар това да му донесе още повече болка.

— Някои ги наричат familles d’étoile, звездните фамилии. Чувал съм, че някога са били повече, но сега има само една, Истинската кръвна линия. За да останат силни, те се опитват да се възстановят от по-младите фамилии като моята, фамилиите от горния ешелон.

— Ешелон?

— Йерархична система сред по-младите фамилии, които искат да станат част от Истинската кръвна линия. Първото ниво е белязано с един символ — звездата и луната на най-древната mystère. Второто добавя пергела и ъгъла на масоните. Също énigmatique орден, не мислите ли? А за службата му в Америка родът Сен Жермен бе допуснат до третото ниво. Ние бяхме избрани — аз бях избран — заради познанията ни в областта на нанотехнологията. Огромна чест. — Закашля се и отново усети вкуса на кръв. — Елате да видите.

Рафаел завъртя глава и едва-едва вдигна ръка да дръпне косата, криеща знака му. Третият символ беше добавен само преди няколко дни, татуиран в аленочервено около двата по-стари, за да отбележи повишаването.

Чу как Пейнтър ахна. Знаеше какво е видял. В средата на татуировката бяха звездата и луната… обгърнати от пергела и ъгъла… а около тях…

— Щитът на тамплиерите — прошепна Пейнтър. — Също таен орден.

— Има и още, доколкото зная. — Ръката на Рафаел се отпусна тежко. — Както казах, ние сме тайната във всички тайни общества. Третият знак издига фамилията ми една стъпка по-близо до Истинската кръвна линия на най-високия пиедестал. Или поне щеше да го направи. — Отново се изсмя болезнено. — Провалът се наказва жестоко.

Пейнтър замълча за един безкраен сякаш момент, после попита:

— Но защо? Каква е целта на всичко това?

— А, дори аз не зная всичко. Някои неща ще трябва да откриете сам. Няма да ви кажа нищо повече, защото не знам повече.

Затвори очи и се извърна.

След малко Пейнтър стана и тръгна нагоре по тунела.

Останал най-сетне сам, Рафаел Сен Жермен целуна за последен път любимата си и остана така, докато не усети как устните й се разпадат… и отнасят и него.