Джеймс Ролинс
Дяволската колония (42)

40.

1 юни, 05:50

Национален парк Йелоустоун

Майор Ашли Райън не обичаше да играе ролята на бавачка.

— Само не ни се пречкай — предупреди той хлапето юта и посочи един камък недалеч от дърветата. — Седни там. И гледай кучето да не ми опикае раницата.

Джордан се намръщи, но се подчини.

Националната гвардия и индианците в Юта не се погаждаха — най-малкото по въпроса, който вълнуваше конкретния представител на гвардията. Райън още си спомняше караницата преди експлозията в планините. Ако индианците си знаеха мястото като всички останали, всичко щеше да мине чудесно.

Загледа се към Берн и наемниците му, които се бяха събрали на трийсетина метра от другата страна на дупката. Русият гигант имаше трима мъже, също като Райън. Бяха равностойни, ако не се брояха хлапето и кучето.

А Райън не ги броеше.

Берн гледаше към него с ръце на кръста и го проучваше също толкова внимателно. После високият ариец погледна към небето. Миг по-късно Райън също го чу.

Още един хеликоптер.

От постоянния грохот на роторите главата му вече пулсираше. Трите хеликоптера кръжаха в готовност. Пилотите вече бяха спуснали на земята четири изолиращи контейнера и бяха готови бързо да ги вдигнат и да ги изнесат от парка.

Погледна си часовника. Двайсет минути. Нямаше време за грешки. Чу се звук от още един хеликоптер. Райън погледна нагоре, когато първият се появи ниско над скалите и се спусна надолу.

„Какво става, по дяволите!“

От товарната машина полетяха въжета и по тях бързо се спуснаха хора. Бяха облечени в същата черна екипировка като наемниците на Берн.

„Мамка му!“

Инстинктивно се сниши. В същия миг проехтя изстрел и куршумът изсвистя над главата му. Подпрян на една ръка, Райън погледна към Берн. Ариецът беше насочил пистолета си към него.

Оръжието изтрещя отново.

Един от хората на Райън отлетя назад и падна по гръб.

На мястото на окото му зееше дупка.

Райън се хвърли към камънаците, където беше изпратил момчето. Инстинктът му заповядваше да защити цивилния. Отговаряше обаче и за още двама души.

— Прикрийте се! Веднага!

Трябваше да намерят защитена позиция. Камънаците щяха да свършат работа, докато не измисли нещо по-добро. В земята около него се забиваха куршуми. Джордан вече се беше скрил между камъните.

Двамата му войници — Маршал и Бойдсън — тичаха приведени до него.

Стигнаха камъните едновременно и се метнаха между тях.

Райън свали карабината си и намери цепнатина между два камъка. Преброи осем души, спуснали се от първия хеликоптер. Вторият се сниши като смъртоносно колибри и разтовари още толкова.

Двайсет срещу трима.

Силите вече не бяха равностойни.

 

 

05:51

Рафаел си погледна часовника.

„Хората на Берн вече би трябвало да овладяват повърхността“.

Заслуша се за стрелба, но се намираха твърде дълбоко под земята, а и големият златен фонтан, покрай който минаха на път към храма, ромонеше и водата се плискаше, докато преливаше през ръба на купата. Към всичко това се добавяше и бълбукането на мехурите в басейна.

Забърза със затаен дъх напред, следван от Ашанда и момичето. Двамата му телохранители вървяха няколко крачки напред — щит между него и останалите.

Геологът на Сигма погледна назад към бълбукащата златна купа и каза:

— Използват геотермалните течения, които минават оттук. Явно цялото това място се намира на края на естествения парен двигател, който задвижва хидравликата на басейна.

Продължиха напред, запленени от гигантския храм. Отблизо той изглеждаше още по-висок, поддържан от златните колони, украсени със скулптурни изображения на класове пшеница и кочани царевица, увити в лози.

„Възможно ли е това наистина да е модел на Соломоновия храм?“

Една част от него беше очарована от мисълта, но много по-голяма част усещаше опасността, надвиснала над всички тях.

Докато се изкачваха по стъпалата към притвора пред древната сграда, професорът обясняваше:

— Соломоновият храм, наричан често Първия храм в Йерусалим, бил първата религиозна постройка, издигната върху хълма Сион. Равините твърдят, че просъществувал четири века до унищожаването му през трети век преди нашата ера. Съществувал е по времето, когато асирийците разпръснали десетте племена на Израил.

Махна с ръка към сградата пред тях.

— Това е било тяхното място за молитви. Но същевременно е било и цитадела на познанието и науката. В много предания се твърди, че цар Соломон е владеел магически, неземни сили. Но онова, което за един човек е магия, за друг е наука.

Водеше ги напред, а с думите си ги връщаше назад във времето.

— Може би тези тоутсиий унстоу пуутсийв някога са били магове на служба при Соломон, съчетавали мистичните практики на юдеите и науката на египтяните, докато не били пръснати от асирийските нашественици. След като пристигнали в Новия свят, те направили всичко по силите си да запазят спомена за великия храм на религията и науката, като са заимствали строителната техника на древния народ пуебло, за да изградят негово копие.

Стигна до притвора и забърза към отворените врати.

— Първата зала би трябвало да е Хекал, или Святото място.

Влязоха в първото помещение. Беше пусто, покрай стените му се издигаха борови дънери, богато украсени с животински тотеми — мечка, лос, вълк, овца, орел.

— В Соломоновия храм залата е била украсена с изображения на херувими, цветя и палми. Тукашните строители обаче явно са включили новия си дом в проекта си.

— Но тя е празна — каза Пейнтър и си погледна часовника.

— Виждам. — Канош посочи едно стълбище, водещо нагоре към вход, закрит със завеса от златни верижки. — Ако търсим най-свещените предмети на храма, те трябва да са там. Помещението се нарича Кодеш Хакодашим, Светая светих на Соломоновия храм. Именно там се е намирал Ковчегът на завета.

Пейнтър поведе, притискан от недостига на време, и всички забързаха след него. За да не изостане, Рафе махна на единия от телохранителите си да го подкрепя.

Отпред заахкаха и той закуцука по-бързо, като почукваше енергично по камъка с бастуна, разгневен на недъга си. Ашанда, следвана от младата си сянка, задържа златната завеса дръпната. Рафе пусна ръката на телохранителя и влезе сам.

Помещението го изпълни с трепетно благоговение. Златото покриваше всяка повърхност, от пода до тавана. Масивни плочи, издигащи се на три етажа, изграждаха стените — приличаха на гигантски версии на малките златни плочки. И също като тях бяха целите покрити с безброй изписани редове.

Ханк беше паднал на колене между високите четири и половина метра статуи на белоглави орли, изправени един срещу друг с разперени криле. Едното крило докосваше стената, а второто — върха на крилото на другия орел в средата на помещението.

— В Соломоновия храм вместо орли е имало гигантски херувими, крилати ангели.

— Приличат на орела от Държавния печат — каза Пейнтър. — Възможно ли е някой да е показал на Джеферсън рисунка на това място?

Ханк мълчаливо поклати глава. Не беше в състояние да говори повече.

Рафе изпитваше същите емоции — как би могло да бъде другояче? — но трябваше да изпълни дълга си.

— Заснемете всичко това — нареди той на един от хората си и посочи стените с бастуна. — Това не бива да бъде изгубено.

— Но къде е нанотехнологичното вещество? — попита Пейнтър.

— Тази загадка оставям на вас, мосю Кроу.

Веществото така или иначе щеше да се взриви, така че Рафе не виждаше смисъл да продължава да го търси. Истинското съкровище бе тук — събраната мъдрост на древните. Прокара длан по стената, погледът му се плъзна от пода до тавана: опитваше се да запази всичко в уникалната си памет, да запише образа в органичния си твърд диск. Обикаляше бавно помещението, изгубен в реките древни текстове. В тях се пазеше тяхната история, древните им науки, изгубеното им изкуство — всичко записано върху злато. Трябваше да го има.

То можеше да осигури на фамилията влизане в Истинската кръвна линия.

Отстрани се чу вик, но Рафе не се обърна. Беше геологът на Сигма.

— Директоре, отзад има врата. И труп.

 

 

05:55

Оглушен от непрекъснатата стрелба, майор Ашли Райън не чу малката група, заобикаляща позицията му. Приковани към земята, той и хората му правеха всичко възможно да защитят укреплението си — караха противника да залегне и да отстъпи, отбиваха опитите за внезапни атаки.

Командосите на Берн контролираха долината и входа на тунела. Райън не можеше да стигне дори до раниците с муниции.

Внезапният лай насочи вниманието му назад и наляво. Предупреждението спаси живота му — живота на всички.

Райън погледна назад и забеляза тримата командоси, които се измъкнаха приведени от тъмната линия на дърветата и се втурнаха към фланга им.

Кучето скочи върху един камък и залая предизвикателно.

Райън се претърколи и измъкна карабината си от цепнатината. Използва момента на изненада, осигурен от кучето, за да повали първия нападател с два куршума в лицето. Противникът падна. Другите двама стреляха. Кучето изквича и предният му крак се пръсна. Кауч падна от камъка на тревата и заквича.

„Шибан…“

Надигна се от прикритието си, превключи на автоматична и натисна спусъка. Двамата войници последваха примера му и двамата командоси се строполиха на земята. Защитата им не беше пробита, но се бяха разминали на косъм.

И имаха проблем.

— Свършиха ми патроните — каза Бойдсън и махна празния пълнител.

Маршал провери оръжието си и поклати глава.

— Имам само още пет.

Райън знаеше, че и той не е в по-добро положение.

Берн изкрещя нещо на немски. Гласът му звучеше кръвожадно. Със сигурност знаеше, че противникът му е заклещен и останал без муниции и възможности за избор. Райън се върна на мястото си и надникна.

Противниците — все още петнайсет на брой — се готвеха за последната атака. Берн лично щеше да я води и стоеше прав на петдесет метра от тях, защитен от бронята си и сигурен в огневото си превъзходство.

Посочи към позицията на Райън.

Майорът се прицели.

 

 

21:56

Токио, Япония

Рику Танака седеше пред компютъра дълбоко в лабиринта на организацията, носеща евфемистичното име Разузнавателна агенция за обществена сигурност, японската шпионска служба. Не знаеше дори на кой етаж се намира — „вероятно под земята, ако се съди по дразнещото бръмчене на климатичната инсталация“, — нито дори в коя сграда. А и не му пукаше.

Ръката му лежеше в ръката на Джанис Купър.

След спасяването им от ледените дълбини на резервоара Супер-Камиоканде рядко се случваше да прекъсва физическия си контакт с нея. Той му помагаше да запази равновесие в света, докато психиката му се възстанови, досущ като котва, задържаща кораб в неспокойни води.

Чакаха последните данни от различните лаборатории да минат през усъвършенстваната му програма. С приближаването на момента на критичната маса неизвестните променливи отпадаха, което му позволяваше да изчисли по-точно времето на експлозията.

Най-сетне изчисленията завършиха.

Отговорът светна на екрана.

Пръстите на Рику стиснаха здраво ръката на Джанис. Тя му отвърна. Нуждаеше се от подкрепа не по-малко от него.

— Обречени сме.

 

 

05:56

Пейнтър приклекна до тялото на пода.

Мъжът лежеше по гръб върху бизонска кожа, със скръстени на гърдите ръце.

Индианското облекло на мумифицираните останки беше по-светло от това на телата отвън. Искряща огърлица от бели орлови пера украсяваше оголената му тънка шия. В дългата сива плитка още имаше изсушени цветя, поставени от някого с голяма любов и внимание. Мършавите му рамене бяха наметнати с покрито с мъниста наметало, служещо вместо погребален саван.

Този човек не се беше самоубил. Някой го беше положил тук в Светая светих, което бе знак за огромна почит.

Пейнтър можеше да се досети защо.

Под съсухрените бели ръце имаше два предмета.

Под едната — бяло дървено бастунче със сребърна топка с хералдическата френска лилия.

Под другата — дневник от брезова хартия, подвързан в кожа.

Това бе тялото на Аршар Фортескю.

Нямаше нужда да чете дневника, за да научи, че Фортескю е останал тук след заминаването на Луис и Кларк, за да бъде пазител и защитник на великата тайна. Несъмнено е бил приет от местните жители — и ако се съдеше по вниманието, с което бе положено тялото му, е бил обичан.

— Почивай в мир — каза глухо Пейнтър. — Дългото ти бдение приключи.

Чин стоеше до отворената врата в дъното на помещението. Гласът му трепереше от ужас.

— Директоре, елате да видите!

Пейнтър отиде до него. Ханк и Ковалски го последваха.

Зад прага започваше стълбище, водещо към обширно помещение, простиращо се много зад и настрани от Светая светих.

— Съкровищницата на храма — каза Ханк.

Пейнтър зяпна, изгубил дар слово.

— Преебани сме — сбито обобщи Ковалски.

 

 

05:57

Опрял буза в приклада на карабината, майор Ашли Райън гледаше през мерника. На петдесет метра от него Берн спусна ръката си, предвкусвайки последния удар. Командосите се надигнаха от прикритията си, готови да атакуват.

— Майоре? — попита Маршал.

Нямаше утешителни думи за хлапето. Нито за Бойдсън, който седеше облегнат на един камък, стиснал последното си оръжие — армейския си нож. Двамата войници бяха само на по двайсет и няколко. На Бойдсън наскоро му се беше родило момченце. Маршал пък смяташе да предложи брак на приятелката си следващата седмица и дори беше избрал пръстена.

Райън гледаше съсредоточено напред.

Смяташе да повали колкото се може повече противници, да ги накара да платят с кръв за живота на всеки от хората му.

Погледна Берн през мерника. Искаше да приближи повече. Нямаше патрони за хабене. Нито един не трябваше да иде нахалост.

„Искам теб“.

Не му беше оказана тази чест.

Пред очите му Берн внезапно се вкопчи в гърлото си. От устата му бликна кръв. Стрела беше пронизала шията му. Русият гигант рухна на колене, а долината се изпълни с дивашки крясъци и викове — отекваха зловещо от стените на каньона и пронизваха ушите.

Неочакван трясък отзад го накара рязко да се извърне. Райън завъртя оръжието си и едва не застреля Джордан в гърдите. Младежът търчеше към тях. Райън си мислеше, че хлапето се е скрило назад сред камъните, както му беше наредено.

Джордан обаче беше без дъх, с мокри и раздрани дрехи. Явно беше пропуснал заповедта на Райън покрай ушите си.

— Движение в гората! — извика Маршал. — Навсякъде се движат сенки!

— Съжалявам, че се забавих толкова — каза запъхтяно Джордан. — Не искахме да ни забележат, докато не обкръжим долината напълно.

Надигна се и погледна между камъните.

Райън забеляза, че хлапето като че ли нарочно избягва да го поглежда в очите. Наемниците, чийто водач лежеше по очи в тревата, се щураха безцелно из долината. Някои се мъчеха да намерят прикритие.

Но прикритие вече нямаше. Никакво. Никъде.

Остър крясък разцепи въздуха и от гората към командосите полетяха облаци стрели.

Някои откриха огън по сенките.

От гората им отговориха с още стрели.

Командосите падаха един по един. Райън вече можеше да различи безшумно движещите се ловци. Нямаха униформи. Някои бяха с ловни екипи, но повечето носеха джинси, боти и тениски, а един-двама бяха само по мокасини и препаски през бедрата.

Всички обаче имаха нещо общо.

Бяха индианци.

Битката явно беше спечелена, но Райън не искаше да рискува и махна на хората си.

— Домъкнете багажа ни тук.

Искаше да разполага с муниции, ако положението отново стане напечено.

Задъханият Джордан седна на земята.

— Преди да полетим насам, Пейнтър каза с Ханк да свикаме доверени хора от нашите и от други племена — обясни той. — Уреди транспорт и хеликоптери. След като разбра къде в Йелоустоун отиваме, нареди силите ни да бъдат разположени тук преди да дойдете. Подозираше, че онзи французин ще направи някакъв номер.

„Абсолютно вярно…“

— Хората ни останаха скрити в долината. На няколко пъти насмалко да ги забележат, но ние знаем как да се движим незабелязани в гората, когато се наложи. След началото на престрелката отидох да им съобщя за разположението и големината на силите и да координирам атаката.

Райън го погледна с други очи. „Кое е това хлапе?“ Но въпреки това си оставаше бесен.

— Защо Кроу не ми каза нищо? Защо не се обърна към Националната гвардия?

Джордан поклати глава.

— Май се тревожеше, че има внедрени хора. Не зная. На изток има някакви проблеми с предатели в правителството. Пейнтър искаше да действа по стария начин, да разчита на кръвта.

Пейнтър въздъхна. „И може би по-добре, че стана така“.

Райън се огледа.

— Къде е Кауч?

Райън се сети, че не е виждал кучето, откакто го бяха простреляли. Почувства се виновен за безотговорното си отношение. Кучето му беше спасило живота.

Джордан вече бе открил неподвижното тяло в бурените.

— Ох, Кауч…

Преди Райън да успее да каже нещо, Бойдсън пристигна тичешком, хвърли раницата и му подаде радиостанцията.

— За вас е. От Вашингтон са се опитвали да се свържат с вас.

„От Вашингтон?!“

Вдигна радиостанцията.

— Майор Райън.

— Сър, обажда се капитан Кат Брайънт. — Напрегнатият й глас го накара да се изправи на нокти. Нещо не беше наред. — Имате ли връзка с Пейнтър Кроу?

Райън погледна към дупката. Плътната скала не позволяваше използването на радиостанция. Някой трябваше да слезе долу.

— Мога да стигна до него, но ще отнеме няколко минути.

— Не разполагаме с няколко минути. Трябва да му съобщите незабавно. Кажете му, че физиците промениха сроковете според по-точните данни. Експлозията ще бъде в шест и четири, а не в шест и петнайсет. Разбрахте ли ме?

Райън си погледна часовника.

— Та това е след четири минути! — Свали радиостанцията и се обърна към Джордан. Трябваше му човек, на когото Пейнтър да се довери без колебание. — Момче, колко бързо можеш да тичаш?

 

 

06:00

Пейнтър насочи лъча на фенера към съкровищницата зад Светая светих.

Върху стотици каменни постаменти бяха поставени златни черепи с всякакви размери и форми — саблезъби котки, мастодонти, пещерни мечки, дори огромен череп на алозавър или някакъв друг праисторически гущер. Сред тях имаше и десетки канопи, някои с древноегипетски мотиви, вероятно донесени от древната родина. Имаше обаче и други, оформени като местни животни — вълци, но също и птици с всевъзможни клюнове, пуми и рисове, мечки гризли, дори навита гърмяща змия.

— Няма шанс да изнесем всичко това навреме — каза Чин. — Разполагаме само с петнайсет минути.

— Време е за план Б, шефе — каза Ковалски. — Имаме план Б, нали?

Пейнтър тръгна обратно към храма.

— Можем да се опитаме да изнесем колкото можем. И да намалим вероятността веществото да активира калдерата на Йелоустоун.

Ковалски го последва, като сипеше други идеи.

— А защо да не използваме горелки? Нали горещината унищожава това нещо?

— Ще отнеме много време — каза Чин. — А и не мисля, че пламъкът ще е достатъчно горещ.

— Тогава да пуснем бомба против бункери?

— Твърде дълбоко сме — отхвърли предложението Пейнтър.

— Ами ядрен взрив?

— Това е последната мярка — каза Пейнтър. — И като едното нищо можем да предизвикаме точно онова, което се опитваме да избегнем.

Ковалски вдигна ръце.

— Все трябва да има нещо, което да можем да направим.

Влязоха в Светая светих и в същия миг един задъхан младеж се втурна през златната завеса и рязко спря, втрещен от толкова злато.

— Джордан! — възкликна Каи.

Той вдигна ръка и се помъчи да си поеме дъх.

— Обаждане от Вашингтон… срокът е скъсен… веществото ще избухне в шест и четири.

Пейнтър нямаше нужда да проверява часа. Вътрешният му часовник отброяваше сам времето. „Две минути“. Погледите на всички бяха обърнати към него с надеждата за някакво решение, за внезапно хрумване.

Вариантите бяха изчерпани. С изключение на един.

Пейнтър посочи към изхода.

— Бягайте!