Джеймс Ролинс
Дяволската колония (41)

39.

1 юни, 05:20

Национален парк Йелоустоун

Каи вървеше през неземната гора от конуси, следвана плътно от прикрепената към нея сянка. Ашанда се движеше съвсем безшумно зад нея, дори веригата на белезниците не дрънчеше. Въпреки бомбата на китката на Каи присъствието на чернокожата жена й вдъхваше някаква увереност, колкото и странно да изглеждаше това.

Знаеше, че жената се подчинява на заповедите на Рафаел, но в нея нямаше враждебност. В много отношения африканката беше пленница като самата нея. Нима и двете не бяха с белезници? Освен това Каи трябваше да признае, че в тихото поведение на Ашанда има простота и красота, а в тихото тананикане, което чуваше от време на време, винаги се долавяше някаква тъга.

И все пак не можеше да забрави за бомбата на китката си. Сякаш с всяка следваща крачка тя ставаше по-тежка и непрекъснато й напомняше за себе си.

На света вече му оставаше по-малко от час. Войниците се връщаха с празни ръце, след като бяха претърсили своите части по скалите.

Казаното от Ханк Канош продължаваше да отеква в съзнанието й — загадка, която й помагаше да откъсне мисли от наближаващия край.

Накъдето гледат вълкът и орелът.

И докато вървеше из гората и си повтаряше тези думи, тя неочаквано го видя от подходящия ъгъл, докато слънцето се показваше на хоризонта. И спря толкова рязко, че Ашанда се блъсна в нея — нещо, което рядко се случваше.

— Професор Канош! Чичо Кроу!

Двамата се обърнаха към нея.

— Елате! — Тя понечи да им махне, забравила, че ръката й е закопчана.

— Какво има? — попита Ханк.

Каи посочи почти двуметровата колона пред себе си.

— Вижте горе, как стърчат двете заострени издатини… точно като уши!… а тази издутина под тях не ви ли прилича на муцуна?

— Права е — каза Ханк и пристъпи напред. — Вълкът и орелът са често срещани индиански тотеми. А тези естествени стълбове са като каменни тотемни стълбове.

Чичо Кроу докосна камъка и промълви изумено:

— Изсечени са.

Ханк прокара пръст по стълба.

— Но с времето отложенията са покрили повърхността и са размазали изображението.

— Трябва да намерим орела — заяви Рафаел.

През следващите десет минути двата екипа претърсваха каменната гора. Никой от стълбовете обаче не приличаше на птица.

— Губим си времето — каза Рафаел. — Може би трябва да търсим в посоката, в която гледа вълкът.

Междувременно Каи беше направила бърза обиколка на геотермалните конуси и се върна при стълба с вълка. Застана с гръб към него и се загледа към долината. Пред вълка се откриваше широка гледка над долината към една далечна скала.

Тя я посочи.

— Някой проверявал ли е…

— Вижте! — извика изумено Джордан.

Каи се обърна, всички останали също. Джордан стоеше пред съвсем обикновена колона, която по нищо не приличаше на орел. Той обаче се наведе, вдигна отцепено парче скала и го сложи на мястото, откъдето се беше отчупило. Поставено така, то наистина приличаше на криле.

Джордан посочи.

— А ето тази извита надолу издатина може да е клюн. — И за да покаже, опря брадичка в гърдите си.

— Да, това трябва да е вторият тотемен стълб! — възкликна Ханк.

Джордан се усмихна на Каи, сякаш й казваше: „И двамата намерихме по един“.

Каи му направи знак да застане пред орела, след това закрачи в посоката, в която гледаше вълкът. Джордан последва погледа на орела. Крачка по крачка двамата вървяха напред, като бавно се приближаваха един към друг.

Всички ги последваха.

След четирийсет метра Каи протегна ръка и хвана ръката на Джордан. Двамата стояха пред друг гейзерит. Високо около метър и двайсет и също толкова широко, образуванието изглеждаше съвсем обикновено, приличаше на някаква дебела гъба.

— Не разбирам — промълви Рафаел.

Геологът приближи и разгледа гъбата от всички страни.

— Прилича на всички останали. — Постави длан върху камъка и остана така няколко секунди. — Само че не вибрира. Дори при затихналите гейзерити може да се усети треперене.

— Какво означава това? — попита Каи.

— Че е фалшив — отсече Чин.

 

 

05:38

Слънцето озари деня, но не и настроението им.

— Защо просто не го гръмнем? — попита Ковалски.

— Може да се стигне и до това, но нека да дадем на Ханк и Чин поне минута да приключат огледа си.

Все пак Пейнтър трябваше да обмисли предложението на Ковалски. Разполагаха с около четирийсет минути, преди долината да експлодира.

— Случайно да ти се намира пластичен експлозив? — попита той.

Беше казал на Ковалски да осигури още за полета, ако им се наложи да си пробият път в някой тунел. Партньорът му обаче беше дошъл без чанта или раница.

— Намира ми се малко — призна Ковалски, отстъпи назад, разтвори дългия си шлифер и показа колана си, целия окичен с кубчета С-у.

— На това малко ли му викаш?

— Ами да. Повече ли трябваше да взема?

— Смятаме, че е предназначено да действа като тапа или може би е символ на пъпна връв — заяви Ханк след минута. — Така или иначе, трябват ни четирима силни мъже, които да обхванат ръба, който според мен е оставен нарочно, и да го повдигнат право нагоре.

Ковалски пръв излезе напред, следван от майор Райън, Берн и Чин.

Приклекнали, четиримата се наредиха около камъка и сплетоха ръце.

— Скалата е пореста — каза Чин. — Да се надяваме, че ще успеем.

Забутаха заедно нагоре. Ако можеше да се съди по напрегнатите им лица, преценката на геолога беше съмнителна. В следващия момент обаче от земята се чу метално стържене, каменната тапа се размърда и след като беше освободена, четиримата лесно я вдигнаха и я оставиха встрани.

Пейнтър пристъпи напред заедно с Ханк и Рафаел.

— Това злато ли е? — попита Джордан зад тях.

Дори да не беше, със сигурност бяха намерили мястото.

Пейнтър огледа долната част на каменната тапа. Приличащият на злато метал покриваше долната една педя на гъбата и ръба на дупката.

— Благородният метал е за да не позволява на тапата да се срасне със земята — каза Чин.

Ханк огледа дупката и каза:

— Прилича ми на отвор на кива. Вход към подземния свят.

Ковалски погледна кръвнишки дупката и изръмжа:

— Това ме подсеща колко чудничко се развиха нещата миналия път.

 

 

05:45

Ханк се спусна след Пейнтър. Дълбочината се оказа само метър и двайсет, но започващият тунел се спускаше стръмно надолу, към сърцето на геотермалния басейн и странните му конуси. Въздухът беше горещ и сух, наситен с миризмата на сяра.

Пейнтър поведе с фенер в ръка. След Ханк вървяха Чин и Ковалски. Следваше ги Рафаел, подпомаган от двама от хората на Берн и Ашанда, която по принуда трябваше да помъкне и Каи. Всички други останаха горе, Кауч също.

Тунелът се спускаше все по-надолу и температурата се покачваше все повече. Ханк докосна стената. Не си опари ръката, но скалата беше определено гореща и му напомни за адските огньове, горящи долу — и в буквалния, и в преносния смисъл.

Нима така щеше да свърши светът?

След още минута си помисли, че ще му се наложи да се върне. Дробовете му горяха. Още колко надолу трябваше да слязат? Имаше чувството, че са изминали поне половин километър, макар вероятно разстоянието да беше два пъти по-малко.

— Стигнахме — чу се гласът на Пейнтър.

Тунелът се стесни. Стените се доближаваха една до друга и се наложи да се обърнат ребром, за да могат да се промушат.

Пейнтър мина пръв.

Ханк го последва — и чу как Пейнтър ахна, когато излезе от другата страна.

Ханк се провря след него и зяпна онемял, краката му се подкосиха. Трябваше да се подпре на стената, за да не се свлече на земята. С другата си ръка прикри устата си.

— Mon Dieu! — изхриптя Рафаел.

Ковалски изруга.

С влизането на останалите още и още фенери осветяваха кухината и пропъждаха мрака.

Хиляди мумифицирани тела покриваха пода на огромната пещера, издигаща се поне колкото седем етажна сграда. Изсъхналите фигури бяха подредени в линии като спици на колело, чиято главина бе голям храм в центъра.

Също като в Юта, всички бяха облечени като коренните жители на Америка — пера, кости, широки поли, кожени мокасини и препаски около бедрата. Косите им бяха дълги, често сплетени и украсени, но бяха с най-различни цветове. Определено имаше много мъже и жени с черна коса, но се виждаха също и руси, кестеняви и дори светлорижи.

Тоутсиий унстоу пуутсийв.

И тук по пода или в съсухрени ръце се виждаха кинжали, предимно от стомана, но също и няколко от кост. Толкова много смърт.

За да запазят една тайна, за да защитят света от забравената алхимия.

Ханк вече разбираше какъв е потенциалният източник на тази мъдрост. Пред тях се издигаше храм, построен от каменни плочи, споени с хоросан. Беше висок шест етажа, почти достигаше до тавана и изпълваше централната част на огромното помещение.

Ханк знаеше какво е това.

По-точно модел на какво е.

Дори размерите на фасадата изглеждаха точни.

„Двайсет лакти широк, трийсет и пет лакти висок“.

Точно по Библията.

Но не размерите бяха причина за увереността му. Сградата си беше храм. Каменни стъпала водеха към притвора, от двете страни на входа се издигаха два внушителни стълба, прословутите Воаз и Иахин — само че вместо от мед, тези две колони бяха направени от злато, както и огромната купа пред храма.

Златният съд се издигаше на почти три метра и беше два пъти по-широк, поставен върху гърбовете на дванайсет вола. Оригиналът се наричаше „медно море“ или „разтопено море“. Името подхождаше на това копие. Купата се намираше в средата на димящ горещ фонтан, който бликаше от пода и пълнеше съда. Водата се изливаше през краищата му, за да се върне в извора и да поднови безкрайния си цикъл.

— Какво е това място? — попита Каи. — По градеж прилича на пуебло, но формата е съвсем сбъркана.

Ханк поклати глава.

— Формата е съвършена.

Пейнтър гледаше втрещен.

„И сега ли ще отречеш истината?“ — мислено го попита Ханк.

— Наистина ли е това, което си мисля? — попита Пейнтър, който явно също бе познал сградата. — Или поне негова пуебло версия?

Ханк кимна ликуващо.

— Да. Това е Соломоновият храм.