Джеймс Ролинс
Дяволската колония (4)

2.

30 май, 10:38

Резерват Юинта, Юта

„Нищо не може да предизвика по-голям цирк от убийството“.

Маргарет Грантъм прекоси импровизирания лагер, разположен на една висока поляна над клисурата. Беше леко задъхана от разредения въздух и от студа артритът се обаждаше в кокалчетата на ръцете й. Порив на вятъра едва не отвя шапката от главата й, но тя я задържа и отметна кичур посивяла коса.

Навсякъде около нея имаше палатки, разделени на различни групи — от правозащитните служби до местните медии. Имаше дори поделение от Националната гвардия, което да поддържа реда, но присъствието им само допринасяше за напрежението.

През последните две седмици пеша или с коне прииждаха групи индианци от цялата страна, привлечени на това затънтено място от избухналата полемика. Всички идваха под покровителството на различни акроними — НАБО, АУНУ, НАГ, НКАИ, но в крайна сметка всички тези думи служеха на една цел — да защитават правата на коренните жители на Америка и да запазят племенното им наследство. Някои палатки всъщност бяха индиански типита, издигнати от по-традиционните групи.

Маргарет намръщено поклати глава, когато някакъв новинарски хеликоптер се спусна към откритото пространство до лагера. Подобно засилено внимание само влошаваше нещата.

Като професор по антропология от „Бригам Йънг“, тя бе повикана от щатския отдел на Службата по индианските въпроси, за да посредничи в юридическите спорове около откритието. Беше посветила трийсет години на амбициозната програма на университета за коренните жители на Америка и беше известна сред местните племена като човек, който уважава каузата им. Освен това често беше работила с популярния историк и естествоизпитател професор Хенри Канош, който по произход бе от шошоните.

Днес не беше изключение.

Ханк я чакаше в началото на пътечката, която водеше надолу към системата пещери. Подобно на нея, беше с ботуши, джинси и жълто-кафява работна риза. Прошарената му коса бе вързана на опашка. Тя бе една от малцината, които знаеха индианското му име — Каив вуну, което означаваше Стоящата планина. В момента, застанал в началото на пътеката, напълно оправдаваше името си. Наближаваше шейсетте, бе висок над метър и деветдесет, с яко мускулесто тяло. Кожата му бе с цвета на гранит, смекчена единствено от танцуващите златни искрици в карамелените му очи.

Кучето му — яка калена австралийска овчарка с едно синьо и едно кафяво око — клечеше до него. Името му — Кауч — идваше от думата „не“ на езика на индианците юта. Маги се усмихна, когато си спомни обяснението на Ханк: „Толкова често му виках «не!» като пале, че името само му се лепна“.

— Е, каква е атмосферата там? — попита Ханк след кратката прегръдка за поздрав.

— Не много добра — отвърна тя. — И май ще се влоши още.

— Защо?

— Говорих с окръжния шериф. Пристигнали са лабораторните резултати за дядото.

Ханк захапа пурата си още по-силно. Никога не ги палеше, просто обичаше да ги дъвче. Мормоните бяха против употребата на тютюн, но понякога трябваше да се правят отстъпки. Макар да бе чистокръвен индианец, Ханк беше възпитан като мормон, тъй като бе от северозападната група шошони, покръстени през деветнайсети век след клането при Мечата река.

— И какво пише в резултатите? — попита той, без да вади пурата от устата си.

— Положителни са за пейот.

Ханк поклати глава.

— Страхотно. Ще стане чудна сензация за камерите. Полудял друсан индианец убива внук си и себе си по време на религиозно буйство.

— Засега резултатите са потулени, но рано или късно ще трябва да ги оповестят. — Маги въздъхна примирено. — Реакцията на предварителния доклад беше достатъчно лоша.

Окръжната полиция първа пристигна на мястото да разследва убийството и самоубийството на младия юта и дядо му. Поради наличието на свидетел — приятел на убитото момче — случаят бързо беше приключен и телата бяха откарани с хеликоптер в щатската морга в Солт Лейк Сити. Предварителният доклад на съдебния лекар сочеше като главни причини за трагедията деменцията и хроничното алкохолно отравяне на стареца. След това в местната и националната преса се появиха тенденциозни материали за злоупотребата с алкохол сред коренните американци, които доста допринесоха за утвърждаването на карикатурата за пияния индианец.

Положението никак не беше розово. Маргарет знаеше колко деликатно трябва да се подхожда към подобни теми, особено в Юта, където историята на индианците и белите беше напрегната и кървава.

Но това беше само върхът на политическото тресавище. Налице беше и въпросът с другите тела в пещерата — стотиците мумифицирани трупове.

Ханк махна към пътеката, водеща надолу. Кучето поведе енергично с вирната опашка. Ханк тръгна след него.

— Топографите изготвиха доклада си сутринта. Видя ли го?

Тя поклати глава и също заслиза по пътеката.

— Според тях входът на пещерата се намира на федерална територия, но самата пещерна система е под територията на резервата.

— Което чудесно размива границите на юрисдикциите.

— Да. Не че би имало особена разлика в дългосрочен план. Направих кратка справка в Службата по индианските въпроси. Цялата земя от хиляда осемстотин шейсет и първа година е била част от индианския резерват Юинта и Урей. През изминалия век и половина обаче границите на резервата непрекъснато са се променяли.

— Което означава, че от Службата могат да твърдят с основание, че пещерата им принадлежи.

— Зависи от други променливи — възрастта на телата, кога са били положени там и, разбира се, дали изобщо са на коренни жители на Америка.

Маги кимна. Това беше основната причина да я извикат тук — да определи расовата принадлежност на телата. Предишния ден вече беше направила повърхностен оглед. Според цвета на кожата и косата, както и структурата на лицевите кости, останките, изглежда, бяха на представители на бялата раса, но артефактите и облеклото бяха несъмнено индиански. По-подробните изследвания като анализ на ДНК и химически тестове бяха отложени заради правната битка. Дори преместването на телата бе забранено по силата на Закона за защита и репатриране на гробовете на коренните жители на Америка.

— Всичко това започва да ми прилича на историята с човека от Кенуик — каза Маги.

Ханк повдигна въпросително вежда.

— През деветдесет и шеста на брега на една рекичка в Кенуик, Вашингтон, беше открит стар скелет. Антропологът, който пръв изследвал останките, ги определил като принадлежащи на бял човек.

Ханк я погледна и сви рамене.

— И какво от това?

— Според радиовъглеродния анализ костите са на повече от девет хиляди години. Това са едни от най-старите човешки останки, открити в Америка. Расовите черти предизвикаха истинска буря. Сегашният модел за заселването на Северна Америка предполага, че първите хора са мигрирали тук през сухоземен мост от Русия до Аляска. Откритието на древен скелет с европоидни черти противоречи на това твърдение и може да предизвика пренаписване на древната история на Америка.

— И какво стана?

— Пет местни индиански племена предявиха претенции към тялото. Подадоха иск костите да бъдат погребани без повече изследвания. Правната битка продължи повече от десетилетие. Има и други случаи с други останки на европоиди в Северна Америка, като реакцията е също така ожесточена. — Започна да ги изброява на пръсти. — Мумията от Пещерата на духовете в Невада, Златотърсачът от Орегон, Жената от Арлингтън Спрингс. Повечето от тези останки така и не са били изследвани както трябва. Други са изчезнали завинаги в анонимни индиански гробове.

— Да се надяваме, че тук няма да се стигне до подобна каша.

Междувременно бяха стигнали до дъното на клисурата. Кауч ги чакаше с изплезен език и все така вирната опашка.

Маги се намръщи от миризмата на развалени яйца, носеща се от серния извор, който загряваше клисурата. По лицето й вече бяха избили капки пот. Започна да си вее с ръка.

Тръгнаха към входа на пещерата. Двама войници от Националната гвардия стояха на пост, въоръжени с карабини и пистолети. Покрай целия медиен шум иманярството беше основна грижа, особено покрай слуховете за скритото вътре съкровище.

Единият от гвардейците, редник Стинсън, младеж с къса тъмноруса коса, пристъпи напред. Беше тук цяла седмица и вече познаваше учените.

— Майор Райън е вътре — каза той. — Чака ви, преди да изнесе артефакта.

— Добре — отвърна Ханк. — Горе и без това се е натрупало доста напрежение.

— И камери — добави Маги. — Няма да изглежда добре, ако покажат как човек във военна униформа се изнизва със свещен индиански артефакт. Нещата трябва да се направят по-дипломатично.

— Същото си мисли и майор Райън. — Редникът им направи път и добави под нос: — Само че започна да губи търпение. Не се изрази особено мило за ставащото тук.

„Че това новина ли е?“

Майор Райън се беше оказал същинска досада.

Ханк помогна на Маги да се качи на площадката пред входа на пещерата. Големите му длани я хванаха здраво за бедрата, от което по тялото й мина гореща вълна, последвана от горчивия спомен. Същите тези длани бяха галили голото й тяло — кратка забежка, родена от дългите нощи заедно и дълбокото приятелство. Но накрая този вид отношения не им понесе. Бяха по-добри приятели, отколкото любовници.

Въпреки това бузите й горяха, когато той се качи с лекота на площадката при нея. Като че ли не забеляза реакцията й, което я изпълни с благодарност и същевременно я жегна.

Ханк заповяда на Кауч да остане отвън. Кучето наведе разочаровано глава, също като нея.

Тъкмо влязоха в коридора, когато отдолу се чу приглушен вик. Двамата се спогледаха и Ханк завъртя очи. Както обикновено, майор Райън беше недоволен. Командирът на военната част въобще не се интересуваше колко важно е откритието за антрополозите и изобщо не криеше отвращението си от това назначение. Освен това Маги подозираше, че зад всичко това се крие и расизъм. Беше подочула негово подхвърляне за събралите се в лагера индианци: „Трябвало е да ги издавим в Тихия океан, когато сме имали тази възможност“.

Въпреки това трябваше да работи с този човек — поне докато съкровището не се озове на сигурно място. Това бе една от причините двамата с Ханк да получат позволение да извадят тотема и да го пренесат в университетския музей. Беше твърде ценен, за да го оставят без охрана. След това мерките за сигурност можеха да се намалят и имаше надежда, че къкрещата неприязън донякъде ще утихне.

Маги стигна залата и спря на входа, за пореден път потресена от страховитата гледка на мумифицираните останки. Помещението се осветяваше от силни прожектори, захранвани с акумулатори. Мрежа и жълта полицейска лента разделяха пространството. Беше оставена заградена пътека, водеща към следващия коридор.

Тръгна напред, но вниманието й отново се отклони към телата наоколо. Бяха запазени изумително добре. Постоянната топлина ги бе изсушила напълно и бе концентрирала солите в тъканите, които играеха роля на естествена саламура.

За хиляден път се запита защо всички са се самоубили. Спомни си историята за обсадата на Масада и как еврейските въстаници предпочели да сложат край на живота си вместо да се предадат на римския легион пред портите.

„Дали нещо подобно не се е случило и тук?“

Нямаше отговор. Това бе само една от толкова многото други загадки.

С периферното си зрение долови раздвижване на сенките, рязко спря и се загледа към купчината тела в отсрещния ъгъл. Нечия ръка я докосна по рамото и тя подскочи.

Пръстите я стиснаха успокояващо.

— Какво има? — попита Ханк.

— Стори ми се, че виждам…

Прекъсна я вик от коридора:

— Крайно време беше да се домъкнете!

В отсрещния коридор затанцува светлина. Появи се майор Райън с фенер в ръка. Беше в пълна униформа, в това число и каската, от която очите му тънеха в сянка. Устните му обаче бяха свити раздразнено.

Направи им знак с фенера и се обърна назад към коридора.

— Да се размърдаме. Контейнерът е готов, както го поръчахте. Двама от хората ми ще ви помагат.

— Здрасти и на теб, майоре — промърмори Ханк и закрачи след него.

Маги спря при входа и отново погледна през рамо. Нищо не помръдваше в първата зала. Тя поклати глава.

„Просто игра на светлината. Стреснала съм се от някоя сянка“.

— Имахме проблем — каза Райън и привлече вниманието й. — Стана гаф.

— Какъв гаф? — попита Ханк.

— Вижте сами.

Загрижената Маги забърза след тях.

„Сега пък какво е станало?“

 

 

11:40

Скрита в сенките, саботьорката гледаше как тримата изчезнаха в коридора. Издиша бавно и с облекчение, като се мъчеше да сподави трепета и страха. Едва не я забелязаха, когато придърпа раницата си зад две тела.

Съмненията я загризаха в мрака.

„Какво правя тук?“

Чакаше в сенките от рано сутринта. Избраното й име беше Каи, което означаваше „върба“ на езика навахо. С разтуптяно сърце се мъчеше да почерпи сили от него, да бъде спокойна като дървото, прочуто и с легендарната си гъвкавост. Бавно протегна левия си крак. Гърбът обаче продължаваше да я боли.

Още малко, обеща си тя.

Криеше се тук от пукването на зората. Двама от другарите й се бяха престорили на пияни и бяха подлъгали стражите да се отдалечат на няколко метра от пещерата. Тя се възползва от момента и се промъкна от скривалището си в тунела зад тях.

Беше истинско предизвикателство да изпълзи без нито звук до това място. Но тъй като бе едва на осемнайсет, тя бе гъвкава, слаба и знаеше как да танцува сред сенките — умение, научено от играта на криеница с баща й, откакто едва достигаше до коляното му. Той я беше възпитал според старите обичаи — преди да го застрелят, докато караше такси в Бостън.

Споменът запали пламъка на дълбокия гняв в сърцето й.

Година след смъртта му тя постъпи в УАХАЯ, военизирана група за правата на коренните американци, която бе взела името си от думата „вълк“ на езика на чероките. Те бяха свирепи, коварни и млади, също като нея — никой на повече от трийсет, всички изпълнени с горда нетърпимост към раболепието на по-утвърдените организации.

Скрита в тъмното, тя остави гнева си да плъзне по нея и да пропъди страховете й. Спомни си пламенните думи на Джон Хоукс, основателя и лидер на УАХАЯ: „Защо трябва да чакаме американското правителство да ни върне правата? Защо да подгъваме коляно и да приемаме подхвърляните трохи?“

УАХАЯ вече беше станала известна с някои по-дребни акции. Бяха изгорили американското знаме на стълбите на съда на Монтана след осъждането на един индианец от племето кроу за използването на халюциногенни гъби в религиозна церемония. Миналия месец пък бяха изрисували със спрей офиса на един конгресмен от Колорадо, който настояваше за налагането на ограничения на индианските казина в щата.

Но според Джон Хоукс случващото се тук им предлагаше далеч по-голяма възможност да излязат на националната сцена. Привлечена от споровете, УАХАЯ щеше да излезе от сенките и да поеме нещата в свои ръце, да се изправи твърдо срещу намесата на властите в племенните въпроси.

Някакъв вик я накара да погледне към втория коридор.

Напрегна се. По-рано, преди да пристигнат двамата нови, от втората зала се бе чул трясък, последван от цветисти псувни. Явно нещо се беше оплескало. Замоли се това да не създаде проблем за мисията й.

Особено след толкова дълго чакане.

Прехвърли тежестта си върху другия си крак и отново потърси търпение, очаквайки сигнала. Пресегна се и докосна раницата с пластичен експлозив, в който вече бяха пъхнати безжични детонатори.

Още малко.

 

 

23:46

— Какво сте направили? — яростно прогърмя гласът на Ханк в малката зала.

Маги постави ръка на рамото му, за да го успокои. Разпозна проблема в мига, в който влезе в помещението.

Покрай отсрещната стена имаше купчина каменни кутии, всичките еднакви, със страни по около една стъпка. Предишния ден беше разгледала една. Приличаше й на малък осуарий — кутия, в която се пазеха костите на покойник. Но без специалното разрешение от делегацията на Организацията за защита и репатриране на гробовете на коренните жители на Америка никоя от кутиите не биваше да се отваря. Всяка беше покрита с масло и увита в сушена хвойнова кора.

Нещата обаче се бяха променили.

Маги се взираше в няколкото пръснати по пода на пещерата кутии. Най-близката се беше счупила, но кората все още я крепеше.

Ханк пое дълбоко дъх и изгледа намръщено майор Райън.

— Има изрична забрана да се докосват. Знаете ли какви неприятности ще си имаме? Знаете ли на какво буре с барут сте драснали фитила?

— Знам — озъби му се Райън. — Един от тези смотани малоумници удари купчината с края на сандъка, докато го внасяха. И всичко се срути.

Маги погледна двамата гвардейци, които съсредоточено разглеждаха върховете на кубинките си, засрамени от кастренето. Между тях имаше зелен пластмасов сандък с отворен капак, разкриващ облицована с изолираща пяна вътрешност, готова да приеме и пренесе единственото съкровище в залата.

— И какво правим сега? — кисело попита Райън.

Маги не отговори. Краката й сами я поведоха към счупената кутия на пода. Не можеше да се сдържи. Клекна, за да я разгледа.

Ханк отиде при нея.

— По-добре да не я пипаме. Можем да опишем пораженията, после…

— Или просто да надникнем вътре. — Тя посегна към строшено парче камък, все още с кората по него. — Стореното — сторено.

— Маги — предупредително изръмжа Ханк.

Тя взе парчето и внимателно го отмести. За първи път от векове във вътрешността на кутията проникна светлина.

Затаила дъх, Маги махна второ парче и разкри повече от онова, което се криеше вътре. В кутиите като че ли имаше метални пластини, почернели от времето. Наведе се и наклони глава настрани.

„Странно…“

— Това да не е някакъв надпис? — попита Ханк, у когото любопитството също бе надделяло.

— Може и да е просто от корозията.

Маги се пресегна и внимателно потърка с палец края на пластината. Черното масло се изтри и отдолу се показа познат жълт цвят.

— Злато — благоговейно прошепна Ханк.

Маги го погледна, после се обърна към стената от каменни кутии. Представи си подобни пластини в тях. Сърцето й се разтуптя в гърлото. „Колко злато има тук?“

Стана, като се опитваше да проумее размерите на съкровището, и каза:

— Майор Райън. Мисля, че вие и хората ви ще прекарате още доста време тук долу.

Райън изстена.

— Значи има още злато.

Маги се обърна към гранитния стълб в центъра на залата. Върху него беше положен масивният череп на саблезъб тигър. Сам по себе си той бе ценна находка, тотем на избитото племе — толкова важен, че индианците бяха разтопили злато и бяха покрили с него цялата глава на огромната котка.

Започна да обикаля бавно безценния идол. Пипалата на страха запълзяха към сърцето й. Нещо не беше наред във всичко това. Не можеше да каже какво точно, но знаеше, че е така.

За съжаление нямаше време да размишлява върху загадката.

— Хайде, разкарайте поне този череп — нареди Райън. — С кутиите ще се оправим после. Искате ли хората ми да ви помогнат?

Ханк се изправи доста рязко.

— Не. Ще се справим и сами.

Маги кимна и двамата застанаха от двете страни на златния тотем. Тя протегна ръце и пръстите й спряха на милиметри от дългите зъби.

— Ще го поема отпред. Ти поддържай тила, Ханк. Броя до три. Вдигаме го и го слагаме в контейнера.

— Дадено.

Двамата посегнаха към артефакта. Маги хвана там, където кучешките зъби се свързваха с черепа. Пръстите й едва успяваха да ги обхванат.

— Едно, две… три.

Вдигнаха черепа едновременно. Оказа се много по-тежък, отколкото беше очаквала, въпреки златото. Усети, че нещо вътре се движи, сякаш беше пълен с пясък. Любопитството я загложди, но всички по-нататъшни изследвания трябваше да почакат. Запристъпваха настрани във валса на работника към отворения контейнер и поставиха черепа в него. Той потъна дълбоко в предпазната пяна.

Изправиха се и се спогледаха. Ханк изтри ръце в джинсите си и я погледна в очите. Той също го беше усетил. Не само движещия се пясък, но и нещо още по-странно. Тук бе горещо и тя беше очаквала черепът да е топъл. Но въпреки високата температура повърхността му беше студена.

„Адски студена…“

Прочете тревогата в очите на Ханк. Отговаряше на нейната собствена.

Преди някой от тях да успее да каже нещо, Райън затръшна капака над съкровището и посочи към изхода.

— Хората ми ще изнесат черепа от пещерата. По-нататък си се оправяйте вие.

 

 

12:12

Приклекнала, Каи наблюдаваше парада през полето от мумии. Водеше го някаква възрастна жена с коса, прибрана под широкопола шапка. Следваха я трима войници от Националната гвардия. Двама мъкнеха зелен пластмасов сандък.

„Златният череп“ — помисли си тя.

Изнасяха го, точно както й беше казано, че ще стане. Като че ли всичко вървеше по план. След изнасянето на черепа щеше да остане сама в залата. Щеше да постави експлозивите, да изчака падането на нощта и да се измъкне. Щом пещерата опустееше, щяха да я взривят и да погребат отново предците си. УАХАЯ щеше да постигне целта си. Коренните американци нямаше вече да искат разрешение от правителството, особено за такива основни права като това да погребват покойниците си.

Загледа се във високия мъж, който вървеше последен и раздразнението пак пламна в нея. Познаваше го, повечето коренни американци го познаваха. Професор Хенри Канош беше противоречива фигура за племената и предизвикваше бурни реакции. Никой не оспорваше, че е пламенен защитник на суверенитета на индианците, дори според някои усилията му бяха довели до увеличаването на териториите на резерватите в западните щати с цели десет процента. Но подобно на повечето свои предци, той беше приел мормонската вяра и бе обърнал гръб на старите традиции, за да се присъедини към религиозна група, която някога бе преследвала и избивала индианците в Юта. Това само по себе си го правеше нежелан сред по-традиционните членове на местните племена. Беше чула веднъж Джон Хоукс да го нарича „индианския чичо Том“.

Когато групата стигна водещия към изхода коридор, професор Канош посочи назад и каза:

— Докато не се оправим с това, никой да не споменава за златото в онези кутии. Нито дума. Остава само да предизвикаме и златна треска тук.

Каи наостри уши. Злато?

Беше й казано, че единственото злато тук е покритието върху праисторическия череп. УАХАЯ бяха склонни да позволят изнасянето на тотема. Артефактът трябваше да бъде изложен в Музея на коренните жители на Америка, така че всичко беше наред. Освен това, ако експлозията погребеше златния череп заедно с мумифицираните тела, някой можеше да се изкуши да го потърси и отново да наруши покоя на предците им.

„Но ако долу има още злато…?“

Изчака другите да изчезнат в коридора, стана и нарами раницата. Тръгна предпазливо между телата към втората зала. Трябваше да провери лично. Ако там имаше скрито злато, това променяше всичко. Подобно на черепа, подобна златна жила можеше да накара куп иманяри да се втурнат да копаят.

Трябваше да научи истината.

Забърза към втория коридор и докато хлътваше в тъмното му гърло, я споходи друга тревожна мисъл. При наличието на още злато тук стражите със сигурност щяха да се върнат да го охраняват, което щеше да затрудни плановете й за бягство. Ако я хванеха, как можеше да обясни какво е правила тук с цяла раница пластичен експлозив? Щеше да прекара години, ако не и десетилетия зад решетките.

Страхът лумна по-силно и ускори крачките й.

Стигна залата, включи тънкото фенерче и лъчът му обходи тъмното помещение. Отначало не видя нищо, само някакви стари каменни кутии и стърчащ гранитен стълб. Ярък проблясък отразена светлина обаче я накара да погледне в краката си. На пода лежеше разбита кутия.

Клекна и я освети по-добре. В кутията като че ли имаше купчина метални пластини с дебелина около сантиметър. Единият ъгъл на най-горната беше изтъркан и под тъмния пласт блестеше злато. Тя се дръпна, зашеметена от откритието. Лъчът на фенерчето обходи кутиите покрай стената.

„Какво да правя сега?“

Толкова дълбоко под земята не можеше да повика помощ по радиостанцията. Почувства се като уловена в капан. Решението беше изцяло нейно. Под натиска на времето и от страха, че охраната всеки момент ще се върне, не можеше да мисли ясно. Изведнъж й стана трудно да диша. Мракът около нея сякаш се сгъсти и заплашваше да я смаже.

Далечен вик я накара да трепне. Обърна се бързо към изхода. Чуха се още приглушени викове. Някой изкрещя.

Тя скочи на крака.

„Какво става?“

Вкопчила се в раницата си, Каи чувстваше как грижливо подготвеният план на УАХАЯ се разпада. Сърцето й се разтуптя още по-бързо. Страхът надделя над разума. Тя се наведе, отвори каменната кутия и грабна горните три пластини, всяка със страна около двайсетина сантиметра. Бяха изненадващо тежки, така че ги пъхна под якето си и го закопча.

Трябваше й доказателство, с което да обясни на Джон Хоукс защо не е изпълнила мисията. Нямаше да е доволен, но можеха да използват златото, особено ако властите се опитаха да потулят нещо. Спомни си думите на професор Канош.

„Нито дума“.

Самата тя също смяташе да си мълчи, но първо трябваше да се махне оттук. Втурна се презглава към първата зала. Гневните гласове отвън станаха по-силни. Нямаше представа каква е причината за тази суматоха, но се надяваше, че ще й помогне да се измъкне. Знаеше, че трябва да се възползва от тази възможност, в противен случай след връщането на войниците щеше да се озове в капан.

Така че й оставаше една-единствена надежда, най-голямата й сила — вродената й бързина.

„Ако мога да се измъкна и да стигна до гората…“

Но какво се изпречваше на пътя й?

В пещерата отекна гръмовният глас на професор Канош:

— Назад!

 

 

12:22

Маги стоеше само на два метра от входа на пещерата. Не бяха стигнали много далеч, преди циркът да ги връхлети.

Ярките лъчи на прожекторите се насочиха към нея и приковаха всички на място. На крачка от себе си тя разпозна изсечените черти, бялата коса и сините като лед очи на един разследващ репортер от Си Ен Ен. До него стоеше губернаторът на Юта. Нищо чудно, че Националната гвардия не беше попречила на новинарския екип да дойде тук. Нищо не можеше да подсили кампанията за преизбиране по-добре от медийния шум.

Естествено, заедно с новинарския екип бяха пристигнали и обичайните заподозрени, които танцуваха за националния ефир и играеха за камерите.

— Крадете наследството ни! — извика някой от тълпата.

Забеляза провокатора — облечен в еленова кожа, с боядисано лице. Държеше високо вдигнат айфон и записваше събитието. Маги предположи, че след по-малко от час записът ще се появи в ЮТюб.

Прехапа устна — знаеше, че всяка реакция от нейна страна само ще раздуха пожара.

Преди секунди, докато излизаха от пещерата, тълпата се втурна покрай губернатора, който тъкмо даваше интервю на живо. Блъскаха се. Някои дори се сбиха. Положението заплашваше да се превърне в малък бунт. Майор Райън незабавно извика кордон гвардейци, с което моментално укроти духовете и въдвори някакво подобие на ред.

Междувременно Ханк и другите гвардейци направиха стена между нея и глутницата протестиращи и журналисти с камери.

Ханк вдигна ръка.

— Ако искате да видите артефакта — извика с мощния си глас, — ще ви го покажем. Но след това доктор Грантъм го отнася направо в университета, където ще бъде проучен от историци от Смитсъновия национален музей на американските индианци.

Нов гневен вик го прекъсна.

— Значи ще направите с черепа същото, което направиха с тялото на Черния ястреб!

Маги трепна. Това бе горчива част от историята на Юта. Черния ястреб бе индиански вожд, загинал при конфликт със заселниците в средата на деветнайсети век. След това тялото му било излагано в различни музеи, а после било изгубено. По-късно един бойскаут, подготвящ се за поредния си изпит, намерил скелета в някакъв склад в Историческия отдел на Мормонската църква. Накрая костите били погребани отново.

Маги беше чула достатъчно. Застанала до зеления контейнер, тя вдигна ръка. Всички погледи и камери се насочиха към нея.

— Нямаме нищо за криене! — извика тя. — Личи си, че около находката бушуват силни емоции. Но нека ви уверя, че всичко ще бъде направено с изключително внимание и уважение.

— Стига приказки! Щом нямате какво да криете, покажете ни черепа!

Викът се поде от други и се превърна в скандиране. Маги срещна погледа на губернатора. Той й направи едва доловим знак да се подчини. Маги подозираше, че за повечето от тълпата златният тотем представлява по-скоро в сензация, отколкото артефакт с историческо значение. Така че щом това бе цирк, тя спокойно можеше да е ръководител на представлението.

Обърна гръб на множеството, наведе се над сандъка и се помъчи да освободи закопчалките. Артритните й пръсти я затрудняваха. Освен това мъглата в долината се беше превърнала в ситен дъжд. Капчиците падаха върху пластмасовия капак. Тълпата се смълча.

Накрая успя да освободи закопчалките и вдигна капака. Заради дъжда нямаше намерение да държи артефакта открит повече от минута. Загледа се в златния череп, настанен в пашкула си от пяна. Дори на слабата светлина той сияеше ярко.

Дръпна се, за да направи място за камерите и тълпата, но не можеше да откъсне очи от черепа. Над него се виеше лека мъгла. Видя как една дъждовна капка падна върху златната повърхност — и моментално замръзна.

Тълпата зад нея ахна като един.

Маги си помисли, че те също са го видели — и в следващия миг чу тропот на крака по скала. Вдигна глава и видя слабо момиче с черни джинси и яке да изскача от пещерата. Черната й коса се развяваше като крилете на гарван. Беше притиснала с ръка якето си, но нещо се изплъзна от пазвата й и падна върху камъка с метален звън.

Беше една от златните пластини.

Райън изкрещя на крадлата да спре.

Без да му обръща внимание, тя се завъртя, готова да побегне към дърветата, но се подхлъзна на мократа площадка пред входа. Залитна, размаха ръка да запази равновесие, изпусна раницата си и тя падна до контейнера. Момичето също едва не падна, но успя да запази равновесие с лекотата на подплашена сърна, обърна се и се втурна към гората.

Маги бе замръзнала, приведена над отворения сандък, за да го защити. Погледна да се увери, че артефактът е непокътнат. През няколкото мига бяха паднали — и замръзнали — още няколко капки: украсяваха златната повърхност като ледени мъниста.

Пресегна се и неразумно докосна едно от тях, при което пръстите й изпукаха. Болката опари ръката й, но вместо да бъде отхвърлена назад, тя почувства как нещо я дърпа напред. Дланта й удари златната повърхност. От контакта костите на пръстите й моментално пламнаха и буквално изгориха плътта й. Шок и ужас стегнаха гърлото й. Коленете й се подгънаха.

Чу Ханк да й вика нещо.

Райън също закрещя.

Една дума си проби път през агонията.

Бомба!

 

 

12:34

Яркият проблясък ослепи Ханк. В един момент викаше на Маги, в следващия пред очите му стана бяло. Гръм се опита да разцепи черепа му и незабавно го оглуши. Ледена вълна го отхвърли назад като студен шамар от Бог. Падна тежко по гръб и усети някакво странно дърпане в тялото си, в посока към експлозията.

Започна да се съпротивлява, паникьосан до мозъка на костите си. Усещането беше не само неправилно, но и фундаментално неестествено. Бореше се с това течение с всяка фибра на съществото си.

А после всичко приключи толкова бързо, колкото бе започнало.

Непреодолимото теглене изведнъж изчезна. Сетивата му отново заработиха. До ушите му достигнаха ридания и писъци. Образите дойдоха на фокус. Лежеше на една страна, с лице към мястото, където беше стояла Маги. Не помръдваше, бе прекалено зашеметен.

Тя беше изчезнала — заедно със сандъка, черепа и по-голямата част от скалата. Входа на пещерата също го нямаше.

Надигна се на лакът и се заоглежда.

От нея нямаше и следа — нито овъглени останки, нито обезобразено тяло. Само почернял кръг димяща скала.

Изправи се с мъка. Уплашеният Кауч трепереше, притиснат до него, с подвита опашка. Ако Ханк имаше опашка, би направил същото. Потупа успокояващо кучето.

— Всичко ще се оправи. Надяваше се да е така.

Междувременно тълпата беше успяла да се окопити. Започна паникьосано изнасяне. Журналистите се оттеглиха на по-високо, изблъскани от кордона от Националната гвардия. Двама войници мъкнеха губернатора нагоре по пътеката — предпазна мярка в случай на втора атака.

Хари си представи хвърлената от момичето раница. Когато падна до сандъка, тя се бе отворила и съдържанието й се бе изсипало — кубчета жълтеникавосив пластилин с набучени в него жици.

Майор Райън моментално бе разпознал заплахата.

Бомба.

Но предупреждението бе дошло твърде късно за Маги.

Гневът пламна в стомаха му. Остави го да гори, докато си представяше нападателката. От медната кожа на момичето, кафявите очи и черната коса нямаше съмнение, че е коренна американка. Домашен терорист. Сякаш положението не беше достатъчно лошо.

Онемял от мъка, той се запрепъва към мястото на взрива. Трябваше да разбере. До него майор Райън взе каската си и я нахлупи отново на главата си.

— Никога не съм виждал подобно нещо — каза военният замаяно. — Силата на експлозията трябваше да помете половината тълпа. В това число и нас. — Протегна ръка с отворена длан. — И каква жега само!

Жегата наистина беше ужасна. Като в доменна пещ. Във въздуха се носеше миризма на сяра, от която стомахът му се преобърна.

Докато вървяха, от зоната на взрива се отдели голяма канара и се разпадна на парчета. Отвесната скала последва примера, превръщайки се в поток от камъни и пясък. Сякаш твърдият гранит се беше превърнал в ронлив пясъчник.

— Виж земята — каза Райън.

Ханк впери поглед във взривената скала, мокра и обвита в пара. Дъждовните капки съскаха и цвърчаха, когато падаха върху нея. Въпреки това не разбираше какво е развълнувало толкова много майора. Но пък и Райън имаше много по-млади очи.

Клекна, за да огледа земята по-внимателно. И тогава го видя. Беше го пропуснал заради парата. Каменната повърхност не беше твърда, а приличаше по-скоро на млян пипер. И се движеше!

Зрънцата трептяха и подскачаха, сякаш бяха поставени в нагорещен тиган. Пред очите му малко камъче се превърна в пясък, после в прах. Падна дъждовна капка и остави миниатюрен кратер. По фината повърхност пробягаха вълни като от хвърлен в спокойно езеро камък.

Ханк поклати невярващо глава. Изпълнен с опасения, се помъчи да определи къде свършва зоната на взрива и къде започва твърдата земя. И докато гледаше, каменният ръб започна да се разпада на пясък, непрекъснато увеличавайки зоната на поражение.

— Разпространява се — осъзна Ханк и забута Райън назад.

— Какви ги говориш?

Ханк нямаше отговори, само растяща увереност.

— Нещо продължава да е активно. Яде скалата и се разпространява навън.

— Да не си полудял? Нищо не може…

От центъра на взрива изригна фонтан и се издигна в димяща колона, висока няколко метра. Попарващата жега ги прогони назад.

Когато спряха, кожата на Ханк гореше. Имаше чувството, че очите му са сварени. С мъка си пое дъх.

— Явно е стигнал до геотермалния извор… под долината.

— Какви ги говориш? — повтори Райън и скри устата и носа си в яката на куртката си. От горящата сяра беше опасно дори да се диша.

— Каквото и да става тук, то се разпространява не само навън… — Ханк посочи миниатюрния гейзер, — но и надолу.