Джеймс Ролинс
Дяволската колония (39)

37.

1 юни, 05:05

Национален парк Йелоустоун

Половин час след съобщението от НАСА Пейнтър стоеше сред пейзажа, изобразен върху златния съд. Докато летяха, зората бе обагрила небето над Йелоустоун, макар че слънцето още не беше изгряло напълно. На мекото сияние на новия ден малката долина изглеждаше като страна от приказка.

Според рейнджъра, с когото бяха разговаряли, това бе една от най-рядко посещаваните части на парка — по-малко от двайсет и пет души бяха стъпвали в малкия геотермален басейн. По-точно, както се изрази той, „повече хора са стигали до Еверест, отколкото до басейна Фейриленд^[1]“.

Причината за малкото посетители беше очевидна. Басейнът се намираше на трийсетина километра от най-близкия маршрут и долината бе обградена от всички страни с коварни скали, издигащи се на четирийсет и пет метра. Само най-храбрите се осмеляваха да рискуват да дойдат тук.

За щастие, разполагаха с хеликоптери. След като отрядът слезе, машината се издигна във въздуха.

Приведен, за да се предпази от вятъра от роторите, Пейнтър трябваше да вика, за да го чуят.

— Разполагаме с малко повече от час! Трябва да открием този изгубен град!

Горе кръжаха и други хеликоптери, натоварени с изолирани взривни кутии, използвани обикновено за неутрализирането на подозрителни пакети. Планът беше да намерят нестабилното вещество. Ако не можеха да неутрализират наноматериала на място, щяха да го изнесат нагорещен от долината и да го изхвърлят далеч от калдерата. Това беше основната им цел — да защитят супервулкана.

След това щяха да се занимават с разрушителните последици от взрива. Кат беше натоварила японския физик да работи върху различни сценарии, без да изключва и прибягването до ядрено оръжие при нужда.

Но това беше за по-късно.

Първо трябваше да открият гробницата на тоутсиий унстоу пуутсийв, а това нямаше да е лесна задача. Пейнтър огледа извисяващите се отвесни скали, тъмните борове и зелените ливади, започващи от мястото, където двата сребристи потока се сливаха.

Мястото беше прекрасно, но може и да не беше точното. Древният художник можеше да е изобразил тази долина и само защото му е харесала. Възможно бе тя да няма нищо общо с изгубения град.

Един човек обаче не споделяше мнението му.

— Тук е! — отсече професор Канош. — Как не се сетих по-рано?!

Ханк оглеждаше онова, което бе дало живописното име на долината — светлосивите геотермални образувания, издигащи се между бреговете на двата потока. Според Чин това бяха гейзеритни конуси, формирани от отложени минерали от малки гейзери. Бяха около четирийсет върху площ колкото половин футболно игрище. Някои бяха ниски и заоблени като достигащи до коляното мухоморки; други се издигаха на три метра и приличаха на гигантски африкански термитници. Повечето бяха затихнали, но някои продължаваха да бълват пара или вряла вода. Според рейнджъра много от по-големите си имаха имена — Вълшебната гъба, Фалоса, Питчъра.

Ханк стоеше именно пред последния. Пара се издигаше от върха на най-високия конус и той бе като миниатюрен вулкан сред съседите си, които повече приличаха на комини. По страните му се стичаше вода и течеше на малки ручейчета по варовиковата земя.

Джордан стоеше до Ханк и току поглеждаше към Каи. Групата на Рафаел се беше събрала от другата страна на геотермалното поле.

Като сочеше с бастуна си, Рафаел нареди на Берн и хората му да започнат систематично претърсване, най-вече на отвесните скали. Умно решение. Ако имаше вход към някакъв подземен град, той най-вероятно бе някъде там.

— Майор Райън — извика Пейнтър. — Претърсете с хората си скалите от тази страна на долината. Чин, идваш с мен. Искам да чуя мнението ти за тази гореща точка.

Ковалски тръгна след тях, като хвърляше подозрителни погледи към екипа на французина.

— На онзи тип му имам толкова доверие, колкото на змия в ботуш.

Пейнтър реши, че преценката си я бива, но засега трябваше да работят заедно. Обърна се към професора.

— Какво се сетихте?

Ханк посочи жлебовете и отлаганията по конуса, който явно дължеше името си на дебелите, подобни на пръсти издатини по ръба — приличаха на пръсти на бейзболна ръкавица.

— Вижте — каза професорът и приклекна. — През вековете бавното отлагане на минерали донякъде го е променило, но приликата си остава невероятна.

— Прилика с какво?

— С едно от най-почитаните места за евреите. Планината, от чийто връх слязъл Мойсей с Десетте заповеди.

— Синай ли имате предвид? — Пейнтър се загледа в конуса, като се мъчеше да си го представи като миниатюрен модел на прочутата планина.

„Май да“ — помисли си, но все пак не беше съвсем сигурен. Беше като да гледаш облаци и да виждаш онова, което искаш да видиш. Конусът му приличаше толкова на Синай, колкото останалите сивкави кули приличаха на гъби.

Явно също несъгласен, Ковалски поклати глава и изсумтя:

— На мен пък всички ми приличат на пишки.

— Какво значение има дали прилича на Синай, или не? — попита Пейнтър.

— Ако тоутсиий унстоу пуутсийв наистина са потомци на изгубено племе на израилтяните, откриването на конус с формата на Синай би трябвало да е от огромно значение за тях. Наред с него и цялата долина би трябвало да е достатъчно важна и свещена, за да я направят свой таен дом.

— Дано да сте прав — каза Пейнтър.

Чин беше на друго мнение. Беше клекнал и оглеждаше дебелия пласт отложени минерали и скали, от който се издигаха повечето конуси.

— Е, от геологична гледна точка, това е най-лошото място, което биха могли да изберат.

— Това пък защо? — попита Пейнтър. — Освен факта, че се намираме върху супервулкан?

— Той е по-надълбоко. — Чин потупа земята. — Пипнете това. Между другото, казва се синтер.

Пейнтър сложи длан върху варовития камък.

— Какво има? — попита Рафаел, който беше дошъл при тях с Ашанда и Каи.

— Трепери — каза Пейнтър.

— Тази геотермална зона се намира върху запушен хидротермален отдушник, известен като хидротермален бойлер, нещо като чайник, който непрекъснато върти просмукващата се през порестата скала вода и я изхвърля обратно като пара — обясни Чин. — Треперенето се дължи на налягането от него. Все едно напипваме пулса на парен двигател.

Телефонът на Ханк иззвъня и той погледна номера и каза:

— Търси ме колегата от университета, който ни помага да разчетем надписа върху съда.

— Отговорете — каза Пейнтър. Надяваше се, че има добри новини.

Ханк се отдалечи, вдигна телефона и запуши с длан другото си ухо. Докато професорът разговаряше, Пейнтър гледаше как надеждата на лицето му се сменя с ужас, после с объркване. Накрая той прекъсна връзката и се върна при тях.

— Професоре? — подкани го Пейнтър.

— Колегата ми е разчел част от надписа. Открил е думи и фрази, говорещи за смърт и унищожение. Нищо повече.

— Значи нещо като предупредителен знак — каза Пейнтър.

Ковалски се намръщи.

— Защо просто не са лепнали череп и кости? Така щяха да спестят куп неприятности на всички.

— Мисля, че може и да са го направили — рече Ханк. — Първите тоутсиий унстоу пуутсийв са държали еликсира си в съдове, предназначени за органите на мъртвите. Египетски канопи, пригодени за тяхната цел. Но след като се заселили тук, избрали друго — тотем на моите предшественици, костите на отдавна измрели животни. Може би са го направили, за да предупредят всички да не пипат веществото, та да не се случи същото и с човешката раса. Един вид символично предупреждение за възможно измиране.

Пейнтър долови известно колебание в очите на професора, сякаш искаше да каже още нещо. Забеляза как поглежда към Рафаел. Французинът обаче беше оцелял достатъчно дълго в организация, която не толерираше липсата на внимание към подробностите, така че веднага попита:

— Какво не ни казвате, професоре?

Пейнтър кимна на Ханк. Вече нямаше време за тайни — или поне за повечето тайни.

— Кажете му.

Ханк изглеждаше ужасен.

— Приятелят ми успял да разчете и откъса, който ви изпрати колегата ви. Надписа по полето на златната карта.

Рафаел се обърна към Пейнтър.

— Защо чак сега научавам за това? Обяснихте, че знакът върху картата сочи Йелоустоун, но не и това. Защо?

— Защото досега тази информация нямаше значение.

— И може би все още няма — добави Ханк. — Колегата ми е успял да преведе само една фраза: „Накъдето гледат вълкът и орелът“.

— Какво означава това? — попита Рафаел.

Ханк сви рамене.

Отново задънена улица.

Пейнтър пак заоглежда долината. Грей им беше изпратил тази следа. Според Кат в момента той търсеше друга, свързана с някаква бизонска кожа. Надяваше се с нея да изкарат повече късмет.

„Но ако се съди по късмета, който изкарахме досега…“