Джеймс Ролинс
Дяволската колония (37)

35.

1 юни, 04:15

Национален парк Йелоустоун

Хеликоптерът се спусна към димящото геотермално сърце на Йелоустоун. Нощта все още владееше първобитния ландшафт с бълбукащи езерца, сиво-бели конуси и обвити в мъгла реки и потоци в горната част на басейна на гейзерите. По-нататък към далечните плата и планини се простираха тъмни ливади и черни борови горички.

Човекът беше оставил своя знак в това национално богатство, в тази контрастна смес на спокойна природна красота и адска геологическа активност. В тъмнината преди съмване редиците лампи и автомобилни фарове издаваха малкото пътища, виещи се през парка. Наредената от Пейнтър евакуация вече беше в ход и в най-активния туристически сезон се бяха образували големи задръствания. Сините светлини на служебните коли примигваха тук-там по пътищата, а рейнджърите правеха всичко по силите си да опразнят парка.

Пейнтър си погледна часовника.

„Още два часа“.

Не всички щяха да успеят да се евакуират навреме, но трябваше да опита. Беше започнал евакуацията преди два часа, когато отлетя с частен самолет от Флагстаф за малкото летище в Западна Монтана, на няколко километра от западния вход на парка. Хеликоптерът трябваше да го откара до мястото на срещата.

Рафаел ги беше изпреварил, но той имаше преднина, тъй като бе тръгнал от Солт Лейк Сити. Двата екипа трябваше да се срещнат в „Олд Фейтфул Ин“, колосалната забележителност на парка, построена в началото на двайсети век. Седеметажният хотел в селски стил, със стръмни покриви и тежки греди, беше най-голямата дървена постройка на света, изградена от местни борове и камък.

От него се откриваше идеален изглед към съименника му.

Плъзгачите на хеликоптера тъкмо докоснаха земята, когато Олд Фейтфул оживя. Огромна струя пара и гореща вода полетя на шейсет метра във въздуха. Най-прочутият гейзер в долината изригваше приблизително на всеки деветдесет минути.

Пейнтър се молеше долината все още да си е на мястото за следващото представление.

Зад гейзера тъмната река Файърхол се виеше между още гейзери с шантави имена — Бийхайв, Спазмодик, Слърпър, Литъл Скуърт, Джайънтес^[1] и много други, наред с множество езерца и димящи извори.

Вратата на хеликоптера се отвори и групата на Пейнтър се озова в невероятен свят. Само че не бяха дошли да гледат забележителности.

— Смърди — отбеляза Ковалски, но Пейнтър не знаеше дали има предвид миризмата на сяра във въздуха, или ситуацията, в която се намираха. Гигантът се огледа кисело и се загърна по-плътно в шлифера си.

Кучето на Ханк тутакси изтича да маркира една лампа. Джордан помогна на професора да слезе от хеликоптера. Пейнтър се беше опитал да убеди младежа да остане във Флагстаф, но той отказа, като се аргументира доста добре.

„Ако се провалите, така или иначе умирам. Така че предпочитам да участвам“.

Но Пейнтър знаеше какво всъщност е накарало Джордан да дойде на север. Младежът се взираше в хотела. Не се възхищаваше на архитектурата, а се опитваше да зърне Каи. Пейнтър също беше неспокоен.

Съдбата на света е прекалено огромна концепция, за да можеш да я приемеш присърце и да я проумееш напълно.

Така че всичко се свежда до хората, които обичаш.

Страхът се четеше ясно по лицето на Джордан, тревогата за едно-единствено ужасено момиче сякаш стискаше гърлото му. Самият Пейнтър също се молеше да успее да види Лиза отново. Последният им разговор по телефона беше по принуда кратък предвид обстоятелствата. Приятелката му се държа мъжки, но той чу сълзите зад думите й.

— Да вървим — каза Пейнтър.

Роналд Чин вървеше с майор Ашли Райън. След тях трима войници от Националната гвардия носеха големи куфари. Райън беше посрещнал хората си от Юта на летището в Монтана, а Пейнтър бе наредил да докарат куфарите с оборудването.

Преди да тръгнат от Флагстаф, Пейнтър се беше договорил с Рафаел всеки екип да включва еднакъв брой хора. Не искаше да се стигне до мерене на мускули. Имаха работа и тя трябваше да бъде свършена с колкото се може по-малко драми.

Стигна до хотела и отвори огромните дървени врати, боядисани в яркочервено и обковани с черно желязо. Гледката вътре го остави без дъх. Сякаш влизаше в осветена от лампи пещера, направена от дървени трупи. Грамадният обем на четириетажното пространство го накара да погледне нагоре. Към покрива се изкачваха балкони и стълбища с парапети от разкривени борови трупи с обелена кора, които блестяха в златисто. В средата се издигаше огромна каменна камина, която играеше и роля на централна колона.

Пространството изглеждаше още по-грамадно, защото бе пусто. Подобно на парка, хотелът също бе евакуиран с изключение на петима служители, които бяха предпочели да останат и да пазят любимото си работно място. Напразен жест. Никой не можеше да предпази нищо от онова, което предстоеше — можеха само да се опитат да го спрат.

Рафаел и хората му се бяха настанили около няколко масички за кафе. Голяма грубо скована маса беше донесена явно от ресторанта и превърната в импровизиран компютърен център. Трескаво се разполагаха сървъри, монитори и друга електроника под надзора на изнервен мършав техник и чернокожата жена. Иззад жената надникна Каи.

— Чичо Кроу…

Джордан се затича към нея.

— Каи!

Лицето й грейна, когато видя и него. Пристъпи да го поздрави и вдигна ръка да го прегърне, но чернокожата я дръпна за китката и я спря. Чу се дрънчене на метал и Пейнтър видя, че африканката всъщност не държи Каи. Двете бяха закопчани с белезници една за друга.

Джордан също го забеляза и се закова на място.

— Какво означава това? — попита Пейнтър и пристъпи напред.

— Просто застраховка, мосю Кроу. — Рафаел се надигна от стола, като си помагаше с бастуна. Намръщи се от болка. Явно пътуването бе изтощило крехкото му тяло.

— Какво искате да кажете? Имаме уговорка.

— Точно така. Аз държа на думата си. Разбрахме се да ви върна племенницата жива и здрава веднага щом разкриете местоположението на изгубения град.

— Което и направих.

— Което не сте направили. — Рафаел обгърна с жест хотела и целия парк. — Къде е градът?

Пейнтър си даде сметка, че французинът е прав. Впери поглед в отчаяните очи на Каи. По време на размяната на реплики беше хванала ръката на Джордан. Едва сега Пейнтър видя гривната на другата й китка. На нея мигаше мъничка червена лампичка.

Рафаел забеляза накъде е насочено вниманието му.

— Уви, необходимост. Белезниците са под напрежение и създават затворена верига с гривната. Ако тя бъде прекъсната, ще се задейства малък, но мощен експлозив с достатъчно сила да откъсне ръката й, а най-вероятно и голяма част от тялото.

Каи го изгледа с ужас. Явно не беше запозната с тази допълнителна предпазна мярка.

— Реших, че така е най-добре — обясни Рафаел. — По този начин няма да се разсейвате от мисли да измъкнете племенницата си от мен. И ще можем да се съсредоточим върху онова, което трябва да се направи. Междувременно, тя е в пълна безопасност, докато не приключим.

Напрежението между двете групи бе осезаемо. Арийският телохранител на Рафаел сложи ръка върху пистолета си. До него бяха застанали петима наемници.

Намираха се в патова ситуация, а времето изтичаше.

Пейнтър беше казал, че не иска драми, а ето че допринасяше точно за такава.

Погледна окуражаващо Каи. Щеше да я измъкне от всичко това — по един или друг начин. Обърна се към Рафаел.

— Носите ли вазата с вълчата глава?

— Разбира се. — Рафе се обърна тромаво. — Берн, сложи куфарчето на масата.

Войникът се подчини, вдигна от пода един малък куфар, постави го на масичката за кафе и го отвори. Златното канопи беше поставено в черна защитна пяна. Вътре бяха и двете златни плочи, откраднати от Каи от пещерата в Юта.

Щом видя плочите, Ханк пристъпи напред, но Берн извади съда, затвори капака, отиде при голямата маса и го постави до работната станция.

Пейнтър отново бе поразен от великолепието му, от съвършено изваяната глава на вълка до прекрасно гравирания планински пейзаж. Нямаше обаче време да се възхищава на произведението на изкуството — разглеждаше го като част от пъзел.

Без да се обръща, нареди:

— Ковалски, разопаковай нещата.

Рафаел застана до Пейнтър, обгърнат от миризмата на остър одеколон, и се опря с две ръце на бастуна си.

— Наистина ли мислите, че това ще ни помогне да стесним претърсването на тези осем хиляди квадратни километра?

— Трябва — отвърна Пейнтър. — Сателитните изображения на парка не вършат работа.

По пътя насам беше използвал всичките си връзки, чак до Овалния кабинет, и с подписа на президента Гант и с одобрението на Генералния щаб вече командваше всеки сателит в орбита. Целият парк беше сканиран във всички спектри — дълбочинен радар, геомагнитни потенциали, термични градиенти… всичко, което би могло да подскаже къде може да се намира изгубеният град.

И всичко това — без резултат.

— Проблемът е, че районът е пълен с кухини, пещери, комини, магмени тръби и горещи извори — каза той. — Което и място от парка да си изберете, ще се натъкнете на някаква кухина под земята. Градът може да е навсякъде.

— А физиците? — попита Рафаел.

— Мобилизирали сме всеки специалист по субатомни частици да калибрира и определи местоположението на източника на потока неутрино. Мощта му обаче е толкова голяма, че учените са в състояние да посочат границите му единствено в радиус от триста километра.

— Което не ни върши работа — отбеляза Рафаел.

Така беше. Имаха само една надежда. И тя се намираше на масата. Пейзажът, изобразен върху вазата. Някой древен художник си беше направил труда да го нанесе най-педантично върху съда.

Картината изобразяваше сливането на два потока, течащи през гориста долина. На заден план се виждаха отвесни скали сред високи борове, които бяха изобразени така детайлно, че можеха да се видят игличките им. А в средата, между потоците, се издигаше висок конус, над който се виеше пара, подобно на активен вулкан. Около него стърчаха по-малки конуси, подобни на мравуняци.

Картината бе толкова подробна, че трябваше да изобразява реално място. Димящите геотермални образувания в центъра със сигурност показваха, че мястото най-вероятно се намира в парка. Пейнтър си представи как художникът е седял на някаква поляна и педантично е чегъртал метала, за да увековечи пейзажа. Щом мястото е било толкова важно, че да бъде нанесено върху вазата, то вероятно е било свещено за тоутсиий унстоу пуутсийв. Може би беше някакъв изглед от новото им убежище в Йелоустоун. В това беше надеждата му.

Ковалски вече беше отворил куфарите и постави частите на лазерния скенер на масата до останалата електронна апаратура.

Пейнтър погледна мършавия компютърен специалист и попита:

— Установили ли сте всички сателитни връзки и параметри?

— Да.

— Хайде сега дайте да сглобим и свържем това нещо.

— Ашанда, наглеждай работата на Т. Дж. — каза Рафаел на високата африканка. — Не бива да допускаме никакви грешки. — Дръпна Пейнтър настрана. — Да ги оставим да си правят магиите.

Макар и само с една свободна ръка и без да каже нито дума, Ашанда се зае със сглобяването на устройството и свързването му с работната станция. Каи й помагаше с кабелите — явно искаше да се занимава с нещо, макар да трепваше уплашено от всяко подръпване на белезниците.

След няколко минути на един от мониторите се отвори прозорец, готов да приема данните. На лентата отгоре пишеше LASER TECHNIQUES COMPANY, LLC. Това бе компания от Белвю, Вашингтон, която работеше с НАСА и разработваше патентовани инструменти за регистриране на ерозия, деформиране, надраскване или напукване на метални повърхности, които се използваха за проверка на двигателните дюзи на космическите совалки, военно оборудване, парни тръби на ядрени реактори и подводни съоръжения. Устройството бе в състояние да улови и най-дребните промени в метала, които лесно можеха да бъдат пропуснати от окото.

Сега на Пейнтър му трябваше тъкмо такава прецизност.

Ашанда се обърна към тях и кимна, че всичко е готово.

„Няма ли е?“ — запита се Пейнтър. В момента обаче не можеше да се занимава с това. Имаше по-важни загадки за решаване.

— Май е мой ред — каза той.

Отиде до масата и включи лазерното устройство. От окото на скенера се появи синкав холографски конус. Пейнтър го намести, докато кръстчето в средата не спря в центъра на златния пейзаж, след което започна сканирането.

Небесносини линии запълзяха нагоре-надолу по златната повърхност, попивайки всеки детайл от съда, от най-тънката струйка пара до всяка шишарка, висяща от клона на някой бор на заден план.

На монитора се появи изображение — отначало статично двуизмерно, което след привършването на сканирането бе екстраполирано в триизмерно. На екрана бавно се разгъна топографски разрез на пейзажа.

— Изумително — промълви Рафаел.

— Да видим дали ще ни помогне.

Пейнтър отиде до клавиатурата, свърза се с компютърния специалист на НАСА в Хюстън и изпрати големия файл. Екипът в Хюстън щеше да използва сателитните данни от последния час и да сравни реалния терен на Йелоустоун със сканираното изображение. Ако имаха късмет, можеше да получат съвпадение.

— Може да отнеме няколко минути — каза Пейнтър.

— Да се надяваме, че няма да са твърде много — промърмори Рафаел, загледан в златната ваза.

 

 

04:34

Ханк беше приклекнал от другата страна на масата, срещу Пейнтър и французина. Погледът му не се откъсваше от златния съд. Изпитваше едва ли не собственическо отношение към него, тъй като именно той го бе намерил в кивата на анасазите. Представи си как някой благоговеен представител на тоутсиий унстоу пуутсийв нанася изображението върху свещения предмет. Пейнтър беше прав. Картината несъмнено бе важна и можеше да им посочи местоположението на изгубения град.

Освен това имаше чувството, че в пейзажа има нещо съществено, но не можеше да каже какво точно. В изображението имаше нещо смътно познато, особено в малкия вулкан в центъра. Сякаш го беше виждал и преди, макар че за първи път стъпваше в Йелоустоун.

„Какво може да е това? Какво забравям?“

След няколко безуспешни опита да си спомни се отказа и насочи вниманието си към другата загадка върху съда.

Заразглежда надписа от другата страна, като за пореден път се запита дали не е на езика, описан в Книгата на Мормон като „реформиран египетски“. Колегата му лингвист от университета „Бригам Йънг“, който беше помогнал за идентифицирането на писмеността върху златните плочи, също имаше екстравагантно име за нея — „азбука на маговете“.

Ханк изучаваше надписа и си мислеше за човека, който го е нанесъл преди столетия. Дали тоутсиий унстоу пуутсийв са били някаква секта учени, владеещи изгубена технология, напуснала Светите земи векове преди раждането на Христос? Дали бягащите израилтяни, тези нефити, са дошли на този континент, за да запазят и защитават знанията си, някаква смес от юдейски мистицизъм и египетска наука?

„Само да можех да поговоря с някой от тях…“

Но може би един от тях в момента правеше точно това, говореше му чрез редовете на протоиврит. Ханк обаче знаеше, че ще му е нужна помощ, за да разбере посланието.

Изправи се и прекъсна Пейнтър, който разговаряше с французина. Враговете като че ли вече бяха станали колеги. Все пак Ханк забеляза напрегнатостта на Пейнтър, нервността, с която свиваше юмруци, гневното пламъче в очите му, отривистата му реч. Сигурно беше напрегнал цялата си воля, за да не откъсне главата на Рафаел. Ханк виждаше също и раната в очите му, родена от чувството за вина и болка всеки път, когато поглеждаше към Каи.

И положението ставаше по-нетърпимо от дългото чакане и напрежението.

Ханк му предложи начин да се разсее.

— Пейнтър, може ли да заснемем надписа от тази страна? Искам да го пратя на моя колега, експерта по древни езици и лингвистика. При последния ни разговор той ми каза, че май успял да разчете няколко думи, които имали връзка със съвременния иврит.

— В този момент всяка помощ е от значение. Дори една дума може да се окаже ключ към решаването на пъзела.

Ханк се дръпна назад, докато Пейнтър и французинът сканираха надписа и изпращаха изображението на университета. Блъсна се в куфара, в който се пазеше вазата.

„Хм-м…“

Неочакваният възглас на Пейнтър привлече вниманието на всички.

— Току-що получихме вести от НАСА. Имаме попадение!