Подобни думи от иначе сдържания геолог бяха повече от показателни. Чин беше пристигнал преди половин час с човек от Националната гвардия — майор Ашли Райън. Двамата бяха тръгнали от Юта за Аризона с намерение да помогнат в издирването на изчезналата група на Пейнтър и след като кацнаха във Флагстаф и научиха за спасяването им, бяха дошли при екипа в рейнджърския пост, който се беше превърнал в импровизирана ситуационна зала.

— Можеш ли да бъдеш малко по-конкретен? — попита Пейнтър и се загледа в подробната карта на Монтана и Уайоминг. Именно там според Грей се намираше изгубеният град на древните, последният дом на тоутсиий унстоу пуутсийв, мястото, където те скрили най-големите си съкровища и нагласили часовниковия механизъм да отброява оставащото време, неутрино по неутрино.

Погледът му проследи границите на националния парк.

Йелоустоун.

Първият от всички национални паркове и доайен на всички геотермални области на континента. Ако тоутсиий унстоу пуутсийв са търсели топъл и постоянен дом, в който да запазят и защитят деликатното си съкровище, това беше тяхното място с неговите десет хиляди горещи извора, двеста гейзера и безброй димящи отдушници, клокочещи езера и кални вулкани. Всъщност половината гейзери на планетата се намираха в рамките на парка.

Но пък и площта за претърсване си я биваше.

Повече от осем хиляди квадратни километра.

Пейнтър искаше да е сигурен, преди да съсредоточи всички усилия само върху това място. В един от кабинетите отзад Ханк Канош мобилизираше своите ресурси и се мъчеше да потвърди твърдението на Грей. Засега всичко си оставаше все още теория. Дори Грей призна, че преценката му е просто предположение и че има много място за грешки. Междувременно екипът на Грей щеше да търси допълнителни потвърждения от исторически ъгъл.

Докато се вършеше всичко това, Пейнтър искаше да има някаква представа какво може да се очаква. И за целта му трябваше експертното мнение на геолог.

Чин заобиколи масата и разгъна топографска карта на националния парк. На нея се виждаше планински пръстен около огромно плато, което бе истинското геотермално сърце на Йелоустоун. Димящата долина се простираше на четири хиляди квадратни километра, достатъчно голяма да побере целия Лос Анджелис — но това не беше обикновена долина. А калдера, кратерът на супервулкана, който къкреше под парка.

— Това е проблемът — каза Чин и посочи центъра на кратера, където имаше огромно езеро. — Калдерата на Йелоустоун отбелязва геологична гореща точка, където от земната мантия непрекъснато се надига разтопена скала. Тя попада в огромна магмена кухина само на седем-осем километра под повърхността. От данните от вулканичната обсерватория там знаем, че има магмени джобове и много по-близо до повърхността, в самата кора, които подхранват цялата геотермална активност в района. Поради обилните валежи топлината задвижва огромна древна хидравлична система, която може да се определи като най-големия парен двигател на планетата. Именно тази сила е причинявала големи хидротермални експлозии в долината. Самото езеро се е образувало при един от тези взривове, когато дъждовната и изворната вода са запълнили образувалия се кратер.

Пръстът на Чин спря върху езерото. Очите му се вдигнаха към Пейнтър.

— Но на по-голяма дълбочина напрежението продължава да се натрупва, тъй като разтопената скала от мантията се надига и изпълва колосалната магмена кухина.

— Докато в крайна сметка не експлодира.

— Което е ставало три пъти през последните два милиона години. Първия път в кората се е образувала дупка с размерите на Род Айланд. Последното изригване пък покрило с пепел по-голямата част от континента. Изригванията са периодични и точни, също като онези на гейзера Олд Фейтфул. Случват се веднъж на всеки шестстотин хиляди години.

— Кога е било последното? — попита Пейнтър.

— Преди шестстотин и четирийсет хиляди години. — Чин погледна многозначително Пейнтър. — Така че сме прескочили крайния срок. Въпросът не е дали, а кога ще изригне супервулканът. Неизбежно е и всички геоложки данни сочат, че моментът ще настъпи скоро.

— Какви данни?

Чин намери някакви изследвания на Геоложката служба на САЩ и сеизмични данни от вулканичната обсерватория.

— Събираме данни от хиляда деветстотин двайсет и трета. Земята в района се издига непрекъснато поради натрупваното отдолу налягане, но от две хиляди и четвърта насам темпото се е ускорило тройно. Дъното в единия край на езерото се е издигнало толкова, че водата е преляла и е потопила дървета. Други части от гората пък загиват, тъй като корените на дърветата не издържат на топлината. Горещите извори покрай туристическите пътеки започват да кипят и са причинили сериозни наранявания на туристи, поради което се е наложило някои маршрути да бъдат закрити. На други места пък се отварят нови комини, наблюдавани от въздуха, които изхвърлят пара и токсични вещества. Дори има случай на убит на място бизон.

Чин тупна документите на масата.

— Това е буре с барут, което ще гръмне всеки момент.

— А някой току-що драсна клечката — довърши Пейнтър.

Представи си мощните потоци неутрино, изтичащи някъде от парка и отброяващи времето до неизбежната експлозия, стократно по-силна от онази в Исландия.

— Какво можем да очакваме, ако не успеем да предотвратим това? — попита Пейнтър. — Какво ще се случи, ако калдерата наистина изригне?

— Катаклизъм. — Чин се загледа в докладите и таблиците. — Първо, това ще е най-силната експлозия през последните седемдесет хиляди години. Само за минута сто хиляди души ще бъдат погребани под вулканична пепел, изгорени от пирокластичните потоци или убити само от силата на експлозията. Струите магма ще полетят на височина четирийсет километра. Лавата ще е толкова много, че ако се разнесе равномерно по територията на Съединените щати, ще покрие страната с дванайсетсантиметров слой. По-голямата част от нея обаче ще залее западните щати и ще унищожи целия Северозапад. За останалата страна — и за света — истинският убиец ще бъде пепелта. Според изчисленията две трети от страната ще останат под най-малко един метър пепел, от което земята ще стане безплодна и необитаема. Най-лошото обаче е, че изхвърлената в атмосферата пепел ще скрие слънцето, температурите на цялата планета ще паднат с двайсет градуса и ще настъпи вулканична зима, която може да продължи десетки, ако не и стотици години.

Пейнтър си представи глобалния глад, хаоса и смъртта. Спомни си описанието на Грей на изригването на Лаки в Исландия малко след основаването на Америка. Незначителното в сравнение с Йелоустоун изригване бе унищожило една четвърт от населението на Земята.

Погледна пепелявото лице на Чин.

— Значи говориш за масово измиране, така ли?

— Случвало се е в миналото. Само преди седемдесет хиляди години. В Суматра изригнал супервулкан. Последвалата вулканична зима избила по-голямата част от човешката популация и я свела само до няколко хиляди двойки. Човешкият вид се е отървал на косъм от изчезване. — Погледна Пейнтър в очите. — Този път няма да изкараме такъв късмет.

00:28

Седнал в кабинета отзад, Ханк слушаше страшното описание на Чин.

Ръцете му бяха върху клавиатурата на компютъра, но очите му не виждаха. Представи си как цялата цивилизация се заличава. Спомни си апокалиптичното пророчество на старейшината на юта за пещерата в планините: как Великият дух ще се надигне и ще унищожи света, ако някой се осмели да наруши покоя му.

И ето че сега това пророчеството се сбъдваше.

Някаква сянка падна върху дългите му артритни пръсти. Топла, незасегната от годините ръка стисна неговата.

— Всичко е наред, професоре — каза Джордан. Младежът седеше до него и подреждаше разпечатаните страници. — Възможно е Йелоустоун изобщо да не е правилното място.

— Точно там е.

Ханк не можеше да се отърси от отчаянието си, което се подсилваше още повече от спомените за Маги и всички други, които бяха загинали.

Изведнъж изпита негодувание от младостта на Джордан, от непоколебимия му оптимизъм и вярата в собственото му безсмъртие. Погледна го… но видя нещо съвсем друго. Черните очи, насиненото лице, страхът, личащ във всеки мускул… Надеждата на Джордан не се дължеше на липсата на зрялост. А просто си беше част от него.

Ханк треперливо пое дъх и отново спусна покривалото върху мъртвите. Той все още беше жив. Както и този решителен младеж. Под масата се чу тупкане на опашка.

„Ти също, Кауч“.

Ханк отвърна на жеста на Джордан и стисна за момент ръката му, преди отново да насочи вниманието си към ситуацията. Все още не беше променил мнението си относно последния дом на тоутсиий унстоу пуутсийв. Колегата на Пейнтър на изток беше разчел правилно картата.

Или поне Ханк смяташе така.

— Какво открихте? — попита Джордан.

— Четях индианските предания за Йелоустоун и се опитвах да открия в митовете и легендите нещо, което да подкрепя хипотезата за изгубен град в долината. Доста обезсърчителна работа. Коренните американци живеят в района вече над десет хиляди години. Шайени, кайова, шошони, чернокраки, а по-късно и кроу. Всички тези племена обаче говорят съвсем малко за уникалната долина. Мълчанието направо крещи и няма как да не събуди подозрение.

— Може би не са знаели за нея.

— Не, имали са имена за долината. Кроу я наричали „горящата земя“ или „земята на изпаренията“. Чернокраките я описват като „многото пушеци“. За плоскоглавите била „пушек от земята“. Какво по-точно от това? Племената определено са знаели за Йелоустоун.

— В такъв случай може да не са говорели, защото са се страхували от тази земя.

— Това е общоприетото заключение. Индианците вярвали, че съскането и ревът на гейзерите са гласове на зли духове. Поверието все още битува в някои кръгове, но е пълна глупост. Последните антропологични изследвания показват, че случаят не е такъв. Древните индианци не изпитвали страх от димящата земя. Тъкмо напротив, измислената история се повтаряла и преповтаряла най-вече от първите бели заселници, може би за да изкарат съседите си абсолютни диваци с малко мозък… или пък да оправдаят заграбването на земите, тъй като индианците се страхували да ги ползват.

— Тогава каква е истинската история?

Ханк посочи екрана.

— Истината е озадачавала учените отдавна. Ето какво пише историкът Хайрам Читъндън през хиляда осемстотин деветдесет и пета: „Неоспорим факт е, че за Националния парк Йелоустоун няма никаква информация, взета от индианците… Тяхното пълно мълчание относно него е колкото загадъчно, толкова и забележително“.

— Не ми прилича да са се страхували — отбеляза Джордан. — По-скоро са криели нещо.

Ханк докосна носа си — „право в десетката, момчето ми“ — и посочи екрана.

— Виж това. Намерих откъса в една наскоро излязла книга. Това е извадка от стар дневник на един от първите заселници, Джон Хамилкар Холистър. Не успях да открия нищо подобно другаде, но е повече от показателно за това мълчание на индианците.

Джордан се наведе към екрана.

Ханк също зачете заедно с него.

Има съвсем малко индиански легенди за тази нарочно непозната земя. От тях аз открих само една, според която на никой бял не трябва да се казва за този пъкъл, за да не навлезе той в района и да сключи съюз с дяволите, и с тяхна помощ да унищожи всички индианци.

Поразеният Джордан ахна.

— Значи наистина са криели нещо!

— Нещо, което прадедите ни не са искали да попада в неподходящи ръце от страх, че ще бъде използвано срещу тях.

— Онзи изгубен град трябва да е там.

„Но къде?“

Ханк се опита да се отърси от парализиращото отчаяние. Щеше да следва примера на Джордан. Нямаше да изгуби надежда. Забеляза, че младежът се взира през прозореца към светлините на Флагстаф в далечината. Но Ханк знаеше, че мислено е много по-далеч и го измъчва тревога, нямаща нищо общо с вулкани и изгубени градове.

Този път той се пресегна и стисна окуражително ръката на младежа.

— Ще я върнем.

01:38

Солт Лейк Сити, Юта

Беше минал почти час, откакто Каи разговаря с чичо си Кроу. Сега седеше на един стол в трапезарията. Ръцете й не бяха вързани, но нямаше какво да прави освен да дъвче нокътя на палеца си.

В апартамента кипеше оживена дейност. Командоси сменяха бойните си екипи с цивилни дрехи, които подхождаха зле на такива яки наемници. Събираха багаж и екипировка, разглобяваха оръжия. Готвеха се да потеглят.

Дори компютърното оборудване беше прибрано в специално пригоден висок куфар на колела. От него излизаха кабели, виещи се до изкормения телефон на Джордан.

Рафаел крачеше около куфара в очакване на обаждането на чичо й.

Каи пъхна ръце между коленете си, изпълнена с безпокойство, балансираща на ръба на ужаса.

Преди обаждането на Пейнтър я бяха затворили в една от спалните на апартамента и тя бе убедена, че чичо й е мъртъв. Беше сигурна, че ще я убият. Не й пукаше. Чувстваше се абсолютно пуста отвътре и просто беше седнала на леглото. Страхът още си беше тук, навит като змия около основата на гръбнака й, но изобщо не можеше да се сравнява с опустошението вътре в нея. Беше видяла твърде много кръв, твърде много смърт. Собственият й живот нямаше особен смисъл. Помисли си дали да не счупи огледалото в банята и да си разреже вените, за да си възвърне поне толкова контрол върху самата себе си.

Но дори това й се струваше прекалено тежка борба.

Просто нямаше сила за нея.

После дойде обаждането. Чичо й беше жив, професорът и Джордан също, дори и онзи ходещ гардероб Ковалски. Беше видяла снимката им на екрана на компютъра на Рафаел, някакъв кадър от новинарско съобщение за спасяването на групата.

След обаждането пустотата се запълни с ликуване, което осветяваше с топла светлина тъмните местенца в нея. Последните думи на чичо й още звучаха в главата й.

„Ще дойда да те прибера. Обещавам“.

Той нямаше да я изостави — и тя му вярваше, и именно това сега разпалваше задушаващия ужас. Изведнъж отново й се прииска да живее и заради това желание отново имаше какво да изгуби.

Но от това нямаше спасение.

Погледна към единствената си компания на масата — мускулестата чернокожа Ашанда. Отначало Каи бе изпитала ужас от нея, но пък тогава тя нажежаваше железа в огъня и измъчваше хора по заповед на Рафаел. С времето обаче страхът й се превърна в неудобство, примесено с любопитство.

Коя беше тази жена?

Различаваше се от останалите и явно не беше войник, макар да се биеше за Рафаел. Каи си я представи как се появява от сенките в онази пълна с кал пещера, как тича с пъргавина и скорост, които сякаш не отговаряха на размерите й. Беше я видяла и да работи на компютъра — черните й пръсти летяха над клавиатурата, докато Каи разговаряше с Пейнтър. Но тя определено беше нещо повече от техническо лице.

На ярката светлина Каи забеляза смътни белези, които образуваха редици от мънички точици по ръцете й, почти като на кожата на крокодил. Имаше ги и по лицето й, дори повече: образуваха шарки, които подчертаваха тъмните й очи и продължаваха като криле от двете страни. Косата й беше сплетена на стегнати черни плитки, започващи от темето и спускащи се към челото и раменете.

Каи гледаше как жената се взира в Рафаел. Досега бе виждала само пустота в очите й, но вече не беше така. Дълбоко в тези черни огледала се таеше тъга. Ашанда седеше толкова неподвижно, че сякаш се страхуваше да не я видят, но в същото време искаше нещо повече. В погледа й имаше също и преданост, както и умора. Седеше като куче, очакващо докосване от господаря си и знаещо, че това ще е единственото, което ще получи.

Унесът й беше прекъснат от позвъняването на телефон.

Каи рязко се обърна.

„Най-сетне“.

01:44

Рафаел оцени по достойнство точността. Директорът на Сигма се беше обадил в минутата, в която беше обещал. Слиса го предложението му, което отново бе крайно неочаквано.

— Примирие? — повтори Рафе. — Между нас? И каква полза имам от това?

Гласът на Пейнтър си остана напрегнат.

— Както обещах, ще ви кажа къде се намира Четиринайсетата колония. Но това няма да ви е от полза. Намиращото се там ще експлодира след около четири часа и половина.

— В такъв случай, мосю Кроу, ако искате племенницата ви да остане жива, по-добре да направим размяната колкото се може по-бързо.

— Чуйте ме, Рафаел. Ще ви кажа сега. Четиринайсетата колония е скрита някъде в националния парк Йелоустоун. Не се съмнявам, че намирате подобно местоположение за напълно логично, нали?

Рафе се мъчеше да проумее драстичния обрат на нещата.

„Уловка ли е това? И с каква цел?“

Пейнтър продължи все така бързо:

— Дайте ми имейл адрес. Ще ви изпратя всички данни. Само след няколко часа депозитът ще достигне критична точка и ще предизвика взрив, стократно по-мощен от онзи в Исландия. Но вие знаете, че това не е истинската опасност. Експлозията ще освободи огромно количество наноботи. Те ще започнат да разграждат всяка материя и ще се разпространяват все повече и повече. Наногнездото ще прояде земната кора, докато не достигне до магмената кухина под Йелоустоун, а това ще задейства супервулкана, скрит под парка. Катаклизмът ще бъде сравним с удар на астероид с диаметър километър и половина. Това означава край за повечето живи организми на планетата и със сигурност край на човечеството.

Рафе откри, че му е трудно да диша. „Възможно ли е да казва истината?“

— Съмнявам се, че подобно унищожение ще свърши работа дори на вас — продължи Пейнтър. — Или пък на онези, с които работите. Така че трябва или да работим заедно и да споделим информацията си, за да не позволим това да се случи, или ще настъпи краят на всичко.

— Ще… ще ми трябва време да помисля. — Подразни се, когато се чу да заеква.

— Не се бавете много — предупреди го Пейнтър. — Ще ви изпратя всичките ни данни, каквото пожелаете. Но Йелоустоун заема площ над осем хиляди квадратни километра и това е сериозно предизвикателство. Тепърва трябва да открием точното местоположение на изгубения град, а часовникът продължава да тиктака.

Рафе погледна своя часовник. Ако директорът казваше истината, до шест и петнайсет сутринта трябваше да открият изгубения град и да неутрализират онова, което беше скрито в него.

— Изпратете ми всичко, което имате — каза Рафе и му даде имейл адрес.

— Имате ми телефонния номер — каза Пейнтър и прекъсна връзката.

Рафаел остави телефона, сведе глава и се замисли. „Вярвам ли ви, мосю Кроу? Възможно ли е да казвате истината?“

Вдигна глава, колкото да погледне към Каи Куочийтс.

Директорът изобщо не беше попитал за племенницата си. Ако не друго, това определено показваше, че е честен. Какъв беше смисълът да преговаря за един живот, след като цялото човечество бе изложено на смъртна опасност?

Телефонът иззвъня, отново и го стресна. Не, не беше апаратът в ръката му, свързан към криптиращия софтуер. Рафе се обърна към бюфета в трапезарията, където беше оставил лаптопа си. Личният му телефон до него вибрираше, после отново иззвъня.

Като се подпираше тежко на бастуна си, Рафе отиде до бюфета и го взе. Използваше личния си телефон единствено за пряка връзка с фамилията и с някои от сътрудниците си в изследователските комплекси във Френските Алпи. Номерът обаче беше скрит. Това беше нелепо. Телефонът му не приемаше обаждания от скрити номера.

Раздразнен, Рафе приближи устройството до ухото си.

— Кой се обажда?

Произношението беше американско, меко, безлично, може би с намек за южняшки акцент, но твърде слаб, за да може да се каже нещо повече от това. Мъжът му каза името си.

Бастунът на Рафе се изплъзна от ръката му и изтрака на мраморния под. Той се пресегна към бюфета, за да се задържи. Ашанда се надигна, готова да му се притече на помощ. Рафе строго поклати глава към нея.

Обаждащият се говореше спокойно, отчетливо, без заплаха, а само с увереност.

— Научихме новината. Ще си сътрудничите изцяло със Сигма. Това, което предстои, трябва да бъде спряно на всяка цена. Имаме пълна увереност в способностите ви.

— Merci — задъхано каза той и трепна, когато откри, че неволно е преминал на френски.

— След като постигнете целта си, всеки извън групата, който разполага с информация за това какво сте открили, трябва да бъде унищожен. Но ви предупреждавам. Директор Кроу е бил подценяван в миналото.

Погледът на Рафе се стрелна към Каи.

— Може би имам начин да неутрализирам тази заплаха, но въпреки това ще внимавам много.

— С вашите чупливи кости не се съмнявам, че сте овладели това качество до съвършенство.

Макар думите да можеха да се приемат като обида, леко развеселеният тон — дори в тази тежка ситуация — ясно показваше, че са казани с най-добро намерение.

— Adieu — все така приветливо каза мъжът на френски. — Трябва да се погрижа за някои неща тук на изток.

Връзката прекъсна.

Рафе веднага нареди на Т. Дж., който прибираше останалата електроника:

— Свържи ме с Пейнтър Кроу. — Обърна се към Берн. — Хората да са готови за тръгване след петнайсет минути.

— Къде отиваме? — попита Берн. Не беше любопитство, просто искаше да знае как най-добре да подготви екипа си.

— Към Йелоустоун.

— Връзката е установена, сър — обади се Т. Дж.

Рафе взе телефона, готов да сключи сделката.

Не можеше да не се подчини. Величието на момента го сгря и втвърди ако не костите, то поне решимостта му. Той беше първият от фамилията, разговарял с представител на Истинската кръвна линия.

Към следващата част или към съдържанието

Джеймс Ролинс Дяволската колония (35)

Метаданни

Данни

Дяволската колония

Информация

История

Сваляне / Връзки

33.

Джеймс Ролинс
Дяволската колония (35)