Джеймс Ролинс
Дяволската колония (34)

32.

1 юни, 02:50

Нашвил, Тенеси

Грей се наведе към прозореца на пещта. Жегата лъхна в лицето му. Златната плоча лежеше върху керамична скара, леко наклонена под ъгъл, и се виждаше Държавният печат с четиринайсетте стрели.

Редици сини пламъци танцуваха по дъното на пещта и бавно повишаваха температурата. Над вратата показанията на цифровия термометър плавно се повишаваха, вече преминаваха шестстотин градуса по Целзий.

— Още малко — каза златарят.

Беше руснак, петдесетинагодишен, с прошарена коса. Беше висок не повече от метър и шейсет и пет, но имаше телосложението на полузащитник плюс малко шкембенце, увиснало над колана му. Почеса златната верижка, скрита под тениската му. Работилницата му се намираше насред джунглата на промишления комплекс. Купуваше старо злато срещу пари в брой, но също така претопяваше пръстени, монети, огърлици и други бижута в кюлчета.

Освен това имаше проблем с данъчните. Кат го беше притиснала да сътрудничи и го бе заплашила със затвор, за да си мълчи за среднощното начинание.

Човекът явно беше изнервен и се потеше.

— Златото се топи на температура около хиляда градуса — каза руснакът. — Вижте как металът вече свети.

Повърхността на плочата в камерата вече сияеше като слънце. Пред очите на Грей върху Държавния печат, при едното крило на орела, се появи бляскава златна капчица, стече се по наклона и капна в керамичната тава под скарата. Не след дълго още капчици започнаха да се стичат на струйки, бавно заличавайки печата. Резките, ясно очертани ръбове на плочата омекнаха и се стопиха в река от злато.

— Това би трябвало да е достатъчно — каза Грей. — Поддържайте тази температура.

Не искаше да рискува да повреди картата, ако наистина беше скрита отдолу. По-гъстото нанозлато имаше по-висока точка на топене, но това не означаваше, че няма да се размекне, ако се нагорещи твърде много. Не биваше да заличат нито един детайл от изображението.

След като температурата бе нагласена, Грей посочи вратата и каза:

— Сега ще трябва да излезете. Идете при партньора ми отвън.

Златарят изобщо не се поколеба. Кимна, обърна се и бързо закрачи към изхода. Монк стоеше отвън и наблюдаваше улицата. Точно сега не им трябваше още една засада.

Грей го изчака да излезе и отново насочи вниманието си към пещта. Разтопеното злато се беше превърнало в течна слънчева светлина.

— Виж горния край — каза Сейчан, която стоеше до него, и сграбчи китката му.

— Виждам.

По ръба на плочата се появи тъмна неравна бразда, подобна на сянка на фона на разтопеното злато. През следващите няколко минути изтече още сияещ метал, разкривайки нови части от скритото изображение. Долният метал също беше загрят, но не така много и изглеждаше червеникав в сравнение с яркото злато.

— Картата — прошепна Сейчан.

И последното останало злато изтичаше по червеникавата повърхност и разкриваше още една дълго пазена тайна.

Скритата карта не беше плоско изображение.

— Това е релефна топографска карта — промълви Грей, омагьосан от майсторското й изпълнение.

Появиха се малки планини, прорязани от дълбоки речни долини и равни участъци, отбелязващи езера. Разтопеното злато разкри слабо сияещ модел на горната половина на Северна Америка.

Една от последните капчици се плъзна подобно на кораб по голяма речна долина, която разделяше континента на две.

„Това трябва да е Мисисипи“.

Продължи да разпознава останалите характерни места — веригата вдлъбнатини, бележещи Големите езера, мъничка пукнатина, която можеше да е единствено Големият каньон, издигащия се хребет на Апалачите. Дори бреговите линии изглеждаха невероятно точни. После на североизток от континента, насред океана, се появи серия островърхи острови около по-голяма суша.

„Исландия“.

Не след дълго върху керамичната скара остана само картата. Краищата й бяха леко извити по ъглите. През средата минаваше фина права пукнатина, но двете половини си пасваха съвършено. Грей си представи картата, полепнала плътно по вътрешната част на черепа на мастодонта. Хората на Джеферсън явно бяха изгорили древната кост, за да запазят изображението.

— Това надпис ли е? — попита Сейчан.

— Къде?

— Ето тук. — И посочи.

Грей се наведе по-близо до прозореца и горещината пак опари лицето му. Сейчан имаше по-остро зрение от неговото. Наистина, по краищата на картата западно от континента минаваха едва забележими редове, подобно на бележките на картограф.

Разгледа ги с присвити очи.

— Прилича на същата писменост като онази в дневника на Фортескю, копирана от една от плочите… намери хартия и нещо за писане. Твоите очи са по-добри. Искам да копираш всичко това.

Сейчан се подчини без възражения. Знаеше пред какво предизвикателство е изправен Грей и се радваше, че може да помогне по някакъв начин.

Грей насочи вниманието си към миниатюрното изображение на Исландия. Южно от основния остров имаше мънички върхове, бележещи архипелага Вестман. Върху един от островите дълбоко в метала беше инкрустиран мъничък тъмен кристал, може би черен диамант, който блещукаше от танцуващите пламъци в пещта.

„Остров Елирей“.

Насочи вниманието си на запад, към друг диамант на фона на червеникавия метал. Той бе много по-голям от онзи в Исландия и може би показваше относителните размери на депозита. Това отново му напомни за опасността, къкреща там.

Намръщи се и се опита да се ориентира. Без граници на щати и имена на градове му беше трудно да прецени с точност къде е поставен знакът; ясно беше, че се намира някъде в Скалистите планини, доста на север, но все пак в границите на бъдещите Съединени щати.

При тази липса на ориентири нищо чудно, че Фортескю бе заминал най-напред за Исландия.

Сейчан се върна с лист и химикалка и започна да копира написаното по края на картата.

Докато тя работеше, Грей проследи гръбнака на Скалистите планини на юг и откри онова, което търсеше — съвсем мъничък кристал, който лесно можеше да бъде пропуснат, освен ако не го търсиш специално.

„Това трябва да е пещерата в Юта“.

В сравнение с диаманта на север този беше нищожен. Всъщност бе толкова миниатюрен, че Дейвис и Фортескю или не го бяха забелязали, или изобщо не бяха сметнали за необходимо да го споменават. Грей местеше поглед от единия кристал към другия и обратно с растяща увереност, че разликата в размерите отразява относителната важност на различните обекти — а също и опасността.

Погледна си часовника. Беше съвсем наясно, че времето изтича.

Сейчан приключи и посочи с химикалката най-големия диамант.

— Да имаш представа къде се намира това?

— Мисля, че ще получа — каза той, докато сглобяваше парчетата от пъзела в главата си. Картината изглеждаше съвсем основателна и го изпълваше с ужас. Трябваше му обаче доказателство, преди да сподели теорията си. — Трябва ми карта на западната част на Съединените щати.

Сейчан посочи пещта.

— Междувременно, какво ще правим с тази?

И Грей й показа — завъртя цифровия термостат на пещта. И продължи да го върти, като гледаше как температурата се покачва до над три хиляди градуса по Целзий, три пъти повече от температурата на топене на обикновеното злато. Сините пламъци подскочиха по-високо и затанцуваха с нова сила.

Сейчан го зяпна.

— Не можем да рискуваме картата да попадне в ръцете на Уолдорф — обясни той.

— Значи смяташ да я унищожиш?

— Ще опитам. Металът на картата е по-плътен, така че няма да се разтопи при температурата, необходима за обикновеното злато. Но дори и този материал трябва да има точка на топене.

За да е сигурен, че това ще се случи, Грей продължи да върти термостата, докато на екрана вместо градуси се изписаха три букви — МАХ.

Надяваше се, че това ще свърши работа.

Гледаха как температурата в пещта се покачва все повече и повече. Скоро горещината ги прогони няколко стъпки назад. Картата в камерата засия ослепително като миниатюрно слънце.

„Може и да не се разтопи… дори и при такава температура“.

След още минута Грей трябваше да заслони очите си от яркото сияние.

— Усещаш ли? — попита Сейчан.

— Какво?

И в същия миг го усети.

Сърбеж по кожата, едва доловима вибрация, сякаш всички молекули в помещението се възбуждаха. Секунда по-късно тежката пещ започна да се тресе на бетонния под.

Грей сграбчи Сейчан за лакътя и я бутна към вратата.

— Бягай!

Побягна след нея. Представи си гъсто наредените атоми на нанозлатото, притиснати ужасно един в друг, уловили огромно количество потенциална енергия, подобно на разтегнат ластик.

Хвърли поглед през рамо. Ако ластикът внезапно се среже, ако цялата потенциална енергия се освободи наведнъж от нагряването на метала…

Той нямаше да се разтопи.

А щеше да…

Експлозията го запрати в Сейчан и двамата излетяха през вратата. Около тях заваля пръснато стъкло и направено на трески дърво. Обгорената врата на пещта профуча покрай тях и разби предното стъкло на шевролета на собственика, паркиран пред работилницата.

Грей скочи на крака, хвана Сейчан през кръста и я вдигна. Газовите бутилки в работилницата… Следващата експлозия отново ги събори на земята, последвана от гореща вълна. Огромна огнена топка пръсна оцелелите прозорци на сградата и се понесе високо в небето.

Двамата отново се изправиха, олюляваха се като пияни.

Монк ги беше зяпнал от паркинга срещу работилницата. Стоеше до потресения руснак и откраднатия бял ван. Докато Грей и Сейчан тичаха към тях, златарят падна на колене и извика страдалчески:

— Какво направихте с работилницата ми?

— Ще ви обезщетим — каза Грей, докато му правеше знак да се дръпне, за да се качат в колата. — Стига да мълчите.

Скочиха в колата.

— Дръжте се — предупреди Монк и натисна газта до дупка.

Грей разбираше тази нужда от скорост. И тримата я разбираха. Трябваше да изчезнат от района, преди да пристигнат екипите за спешна помощ.

Грей погледна назад към горящия комплекс. Пламъците бушуваха, пушекът се издигаше високо в нощното небе подобно на сигнална ракета. Изстиналата им следа изведнъж отново беше станала гореща. Не можеше да се довери на руснака, че ще си държи езика зад зъбите. Вестта щеше да се разпространи и най-вероятно щеше да стигне до Уолдорф.

— Какво стана? — попита Монк.

Грей му разказа.

— Е, поне си намерил картата — отбеляза Монк. — А как стои въпросът с Четиринайсетата колония? Знаеш ли къде се намира?

Грей кимна. Главата му още кънтеше.

— Имам идея.

— Къде?

— На възможно най-лошото място.