Джеймс Ролинс
Дяволската колония (32)

30.

1 юни, 02:08

Нашвил, Тенеси

— Още ви преследват. — Гласът на Кат звучеше тенекиено по евтиния телефон. — И ще продължат цялата нощ.

Грей седеше на мястото до шофьора в невзрачния бял форд — колкото по-невзрачен, толкова по-добре, ако се вярваше на Кат. Бяха зарязали мощния понтиак на един паркинг сред гора до Боулинг Грийн и бяха отмъкнали форда от автокъща за коли втора употреба. Никой нямаше да забележи изчезването му най-малко до сутринта.

Въпреки това не спираха да се движат — знаеха, че мрежата за залавянето на избягалите от Форт Нокс терористи ще става все по-широка. Засега бяха преди нея, пътуваха по второстепенни пътища, избягваха магистралите и продължаваха на юг, докато не стигнаха Нашвил.

— Всички ви търсят — продължи Кат. — ФБР, военното разузнаване, полицията. Тук във Вашингтон е пълна лудница, особено като се има предвид, че всичко се случва посред нощ. След споменаването на думата „терорист“ всички са вдигнати по тревога.

Монк бавно караше през промишлената зона в покрайнините на Нашвил. Грей погледна към задната седалка. Сейчан седеше със скръстени на гърдите ръце и се взираше в тъмните редици складове, супермаркети и работилници. Поради престъпленията й в миналото не беше официално член на Сигма. И никога нямаше да бъде. Вербуването й като шпионин беше известно само на шепа доверени хора в организацията. За останалия свят на тайните служби тя си оставаше издирван терорист и наемен убиец.

— Как изобщо се стигна до вдигането на тревога във Форт Нокс? — попита Грей. — Всичките ни документи бяха безупречни. Какво ги е предупредило? В хранилището бяхме сканирани и фотографирани. Да не би снимката на Сейчан да е била засечена в някоя база данни?

— Още работя по въпроса. Знам обаче, че предупреждението не е тръгнало от Форт Нокс. От външен източник е, но не мога да го проследя. Поне засега. Още е твърде рано. В момента всички си покриват задниците. Предполагам, че в цял Вашингтон в момента се унищожават файлове.

— Значи са ни скроили номер. Било си е засада от самото начало. — Можеше да се сети кой е дирижирал всичко това. Представи си началника във Форт Нокс. — Някакви новини за Уолдорф?

Беше разговарял с Кат час след като купи предплатения телефон. Разговорът бе кратък, тъй като тя се опитваше да потуши безброй пожари едновременно и в същото време вдигаше димна завеса, за да запази участието на Сигма в тайна и да насочва различните служби по лъжливи следи, за да не ги пипнат.

— Не — каза тя. — Пуснах множество допитвания, но Уолдорф изчезнал малко след вдигането на тревогата в базата. Най-вероятно ви преследва толкова отчаяно, колкото и всички останали.

— Защо мислиш така?

— Това е една от причините да ви се обадя. За да ви предупредя. Самолетът, с който пътувахте от Вашингтон, беше взривен във въздуха преди петнайсетина минути, малко след отлитането от Луисвил. Експлозията откъснала опашката. Предполага се, че бомбата е била свързана с алтиметъра. Самолетът е достигнал определена височина и механизмът се е задействал.

Грей си спомни младия пилот и горещият въглен на гнева пламна в стомаха му.

— Уолдорф се опитва да ни унищожи. Но би трябвало да знае, че не сме били в самолета.

Стисна юмрук на коляното си, когато си даде сметка какво означава това. Взривяването бе акт на чисто отмъщение, гневно избухване след като плановете на Уолдорф се бяха провалили.

— Реших, че трябва да знаете — предупреди го Кат. — Това е още една причина да не спирате.

— Разбрано. — Чу я да въздиша и се досети, че това не е всичко. — Какво?

— Отново се чух с доктор Джанис Купър.

Трябваха му няколко секунди, за да се сети за кого става дума.

— Аха, онази с японския физик. И какво?

— Двамата са все още под охрана, но той продължава да се консултира с другите лаборатории. По наша молба проучи силния поток неутрино от запад.

— Определил ли е местоположението?

— Не, но успя да екстраполира силата на предстоящата експлозия. Твърди, че вероятно ще е над сто пъти по-голяма от онази в Исландия.

Грей си представи разпадащия се сред пламъци остров Елирей.

„Сто пъти по-силно от онова?!“

Размерите на пораженията бяха невъобразими.

— Което ме води до реалната причина, поради която се обаждам — продължи Кат. — Японският физик направи груба преценка кога ще настъпи експлозията. По същия начин, по който го направи с Исландия.

— Кога? — Коремните мускули на Грей се свиха, сякаш очакваха удар.

— След около пет часа.

Заля го отчаяние. Какво можеха да направят за пет часа? Дори да не ги преследваха, щеше да им е трудно дори да долетят до Западния бряг навреме, за да направят каквото и да било. Но Сигма вече имаше други агенти там.

— Някакви вести от директор Кроу?

Гласът й стана напрегнат.

— Не. Влязъл е в пещерна система под някакви руини, но местните рейнджъри съобщават за експлозия, която затрупала голяма част от нея. Лиза наблюдава екипите, които претърсват пустинята на мястото, където е бил видян за последно. Съсипана е. Засега няма следа от него. Разговарях и с Роналд Чин поне десет пъти. Той също няма вест от Пейнтър.

Грей се надяваше директорът да е добре, но все пак им трябваше някой на запад, който да се заеме с предстоящата беда.

— Каза ли на Чин за геологичната бомба, която тиктака там?

— Казах му, но какво можем да направим, без да знаем мястото? Затова трябва да намериш начин да се добереш до онази индианска карта върху плочата. Ако има някаква следа къде е скрито нестабилното нановещество, трябва да я научим бързо.

— Ще направя каквото мога, но ще ми трябва леярна, за да загрея плочата. Може да успея да разтопя обикновеното злато и да разкрия картата.

— Очаквах го.

„Разбира се, че си го очаквала“.

— Разполагам с името на малка златарска работилница недалеч от вас. Ще ти дам адреса. Собственикът ще ви чака там след петнайсет минути.

Адресът се оказа само на няколко преки, в същия промишлен район. Кат определено я биваше да се погрижи за всяка променлива.

Но имаше и още една променлива.

— Мога ли да чуя Монк? — строго попита тя.

— Момент. — Грей подаде телефона на приятеля си. — Май си загазил.

Монк задържа волана с чукана си и взе телефона. Захвана го между рамото и брадичката си и отново пое кормилото.

— Здрасти, миличка.

Гласът на Кат се долавяше от телефона, но беше твърде тих, за да се различат думите.

— Не, не съм изгубил пак ръка — каза Монк и пръстите му се стегнаха около волана. — Изгубих само протезата. Разликата е съществена, скъпа.

Грей си представи как Кат гълчи мъжа си по сценария, който се играе от векове между съпруги и съпрузи — онази вечна смесица от ядове и любов.

На лицето на Монк бавно плъзна усмивка. Шепнеше думи, които бяха най-обикновени, но всъщност пропити с любов като лириката на всяка добра песен.

— Аха… добре… да, ясно…

За да ги остави насаме, Грей се обърна към тъмните улици, но погледът му се спря върху огледалото. Сейчан се взираше в тила на Монк. Лицето й бе разнежено и унесено. Не подозираше, че някой я наблюдава.

Но си оставаше ловец — усети го и погледът й се стрелна към огледалото. Лицето й моментално се стегна и тя се извърна.

Гласът на Монк внезапно стана рязък.

— Какво?! Току-що ли?

Грей моментално застана нащрек.

Монк вдигна брадичка.

— Кат току-що получи вести. Открили са Пейнтър. В момента Лиза говори с него.