Джеймс Ролинс
Дяволската колония (25)

23.

31 май, 10:12

Флагстаф, Аризона

— Би трябвало да е наблизо — каза Ханк Канош от задната седалка.

Потънал в мисли, Пейнтър гледаше през прозореца сменящите се пейзажи на високата пустиня. Обедното слънце оцветяваше всичко в нюанси на аленото и златното, нарушавани тук-там от по-тъмни петна пелин и бодливи дървета юка.

Ковалски шофираше по шосе 89. Бяха пристигнали само преди петнайсет минути с частен самолет от летището в Прайс, Юта, и сега продължаваха на североизток от Флагстаф. Целта им, кратерът Сънсет, се намираше на четирийсет минути път от града.

— Търсим Огнен път петстотин четирийсет и пет — каза Ханк. Кучето на професора се бе настанило на другия край на задната седалка и бе залепило нос за стъклото, след като видя един заек да се отдалечава с подскоци от пътя. — Това е шейсеткилометрово отклонение от главния път, което минава през парка и няколко стари пуебло. Нанси Цо ще ни чака в центъра за посетители при входа.

Нанси Цо беше от племето навахо, но също така и рейнджър от националния парк. Ханк вече беше провел няколко дискретни разговора с познати и бе открил кой познава най-добре района. По време на полета Пейнтър също беше прочел каквото може за парка. Всички го бяха направили. Кат беше изпращала купища допълнителна информация от Вашингтон, но Пейнтър предпочиташе да се запознае с положението лично. Планът бе да разпитат Нанси и да видят какво могат да научат от нея.

Въпреки всичко на Пейнтър му бе трудно да се съсредоточи. Беше научил от Кат за събитията в Исландия, бе изслушал разпространените новини за изригването. Целият архипелаг южно от Исландия димеше и се тресеше. Освен на острова се бяха задействали и два подводни вулкана, които изхвърляха лава по морското дъно и го издигаха все повече.

Към Европа се беше понесъл гигантски вулканичен облак. Летищата вече затваряха. Грей беше успял да изпревари тези събития и в момента летеше обратно за Вашингтон с награда — стар дневник, принадлежал на френския учен Аршар Фортескю.

Но дали той щеше да хвърли някаква светлина върху положението?

— Ето я отбивката — каза Ханк, наведе се през седалката и посочи.

— Виждам — кисело отвърна Ковалски. — Не съм сляп.

Ханк се облегна на мястото си. Всички бяха станали раздразнителни от недоспиване. В пълно мълчание отбиха от шосето и продължиха по двулентовия път.

Нямаше начин да сбъркат целта си. Високият триста метра конус се издигаше над островите от борове и трепетлика. Възвишението бе най-младият и най-малко ерозиралият кратер във вулканичното поле на Сан Франциско. Оттук започваха над шестстотин вулкана с различни форми и размери. Повечето бяха изстинали, но под тази част на Колорадското плато магмата продължаваше да къкри близо до повърхността.

Пейнтър се замисли за земетресенията и магмените бомби, тормозили района преди хилядолетия. Представи си пороя пламтящи въглени и облаците горяща пепел, предизвикващи пожарища и превръщащи дните в нощи. Полето от пепел покриваше площ от две хиляди квадратни километра.

С приближаването вече можеха да различат характерната особеност на вулканичното възвишение, на която то дължеше името си. През деня короната под кратера сияеше в яркочервено, изпъстрено от ивици и петна в ярки жълти, лилави и изумрудени тонове, сякаш кратерът винаги е осветен от залязващото слънце. Пейнтър обаче беше прочел достатъчно и знаеше, че в този ефект няма нищо магическо. Оцветяването се дължеше на изхвърлянето на оксидирано желязо и сярна шлака, уталожили се в горната част на конуса при последното изригване.

От задната седалка Ханк предложи едно не толкова научно обяснение.

— Чел съм легендите на хопи за това място. Планината е свещена за индианците от района. Те вярват, че тук разгневените богове унищожили някакви зли хора с огън и разтопени скали.

— Не звучи като легенда — каза Пейнтър. — А доста прилича на историята, разказана от дядото на Джордан, а и за самата история на това място. Вулканът е изригнал през хиляда шейсет и четвърта година, горе-долу по времето на изчезването на анасазите.

— Така е. Но най-интересното е, че в същата легенда се предупреждава, че унищожените още са тук, останали като духове пазители на това място. Което, разбира се, ме кара да се питам какво охраняват.

Пейнтър впери поглед в червения конус и се замисли за същото. Дядото на Джордан беше намекнал, че тук има нещо скрито, нещо, което може да хвърли светлина върху древните тоутсиий унстоу пуутсийв, митичното изгубено племе на израилтяните според Ханк.

Докато минаваха през портала на националния парк Ковалски посочи напред.

— Това ли е нашата дама?

Пейнтър се поизправи. Стройна млада жена слизаше от бял джип „Чероки“ със сини сигнални светлини на покрива. Беше облечена с колосана сива риза със значка, зелени панталони, черни кубинки и служебен колан с кобур. Щом стъпи на земята, тя си сложи широкопола шапка и тръгна към колата им.

Ковалски тихо подсвирна от възхищение.

— Не мисля, че приятелката ти във Вашингтон би одобрила това — предупреди го Пейнтър.

— Имаме уговорка. Позволено ми е да гледам, но не и да пипам.

Пейнтър би трябвало да го сгълчи, но не можеше да не се съгласи с преценката му за рейнджърката. Но пък колкото и поразително да изглеждаше, тя не можеше да се сравнява с Лиза. Беше разговарял с приятелката си преди час, за да я увери, че всичко е наред. Беше отишла в централата на Сигма при Кат, когато ситуацията ескалира.

Пейнтър свали стъклото на прозореца и Нанси Цо мина откъм неговата врата. Кожата й беше като медна мока, очите — тъмен карамел, подчертани от дълга черна коса, прибрана на плитка.

— Рейнджър Цо? — попита той.

Тя огледа купето и попита скептично:

— Вие ли сте историците?

Явно инстинктите й бяха съвършени като външния й вид. Но пък рейнджърите трябваше да вършат какво ли не и да се занимават с неща, вариращи от наглеждането на природните ресурси до справянето с всевъзможни нелегални дейности. Бяха едновременно пожарникари, полицаи, естествоизпитатели, историци и защитници на културни ценности — а често и психолози, тъй като правеха всичко възможно да защитават ресурси от посетители, посетители от ресурси и посетители от посетители.

Тя посочи близкия паркинг.

— Оставете колата там. После ми кажете за какво всъщност става дума.

Ковалски се подчини. Докато паркираше, погледна Пейнтър и устните му оформиха едно „Уау“.

Пейнтър отново не можеше да не се съгласи.

Не след дълго всички вървяха по чакълена пътека. Беше средата на деня в средата на седмицата, така че наоколо не се виждаха други хора. Изкачваха се към кратера през рядка борова гора по маршрут, отбелязан като „Магмен поток“. На по-слънчевите места растяха цветя, но по-голямата част от пътя бе по пемза и шлака от древния поток. Минаха покрай няколко странични конуса, известни като хорнитос или „малки пещи“ на испански — миниатюрни вулкани, от които са изригвали по-малки потоци лава. Имаше също и странни изригвания от цепнатини, наричани „изстисквания“, където излязлата на повърхността лава беше изстинала в огромни подобни на цветя образувания. Основната атракция обаче бе самият конус, който ставаше все по-стръмен и по-стръмен. Отблизо представлението на минералите беше още по-впечатляващо, тъй като тъмносивата шлака в долната част се издигаше нагоре и преминаваше в забележителна комбинация от ярки полутонове, отразяващи всеки лъч светлина.

— Тази пътека е само километър и половина — предупреди ги водачката им. — Ще ви обърна внимание само докато сме по нея.

Пейнтър беше задал няколко внимателни и най-общи въпроса и бе получил рутинни отговори, които не им носеха нищо. Реши да продължи по същество.

— Търсим изгубено съкровище — каза той.

Това определено привлече вниманието й. Нанси спря, сложи ръце на кръста си и попита саркастично:

— Сериозно?

— Зная как звучи — каза Пейнтър. — Но проучваме една историческа загадка, която предполага, че тук преди много време е било скрито нещо. Горе-долу по време на изригването… може би малко след него.

Нанси не се върза.

— Този парк е бил преравян и претърсван десетилетия наред. Получавате това, което е пред очите ви. Ако е имало нещо скрито, то е отдавна забравено. Единственото, което ще намерите тук, са няколко стари ледени магмени тръби, повечето срутени.

— Ледени ли? — попита Ковалски и изтри чело. Вече беше подгизнал от пот — денят бе горещ, а пътеката не предлагаше много сянка.

— Водата се просмуква през порестата вулканична скала в тръбите — обясни Нанси. — Замръзва през зимата, а естествената изолация и липсата на въздушна циркулация в тесните тръби не позволяват на леда да се стопи. Но за ваше сведение, тръбите са картографирани както ръчно, така и с радар. В тях има единствено лед. — Тя се обърна, готова да тръгне обратно към паркинга. — Ако сте приключили с губенето на времето ми…

Ханк вдигна ръка да я спре, но кучето му го задърпа навън от пътеката. Нанси беше накарала професора да го върже на каишка и Кауч определено не беше щастлив от това — особено след като спряха. Душеше въздуха и явно още търсеше онзи заек.

— Занимаваме се с алтернативна хипотеза за изчезването на анасазите — каза Ханк. — И имаме информация, че изригването може да е причина за…

Нанси въздъхна и го изгледа строго.

— Доктор Канош, вашата репутация ми е известна и затова бях готова да ви помогна по някакъв начин, но съм чувала всяка шантава теория за анасазите. Климатични промени, война, епидемия, дори нашествие на извънземни. Да, тук наистина са живели както уинслоу-анасази, така и кайента, но освен това е имало синагуа, кохонина и други племена от народа пуебло. Какво искате да кажете?

Ханк не се върза на презрителния й тон. Като индианец мормон, той явно бе свикнал да се справя с подобни подигравки.

— Да, това ми е известно, млада госпожице. — Тонът му беше професорски назидателен. — Добре съм запознат с историята на нашия народ. Затова не отхвърлям нищо от казаното като някакво бълнуване, породено от злоупотребата с пейот. Анасазите наистина са изчезнали от този район, внезапно и бързо. Домовете им никога не били заселени отново, сякаш хората се страхували да ги доближават. Нещо се е случило с това племе — нещо, започнало тук и разпространило се във всички посоки. И вероятно разполагаме с отговор, който би могъл да промени историята.

Пейнтър следеше с интерес развоя на битката. Лицето на Нанси пламна, но той подозираше, че е по-скоро от срам, отколкото от гняв. Самият Пейнтър бе достатъчно индианец да знае колко е непристойно да говориш грубо с по-възрастен, дори да е от различно племе или клан.

Въпреки това тя само сви рамене.

— Съжалявам. Не виждам как мога да ви помогна. Ако търсите повече информация за анасазите, може би ще я намерите не тук, а във Вупатки.

— Вупатки ли? — попита Пейнтър. — Къде е това?

— На трийсетина километра на север. Съседният национален парк.

— Вупатки представлява серия руини и паметници на пуебло на много голяма площ — обясни Ханк. — Основната атракция е една триетажна постройка с над сто помещения. Паркът е наречен на нея. На езика хопи вупатки означава „висока къща“.

— А ние продължаваме да я наричаме „анасази бикин“ на навахо — добави Нанси.

Ханк преведе, като гледаше Пейнтър многозначително:

— Което означава „дом на врага“. Археолозите смятат, че там е била една от последните твърдини на анасазите, преди да изчезнат от района.

Пейнтър се загледа нагоре към яркия конус. Според разказаното от дядото на Джордан предание раждането на вулкана се дължало на кражба, извършена от един клан на анасазите, която довела до последици, сходни със случилото се на север, в Скалистите планини на Юта. Дали на мястото на конуса някога бе имало голямо селище? Дали то не е било унищожено и погребано под пепел и лава? А оцелелите? Дали са били преследвани и избити? Пейнтър си спомни думата, използвана от Ханк.

Геноцид.

Може би наистина търсеха на погрешно място.

Бръкна в джоба на ризата си и извади листа, който му беше дал Джордан. Дядото на младежа бе казал, че ще ги отведе там, където трябва да отидат. Разгъна листа и показа двата символа на рейнджъра.

— Тези знаци може би са свързани с онова, което търсим. Случайно да са ви познати?

Тя го изгледа със съмнение, но когато погледна лунния сърп и петолъчката, очите й се разшириха.

— Да — каза Нанси Цо. — Познавам тези символи. И зная къде точно можете да ги намерите.

 

 

12:23

Възвишение Сан Рафаел

Каи летеше след Джордан по сухото корито Еленов рог. Той караше черно АТВ, а тя го преследваше с бяло. Носеше се приведена над кормилото и рязко се изнасяше наляво и надясно, дебнейки момент да го задмине, но засега само му дишаше прахта. Писъкът на двата двигателя отекваше от отвесните скали от двете страни на сухото корито, следващо стария състезателен маршрут.

Петте хиляди квадратни километра на възвишението бяха обществена земя и почти нямаше ограничения за използването на АТВ. През годините ентусиастите бяха прокарали стотици километри маршрути, които се пресичаха из района. Индианската кръв на Каи негодуваше срещу подобно отношение към земята.

Но в същото време тя беше млада и кръвта й кипеше.

След като изпрати имейла до Джон Хоукс, на няколко пъти провери за отговор. Половин час по-късно вече не я свърташе в тъмната стаичка. Трябваше да излезе, да си прочисти главата. Джордан пак беше на верандата и със заговорническо пламъче в очите я заведе да й покаже какво е открил под навеса зад едно от съседните пуебло. Айрис и Алвин с неохота им дадоха ключовете с изричните инструкции да карат само по равно.

И те ги изпълняваха — двайсетина минути, докато не се почувстваха достатъчно уверени за по-сериозно предизвикателство.

Джордан нададе тържествуващ вик и взе един рязък завой, като се хлъзна по пясъка. Когато излезе от завоя, машината му поднесе. Каи се ухили лудо, приведе се и даде газ. Профуча покрай него достатъчно близо, за да му покаже среден пръст.

Той се разсмя и изкрещя след нея:

— Това не е краят!

Тя се усмихна и продължи да се носи по пътеката, като подскачаше по камъните. Прелетя над малък ров, приземи се на четири колела и зъбите й изтракаха. Усмивката й обаче така и не изчезна.

Накрая коритото свърши и планинската пътека отново излезе на черния път. Каи натисна спирачки и АТВ-то заора и спря.

Секунда по-късно Джордан плъзна странично АТВ-то си и спря до нея. Майсторската маневра я накара да се запита дали не я е пуснал нарочно да го задмине.

Все пак, когато свали шлема и очилата си, на лицето му бе изписана същата радостна възбуда, каквато чувстваше тя самата. Половината му лице беше покрито с прах и приличаше на същински енот.

Вероятно и тя не изглеждаше по-добре.

Той взе бутилката си с вода и изля половината върху главата си, после почна да пие. Каи гледаше как адамовата му ябълка подскача нагоре-надолу. Джордан тръсна коса и й се усмихна, от което горещият ден стана двойно по-горещ.

— Какво ще кажеш за две от три? — попита той и кимна към друга пътека.

Каи се разсмя и свенливо се извърна. Въпреки всичко се чувстваше чудесно.

— Мисля, че е по-добре да се връщаме — каза тя и извади телефона си, за да провери часа. — Излязохме преди два часа.

Изобщо не си бе давала сметка колко са се забавили. Времето беше минало неусетно, докато се бяха надпреварвали, спирайки тук-там да разгледат стари петроглифи или да надникнат в някоя от старите мини в стените на каньоните.

Джордан малко оклюма, но се съгласи.

— Права си. Ако се забавим още, Айрис и Алвин ще вдигнат потеря да ни издирва. А и не бих се отказал от малко хапване… тоест, стига да не са пак пиньоли.

— Тоовути — поправи го тя.

Той кимна одобрително.

— Браво на вас, госпожице Куочийтс. Ставате истинска пайют, а? — Тупна се с юмрук в гърдите. — Аз гордее се.

Тя игриво замахна с шлема си към него.

Джордан отскочи и извика с лукава усмивка:

— Добре, предавам се! Да се връщаме.

По обратния път караха с по-спокойно темпо, без да излизат от пътя и без да бързат, наслаждаваха се на всеки миг заедно.

Когато спряха под навеса, Джордан я подхвана за ръката, докато слизаше, и пръстите му я стиснаха малко по-силно от необходимото. Тя понечи да се дръпне, но видя, че лицето му изведнъж е станало напрегнато.

— Нещо не е наред — прошепна Джордан и посочи. — Виж, има пресни следи от гуми.

И наистина, навсякъде в прахта се виждаха следи. Но къде бяха самите коли? Изведнъж си даде сметка колко притихнало е всичко, сякаш нещо дебнеше със затаен дъх.

— Трябва да се махаме оттук… — започна той.

Но преди да успее да направи и крачка, мъже в пустинни бойни облекла наизскачаха сякаш отникъде и се пръснаха в широка редица. Сърцето й сякаш се качи в гърлото и я задави. Моментално осъзна, че вината е нейна. Знаеше как са я открили. „Имейлът…“

Джордан я помъкна назад… но се озова пред чудовищно висок рус мъж, също с камуфлажни дрехи. Мъжът извъртя карабината си и го блъсна с приклада в лицето.

Джордан рухна на колене с вик, който бе повече от изненада, отколкото от болка.

— Джордан! — изпищя Каи.

Нападателят се обърна и насочи оръжието към гърдите й. Гласът му бе смразяващо студен.

— Ела. Един човек иска да говори с теб.

 

 

12:33

Флагстаф, Аризона

Застанал в подножието на извисяващата се постройка, Ханк Канош оцени по достойнство името й. Вупатки. Наистина беше висока къща.

Руините на древното пуебло се издигаха на три етажа, построени от плоски плочи червен пясъчник, добиван на място и свързан с хоросан. Изумителното постижение на строителното инженерство бе разделено на стотина помещения. Пуеблото включваше също и останките от старо зидано игрище и голяма кръгла обща стая.

Представи си как е изглеждало всичко това в миналото. Мислено върна на място покрива от греди и тръстика. Възстанови стените. Представи си растящите в съседните тесни долини царевица, боб и тикви. След това насели пуеблото с индианци от различни племена — синагуа, кохонина и, разбира се, анасази. Беше известно, че са съжителствали относително мирно.

Взираше се в картина, която всъщност се бе променила много през вековете. Вупатки бе построена на малко плато, от което се откриваше изглед на огромно разстояние към съседните височинни плата, към ярката прелест на Рисуваната пустиня на изток и лъкатушещия зелен път на река Литъл Колорадо.

Наистина живописно място.

Въпреки това го обзе мрачно настроение, докато гледаше прашните останки. Защо се бяха махнали древните жители? Дали бяха прогонени и избити? Представи си кръвта по червените стени, чу писъците на жени и деца. Дойде му твърде много и се извърна.

Долу, в подножието на руините, Пейнтър и партньорът му се мотаеха из амфитеатъра на селището и чакаха Нанси Цо да получи разрешение да продължат пеша. Беше забранено да се отклоняват от достъпните райони на парка без водач. По-отдалечените руини и паметници, които бяха почти триста, се смятаха за твърде податливи на разрушителното въздействие на човека. Същото се отнасяше и за екосистемата на пустинята.

След като получеше разрешението, Нанси щеше да ги отведе до мястото, където бе виждала показаните й от Пейнтър символи, знака на тоутсиий унстоу пуутсийв, народа на Зорницата. Сърцето на Ханк се разтуптя при мисълта за тези хора. Дали наистина бяха едно от изгубените племена на израилтяните, както се твърдеше в Книгата на Мормон?

Изгубил търпение, той тръгна надолу, като мъкнеше оклюмалия Кауч за ремъка. Забеляза Нанси Цо да слиза от другата страна, откъм центъра за посетители.

Ханк стигна пръв и видя Ковалски да разглежда една друга уникална забележителност на пуеблото. Стоеше пред нещо, приличащо на издигнато огнище, реставрирано неотдавна с плочи и хоросан. Но квадратната яма в центъра му не беше предназначена за огън.

Едрият мъж се наведе над отвора. Наложи се да задържи широкополата шапка, която си бе купил за прехода, за да не отлети от главата му. От дупката духаше силно.

— Прохладно е — въздъхна Ковалски. — Истински климатик.

Пейнтър — стоеше до табелката — каза:

— Това е отдушник.

— Това е отворът на дишаща система от пещери — обясни Ханк. — Зависи от разликите в атмосферното налягане. Когато денят е горещ като днешния, системата издишва студения въздух долу. През зимата, когато е студено, вдишва. Скоростта на въздушния поток може да достигне до петдесет километра в час. Археолозите смятат, че това е една от причините за възникването на пуеблото. Подобни отдушници, отвори към подземния свят, са били смятани от древните за свещени, а и както сам споменахте, никой не би имал нищо против естествен климатик през лятото.

Пейнтър зачете табелата.

— Тук пише, че при разкопките през шейсет и втора долу била открита керамика, зидове и дори петроглифи.

Ханк разбираше интереса на Пейнтър. По пътя насам Нанси Цо им беше казала къде е виждала лунния сърп и звездата, нарисувани от дядото на Джордан. Те бяха част от петроглифите, открити навътре в пустинята, недалеч от едно от множеството неотбелязани пуебло в района.

— Пише също — продължи Пейнтър, — че размерите, дълбочината и разклоненията на пещерната система така и не са определени напълно.

— Не е точно така — обади се Нанси Цо, която тъкмо бе дошла. — Според най-новите изследвания пещерната система под това плато е с обем двеста хиляди кубични метра и продължава километри.

Пейнтър заразглежда отдушника. Отворът бе защитен с решетка.

— Значи ако някой иска да скрие нещо от любопитни очи…

Нанси въздъхна.

— Само не започвайте отново. Съгласих се да ви покажа къде съм виждала символите. И ще направя точно това. После си тръгвате. — Погледна си часовника. — Паркът затваря в пет. Смятам дотогава да съм се махнала.

— Значи получихте разрешение? — попита Ханк.

Тя се потупа по бедрото с някакъв формуляр.

— Очаква ни хубав двучасов преход.

Ковалски се изправи и нахлупи по-сигурно шапката на главата си.

— Защо не вземем джипа ви? С двойна предавка е, нали? Можем да стигнем за десетина минути. Или по-малко, ако карам аз.

Нанси се втрещи от предложението.

Пейнтър също, но Ханк подозираше, че поради съвсем различна причина. Партньорът му не зачиташе особено ограниченията за скорост — както и учтивостта на пътя, ако трябва да сме честни.

— Хайде да ви запозная с някои правила от самото начало — каза Нанси и вдигна пръст. — Първо правило. НОС. Не оставяй следи. Това означава, че каквото внесете, това трябва да изнесете. Погрижих се за раници и вода. Всичко е инвентаризирано и ще бъде проверено, когато се върнем. Ясно ли е?

Те кимнаха. Ковалски се наведе към Пейнтър и прошепна:

— Виж ти, била още по-яка, когато е ядосана.

За щастие Нанси не го чу или поне се престори, че не го е чула.

— Второ, ще вървим внимателно. Това означава никакви пръчки или щеки за подпиране. Доказано е, че оказват големи поражения на екосистемата на пустинята. И трето, никакви джипиеси. От управата на парка не искат да бъдат записвани точните координати на неотбелязаните руини. Ясно ли е?

Кимнаха. Ковалски се ухили.

— Тогава да вървим.

— Къде отиваме? — попита Пейнтър.

— Към едно отдалечено пуебло, наречено Пукнатина в скалата.

— Защо го наричат така? — попита Ковалски.

— Ще видите.

Щом всички бяха готови, Нанси пое към пустинята, като наложи здраво темпо, явно твърдо решена да съкрати двучасовия преход поне с няколко минути. Определено не можеше да се каже, че са тръгнали на излет. Вървяха в колона след нея през поляни с пелин, мормон ски чай и лобода. Гущери се разбягваха от пътя им. Зайци се спасяваха на подскоци. Веднъж Ханк чу предупредителното тракане на гърмяща змия и придърпа Кауч към себе си. Кучето не закачаше змиите, но Ханк нямаше намерение да рискува.

Минаха и покрай някои от другите паметници в парка — разпръснати пясъчникови плочи, бележещи старо пуебло, каменен пръстен от праисторическа землянка, дори колиби за изпотяване на навахо. Крайната им цел обаче — една от извисяващите се меси — беше все още мъгляво петно на хоризонта.

За да убие времето и да се разсее от горещината, Ханк тръгна до Пейнтър.

— Звездата и луната — каза той. — Мисля за символа и за името на племето. Тоутсиий унстоу пуутсийв.

— Народът на Зорницата.

Ханк кимна.

— Зорницата, която свети така ярко на изток по изгрев слънце, всъщност е планетата Венера. Но я наричат също и Вечерница, защото свети ярко и при залез, на запад. Древните астролози са знаели, че става въпрос за една и съща звезда. Именно затова лунният сърп често се свързва с утринната звезда. — Ханк описа с ръка ниска дъга от изток на запад. — Върховете на сърпа представят звездата на изток и на запад едновременно.

— Добре, но какво искате да кажете с това?

— Това съчетание на луна и звезда е един от най-древните символи на света. Той показва също й знанието на човека за мястото му във вселената. Някои историци на религията смятат, че Витлеемската звезда всъщност е Зорницата.

Пейнтър сви рамене.

— Същият символ може да се открие и на знамената на повечето ислямски страни.

— Така е, но дори мюсюлманските учени ще ви кажат, че символът няма нищо общо с вярата им. Всъщност той е зает от турците. — Ханк махна с ръка. — Символът обаче е много по-стар. Едни от най-ранните му изображения са от територията на Израел. От земите на моавитите, които според Битие са роднини на израилтяните, но също така е свързан и с египтяните.

Пейнтър вдигна ръка, за да го спре.

— Разбрах. Символът може да се посочи като допълнително доказателство, че този древен народ е дошъл от земите на днешен Израел.

— Ами, да, но…

Пейнтър посочи към далечната меса на хоризонта.

— Ако има някакви отговори, да се надяваме, че ще ги открием там.

 

 

12:46

Възвишение Сан Рафаел

„Какво направих?“

Каи стоеше онемяла от шок в средата на дневната на Хуметева. Айрис седеше на един стол до огнището и сълзите й блестяха от пламъците, но изражението й си оставаше твърдо. Пръстите й се впиваха в дръжките на стола, докато гледаше съпруга си. Алвин лежеше по гръб на дървената маса само по боксерки. Слабите му гърди се надигаха и отпускаха бързо. По ребрата му имаше червени рани с мехури. Миризма на изгорена плът изпълваше помещението.

Едра чернокожа жена разръчка огъня. Върху въглените лежеше друг ръжен. Върхът му беше с формата на раните на Алвин. Жената дори не вдигна поглед, когато вмъкнаха Каи вътре.

Зад нея русият гигант, който ги беше заловил, хвърли Джордан в ъгъла. Ръцете на младежа бяха вързани отзад и той не можеше да потърси опора, но успя да се извърти и да падне на рамо.

Другият мъж в стаята стана, като се подпираше на бастун. Каи си помисли, че е възрастен — може би заради бастуна, изключително консервативния костюм или крехкия му вид. Но докато той заобикаляше масата, видя, че лицето му е гладко, ако не се брои късата черна брада, поддържана грижливо като косата му. Не би могъл да е на повече от трийсет и пет.

— А, ето ви и вас, госпожице Куочийтс. Аз съм Рафаел Сен Жермен. — Погледна си часовника. — Очаквахме да дойдете много по-рано и се наложи да започнем без вас.

И махна с бастуна към Алвин. Старецът трепна, от което сърцето я заболя още повече.

— Опитвахме се да разберем местонахождението на чичо ви, но Алвин и Айрис се оказаха изключително неотзивчиви… въпреки нежните грижи на скъпата ми Ашанда.

Жената при огнището вдигна глава.

При вида й Каи изстина. Макар и едра, жената изглеждаше напълно нормална, но очите й, които проблясваха на светлината на пламъците, бяха невъобразимо пусти, същинско огледало за онзи, който ги погледнеше.

Почукването на бастуна по пода я изтръгна от унеса.

— И тъй, по същество. — Рафаел махна на жената да вземе ръжена. — Все още се нуждаем от отговор.

— Недейте! — почти изхлипа Каи. — Те не знаят къде е отишъл чичо ми!

Рафаел повдигна вежди.

— Точно това твърдяха и те, но как мога да им вярвам?

— Моля ви… чичо ми така и не им каза. Не искаше да знаят. Само аз знам.

— Не им казвай — обади се Айрис с дрезгав от гняв и мъка глас.

Рафаел заразглежда гредите на покрива.

— Каква мелодрама!

— Ще ви кажа. Ще ви кажа всичко. — Каи успя да овладее гласа си. — Но не и преди да пуснете останалите… всички. След като са в безопасност, ще ви кажа къде отиде чичо ми.

Рафаел като че ли преценяваше предложението.

— Макар да не се съмнявам, че сте честна и откровена, госпожице Куочийтс, боя се, че не мога да поема такъв риск. — И махна на черната жена да приближи Алвин. — По принцип езиците се развързват трудно без добра мотивация. Всичко опира до най-основна физика, нали разбирате. Действие и противодействие, дразнене и реакция, такива неща.

Ръженът приближи бузата на Алвин. Железният му връх светеше в мътночервено и тихо съскаше.

Рафаел се подпря с двете си ръце на бастуна.

— Точно този белег ще е много по-труден за криене. Разбира се, стига да остане жив.

Каи трябваше да спре това. Имаше само една възможност. За да спечели малко време и да не им позволи да измъчват Алвин, трябваше да им каже истината.

Отвори уста, но Джордан я изпревари.

— Вземете мен! — извика той от пода. — Ако ви трябва съдействието на Каи, можете да използвате мен като мотиватор. Само пуснете двамата Хуметева, моля ви.

Каи моментално се възползва от шанса.

— Прав е. Направете го и ще говоря.

— Скъпа моя, ще проговорите независимо дали ще пуснем Айрис и Алвин, или не.

— Но ще ви отнеме повече време — не отстъпваше Каи.

— Може би твърде много.

Обърна се и погледна Айрис в очите, като се мъчеше да почерпи сила от възрастната жена. Ако се наложеше, щеше да се съпротивлява колкото може по-дълго, щеше да направи всичко по силите си да убеди инквизиторите, че ще изгубят ценно време с измъчването на Алвин и Айрис, че могат да получат нужните им отговори много по-бързо, като пуснат старата двойка на свобода.

Обърна се отново към Рафаел и го изгледа решително. Той впери поглед в нея. Каи не смееше да помръдне.

След няколко безкрайни секунди Рафаел сви рамене.

— Добре изиграно и обосновано, госпожице Куочийтс.

Посочи с бастуна си русия войник. — Вземете семейство Хуметева, качете ги на едното АТВ и ги пуснете.

— Искам да го видя с очите си — обади се Каи. — За да съм сигурна, че са в безопасност.

— Не бих го и направил по друг начин.

Само няколко минути по-късно Айрис и Алвин седяха на бялото АТВ. Алвин бе твърде слаб от изтезанията и затова се качи зад жена си. Айрис кимна на Каи, като с този единствен жест едновременно й благодареше и й казваше да се пази.

Тя отвърна на кимането, връщайки им същото послание.

„Благодаря… и се пазете“.

Айрис даде газ и потегли. Двамата се насочиха към едно сухо корито и бързо изчезнаха зад най-близкия завой.

Каи остана пред пуеблото и гледаше как облакът прах се отдалечава все — повече и повече в пустошта.

Рафаел стоеше на сянка на верандата.

— Мисля, че това би трябвало да ви удовлетвори.

Каи се обърна и въздъхна треперливо. Впери поглед в мъжа и черната като сянка жена зад него. Всяка лъжа, която изречеше, щеше да бъде наказана — и наказанието щеше да се стовари не върху нея, а върху Джордан. Но ако проговореше, щяха да ги оставят живи.

За да ги използват срещу Пейнтър.

Както бе казал кучият син, всичко опираше до най-основни закони.

— Чичо ми отлетя за Флагстаф — най-сетне призна тя. — Заминаха за кратера Сънсет.

И бързо им разказа защо — искаше да е съвсем убедителна.

Когато приключи, Рафаел изглеждаше доста смутен.

— Изглежда, че знаят много повече, отколкото очаквах… — Успя обаче бързо да се окопити. — Няма значение. Ще се погрижим за това.

Обърна се към отворената врата и високия рус войник.

— Берн, обади се на снайпериста си. Кажи му да си свърши работата и да се оттегли към хеликоптера.

„Снайперист?!“

Каи направи две крачки към верандата.

„Айрис и Алвин…“

— Казах, че ще ги пусна — обясни Рафаел. — Но не и колко далеч ще им позволя да отидат.

В далечината се чу резкият гърмеж на карабина.

Последван след малко от втори.

 

 

13:33

Флагстаф, Аризона

Пейнтър смукна от тръбичката на пластмасовия мях с вода. След два часа убийствената жега беше започнал да мисли, че никога няма да стигнат, че високото скалисто плато ще продължи да се отдалечава вечно, подобно на някакъв пустинен пейзаж.

Но ето че вече бяха тук.

— А сега какво? — попита Ковалски, който си вееше с широкополата шапка. Беше се превърнал в ходещо петно пот.

— Пуеблото е горе — каза Нанси.

Ковалски изстена.

Пейнтър се загледа нагоре. Не виждаше никакъв път към върха.

— Насам — каза Нанси и ги поведе покрай подножието към едва забележима стръмна пътека.

Докато я следваха, Пейнтър забеляза големи участъци скала, покрити с изображения — змии, гущери, елени, овце, чудати човешки фигури и геометрични мотиви с всевъзможни форми. Петроглифите като че ли бяха два типа. По-често срещаните бяха изработени чрез изстъргване на по-тъмния „пустинен лак“ от повърхността на камъка, за да се разкрие по-светлата скала отдолу. Други бяха създадени чрез пробиване на стотици малки дупки в мекия пясъчник, очертаващи фигури или символизиращи слънцето спирали.

Пейнтър вървеше зад Ханк и наблюдаваше как професорът оглежда скалите, сякаш търси звездата и лунния сърп на своите изгубени израилтяни.

Най-сетне след дълго катерене стигнаха до неравен улей в отвесната скала, така наречената „пукнатина“ на пуебло Пукнатина в скалата. Отворът беше тесен, а пясъчникът бе изгладен от дъжда и вятъра.

— Още малко — обеща Нанси.

Поведе ги нагоре по осеяната с канари пътека в улея. Когато близо до върха пукнатината се раздели на две, Ковалски изруга под нос. На няколко пъти му се наложи да се промушва странично, за да минава между камънаците.

Накрая стигнаха до върха и се озоваха в помещение от самото пуебло. Излязоха навън. Пръснатите руини не бяха така внушителни като при Вупатки, но мястото определено си заслужаваше трудния преход. От високото плато се виждаше река Литъл Колорадо и се откриваше изглед на стотици километри във всички посоки.

— Според една от хипотезите това пуебло е служело като укрепен аванпост — каза Нанси с тона на екскурзовод. — Ако разгледате защитната стена по края на платото, ще откриете малки отвори под ъгъл, вероятно за стрелба. Други учени пък предполагат, че това е може би древна обсерватория, използвана от шаманите, особено като се има предвид, че някои от отворите гледат нагоре.

Те обаче не бяха изминали дългия път заради всички тези теории.

— Ами петроглифите, за които споменахте? — попита Пейнтър, който нямаше намерение да се разсейва. — Къде са?

— Елате. Обикновено не водим посетители там. Пътеката е опасна и стръмна, на много места е хлъзгава от пясъка и камъчетата. Една погрешна стъпка може да се окаже фатална.

— Покажете ни ги — не се отказваше Пейнтър.

Нанси тръгна към купчина камъни, изграждали отдавна срутила се стена. Трябваше да се изкачат по отломките, за да стигнат друга пукнатина или улей, която водеше надолу. Теренът наистина беше коварен. Камъните се пързаляха под краката им. Пейнтър трябваше да опре ръце в стените на пукнатината, за да не изгуби равновесие. Положението ставаше още по-напечено поради кучето на Ханк, което танцуваше около тях с лекотата на планинска коза и спираше тук-там да отбележи някой камък или жилав храст.

— Кауч! — извика Ханк. — Кълна се, бутнеш ли ме още веднъж…

Нанси беше позволила на Ханк да пусне кучето си, но само докато са на платото. Сега всички съжаляваха — с изключение на Кауч. Той отново вдигна крак, после изчезна някъде надолу.

Този улей бе по-тесен и по-дълъг от предишния — и освен това водеше до дъното на тясна пропаст. Ханк се огледа със зяпнала уста.

— Изумително.

Пейнтър нямаше как да не се съгласи. Всеки квадратен сантиметър по двете стени бе покрит с петроглифи. Гледката беше почти замайваща.

Нанси обаче, която не идваше за пръв път тук, изглеждаше повече нетърпелива, отколкото впечатлена.

— Онова, заради което дойдохте, е тук — каза тя и ги поведе към една гладка част на каменното дъно. — Това е другата причина да не водим всеки тук. Не можем да позволим да се разхождат по шедьовъра.

Вместо стената древният художник бе избрал друго платно — дъното на пропастта.

И тук навсякъде имаше праисторически изображения — но в центъра на една от вездесъщите спирали ясно се виждаше лунен сърп и петолъчна звезда. Нямаше грешка. Украсата беше идентична с нарисуваната от дядото на Джордан.

Пейнтър вдигна крак, готов да стъпи върху изображенията, но спря и погледна Нанси. Тя кимна колебливо.

— Само внимавайте.

Пейнтър тръгна напред. Ханк и Кауч го последваха, а Ковалски остана с Нанси, ясно показвайки накъде е насочен интересът му. Пейнтър коленичи до изображението. Ханк направи същото от другата страна.

Заедно със спиралата изображението имаше диаметър цял метър. Древният художник беше използвал и двете техники, засвидетелствани при останалите петроглифи. Луната и звездата бяха изстъргани, а спиралата бе съставена от хиляди дупчици колкото върха на кутре.

Кауч подуши рисунката — отначало любопитно, но после козината на врата му настръхна. Отстъпи назад и кихна раздразнено.

Ханк и Пейнтър се спогледаха. Пейнтър пръв се наведе и доближи нос до изображението. Ханк направи същото.

— Надушвате ли нещо? — попита Пейнтър.

— Не точно — отвърна Ханк, в гласа му се долавяше възбуда.

И тогава Пейнтър също го усети — едва доловим полъх по бузата, подобен на целувката на перце. Надигна се и протегна ръка над петроглифа и малките дупчици.

— Полъх — каза Ханк. — Идва отдолу, през дупките на спиралата.

— Значи отдолу има отдушник. Също като при Вупатки.

Пейнтър се наведе и внимателно прокара длан по изображението. Част от прахта полетя нагоре, когато стигна дупките, но не това беше целта му. Почистваше поради друга причина.

Прокара пръсти по ръба на петроглифа, после посегна към ръката на Ханк, за да подкани професора да последва примера му.

— Ето тук — каза Пейнтър и прокара пръста на Ханк по улея около изображението.

— Било е зазидано тук — промълви смаяно професорът.

Пейнтър кимна.

— Някой е запечатал отдушника с пясъчникова плоча. Досущ като капак на канал.

— Но са оставили дупки, за да могат пещерите да продължат да дишат.

Пейнтър го погледна в очите и отсече:

— Трябва да слезем долу.