Джеймс Ролинс
Дяволската колония (24)

22.

31 май, 15:19

Над остров Елирей, Исландия

Грей и Сейчан се наместиха зад пилота. Ръката й се беше вкопчила в китката му, колкото за да се задържи, толкова и от ужас.

Хеликоптерът пропадаше в спирала към огнения ад. Роторите виеха над главите им и се мъчеха да ги задържат във въздуха. Навън се издигаха кълба пушек, нагорещени камъчета тракаха по машината като градушка. Въздушните всмукатели поемаха отломките и задавяха двигателите още повече.

Пилотът се бореше с една ръка с лоста за управление между краката му, а с другата щракаше превключвателите по конзолата. Беше враг, един от наемниците командоси, но в момента съдбите им бяха преплетени — и крайният изход не се очертаваше да е добър.

— Прецакани сме! — извика пилотът. — Нищо не мога да направя!

Димящата разпадаща се канара на острова летеше нагоре към тях. Пукнатините продължаваха да раздират стария конус. В най-дълбоките пропасти бушуваха пламъци. Ледената морска вода нахлуваше в тях и при допира си до разтопената скала изригваше на врящи гейзери.

Под тях беше същински ад.

Грей знаеше, че единствената им надежда е в морето, но водата беше ледена и щеше да ги убие за минути. Той се настани в празната седалка на втория пилот, долепи лице до изпъкналия прозорец и огледа водите около острова. По океана играеха ослепителни слънчеви зайчета, твърде радостни предвид обстоятелствата. Колоната пушек и пара от острова обаче хвърляше тъмна сянка на юг. И в тези тъмни води се виждаше бяло петънце.

— Натам! — Грей посочи надолу и надясно. — Твое два часа! Южно от острова.

Пилотът се обърна към него. Лицето му бе мъртвешки бледо под шлема.

— Какво…

— Кораб. — Сигурно беше траулерът на капитан Хулд. — Давай натам.

Пилотът наклони хеликоптера и се вгледа в бялата точка.

— Виждам го. Не знам дали ще имам достатъчно подемна сила да се махна от острова, да не говорим да стигна толкова навътре в морето.

Въпреки това знаеше, че няма друг избор. Хвана лоста за управление и насочи падането им на юг. Дори тази малка маневра причини допълнителна загуба на височина. Останал само с един работещ ротор, хеликоптерът се понесе неудържимо надолу. Островът изпълни цялото им полезрение. Корабчето изчезна някъде зад отвесните скали.

— Няма да успеем… — каза пилотът, като продължаваше да се бори с лоста и оборотите.

Гейзер от вряла вода и пара изригна от една цепнатина пред тях и се изстреля високо в небето. Хеликоптерът се блъсна в него и за един шеметен миг останаха слепи. В следващия момент водната колона остана зад тях и видяха, че се носят стремглаво към извивката на вулканичния конус — той се издигаше като каменна вълна пред тях и им препречваше пътя към морето.

— Няма достатъчно мощност! — изрева пилотът през воя на роторите.

— Нищо, пробвай! — извика му Грей.

Сушата приближаваше. Грей мярна труповете на говедата по ливадата, убити от високата температура или отровните газове — или пък просто умрели от ужас.

И изведнъж ливадата под тях се отдалечи.

„Отново се издигаме“.

Пилотът също го забеляза.

— Не е от мен! — Посочи алтиметъра. — Продължаваме да падаме!

Грей се наведе към прозореца и се загледа надолу. Разбра грешката си. Хеликоптерът не се издигаше — сушата пропадаше.

Пред очите му от конуса се откъсна парче, разцепено от кипящата цепнатина под тях. Четвърт от острова бавно се килна и се плъзна към морето, като пияница от стол.

Каменната стена пред тях се наклони и изчезна, откривайки път към морето. Но все още не бяха в безопасност.

— Ще минем на косъм! — извика пилотът.

Канари се търкаляха и по ливадата. Един къс скала прелетя покрай прозореца.

Пилотът изруга и наклони хеликоптера, за да избегне сблъсъка.

Продължаваха да се носят към ръба на конуса. Той още пропадаше, но неохотно. Пилотът изстена, стиснал лоста с две ръце. Грей активира управлението на втория пилот. Нямаше опит с този вид машини, но можеше да помогне със силата си. Задърпа лоста. Той оказа съпротива и Грей изпита чувството, че се мъчи да повдигне хеликоптера с лост.

— Няма смисъл! — изрева пилотът. — Дръжте се! Ще се раз…

И се блъснаха.

Колелата и плъзгачите се треснаха в назъбения ръб на конуса и се откъснаха с писък на раздиран метал. Носът на хеликоптера се килна напред. През предното стъкло зашеметеният Грей видя за миг черното море, когато машината остави разпадащия се остров зад себе си.

Хеликоптерът се запремята. Светът около тях се въртеше като калейдоскоп.

 

 

15:22

Машината се въртеше бясно и тъмното море се появяваше и изчезваше пред Сейчан. Тя се бе вкопчила в дръжката на тавана, опряла крака в някаква греда. Монк крещеше отзад, старият хижар му пригласяше пискливо. До нея Грей полетя напред и си удари главата в предното стъкло.

Закопчаният за седалката си пилот продължаваше да се бори с уредите за управление и опитваше какво ли не, за да овладее машината, да забави падането й. С едно последно дърпане на лоста носът на хеликоптера леко се повдигна и въртенето се забави.

Грей отлетя назад и се блъсна в пилота. От главата му течеше кръв и покриваше половината му лице.

Пилотът го избута.

— Махай се оттук! Дръжте се здраво!

Сейчан се пресегна, сграбчи Грей за яката на якето и го задърпа назад. Двамата се катурнаха в товарния отсек. Монк се мъчеше да закопчае Оли за една седалка.

Страничната врата се отваряше и затваряше и разкриваше моментни изгледи към останките от острова. Откъсналият се ръб на конуса падна във водата, вдигайки огромна вълна. Зад него пушекът от няколко отвора скриваше по-голямата част от сушата. В сърцето на мрака имаше червен фонтан, който вреше на повърхността и от време на време изхвърляше огнени пръски високо във въздуха.

Но още по-плашещо беше морето, което летеше към тях.

Оставаха само секунди. Сейчан избута зашеметения Грей до покритата с мрежа за товар стена. Той разбра и уви ръцете си в ремъците. Сейчан понечи да направи същото, но точно тогава гигантската вълна, предизвикана от разпадащия се остров, се надигна под хеликоптера, за да ги посрещне.

Сблъсъкът беше ужасен. Тялото й се залепи за пода. Чу писък на метал — и тишина, когато ледената вода изпълни кабината. Вълната подхвърли тялото й като парцалена кукла. Кракът й се удари в нещо остро, което разкъса джинсите и остави огнена диря по бедрото й. После водата я запрати към Грей, чиято глава все още беше във въздушен джоб. Той се опита да я хване с едната си ръка. Тя се помъчи да се добере до мрежата.

И двамата не успяха.

Течението я повлече и я изхвърли през отворената врата сред пяна и мехурчета. Сейчан се премяташе презглава, давеше се със солената вода и оставяше кървава диря. Под нея разбитият хеликоптер потъваше в тъмните дълбини сред разрастващ се облак петрол. Не видя никой друг да излиза от машината, докато тя изчезваше в мрака.

„Грей…“

Нищо не можеше да направи. Дори да можеше да се гмурне, хеликоптерът вече беше потънал прекалено дълбоко. Никой не можеше да стигне до повърхността, без да се удави.

Изгубила надежда и отчаяна, Сейчан се опита да преглътне болката и се обърна. Заплува към слабата слънчева светлина. Едва сега осъзна колко дълбоко е била завлечена. С изгарящи дробове, несигурна дали ще успее, тя зарита към повърхността. Ледената вода я прерязваше като бръснач.

И тогава нещо тъмно премина над нея и препречи слънцето — черна гладка сянка. Сейчан замръзна. Появиха се други сенки и започнаха да кръжат около нея, прорязваха водата с перките си. Една мина съвсем близо, като завъртя огромното си око. Сейчан усети интелигентността в блясъка му, а също и коварство. И глад.

„Косатки…“

Привлечени от кръвта й.

Макар студът да я пронизваше до кости, през тялото й внезапно премина гореща вълна. Сейчан погледна надолу, усетила опасността.

Черно туловище се носеше нагоре към нея. Пастта се отвори и разкри безброй остри зъби.

Сейчан изкрещя, нагълта вода и зарита лудо.

Нямаше полза.

Зъбите пробиха панталона й и достигнаха плътта.

 

 

15:24

Задържал дъх, останал почти без въздух в потъващия хеликоптер, Грей освободи товарните ремъци с безчувствени от студа пръсти. От налягането главата му пулсираше и сякаш някой забиваше карфици в черепа му. Откъсна гумения куб от гнездото му и го освободи.

Блъсна се в Монк, който също беше освободил своя пакет. Партньорът му държеше Оли с едната си ръка. Старецът като че ли бе в безсъзнание, а може би вече се беше удавил. Грей бе проверил пилота малко след падането. Беше мъртъв, все още закопчан за седалката. От гърлото му стърчеше парче метал.

Нямаше надежда за него.

Щом се сдобиха с всичко необходимо, Монк и Грей изплуваха през отвора в сумрачните води. Слънцето и въздухът бяха далеч горе. Никога нямаше да стигнат сами повърхността, особено ако искаха да опитат да съживят Оли. Грей обаче дължеше живота си на стареца. И смяташе да му върне услугата.

Предаде гумения си пакет на Монк. От устните на приятеля му излязоха мехури; изкуствената му ръка стискаше въжената дръжка. Грей прочете агонията в очите му и си помисли, че той самият сигурно изглежда по същия начин. Ако не станеха първо жертви на студа, липсата на въздух скоро щеше да ги убие.

Хвана се с една ръка за колана на Монк, готов да задържи Оли между двамата. Но преди това се пресегна и дръпна въжето на бутилката сгъстен въздух до куба.

Още с първото дръпване спасителният сал се наду над главите им. Обикновено тези салове се хвърляха от вертолети на давещи се моряци. Грей се надяваше, че новото му приложение ще ги спаси. Салът незабавно се понесе нагоре — отначало бавно, после все по-бързо и по-бързо.

Секунди по-късно се носеха през водата като стрели.

Грей се държеше здраво за Монк и Оли, докато летяха към повърхността. Водата около тях ставаше все по-светла. Грей облекчи крещящата нужда от кислород, като леко издиша, за да излъже дробовете си, че в следващия момент ще поемат въздух.

Надяваше се това да не е само трик.

Полезрението му се стесни от липсата на кислород, пред очите му притъмня и му бе трудно да определи още колко им остава.

В следващия миг излетяха във въздуха като изстреляни тапи на шампанско и цопнаха обратно в морето. Грей успя да не изпусне Оли. Монк продължаваше да държи сала.

Грей се закашля и почна да плюе солена вода. Монк помъкна сала към него. На носа му ярко примигваше сигнална светлина. Изпълзяха в него от леденото море, разтреперани и с тракащи зъби. Грей просна Оли на дъното, а Монк бързо го прегледа.

— Не диша, но долавям слаб пулс.

Монк обърна стареца и започна сърдечен масаж. Не беше лесно на огъващата се гумена повърхност. Кожата на хижаря беше придобила плашещ сивкавоморав оттенък, но медицинското образование на Монк не можеше да му позволи да се откаже. Приложи му дишане уста в уста.

Грей се замоли наум. Беше задължен на Оли. А и пътуването до проклетия остров вече им струваше твърде много. Свали раницата, която бе принадлежала на единствения цивилен сред екипа командоси, и я пусна на дъното на сала. Беше я взел от хеликоптера. Нямаше намерение да я изоставя. Тя бе всичко, което можеше да покаже като резултат от мисията.

Но на каква цена?

Огледа водите около сала. Още виждаше в ума си как водата отнася Сейчан от него и как тя изчезва през отвора. Не таеше големи надежди. Сейчан не би могла да оцелее повече от няколко минути в тези ледени води.

Къде ли беше?

Огледа се, но гъстият дим се стелеше над морето южно от острова и скриваше всичко. Виждаше само на няколко метра. Носеше се остра миризма на горяща сяра и сол, но поне за момента беше топло.

Слънцето беше смътно оранжево петно в небето. Островът бе доста по-ярък от него. Останките на Елирей се намираха само на около двеста метра — черна сянка, увенчана с огнена корона. Пламъците се издигаха високо, бели ленти светеща лава се стичаха по склоновете. Парата обгръщаше разбитите брегове и бележеше мястото, където разтопената скала се срещаше с леденото море.

И се носеше неописуем тътен и грохот.

Все още бяха твърде близко до острова.

Това стана ясно, когато се чу оглушителен гръм, съпроводен от огнен фонтан. Димът се завихри още по-буйно, а от небето се посипа гореща пепел, която съскаше във водата и жилеше откритата кожа. Заваляха и камъни — невидими от пушека, но се чуваха как падат във водата.

Тихо кашляне накара Грей да се обърне.

Оли пое дъх и отново се изкашля. От устата и носа му излезе още вода. Монк се дръпна с облекчение назад и помогна на стареца да се надигне. Хижарят седна и се огледа замаяно, после изграчи:

— Винаги съм знаел, че ще свърша в Хелвити!

Монк го тупна по рамото.

— Още не си в ада, старче.

Оли се огледа.

— Сигурен ли си?

Пепелта заваля по-силно, носеше се като огнен сняг, покриваше водата с тънък бял пласт. Голям въглен падна върху един от понтоните на сала и преди някой да успее да го махне, стопи полиуретановата повърхност. Въздухът засъска и засегнатата страна започна да спада.

— Трябва да се отдалечим от острова — каза Грей. — Да се махнем от тази пепел. Ще се наложи да гребем с ръце.

— Можем пък да се качим на стоп — отвърна Монк и посочи зад Грей.

Над водата се разнесе рев на сирена.

Грей се обърна. Носът на малко призрачно, но познато корабче се подаде от пушека и се насочи към тях.

Риболовният траулер на капитан Хулд.

Корабчето се плъзна покрай тях, управлявано от вещата ръка на сина на Хулд.

Капитанът им се хилеше от кърмата.

— Какво направихте с острова ми, fjandanum?^[1]

Помогна им да се качат. Оли още беше без сили и се наложи Грей и Монк да го пренесат на ръце.

— Като мокри кокошки сте — продължи Хулд. — Елате. Приготвили сме одеяла и сухи дрехи.

— Как ни намерихте? — попита Грей.

— Видях ви светлинката. — Хулд посочи сигналния светодиод на носа на сала. — Пък и не можехме да напуснем района, преди да ви намерим. Тя нямаше да ни позволи.

От щурмовата кабина изкуцука тънка фигура, увита в одеяло, с бинтован от прасеца до бедрото десен крак.

„Сейчан…“

Грей едва не изпусна Оли от внезапното желание да се втурне към нея.

Изненаданият Монк изруга.

— Адски шантаво обаче — каза Хулд. — Онова стадо косатки се въртеше около нас откакто започнаха фойерверките, досущ като уплашени деца, хванали се за полата на майка си. А после изведнъж изчезнаха. Помислих си, че ни зарязват. И половин минута по-късно цъфнаха отново с вашата жена, почти удавена, и я избутаха до корабчето.

Грей знаеше, че макар косатките да са известни като „китове убийци“, това прозвище е погрешно. Нямаше нито един случай, в който живееща на свобода косатка да е нападнала човек. Тъкмо напротив — подобно на близките им роднини делфините, косатките понякога защитаваха хората във водата.

Явно игривото стадо, хранено и уважавано от Хулд, бе отвърнало на добрия жест.

Сейчан докуцука при тях. Изглеждаше повече ядосана, отколкото изпитваща облекчение.

— Можех да изплувам и сама.

Хулд сви рамене.

— Но те не мислеха така. А познават тези води по-добре от теб, моето момиче.

Сейчан го изгледа намръщено.

— Ще се погрижа за Оли — каза Монк и пое хижаря. — Искам да го стопля и да го прегледам по-обстойно. Погълнал е много вода.

Всички се бяха нагълтали, но Грей не възрази. Хулд тръгна да помага на сина си, но не и преди да ги запознае с новините.

— Слушах късите вълни. Говори се, че изригването е предизвикало и други изригвания по рифта, който разделя морското дъно тук. Преди всичко да приключи, може да се сдобием с още един-два острова.

И с тези злокобни думи ги остави сами на палубата.

Сейчан стоеше със скръстени на гърдите ръце. Избягваше погледа на Грей и се взираше в морето. Корабчето се отдалечаваше от взривения остров и бавно излизаха от облака пепел.

— Мислех си, че си мъртъв — прошепна тя. Поклати глава. — Но… не можех да се откажа.

Грей пристъпи до нея.

— Радвам се, че не си се отказала. Спаси живота ни, като си накарала Хулд да остане.

Тя го погледна изпитателно, сякаш искаше да разбере дали не й се подиграва. Онова, което видя, я накара бързо да се извърне, но не и преди Грей да забележи пробягалата несигурност в погледа й — нещо изключително рядко за нея.

Сейчан се сгуши по-плътно в одеялото. Настъпи кратко мълчание.

— Претърси ли вече торбата? — попита тя.

Грей я изгледа неразбиращо, после се сети за раницата, която бе зарязал на палубата.

— Не, разбира се — отвърна той. — Кога да го направя?

Тя го погледна и вдигна вежда.

Права беше. Нищо не им пречеше да го направят веднага.

Грей отиде до раницата, коленичи и отвори главното отделение. Сейчан застана над него.

Той прегледа подгизналото съдържание. Нямаше много — две мокри тениски, химикалки, бележник, чиито страници бяха станали на каша. Между няколко ризи обаче, може би служещи за мека подложка, имаше нещо в найлонова торба с цип. Грей я извади.

— Какво е това?

— Прилича ми на стара книга… или може би дневник.

Грей дръпна ципа.

Беше малко, подвързано в кожа томче с трошливи от времето листа. Той го отвори внимателно. Страниците бяха запълнени със спретнат почерк и скици, нарисувани с опитна и точна ръка. Определено беше дневник.

— На френски е.

Обърна на първата страница, където имаше пищно изрисувани инициали.

— А. Ф. — прочете на глас той и впери поглед в Сейчан. И двамата знаеха кой е авторът на дневника.

Аршар Фортескю.