Джеймс Ролинс
Дяволската колония (23)

21.

31 май, 09:05

Възвишение Сан Рафаел, Юта

Каи стоеше на сянка на верандата и гризеше пиньола. Айрис беше набрала семената от растящите в района дървета и сега беше вътре и ги печеше на тигана, за да отдели ядките и да ги смели на брашно.

Айрис искаше да й покаже как се прави и как да не изгори ядките, но Каи знаеше, че възрастната хопи просто се опитва да я разсее. Вместо това тя се взираше в малкото облаче, което се отдалечаваше в пустошта. Без да губят време, Пейнтър и останалите бяха събрали нещата си и бяха отпратили с взетия под наем джип. Взеха дори кучето.

Но не и нея.

Досега успяваше да обуздае гнева си — знаеше, че няма да й донесе нищо добро. Огорчението все още гореше като въглен в корема й. Беше замесена в тази бъркотия още от самото начало. Заслужаваше да види края й. Всички казваха, че трябва да понесе последиците от постъпките си като зряла жена, но в същото време се отнасяха с нея като с момиченце.

Лапна още една ядка и я сдъвка. Беше свикнала да я изоставят. Защо днес трябваше да е различно? Защо трябваше да очаква нещо повече от чичо си?

Но дълбоко в себе си го беше очаквала.

— Тоя тип е доста опак.

Каи се обърна към стоящия на прага Джордан Апавора. Беше сменил костюма с каубойски ботуши, избеляла синя тениска и черни джинси и колан с голяма сребърна тока във формата на бизонска глава.

— Значи Пейнтър Кроу ти е чичо, така ли? — попита той.

— Далечен. — Точно в момента беше готова напълно да скъса роднинската им връзка.

Джордан излезе на верандата. В едната си ръка държеше каубойска шапка, а в другата — шепа димящи ядки. Сигурно ги беше взел направо от тигана. Забеляза, че го гледа, и метна една в устата си.

— На езика пайют се наричат тоовут — каза, докато дъвчеше. — Знаеш ли името им на хопи?

Тя поклати глава.

— Ами на арапахо или навахо? — попита Джордан, вече широко усмихнат. Приближи се към нея. — Изглежда, че домакинята ни иска да сподели всичко, което знае за пиньолите. Знаеш ли, че боровата смола се използвала като дъвка и че служела за мехлем за рани? Явно навремето е била „Орбит“ и аспирин едновременно.

Тя се извърна, за да скрие усмивката си.

— Трябваше да се спасявам, преди да е започнала да ме учи на танца за дъжд на хопи — заговорнически прошепна той.

— Просто се опитва да помогне — сгълча го Каи, но не успя да се сдържи и отново се ухили.

— Е, какво ще правим сега? — попита Джордан и нахлупи каубойската шапка. — Можем да се разходим до каньона Трите пръста. А и внуците на Алвин са оставили велосипедите си… може да покараме и до Коритото на Черния дракон.

Тя го погледна, мъчеше се да прецени мотивите му. Загорялото му лице с високи скули, на чийто фон очите му блестяха, изглеждаше невинно и открито. Но тя подозираше, че в поканата му има нещо повече от предложение да потренират и да се наслаждават на природните красоти. Беше забелязала честите погледи, които й хвърляше. Дори сега усети как се изчервява и пристъпи към отворената врата. Вече имаше човек, който се интересуваше от нея, който бе важен за нея.

Представи си Чейтън Шоу с приятелите й от УАХАЯ. Да излезе с Джордан беше като предателство. Вече се беше компрометирала достатъчно. Още я болеше от онзи имейл. Нямаше намерение да разваля нещата още повече.

— По-добре да се навъртам наоколо — каза тя. — В случай, че се обади чичо ми…

Тъпо извинение дори в собствените й уши, но той не каза нищо и заради това й бе още по-трудно да му обърне гръб и да влезе вътре. Неволно го сравняваше с Чей, чиято пламенна енергия често бе притъпена от пейот, гъби или трева. Макар че познаваше Джордан от по-малко от час, имаше нещо по-чисто и открито в племенната му гордост, във всеотдайната му обич към дядо му, в начина, по който търпеливо изслушваше наставленията на Айрис.

Сякаш усетил вниманието й, той пак й се усмихна и тя побърза да влезе. Скри се в задната стая. Имаше нужда да остане сама.

Стоеше в тъмното, сложила длани върху пламналите си бузи. „Какви ги върша?“

Бутонът на затворения лаптоп светеше като зелено котешко око в мрака. Пейнтър беше оставил сателитната чиния и един от телефоните в случай, че се наложи да се свърже с тях. Беше благодарна за това.

Имаше нужда да се разсее. Отиде до бюрото, седна и отвори лаптопа. Страхуваше се, че ще види второ съобщение от Джон Хоукс, но трябваше да провери. Влезе в профила си и след безкрайно чакане видя, че няма нова поща. Понечи да затвори компютъра, но погледът й се насочи към запазения имейл от основателя на УАХАЯ. Отвори го отново. Искаше да го прочете пак, може би като един вид наказание, може би да види дали наистина е толкова лошо, колкото го е запомнила.

Докато четеше, не почувства отчаяние както миналия път — вместо това гневът й растеше с всеки следващ ред. Вече беше огорчена от това, че Пейнтър я беше зарязал, и сега разбра, че Джон Хоукс се опитва да направи същото. Да се отърве от нея, за да си няма повече проблеми.

„След всичко, което направих… след всичко, което рискувах…“

Преди да премисли, натисна бутона за отговор. Нямаше намерение да го изпраща. Просто искаше да изпусне парата, да й олекне. Затрака бързо на клавиатурата, изливаше яростта си през върховете на пръстите. Написа дълго писмо, в което заявяваше, че е невинна, и обясняваше как в момента изчиства името си без каквато и да било помощ от УАХАЯ. Подчерта последното — и това й хареса. Изрази отвращението си от липсата на вярност и подкрепа от страна на организацията към един от собствените й членове. Изброи всичките си постижения и приноси за каузата. Написа на Джон Хоукс колко много означава за нея УАХАЯ и как това предателство и недоверие са я наранили ужасно.

Докато пишеше последните думи, очите й вече бяха пълни със сълзи. Знаеше, че идват някъде дълбоко отвътре, от рана, която нямаше да зарасне. Искаше да бъде обичана такава, каквато е — с добрите, с лошите, с благородните и със слабите й страни, а не да бъде захвърляна, когато присъствието й причинява неудобства. Накрая осъзна истината. Искаше да бъде обичана така, както я бе обичал баща й. Заслужаваше го. Искаше да го изкрещи на целия свят.

Вместо това впери поглед в екрана и в отговора си — и направи най-доброто. Придвижи курсора и пръстът й увисна над бутона. Пейнтър беше казал, че интернет връзката е надеждно кодирана.

Тогава каква опасност можеше да има?

Каи пое донякъде контрола върху собствения си живот и натисна ИЗПРАТИ.

 

 

09:18

Солт Лейк Сити, Юта

Тихият звън оповести пристигането на ново съобщение и Рафе се усмихна. Погледна си часовника. Часове по-рано, отколкото бе предполагал. Нещата се развиваха великолепно. Протегна се с удоволствие. Беше облечен в мек хотелски халат и по чехли. Косата му беше още влажна от душа.

Огледа президентския апартамент, намиращ се на последния етаж на хотел „Гранд Америка“ в сърцето на Солт Лейк Сити. За първи път, откакто бе дошъл тук, се чувстваше почти у дома си, заобиколен от всички европейски атрибути на помещението — ръчно изработени черешови мебели в стил Ришельо, карарски мрамор в просторната баня, гоблени на фламандски майстори от седемнайсети век. От френските прозорци се разкриваше завладяваща гледка към планините и грижливо поддържаните градини далеч долу.

Сподавено ридание и подсмърчане помрачиха доброто му настроение.

Обърна се към мършавия младеж, съблечен съвсем гол и вързан за един от стилните столове за хранене. Устата му бе залепена с лепенка, от носа му се стичаха сополи. Давеше се и се мъчеше да си поеме въздух. Очите му бяха изцъклени като на ранена лисица.

Но не беше лисица.

А ястребът на Рафе… ястребът, който беше пуснал на лов.

В биографичните данни на Каи Куочийтс бяха изброени връзките й, сред които бяха и УАХАЯ, пламенните млади вълци, борещи се за правата на коренните американци. Отне му по-малко от час да разбере къде се е сврял лидерът на организацията. Беше дошъл в Солт Лейк Сити, за да следи отблизо събитията в планините, готов за разобличаването, което вървеше с подобна трагедия. Но явно Джон Хоукс имаше и други нужди. Берн го беше прибрал от един стриптийз клуб до летището. Индианският активист очевидно обичаше бели руси жени с щръкнали изкуствени гърди.

Пленникът отново изскимтя.

Рафе вдигна пръст.

— Търпение, господин Хоукс. Скоро ще продължим с вас. Бяхте много полезен. Но нека първо се уверим, че ловът ви е бил успешен.

Не им беше много трудно да убедят Джон Хоукс да помогне на каузата им. Два от пръстите му още сочеха към тавана. Ашанда ги беше счупила с лекота, сякаш бяха сухи клечки. Със своите крехки кости Рафе много добре познаваше точно тази болка. През живота си си бе чупил всеки пръст на ръцете и краката.

И то невинаги случайно.

Накрая спечелиха сътрудничеството на г-н Хоукс и получиха всички необходими знания и подробности около Каи, за да съчинят писмо, целящо да измъкне малката птичка от скривалището й. И писмото явно бе свършило работа.

„При това много по-бързо, отколкото очаквах…“

Беше й определил краен срок да отговори. Птичката изобщо не си бе губила времето. Той също не смяташе да се бави.

— Сър, успяхме да дешифрираме текста на съобщението — съобщи му компютърният специалист на екипа.

Рафе се обърна към него. Техникът се водеше просто Т. Дж. и Рафе така и не прояви достатъчно любопитство да научи какво се крие зад инициалите. Беше американец, мършав, често под въздействието на стимуланти, за да седи пред компютъра дни наред. Сега стоеше пред редицата мини-мейнфрейм/сървъри, свързани помежду си с Cat-6 кабели и широколентова връзка с интернет.

Рафе не разбираше нищичко от това. Интересуваха го единствено резултатите.

— Текстът всеки момент ще се появи на екрана ви, сър. Следим айпи адресите, триангулираме сателитните възли, филтрираме сървърните връзки и пуснахме алгоритъм за определяне на маршрутите на пакетите.

— Просто ми кажете откъде е било изпратено.

— Работим по въпроса.

Рафе завъртя очи при използването на множествено число. Т. Дж. беше елементарен помощник. Истинската компютърна магьосница, Ашанда, седеше в центъра на змийското гнездо от кабели и оборудване и дългите й пръсти танцуваха по три клавиатури бързо и елегантно като пръстите на гениален пианист. Но вместо да чете ноти, погледът й следеше сменящи се редове код. На друг екран сървъри и портали образуваха преплетена мрежа, плъзнала по векторната карта на планетата. Нищо обаче не можеше да се опъне на Ашанда. Защитните стени се катурваха пред нея като плочки на домино.

Удовлетворен, Рафе отиде при лаптопа си и отвори писмото на Каи Куочийтс. Почукваше с пръст устната си, докато четеше изблика на тийнейджърски угризения и наранени чувства. Някъде дълбоко в себе си изпита съчувствие, предизвикано от страстта й, от пълното й разкриване на екрана. Хвърли поглед към Джон Хоукс и изведнъж му се прииска да му счупи трети пръст или направо ръката. Лидерът явно употребяваше безскрупулно последователите си, като се възползваше от младостта и устрема им. А после ги оставяше да си понасят последствията, докато самият той обираше лаврите.

Това се наричаше лоша управленска практика.

Т. Дж. подсвирна и привлече вниманието му. Беше се навел над рамото на Ашанда.

— Май успява! — с писклив глас възкликна той. — Разбива последните врати!

Рафе приближи и побутна асистента да се разкара. Щом ги очакваше победа, искаше да се наслади на момента заедно с Ашанда.

Застана зад нея и прошепна в ухото й:

— Покажи ми какво можеш…

Тя с нищо не показа, че го е чула. Беше потопена в собствения си свят, подобно на всеки човек на изкуството. Това беше стихията й. Нали казват, че ако човек изгуби някакво сетиво, някое друго става по-силно. И това бе новото сетиво на Ашанда, цифровото продължение на самата нея.

Рафе прокара длан по ръката й и усети старите неравности под кожата й. Подобни белези бяха ритуална практика, разпространена в някогашното й африканско племе. Личаха повече, когато за пръв път се появи в семейния замък. Сега можеше да ги усети единствено с върховете на пръстите си, сякаш четеше брайлово писмо.

— Почти стигна! — задъхано възкликна Т. Дж.

Ашанда съвсем леко се наклони към бузата на Рафе.

Той усети от разстояние топлината на кожата й. Никой не разбираше истински отношенията им. Самият той не можеше да ги изрази с думи и същото определено важеше и за нея. Двамата бяха неразделни от деца. Тя бе неговата бавачка, болногледачка, сестра, довереница. През целия му живот тя бе онзи безмълвен кладенец, в който можеше да изрече своите надежди, страхове и желания. В замяна той й предлагаше сигурност и живот без недоимък, но също така любов, понякога дори физическа, макар това да се случваше рядко. Беше импотентен — страничен ефект от чупливите му кости. Изглежда, дори най-интимното му кокалче беше повредено.

Заразглежда ръцете й, които летяха между клавиатурите. Спомни си моментите насаме, когато тя понякога огъваше пръста му, измъчвайки го между агонията и екстаза, докато накрая го чупеше. Не беше мазохизъм. В болката имаше чистота, която намираше за освобождаваща. Тя го учеше да не се страхува от слабостта на тялото си, а да я прегърне, да достигне изначалния извор на усещането, което бе уникално за него.

Ашанда едва чуто въздъхна.

— Успя! — извика ликуващо Т. Дж. и вдигна ръце като футболен запалянко след гол.

Рафе се наведе още по-близо до нея и бузата му докосна нейната.

— Чудесна работа — прошепна в ухото й.

Без да помръдва, впери поглед в екрана. Цифровата карта се бе уголемила и светещите зелени линии се събираха в една точка в Юта. Рафе погледна мястото и се усмихна на щастливото съвпадение да открие собственото си име на екрана.

— Сан Рафаел — каза той. Веселото настроение повдигна духа му. — О, просто съвършено.

Обърна се към Джон Хоукс.

Онзи го гледаше с широко отворени очи.

— Май вече няма да имаме нужда от нашия ловен ястреб — промълви Рафе.

Тръгна към голия мъж, който нададе висок уплашен стон. Рафе смяташе, че дължи на Джон Хоукс малък подарък за услугите му. В случая — урок по добри управленчески практики, нещо, което определено му липсваше.

Застана зад него и заклещи с ръка тънкото му гърло. Чупенето на врат изобщо не беше така лесно, както изглеждаше по филмите. Наложи се да направи три опита. Урокът обаче беше добър. Понякога дори лидерът трябва да изцапа ръцете си. Това помага за поддържането на бойния дух.

Отстъпи назад, като бършеше заслужената пот от челото си.

— И след като приключихме с това… — Рафе протегна ръка към Ашанда. — Ще продължим ли нататък, ma chaton noir?^[1]