Джеймс Ролинс
Дяволската колония (22)

20.

31 май, 14:45

Остров Елирей, Исландия

„Трийсет и две минути…“

Грей погледна през прозореца и стисна по-здраво пистолета. Ако физиците бяха прави, островът щеше да се взриви малко след три следобед. Дотогава трябваше да се разкарат оттук. Имаше само един проблем… не, по-точно осем проблема.

Опитните командоси бяха заели сигурни позиции пред малката хижа и я държаха на прицел. Преди няколко минути бяха започнали да щурмуват, но после внезапно се изтеглиха зад базалтовите скали.

— Защо не нападат? — попита Оли. Старият хижар стоеше до камината с пушката в ръце. Беше здравата пребит и макар да се беше разфучал, след като Монк го освободи, чакането явно го изтощаваше.

— Сигурно също като нас са научили, че островът ще гръмне — отвърна Сейчан, без да откъсва очи от прозореца. — Просто ни държат тук, докато не успеят да се измъкнат.

Думите й се оказаха пророчески — стъклата задрънчаха от тракането на перки. Транспортен хеликоптер мина ниско над хижата и продължи към ливадата. Въздушният поток от двата ротора приведе тревата, когато машината увисна неподвижно и затърси безопасно място за кацане сред разхвърляните камъни.

„Трябва да се качим на този вертолет“ — помисли си Грей.

— Там! — извика Сейчан и посочи. — Оттатък ливадата, при канарите. Имаме си още компания.

Грей откъсна очи от хеликоптера и видя какво я е разтревожило. Появиха се още тичащи войници — идваха откъм димния знак, бележещ неотдавнашния взрив. Отпред тичаше човек с цивилно облекло — туристически боти, дебел панталон и разкопчано тежко яке. Беше на средна възраст и притискаше раница към шкембето си. Зад него двама войници почти влачеха носилка, натоварена с малки каменни кутии.

Явно бяха успели да си пробият път до съкровищницата на острова. Всички съмнения на Грей изчезнаха, когато зърна блясъка на злато по кутиите. Един от войниците замаха като обезумял на хеликоптера да кацне.

„Със сигурност знаят, че островът ще се взриви“.

Тропот на кубинки го накара да се обърне. Монк тичаше към тях, останал без дъх.

— Проверих зад хижата. Изглежда чисто.

— Трябва да действаме бързо. Евакуират се.

— Да, видях хеликоптера — отвърна Монк.

След като Грей се увери, че всеки знае какво да прави, Оли и Монк заеха позиции на прозорците, а той и Сейчан излязоха тичешком през задната врата.

— Да се надяваме, че старецът е с ума си — каза Сейчан.

Грей залагаше живота им на това. Хижарят познаваше този остров от шейсет години. Ако някой знаеше тайните му, това бе той.

Изскочиха навън и се втурнаха приведени през огряната от слънцето ливада. Хижата ги скриваше от командосите. Грей се насочи към едно малко зелено възвишение. Оли му го беше посочил и му бе казал какво да очаква. Въпреки това, докато го заобикаляше, едва не падна в зейналата от другата му страна яма.

Сейчан го сграбчи за ръката и го дръпна в последния момент. Хълмчето всъщност бе стар, отдавна изстинал мехур лава, кух отвътре. От другата му страна се стигаше до източника на мехура — магмена тръба. Гърлото на тунела зееше насред напуканите базалтови камъни, подобни на изпотрошени зъби.

Стигнаха до мястото, където купчина отломки им позволяваше да се спуснат в дупката, и Грей светна фенера. Лъчът освети тунел с гладки стени, широк колкото да мине един човек.

— Хайде — каза Грей и забърза напред.

Според Оли тунелът минаваше под хижата и стигаше до малка пещера под ливадата. Тя беше нещо като кръстопът. От нея започваше друг тунел, който излизаше на повърхността от другата страна на ливадата. Хижарят беше надраскал набързо карта. Грей беше научил наизуст пътя, но си спомни и описанието на капитана на траулера: „Това място е надупчено като швейцарско сирене от вятъра и дъждовете“. Човек лесно можеше да се изгуби тук — а те нямаха време за грешки.

Стигнаха пещерата за по-малко от минута. Подът беше осеян с камъни. Насъбралата се дъждовна вода се плискаше в краката им, въздухът миришеше на плесен и сол. Грей се завъртя в кръг и освети помещението. Имаше поне пет изхода. А Оли беше отбелязал на картата само четири.

С бясно разтуптяно сърце Грей се върна при тунела и почна да проверява всеки отвор. Беше му казано да тръгне по втория тунел. Първият се оказа просто цепнатина. Насочи лъча в нея. Цепнатината свършваше след около два метра. „Това брои ли се? Или Оли го е пропуснал, защото не е истински тунел?“

Старият хижар му се беше сторил здравомислещ и практичен. Придържаше се само към важните детайли. Грей се довери на впечатлението си, пренебрегна пукнатината, подмина следващия тунел и спря пред онзи след него. Това трябваше да е вторият проход, отбелязан на картата на Оли.

Наистина се оказа магмена тръба, което бе добре, но тя се спускаше надолу. Това не му се струваше правилно, но пък не можеше да губи време. Пое дълбоко дъх и влезе. Тунелът беше по-тесен и от първия.

— Сигурен ли си, че това е пътят? — попита Сейчан.

— Ще разберем.

Грей забърза напред и вече започваше да се съмнява в решението си, когато тръбата започна да се изкачва към повърхността. След още една безкрайна минута стана почти светло и Грей изгаси фенера. До тях достигна звукът на роторите.

После се появи ослепително яркият отвор. Повя силен вятър и песъчинки зажилиха лицето му.

Грей се обърна към Сейчан.

— Трябва да сме съвсем близо до хеликоптера.

Тя кимна, извади пистолета си и му направи знак да продължи напред.

Грей пробяга останалото разстояние, но накрая забави крачка и предпазливо приближи отвора. Тунелът излизаше сред ръбести камънаци, приличащи на гигантски пръчки. Той тихо изпълзя навън и се скри зад един. Зад него Сейчан се измъкна безшумно и се промъкна зад друг.

Грей прецени ситуацията.

Хеликоптерът беше кацнал само на десет метра от тях, явно току-що — двама войници тъкмо отваряха страничните му врати. Двайсетината командоси се бяха скупчили малко встрани.

Носилката лежеше на тревата, все още неразтоварена. В една счупена кутия лъщяха златни плочки.

„Точно като в пещерата в Юта“.

Цивилният, когото бе забелязал преди малко, стоеше до носилката и продължаваше да притиска раницата към гърдите си. Сега Грей успя да разгледа лицето му по-добре. Руса коса, бледа кожа, нацупени устни и рехава брада. Лице на човек, водещ лек живот, човек, на когото не му допада да е на място като това. Щом вратата на хеликоптера се отвори, той се втурна напред. Войниците му помогнаха да се качи.

В другия край на ливадата хижата бе тъмна и смълчана. Монк чакаше сигнала му. Трудно би могъл да го пропусне.

Грей се прицели. Пълнителят на „Зиг Зауер“ Р226 имаше дванайсет патрона. Още толкова имаше в пистолета на Сейчан. Всеки изстрел бе от значение. Сейчан също зае позиция, готова за действие.

Грей си избра войника, който охраняваше хеликоптера. Не можеше да рискува някой от противниците да намери прикритие вътре. Дръпна спусъка.

Пистолетът изтрещя оглушително, последва гърмежът на оръжието на Сейчан. Мишената на Грей залитна. Още преди войникът да падне на земята, Грей се прицели и простреля гърлото на втори.

За няколко мига настъпи пълна суматоха. Войниците се забутаха като овце, мъчеха се да разберат кой стреля по тях. Един от осмината командоси, които бяха дошли първи, стреля към хижата.

От постройката му отговори пушечен изстрел, който пръсна едно от стъклата на хеликоптера.

„Браво, Оли!“

Погледите на всички се насочиха към хижата.

Груба грешка.

Докато всички гледаха не накъдето трябва, Грей свали още двама, докато Сейчан съсредоточи огъня си върху осмината командоси, които бяха обсадили хижата. Точността й беше плашеща — успя да свали четирима от наистина голямо разстояние.

Докато тя презареждаше, Грей насочи вниманието си към двамата най-близки войници. Те отстъпваха и се приближаваха към скривалището им, без да осъзнават дебнещата ги опасност. Грей свали и двамата, като изпразни пълнителя си, докато тичаше приведен към тях.

Трябваше им повече огнева мощ.

Стигна до повалените и грабна автомата на единия, без да спира. Сейчан го следваше по петите, като продължаваше да стреля с пистолета. Грей превключи на автоматична стрелба и стреля от бедро. Откосът повали още неколцина войници и принуди останалите да се отдалечат от хеликоптера и да потърсят убежище зад скалите.

Сейчан се добра до другия автомат.

Двамата заедно се метнаха в хеликоптера.

Единственият вътре беше тлъстият цивилен. Мъчеше се да извади пистолет от кобура на кръста си, но Сейчан стовари автомата върху главата му и го просна в безсъзнание, след което се втурна в пилотската кабина.

Грей продължи да стреля и преградният му огън беше достатъчно силен, за да позволи на Монк и Оли да изскочат от хижата. Двамата тичаха приведени, а Грей ги прикриваше. Монк също откри огън, с което още повече обезкуражи противника.

Двамата стигнаха живи и здрави до хеликоптера. Грей им помогна да се качат и затвори вратата. Ушите му пищяха от стрелбата.

По хеликоптера затракаха куршуми, но двигателите вече вдигаха обороти. Явно Сейчан се бе оказала достатъчно убедителна — или пък пилотът знаеше, че островът всеки момент ще се взриви.

Грей си погледна часовника.

„Още четири минути…“

Оставаше им дори време да си поемат дъх.

Грешеше.

Невероятен взрив разтърси хеликоптера. Земята под него подскочи и Грей се просна на четири крака. Двигателите зареваха. Подметната от труса, машината се издигна несигурно, а вратата зейна — явно в бързината Грей не я беше затворил добре.

Половината остров беше забулена в дим, може би вече дори я нямаше.

— Грей! — изрева Монк.

Грей се извъртя и видя как цивилният се хвърля към вратата, все така вкопчил се в раницата. Лицето му беше в кръв. Грей се претърколи след него и сграбчи единия ремък на раницата. Съдържанието й несъмнено бе важно, щом този тип беше готов да умре, но да не го остави в ръцете им. Цивилният обаче не пускаше. Беше прекарал ръка през другия ремък, преди да се хвърли от хеликоптера.

Увисна, закачен за раницата, и рязко дръпна Грей към отворената врата. Легнал по корем, наполовина провесен от хеликоптера, Грей продължаваше да стиска ремъка. Цивилният се гърчеше, дърпаше се надолу с безценния си товар.

Грей се плъзна още навън, но изведнъж нещо тежко затисна краката му и го закова за пода.

— Държа те — каза Монк.

Хеликоптерът се издигаше. Част от вулканичния конус се откъсна и тежко се плъзна към морето. Дълбоки пукнатини плъзнаха по остатъка от острова. Мъжете долу се втурнаха във всички посоки, за да се спасят, но нямаше как да избягат.

Дори по въздух.

Хеликоптерът се разтресе и внезапно пропадна няколко метра. Грей запълзя навътре. Монк се мъчеше да го задържи да не падне от вратата.

— Губим височина! — извика Сейчан от кабината.

Преди Грей да успее да реагира, изтрещя пистолет. Нещо опари ухото му. Грей погледна надолу. Врагът му висеше на една ръка, но най-сетне бе успял да извади оръжието си. Ако хеликоптерът не бе пропаднал така внезапно, Грей щеше да е труп.

Не че му се очертаваше още много живот.

Когато пилотът успя криво-ляво да стабилизира машината, упоритият цивилен се прицели по-добре. Този път нямаше начин да пропусне — щеше да стреля почти от упор.

Мъжът се усмихна на Грей, извика нещо на френски и дръпна спусъка. Гърмежът бе оглушителен — но не беше от пистолет. А от пушка.

Оли стоеше разкрачен над Грей с димящо оръжие в ръце.

Половината лице на цивилния беше изчезнало. Отпуснатата ръка бавно се измъкна от ремъка и тялото му полетя към останките на острова.

Монк издърпа Грей и трудно спечелената му награда в хеликоптера и изсумтя:

— Отсега нататък да не си подал ръка или крак навън. Грей стисна ръката на Оли.

— Благодаря.

— Длъжен бях да му го върна. — Оли опипа счупения си нос. — Никой не може да ме фрасне в муцуната и да му се размине.

Хеликоптерът отново се разтресе и запропада надолу. Всички се хванаха за дръжките и зачакаха спускането да спре. Не спря. Грей впери поглед в отворената врата. Разпадащият се остров се издигаше към тях. В най-дълбоките пукнатини вече сияеше тъмночервен огън и вещаеше, че най-лошото тепърва предстои.

Хеликоптерът бавно започна да се върти около оста си.

Сейчан подаде глава от кабината и викна:

— Изгубихме напълно налягането в задната перка!

И добави онова, което бе очевидно за всички:

— Падаме!