Джеймс Ролинс
Дяволската колония (21)

19.

31 май, 08:34

Възвишение Сан Рафаел, Юта

Каи се промъкна в малката спалня за гости в задната част на пуеблото. Ханк Канош се бе навел над лаптопа си, но не гледаше екрана. Седеше, скрил лицето си в ръце, явно разкъсван от мъка. Каи се почувства ужасно заради натрапването и си помисли дали да не излезе, но беше дошла по заръка на чичо си.

— Професор Канош…

Той се сепна и бързо свали ръцете си. Вторачи се в дланите си, сякаш се изненадваше къде са били.

— Извинете — каза тя.

Той се пресегна да затвори лаптопа. Каи зърна за миг отворен имейл и някакъв странен надпис в полето за текст, много подобен на писмеността от златните плочки. Явно се беше опитвал да работи, да се разсее по някакъв начин.

Пейнтър им беше позволил достъп до интернет през криптираната сателитна връзка. Можеха да проверяват пощата си и да четат новините, но не и да комуникират. „Никакви имейли, никакъв Фейсбук“. Последното беше насочено най-вече към нея.

Канош пое дълбок треперлив дъх и се овладя.

— Какво има, Каи?

— Чичо Кроу ме помоли да ви извикам в дневната. Иска да говори с вас, преди да пристигнат другите.

Той кимна и стана.

— Около чичо ти все има нещо, а?

Каи се осмели да му се усмихне. Той стисна рамото й, докато минаваше покрай нея, и тя трепна от докосването, издавайки колко е нервна.

— Ще остана тук — каза Каи. — Чичо Кроу иска да поговорите насаме.

— В такъв случай по-добре да не го карам да чака.

След като той излезе, Каи тихо затвори вратата. Погледна компютъра. Не й се искаше да проверява имейла си, тъй като се страхуваше какво ще намери там. Въпреки това любопитството я привличаше към лаптопа. Не можеше да бяга вечно от кашата, която бе забъркала. Рано или късно трябваше да се изправи пред последствията — но засега беше достатъчно да се открие на света по този малък начин.

Настани се на все още топлия от професора стол, отвори лаптопа и се загледа в светещия екран. Сега или никога. Стартира браузъра и отвори Gmail.

Със затаен дъх очакваше установяването на връзката. Наложи се да седне върху ръцете си, за да не посегне към лаптопа и да затвори капака. Нима не можеше да изключи външния свят за още известно време? Но преди да успее да направи нещо, екранът се изпълни с редове непрочетени имейли. Прегледа списъка, като четеше само темите. Имаше малко спам и няколко пристигнали преди експлозията съобщения, но едно от писмата в началото на списъка привлече вниманието й.

Смрази се, настръхна цялата и слепешком посегна да затвори лаптопа. Вече съжаляваше, че изобщо се е поддала на изкушението. Адресът на подателя бе jh-wahya@cloudbridge.com: личният имейл на основателя на УАХАЯ Джон Хоукс. Заглавието беше повече от красноречиво. Състоеше се само от три букви: WTF.

Знаеше, че няма начин да се измъкне, затова колебливо щракна върху съобщението и го отвори. Докато четеше, в стомаха й сякаш се настани тежък камък. Приятелите и съмишлениците й от УАХАЯ бяха всичко за нея. Бяха я приели, когато бе станала достатъчно голяма, за да се измъкне от системата на приемните семейства и беше оставена да се оправя сама. Поддържаха я финансово и емоционално, предлагаха й семейната близост, която така мъчително й липсваше след смъртта на баща й.

Затова й бе така трудно да чете горчивото писмо.

От: jh-wahya@cloudbridge.com

Относно: WTF

До: Каи Куочийтс <willow3tree@gmail.com>

Какво направи? Всички заложихме толкова много на твоята доблестна и мирна мисия, а тя се превърна пред очите ни в поражение, кръвопролитие и позор. Показват лицето ти по всички национални медии с етикет терорист и убиец. Няма да мине много време и твоят позор ще стане наш. А ето че от теб няма нито вест, само крещящо мълчание. Да не би от правителството да ти плащат да ни предадеш и дискредитираш? Такива неща се говорят тук за теб.

Направих всичко по силите си да ги убедя да проявят търпение, да не правят прибързани заключения, но без някакво обяснение, без доказателство за верността ти към каузата ни не мога да сдържам вълците на вратата. Те настояват за кръв, докато аз само търся отговори.

Съветът на УАХАЯ се срещна преди час. Ако не успееш да изчистиш името си пред нас, нямаме друг избор, освен да се отречем от теб, да обявим действията ти за твоя самоинициатива, да те разобличим като истински терорист, извратил добрата ни кауза. Трябва да отговориш до 12:00 ч. днес, в противен случай ще дадем пресконференция.

ДХ

Каи затвори имейла. Дълбоко от гърдите й напираха сълзи. Представи си всичките си приятели, как се усмихваха и я прегръщаха преди да тръгне към планините. Спомни си как се задържа в прегръдката на Чейтън Шоу, един от най-пламенните защитници на младежката организация. Името на Чей означаваше „сокол“ на сиукски и чудесно подхождаше на дългата му черна коса, която падаше свободно върху раменете му и се развяваше и при най-малкия полъх на вятъра. Преди два дни — което вече й се струваше като преди цяла вечност — двамата бяха говорили в тишината на нощта да станат нещо повече от просто приятели.

Сега си мислеше за него и си представяше как й обръща гръб, как я отблъсква. Тихо изхлипа и скри лице в ръцете си, за да скрие срама и сълзите си.

„Какво ще правя сега?“

 

 

08:35

Ханк Канош седеше на масата с гръб към огнището, благодарен на топлината от последните въглени. Пейнтър се настани от другата страна на масата. Едрият му партньор тихо похъркваше на пейката.

Кръговете под очите на Пейнтър ясно показваха, че и на него малко сън не би му се отразил зле, но нещо явно го тревожеше. Ханк подозираше, че това не е свързано с непосредствения им проблем. Пейнтър не бързаше да подхване темата, която искаше да обсъжда, дори изглеждаше някак разсеян. Ставаше нещо друго. Цяла сутрин не бе пускал телефона. Може би бе свързано със странното изригване, а може би имаше друг проблем. Едно бе сигурно — беше изнервен.

Накрая Пейнтър прочисти гърлото си и отпусна ръце на масата.

— Ще бъда честен с вас и се надявам на същото от ваша страна. Умряха хора и ще умрат още, ако не разберем по-добре онова, срещу което сме се изправили.

Ханк кимна.

— Разбира се.

— Разговарях с нашия геолог, който следи вулканичната активност на мястото на взрива. Смятаме, че имаме най-обща представа какво е било скрито в пещерата. Свързано е с манипулирането на материята на атомно ниво. Смятаме също, че онези древни хора са създали, било преднамерено или случайно, нестабилно вещество, което е активно и взривоопасно и изисква топлина, за да не се задейства. Именно затова е било скрито в геотермален район, където може да бъде съхранявано векове наред.

Чувството за вина жегна Ханк.

— Тоест, докато не го извадихме на студено.

— И то се е дестабилизирало. След експлозията е освободило нещо, което геологът ни нарича „наногнездо“ — безброй наноботи или микроскопични наномашини, които разяждат материята и имат потенциала да се разпространяват безкрайно. Но дали благодарение на късмета или предвидливостта на древните, горещината на изригналия вулкан е унищожила наногнездото.

Ужасен, Ханк за момент затвори очи. „Маги… какво направихме?“

— Значи затова старите предания за пещерата са предупреждавали никой да не нарушава покоя й — тихо рече той.

— И това може да не е единствената подобна пещера.

Ханк отвори очи и се намръщи.

— Какво искате да кажете?

— Че може би има друг такъв обект. В Исландия.

„Исландия ли?“

Пейнтър продължи с обяснението как мощният поток неутрино от взрива в Юта вероятно е запалил фитила на предполагаемия втори запас от това вещество.

— В момента нещото в Исландия се дестабилизира — завърши той. — Изпратихме хора на място да проучат положението, но ни липсва един ключов елемент от пъзела.

Ханк го погледна в очите и зачака.

— Имаме известна представа какво е скрито на тези места, но не и кой го е скрил. Кои са били онези древни хора? Защо приличат на представители на европеидната раса, а в същото време са били облечени като индианци?

Устата на Ханк пресъхна и той наведе глава и се загледа в ръцете си.

— Знаете нещо, Ханк — притисна го Пейнтър. — Чух ви да спорите с доктор Дентън в лабораторията му. Подобно познание може да бъде жизненоважно за разбирането на опасността, пред която сме изправени.

Ханк знаеше, че Пейнтър е прав, но тези отговори престъпваха опасната граница между родовото му наследство и вярата. Не му се искаше да разкрива онова, което подозираше, но за което нямаше допълнителни доказателства. Макар че сега може би разполагаше с такива.

— Беше просто теория — рече Ханк. — Освен физик Мат беше и ревностен мормон, също като мен. Дискусията ни — и заключенията на Мат — бяха по-скоро прищявка, за която тогава не си заслужаваше да се споменава.

Пейнтър наклони глава, без да откъсва очи от него.

— Но сега си заслужава.

— Споменаването на Исландия наистина може да се приеме като довод в полза на теорията на Мат.

— Каква теория?

— За да отговоря на това, трябва да сте наясно с една много дискутирана част от Книгата на Мормон. Според нашето писание коренните жители на Америка били потомци на едно от изгубените племена на Израил, дошли тук след падането на Йерусалим около шестстотната година преди Христа.

— Чакайте малко. Да не искате да кажете, че според вас индианците са потомци на прокудени евреи?

— Да. И по-точно на Манасиевия клан на израилтяните.

— Но това е безсмислено. Има куп археологически свидетелства, че в Америка са живели хора много преди това.

— Зная. И да, Книгата на Мормон признава тези хора, тези първи жители на Америка. В нея дори се говори за хора, които живеели тук, когато пристигнало изгубеното племе. — Ханк вдигна ръка. — Но нека да продължа. Според Книгата на Мормон пристигналите в Америка израилтяни били два рода, водени от общ баща, Лехи. Родовете били нефити и ламанити. Ще прескоча подробностите, но накрая, около хиляда години по-късно, ламанитите избили нефитите и станали коренните племена, каквито ги познаваме днес.

Пейнтър не изглеждаше особено убеден.

— Това ми прилича по-скоро на расистко, отколкото на историческо предание. Освен това знам, че няма никакви ДНК свидетелства за генетична връзка между коренните жители на Америка и хората с европейски или близкоизточен произход.

— Съгласен съм. Генетичните изследвания убедително показват, че коренните американци са с азиатски произход и че най-вероятно са мигрирали през Беринговия пролив и са се разселили на юг. Повярвайте, през годините мормонските учени и историци са правели какво ли не, за да свържат коренните жители на Америка с евреите, но единственото, което са постигнали, е да станат за посмешище.

— В такъв случай не разбирам накъде биете.

— Повечето съвременни мормони вярват, че някакво изгубено племе на израилтяните наистина е стигнало до Америка и че са се сблъскали с местните кланове на коренните жители. — Ханк посочи себе си и Пейнтър. — Израилтяните се заселили сред племената ни, може би са правили опити да ги обърнат в своята вяра, да ги накарат да следват заветите на Авраам. Но новодошлите живеели повече или по-малко откъснато и накрая се превърнали просто в поредното племе сред многото други. Именно затова не са оставили генетична следа.

— Подобно обяснение изглежда по-скоро изсмукано от пръстите, отколкото убедително.

Ханк се подразни.

— Помолихте ме за помощта ми. Още ли я искате?

Пейнтър вдигна ръка.

— Извинявайте. Слушам ви. Но мисля, че знам накъде биете. Смятате, че мумифицираните тела в пещерата са били на хора от изгубеното племе на израилтяните.

— Да. И по-точно, че са нефитите, които Книгата на Мормон описва като белокожи, благословени от Бог и надарени с особени дарби. Това не ви ли звучи подходящо за нещастниците, които открихме?

— А какво става с убийците ламанити, които са ги затрили?

— Възможно е да са били индианци, приели вярата на новодошлите или сключили съюз с тях. Но по-късно през вековете нещо се е променило. Нещо е уплашило индианските племена и ги е накарало да унищожат нефитите.

— Значи твърдите, че описаната в Книгата на Мормон история е смесица от алегория и реални събития. Че изгубеното племе на израилтяните, племето на нефитите, е дошло в Америка и е станало едно от местните племена. А векове по-късно нещо е уплашило част от тези индианци, или ламанитите, и те са избили изгубеното племе.

Ханк кимна.

— Знам как звучи, но има и допълнителни доказателства, стига да сте готови да ме изслушате.

Пейнтър му махна с ръка да продължи, но още не изглеждаше убеден.

— Да вземем за пример думите със семитски корен, пръснати сред наречията на местните племена. Изследванията показват, че между иврита и тукашните езици има твърде много сходства, за да бъдат обяснени като случайно съвпадение. Например еврейската дума за мълния е барак. На езика на уто-ацтеките думата е берок. — Ханк докосна рамото си. — Това на иврит е шекем, а на уто-ацтекски — сикум. — Прокара ръка по голата кожа на ръката си. — Гелед на иврит. Елед на уто-ацтекски. Списъкът е много дълъг и не може да се дължи на съвпадение.

— Но какво общо има всичко това с мумифицираните останки от пещерата?

— Ще ви покажа. — Ханк стана и отиде до раницата си. Отвори я, взе каквото му трябваше и се върна на мястото си. Постави двете златни плочки на масата. — Книгата на Мормон е написана от Джоузеф Смит въз основа на златни плочи, дарени му от ангела Морони. Твърди се, че плочите били покрити с непозната писменост; някои казват, че с йероглифи, докато за други е стар вариант на иврит. На Джоузеф Смит била дадена способност да преведе надписите и преводът станал Книгата на Мормон.

Пейнтър придърпа една от плочките.

— А надписът тук?

— Преди да пристигнете снощи, копирах няколко реда и ги изпратих на един колега, специалист по древни езици от Близкия изток. Преди малко ми отговори. Надписът го е заинтригувал. Успял е да го разпознае. Това наистина е форма на протоиврит.

Пейнтър се наведе напред — явно интересът му се засили.

— Първият, дал име на тази писменост, бил един учен от шестнайсети век, Парацелз. Той я нарекъл „азбука на маговете“. Твърдял, че я е научил от ангел и че писмеността била в основата на необичайни способности и магия. Всичко това ме кара да се питам дали Джоузеф Смит не е попаднал на подобно съкровище плочки и ги е превел, за да научи от тях историята на онова изгубеното племе на израилтяните и да я запише.

Пейнтър се облегна назад. Съмнението в очите му си оставаше, но вече не бе така пренебрежително. По-скоро изглеждаше замислен.

— А да не забравяме и Исландия — рече Ханк.

Пейнтър кимна. Вече започваше да намества парчетата от картината.

— Ако онези древни майстори на нанотехнологията, учени, магове, маги или както там са се наричали, наистина са от изгубено племе на израилтяните, ако са бягали през Атлантическия океан с нещо, което са искали да запазят, но не са били сигурни дали ще се справят с дългия път…

Ханк завърши вместо него:

— Щом стигнали до Исландия, огнена земя в леденото море, те са намерили идеалното топло място, където да скрият поне част от взривоопасното си съкровище, преди да продължат за Америка.

— Ханк, мисля, че може и…

Прекъсна го шумът на гуми върху чакъл. Беше далечен, но приближаваше бързо. Пейнтър рязко се обърна и в ръката му сякаш от нищото се появи пистолет. Забърза към вратата.

Ковалски се надигна, оригна се и се огледа замаяно.

— Какво?… Какво изпуснах?

Пейнтър погледна през прозореца и остана така цяла минута, докато шумът се усилваше. Накрая видимо се отпусна.

— Това са приятелите ви Алвин и Айрис. Май са намерили последния ни гост.

 

 

08:44

Старата очукана „Тойота“ спря в центъра на каменните колиби сред облак от пясък и прах и Пейнтър излезе от сянката на верандата. Макар да беше още утро, светлината обливаше пустошта наоколо и я боядисваше в нюанси на аленото и златното. Присвил очи от силното слънце, той приближи да помогне на Айрис да слезе от мястото на шофьора. Алвин скочи от другата страна.

Двамата съсухрени старци, наближаващи осемдесетте, приличаха на стари хипита с изрисуваните си ризи и избелели джинси с разръфани подгъви. Външният им вид обаче се подчертаваше от традиционни елементи на индианците хопи. Айрис беше сплела дългата си сива коса на плитка, украсена с пера и тюркоази. Косата на Алвин беше оставена да пада свободно, а голите му ръце бяха стегнати в дебели гривни от ковано сребро с инкрустирани миди и тюркоаз. И двамата имаха бродирани пояси с типичен хопи дизайн, но вместо мокасини от волска или еленова кожа носеха туристически обувки, избрани от каталога на някой спортен магазин.

— Е, поне не сте изгорили пуеблото — отбеляза Айрис, докато оглеждаше постройките с ръце на кръста.

— Само кафето — каза Пейнтър и й намигна.

Отиде до задната врата на джипа, за да помогне на последния член на групата да слезе. Снощи Пейнтър бе казал, че иска да говори с някой от старейшините на юта, човек от племето на дядото, който беше убил собствения си внук, за да запази тайната на пещерата. Явно онзи старец беше знаел нещо. Може би другите от племето му също знаеха. Трябваше му човек, който да хвърли известна светлина върху пещерата и историята й. Алвин и Айрис бяха отишли да вземат стареца от автогарата, за да не се налага на Пейнтър и останалите да се показват на публични места.

Пейнтър посегна към дръжката на вратата, готов да помогне на стареца, но тя се отвори сама. От колата слезе млад мъж, най-много на двайсет и две. Пейнтър погледна в колата, но вътре нямаше друг човек.

Стройният младеж протегна ръка. Беше с тъмносин костюм, преметнал през ръка сакото и развързаната си вратовръзка. Бялата му риза бе с разкопчана яка.

— Аз съм Джордан Апавора, старейшина на племето северни юта.

Явно си даваше сметка за абсурдността на думите си, защото се усмихна смутено. Пейнтър подозираше, че смущението не е сред типичните черти на хлапето. Ръкуването му беше силно и твърдо. Под официалната риза определено се криеха мускули. Младежът отметна дългата си черна коса от очите си и огледа кръга постройки.

— Може би трябва да изясня — рече той. — На практика съм член на съвета на старейшините. Представлявам дядо си, който е стар и почти съвсем глух, но умът му си остава остър като бръснач. Топля мястото му на срещите на съвета, водя си бележки, обсъждам проблеми с него и гласувам от негово име.

Пейнтър въздъхна. Всичко това бе много хубаво, но този млад юта не беше старейшината, когото се надяваше да разпита — някой, който да познава древните предания и забравените истории на племето.

Усмивката на Джордан стана по-широка и по-топла.

— По изражението ви личи, че сте разочарован, но дядо ми не би могъл да издържи такова дълго пътуване. — Той си разтърка задника. — При тукашните пътища вече щеше да е в болница за поредната смяна на ставите. А като се замисля за последния километър и половина, май и на мен ми предстои първата смяна.

— Тогава да опънем крака — обади се Алвин, доказвайки мъдростта на собствената си възраст. Махна им към верандата на пуеблото, но прегърна жена си през кръста и кимна към една съседна постройка. — Ние с Айрис ще измислим някаква закуска, докато вие се разберете.

Пейнтър разбираше, че двамата домакини ги оставят да говорят насаме, но предвид промяната на обстановката това не беше необходимо. Все пак не би се отказал от една свястна закуска. Поведе Джордан към сянката на верандата. Ковалски вече беше там и се люлееше на един стол с крака на парапета. Погледна Пейнтър и завъртя очи — явно и той не беше особено впечатлен от „старейшината“.

Канош също се появи, следван от Каи. Якото му куче също дойде да подуши крака на новодошлия.

Джордан отново се представи и стеснението отново му пролича, когато стисна ръката на Каи. Тя също се запъна и отговори съвсем тихо, след което отиде в другия край на верандата и се престори, че случващото се не я интересува, но продължи да го следи крадешком, криейки очи зад кичурите коса.

Пейнтър се прокашля и се облегна на парапета с лице към останалите.

— Предполагам, че знаете защо помолих да дойдете чак тук — каза на Джордан.

— Да. Дядо ми и Джими Рийд бяха добри приятели. Случилото се… онази стрелба в пещерата… е истинска трагедия. Познавах много добре внука му Чарли. Тук съм да ви помогна по всякакъв начин и да отговоря на всичките ви въпроси.

Думите му прозвучаха като казани от политик и Пейнтър заподозря, че Джордан е изкарал поне една година в юридически колеж. Младият юта беше дошъл да помогне, но нямаше да позволи племето му да бъде държано отговорно за разигралите се в планината събития.

Пейнтър кимна.

— Благодаря, че дойдохте, но всъщност ни трябваше човек като Джими Рийд, който е бил възпитан според традициите и познава подробно историята на пещерата.

Джордан изобщо не се смути.

— Това е ясно. Вестта стигна до дядо ми, който ме прати тук тайно, без никой друг да знае. Племето юта смята, че сме отказали молбата ви.

Пейнтър го изгледа преценяващо. „Май все пак не е било губене на време“.

Джордан не се смути от острия му поглед.

— Само двама старейшини знаели за съществуването на пещерата. Местоположението й в планината било отбелязано на стара карта върху кожа. Именно дядо ми разказал на Джими Рийд за нея. А снощи разказа на мен.

За миг в очите на младежа се появи страх. Той погледна към облените от слънчева светлина скали и се помъчи да го прогони.

— Шантави истории… — промълви тихо.

— За мумифицираните тела и за онова, което е скрито вътре ли? — подкани го Пейнтър.

Джордан бавно кимна.

— Според дядо ми запазените в пещерата тела били на клан от велики шамани, загадъчна раса от хора с бледи кожи, дошли тук с велики дарове и мощ. Наричали се тоутсиий унстоу пуутсийв.

— Народът на Зорницата — преведе Канош и се обърна към Пейнтър. — Която изгрява всяка сутрин от изток.

Джордан кимна.

— Според старите предания чужденците наистина дошли от изток.

Пейнтър и Канош се спогледаха. Професорът явно смяташе, че тези хора са дошли от един много по-далечен изток.

„Неговото изгубено племе на израилтяните… нефитите на мормоните“.

— След като се заселили в тези земи — продължи Джордан, — тоутсиий унстоу пуутсийв научили на много неща нашия народ, събирали шамани из целия запад. Вестта за ученията им стигнала надалеч и привличала все повече и повече хора, които станали един голям клан.

„Ламанитите“ — помисли си Пейнтър.

— Тоутсиий унстоу пуутсийв били много почитани, но хората и се страхували от тях заради силата, която владеели. През вековете те живеели предимно затворено. В търсене на още знание нашите шамани започнали да си съперничат помежду си, да не зачитат предупрежденията, направени от чужденците. И един ден едно пуебло племе от юг откраднало могъщо съкровище от тоутсиий унстоу пуутсийв. Крадците обаче нямали представа какво се озовало в ръцете им и си навлекли тежка участ. Почти целият им клан загинал. В гнева си останалите племена се надигнали срещу оцелелите от пуеблото и избили всеки мъж, жена и дете, докато не заличили племето напълно.

— Геноцид — прошепна Канош.

Джордан сведе глава в знак на съгласие.

— Това ужасило тоутсиий унстоу пуутсийв. Те знаели, че подобно познание е твърде мощно и съблазнително за племената, които продължавали да воюват. Затова събрали всичките си членове и скрили съкровищата си на свещени места. Мнозина били избити, докато се опитвали да избягат, а оцелелите нямали друг избор освен да отнемат собствения си живот, за да запазят тайната си.

Пейнтър следеше Канош с крайчеца на окото си. Това ли беше войната между нафити и ламанити, описана в Книгата на Мормон?

— Само шепа от най-надеждните ни старейшини научавали за тези гробници — съкровищници, в които се пазела и историята на тоутсиий унстоу пуутсийв, изписана върху злато.

Канош пое дълбоко дъх и се извърна. Очите му блестяха, може би от напиращи сълзи. Това бе поредното потвърждение на всичко, в което вярваше за народа си, за мястото му в историята и в Божия план.

Въпреки това Пейнтър, който отдавна бе отчужден от собствената си родова памет, оставаше скептик.

— Има ли някакво доказателство за тази история?

Джордан не отговори веднага. Известно време разглеждаше върховете на обувките си, преди да вдигне глава.

— Не зная, но дядо ми казва, че ако искате да научите повече за тоутсиий унстоу пуутсийв, трябва да отидете на мястото, където е започнал краят им.

— Какво означава това? — кисело попита Ковалски.

Джордан се обърна към него.

— Дядо ми знае къде са срещнали участта си крадците на съкровището. Знае също и името им. — Погледна останалите поред. — Били са анасази.

Пейнтър не успя да скрие изумлението си. Анасазите бяха клан от древния народ пуебло, обитавал предимно района на Четирите ъгъла на САЩ^[1] и известен както с изсечените си в скалите домове, така и със загадъчното си и внезапно изчезване.

Канош го погледна многозначително.

— На езика навахо „анасази“ означава „древен враг“. — И допълни: — Анасазите изчезнали някъде между хилядната и хиляда и стотната година. Водят се обаче разгорещени спорове каква е причината за изчезването им. Има различни теории — за голяма суша или войни между племената. Според една от най-новите хипотези, предложена от археолозите от Колорадския университет, племето било въвлечено в религиозна война, която по ожесточеност не отстъпвала на войните между християни и мюсюлмани. Твърди се, че някаква нова религия ги накарала масово да се преселят на юг, а малко след това целият клан загинал.

Тази теория определено пасваше на древното предание, разказано от дядото на Джордан. Пейнтър се обърна към младежа.

— Казахте, че дядо ви знаел къде крадците анасази срещнали участта си.

— Ако имате карта на Югоизтока и по-точно на Аризона, ще ви покажа.

Всички влязоха вътре. След яркото утринно слънце пуеблото беше тъмно като пещера и Каи запали няколко фенера. Пейнтър извади карта на Четирите ъгъла и я разгъна на масата.

— Покажете ми.

Джордан разгледа набързо картата, наклонил глава на една страна.

— На около четиристотин и осемдесет километра южно от нас — каза и се наведе. — Точно до Флагстаф. А, ето го.

И постави пръст на мястото.

Пейнтър прочете името на глас:

— Национален парк кратер Сънсет.

„Е, това определено се връзва…“

— Май вървим от вулкан на вулкан — измърмори Ковалски.

Пейнтър започна да крои планове.

— Идвам с вас — каза Канош.

Пейнтър понечи да възрази. Искаше да остави професора тук с Каи, за да не пострадат.

— Мои приятели проляха кръвта си и загинаха — настоя Канош. — Искам да видя всичко. А кой знае какво ще намерите в Аризона? Може да ви потрябвам като специалист.

Пейнтър се намръщи, но нямаше основателна причина да отхвърля подобно предложение.

Ковалски стигна до същото заключение.

— Звучи ми добре.

Каи пристъпи напред и отвори уста. Пейнтър знаеше какво иска да каже и вдигна ръка.

— Ти оставаш при Айрис и Алвин. — Посочи Джордан с пръст. — Вие също.

И двамата щяха да са в по-голяма безопасност тук, а и не искаше да се разчува накъде са тръгнали. Каи изглеждаше готова да настоява, но погледна Джордан и като че ли размисли. Накрая просто скръсти ръце на гърдите си.

Пейнтър си помисли, че всичко е решено, но Джордан пристъпи напред и извади от джоба си сгънат лист. Изглеждаше готов да му го даде, но спря.

— Преди да тръгнете, дядо ми каза да ви дам това. Но първо трябва да споделя още нещо. Този път от мое име, не от името на дядо ми.

— Какво?

— Легендите, които ви разказах, са свещени и са се предавали векове наред от старейшина на старейшина. Дядо ми ги разказа на мен само защото наистина вярва, че вече е твърде късно.

Ковалски се размърда.

— Какво ще рече „твърде късно“?

— Дядо ми вярва, че духът, освободен от онази пещера в планините, никога няма да бъде спрян. И ще унищожи света.

Пейнтър си спомни описанието на Чин на „наногнездото“, което се разширявало от мястото на взрива, и си представи микроскопичните машини, разрушаващи всяка материя, до която се докоснат. Вероятността разрухата да се разпространява безкрайно изглеждаше ужасяваща.

— Но той беше спрян — каза Пейнтър. — Изригналият вулкан натика джина обратно в бутилката.

Джордан го погледна в очите.

— Това е било само началото. Дядо казва, че духът ще се понесе по земята и ще сее унищожение, докато не остане единствено пясък.

Пейнтър изстина. Описанието беше плашещо сходно с теорията на физиците, че потокът неутрино от Юта е запалил фитила на друг запас наноматериал. Спомни си предупреждението на Кат за предстоящата експлозия в Исландия.

Джордан му подаде сгънатия лист.

— Дядо ми не таи надежда, но искаше да сподели с вас това. Знакът на тоутсиий унстоу пуутсийв. Пожелава ви той да ви поведе там, където трябва да идете.

Пейнтър взе листа и го разгъна. Съдържанието му нямаше смисъл, но въпреки това коленете му се подгънаха. Поклати невярващо глава. Разпозна двата символа, изрисувани с въглен — знака на тоутсиий унстоу пуутсийв.

Лунен сърп и малка звезда.

Елемент от знака на Гилдията.