Джеймс Ролинс
Дяволската колония (20)

18.

31 май, 13:10

Вестманаеяр (Островите на западняците),

Исландия

Грей прекоси задната палуба на траулера. Денят беше ясен, но силният вятър браздеше морето и корабчето се мяташе и подскачаше под краката му. Намери Сейчан и Монк при релинга, сгушени в мушами, за да се предпазят от соления мраз. Ярките обедни лъчи на слънцето се отразяваха от неспокойното море, но не правеха почти нищо, за да затоплят въздуха.

— Според капитана ще стигнем остров Елирей след двайсетина минути — каза Грей.

Сейчан заслони очите си и погледна на изток.

— Сигурни ли сме, че това е островът, който търсим?

— Това е най-доброто ни предположение.

Бяха кацнали в Рейкявик преди час и бяха взели частен самолет до веригата острови на десетина километра южно от исландския бряг. Островите Вестманеяр приличаха на свирепи стражи със зелени шлемове, яхнали бурното море — бурно като самата история на района. Били наречени на ирландските роби, известни като западняци, които през 840 г. убили похитителите си и избягали за кратко до островите, но това не ги спасило: били избити до крак и останали само имената им. Днес човек трябваше да има доста кураж, за да живее тук. Обитателите се бяха скупчили на най-големия остров и деляха късчетата земя с морските птици и най-многобройните колонии арктически кайри на света.

Грей гледаше живописния залив на Хеймаей, който се отдалечаваше зад тях със своите ярко боядисани постройки и магазини, изпъкващи на фона на зелените хълмове и страховитите пепеляви конуси на двата вулкана. Бяха кацнали на малкото летище на острова и без да губят време наеха корабчето да ги откара до координатите, получени от японските физици — сравнително груби координати, както се изрази Кат. А наоколо имаше много острови. Архипелагът се състоеше от петнайсетина необитаеми късчета земя наред с безбройните каменни стълбове и естествени сводове, издигащи се от морето.

Цялата верига бе млада от геологична гледна точка, образувана през последните двайсет хиляди години от вулканичната активност по огнения шев, минаващ по океанското дъно. Огнената буря продължаваше да бушува и до днес. В средата на шейсетте изригването на подводен вулкан бе довело до раждането на Суртсей, най-южния остров от веригата. През седемдесетте вулканът Елдфел, единият от двата на Хеймаей, избухнал и погребал под лава половината от пъстроцветното пристанищно градче. Грей беше забелязал последиците от въздуха, докато се спускаха към летището. От полетата лава все още стърчаха улични знаци; няколко къщи по краищата бяха разкопани и даваха другото име на градчето — Северния Помпей.

— Мисля, че е това там — каза Монк и посочи напред.

Грей се обърна и видя извисяваща се от морето черна скала. Не бе остров с плажове и закътани заливи. Отвесни черни скали заобикаляха остров Елирей, който бе просто разнебитено парче от вулканичен конус, стърчащ от вълните. Горната част на острова представляваше полегата изумрудена шир — висока ливада с мъхове, лишеи и някакви странни треви, толкова яркозелени, че изглеждаха неестествени на светлината на слънцето.

— Как ще стигнем дотам? — попита Монк, докато корабчето приближаваше извисяващата се скала.

— Ще се катерите, американски приятели.

Отговорът дойде от кабината на щурвала. Капитан Рагнар Хулд излезе на палубата, облечен в разкопчана жълта мушама, ботуши и дебел вълнен пуловер. С гъстата си червена брада, прошарена тук-там с бяло, и загрубяла от солта кожа можеше да бъде взет за мародерстващ викинг, ако се облечеше в кожа. Само весело проблясващите му зелени очи смекчаваха това впечатление.

— Това е единственият начин — обясни той. — С въже. Но всички изглеждате в доста добра форма, така че ще се справите. Младият Ег ще откара корабчето до източния бряг, където скалите са най-ниски.

Хулд посочи с палец кабината. Синът му Егерт, двайсетинагодишен, с бръсната глава и покрити с татуировки ръце държеше кормилото.

— Не се безпокойте — каза капитанът. — Редовно карам дотук ловци, а понякога дори фотографи. Не ми се е случвало да возя геолози като вас. Но досега не съм изгубил никого.

И намигна на Сейчан, но тя бе скръстила ръце на гърдите си и не изглеждаше особено развеселена. Според скалъпената им история те бяха изследователи от Корнел, работещи върху проучване на вулканични острови. Така обясняваха тежкия си багаж и интереса си точно към този остров.

Когато приближиха още, Хулд посочи скалите.

— Горе има ловна хижа, където можете да наемете стая, ако ви се наложи. Ако присвиете очи, сигурно ще я видите.

Грей се загледа и я откри. Хижата беше с прилични размери и покрив от сини плочи, закътана насред ливадата.

— Не знам обаче дали ще намерите свободна стая — каза капитанът. — Вчера привечер друго корабче откара една туристическа група. Чух, че били ловци от Белгия. Или май бяха швейцарци. Щели да отседнат за няколко дни. Освен тях компания ще ви правят само няколко говеда и обичайните кайри.

„Само това ни трябваше“ — помисли Грей. Предпочиташе да търсят източника на неутрино колкото се може по-тихомълком.

Сейчан рязко се дръпна от релинга и се блъсна в Грей, като едва не изгуби равновесие. Грей я подхвана.

— Какво има?

Изгубила дар слово, тя посочи морето. Висока черна перка цепеше вълните успоредно на корабчето. Докато Грей я гледаше, се появи втора, последвана от трета, четвърта и пета.

— Ей там има още — обади се Монк от другия борд. — Косатки. Цяло стадо.

Хулд изду гърди и махна с ръка.

— Не е необичайно. Нашите острови имат най-голямата популация косатки и делфини в цяла Исландия. Просто са любопитни и обичат да плуват пред носа. Или може би търсят да хапнат нещо. Често деля с тях рибата, ако уловът е добър. Казва се, че носело gangi pér vel, късмет тоест.

Не след дълго, след като не му бе предложена гощавка, стадото изчезна едновременно, подчинявайки се на някакъв беззвучен сигнал. Грей обаче забеляза, че Сейчан продължава да следи напрегнато водата, явно изнервена от големите хищници.

„Добре е да знам, че нещо може да разклати желязната й решимост“.

Докато траулерът заобикаляше южния нос на острова, Грей изучаваше внимателно целта им. Забеляза как вълните се разбиват в тъмните дълбини на вулканичните пещери, осеяли скалите. Ако далеч в миналото в някоя от тях е било скрито съкровище, прибоят и бурите отдавна би трябвало да са го унищожили. Най-добрата им надежда за успех бе на някое позакътано място, в магмена тръба или кухина във вътрешността.

Но къде да започнат търсенето?

Грей се обърна към капитан Хулд.

— За да разположим уредите си, трябва да влезем колкото се може по-надълбоко в недрата на острова. Да имате някакви предложения?

Капитанът почеса брадата си, като оглеждаше извисяващите се скали.

— Да. Там горе има много пещери и тунели. Можете да избирате колкото си искате. Това място е надупчено като швейцарско сирене от вятъра и дъждовете. Най-известната пещера, Елирей, е дала името на острова. Говори се, че някакво момиче избягало там и се скрило, за да не бъде изнасилено и отвлечено от разбойници — турци или някакви диви пирати, в зависимост от разказвача. Както и да е, след като се спасила, тя родила син и го отгледала там. Младежът станал пазител на островите и се говори, че владеел особени сили, можел да призовава огъня и стопената скала, за да защитава водите ни. — Хулд поклати глава. — Разбира се, това са само приказки, разказвани около огнището през дългите зимни вечери.

Грей се спогледа с Монк. Може би и в тази стара легенда имаше зрънце истина — някакъв намек за експлозивната сила, скрита тук преди векове от някой, който отчаяно е търсил убежище.

— Можете ли да ми кажете къде се намира пещерата? — попита Грей.

Хулд сви тежко рамене.

— Fjandinn^[1], ако знам. Горе обаче има хижар. Стария Олафур Брагасон. Викайте му Оли. Голям чешит е, да знаете. Живее там повече от шейсет години и е корав и опак като камънаците, но познава всяка гънка и цепнатина на острова. Точно той ви трябва.

Междувременно траулерът беше заобиколил южния нос и бавно се приближаваше към една разбита част в отвесната стена. Отгоре се спускаше дебело въже, закрепено тук-там със скоби, което бележеше пътека, по-пригодна за планински кози, отколкото за хора. Въжето свършваше при малък кей. За да стигнат до него, трябваше да използват алуминиевата лодка на корабчето, но поне мястото беше сравнително защитено от прибоя.

Въпреки това се наложи синът на капитана да направи няколко умели маневри, за да ги приближи достатъчно. Не след дълго Грей помагаше на Сейчан да се качи от лодката на хлъзгавата скала, където тя намести раницата си и се хвана за въжето. Загледан нагоре, Грей също нарами раницата си. Очакваше ги трудно изкачване. Изведнъж завидя на Монк за изкуствената му ръка. С добавените нововъведения той можеше да троши орехи с пръсти. Подобна хватка щеше да му свърши чудесна работа при дългото катерене.

Хулд също се беше качил в лодката и седеше при малкия външен двигател на кърмата.

— Ег ще поостанем наоколо да половим риба. Когато сте готови, свържете се по радиото и ще дойдем да ви вземем. Ако решите да пренощувате, също се обадете. Утре можем да се върнем по всяко време да ви откараме.

— Благодаря.

Грей се прехвърли от люлеещата се лодка на твърда земя. Макар и мокра, вулканичната скала бе груба и осигуряваше добро сцепление за кубинките му. Пътеката беше стръмна, но имаше предостатъчно места, където човек можеше да намери опора. Въжето служеше за допълнителна осигуровка.

Загледа се нагоре, възхитен от гледката. Сейчан се изкачваше равномерно и без да спира, бедрата й опъваха джинсите. Темпото й ясно показваше, че с радост се отдалечава от тъмните води долу.

Намиращият се на няколко метра под него Монк забеляза, че се е загледал, и подметна:

— Само италианската ти приятелка да не разбере, че зяпаш така.

Грей го изгледа намръщено. За щастие вятърът отвяваше повечето думи, преди да са стигнали до Сейчан. Не беше виждал Рейчъл Верона вече повече от четири месеца. Случайните им флиртове се разсъхнаха след повишаването й, което я закотви здраво в Италия, а неговите проблеми с родителите му направиха дългите пътувания до Рим за уикенда невъзможни. Продължаваха да поддържат връзка по телефона, но само толкова. Разделени от далеч по-широка от Атлантика пропаст, двамата осъзнаваха, че трябва да продължат напред.

Изкачиха скалите и се озоваха пред прекрасна панорама с треви и стърчащи от земята скали, покрити с мъхове и лишеи във всеки оттенък на зеленото. Лека мъгла пълзеше по чашата на вулканичния конус и хвърляше призматично сияние върху ландшафта.

Монк подсвирна.

— Все едно сме се озовали в някаква ирландска приказка.

Сейчан не беше толкова омаяна.

— Да идем да поговорим с хижаря.

Тръгнаха към двуетажната ловна хижа, сгушена вдясно от центъра на ливадата. Отляво, от най-високата част на острова, се спускаха големи скални тераси и нахвърляни безразборно канари. Грей се надяваше, че хижарят ще може да съкрати търсенето им.

Единствената постройка на острова бе облицована с дърво и имаше само няколко мънички прозореца. Приличаше по-скоро на обор и впечатлението се засилваше от кравите, които пасяха унило нагоре по зеления склон. От единствения комин на сградата се издигаше тънка струйка дим.

Грей отвори портичката, мина през малката зеленчукова градина и почука на вратата. Никой не отговори и той натисна дръжката. Беше отключено. Но пък и защо трябваше да е иначе?

Отвори вратата.

Помещението беше тъмно и задушаващо топло след студения въздух навън. Пред ниска камина имаше покрита с драскотини и петна маса, която правеше помещението по-скоро място за срещи и трапезария. Самотният газен фенер върху нея осветяваше разтворени топографски и морски карти. Бяха разхвърляни, явно някой ги беше изучавал сериозно.

Грей разкопча якето си, за да може по-лесно да извади пистолета. Сейчан също се напрегна и в ръката й се появи кама.

— Какво има? — попита Монк.

Грей се огледа. Това място бе прекалено притихнало. Купчината карти напомняше повече за стая на военен съвет, отколкото за място, където се е обсъждал лов за забавление. От съседното помещение се чу тих стон.

Той извади пистолета и забърза натам, като се придържаше до стената и държеше оръжието насочено напред. Сейчан се промъкваше от другата страна. Монк зае позиция при прозореца, гледащ към района пред хижата.

Грей бързо надникна в задната стая и видя жилав старец, вързан за един стол, със счупен нос и сцепени разкървавени устни. Явно това беше Олафур Брагасон. Грей огледа по-внимателно помещението, преди да влезе. Нямаше никой друг.

Отиде при мъжа, който вдигна глава, щом чу стъпките му, и го погледна замаяно. После отново отпусна глава и изстена:

— Nei, nei… Казах ви всичко, което знам.

Сейчан се обърна към Грей.

— Май и някой друг е разбрал за емисиите на неутрино и ни е изпреварил.

Не беше нужно да назовава име. Но откъде Гилдията беше научила за острова? Жегна го подозрение, докато се взираше в нея. Нещо явно се бе изписало и на лицето му, защото Сейчан се вцепени от гняв, но Грей видя и болка в очите й. Беше направила много, за да докаже лоялността си. Не заслужаваше съмнението му.

Грей отиде до нея и докосна ръката й в мълчаливо извинение, но нямаше повече време да успокоява наранените й чувства. Махна на Монк.

— Ще претърся хижата. Помогни на хижаря. Трябва да го махнем оттук. Който и да е на острова, със сигурност ни е видял да приближаваме.

Отекна силна експлозия и прозорците задрънчаха. Грей се втурна към тях. Беше познал гърмежа на динамит.

Видя черен дим да се издига от скалите в средната част на острова. Ято черно-бели кайри се вдигна във въздуха, пляскайки уплашено с криле. Някой се опитваше да се добере до недрата на острова.

Някакво движение по-наблизо привлече вниманието му. От линията на канарите се появиха осем мъже и тръгнаха през ливадата — движеха се приведени и притичваха от скала до скала. Бяха въоръжени с карабини, оптичните мерници проблясваха на слънчевата светлина.

Ловците, за които бе споменал капитан Хулд. Само дето истинският лов тепърва започваше.

 

 

22:14

Префектура Гифу, Япония

Юн Йошида явно беше заспал на бюрото си. Събуди се със стряскане от почукване по вратата. Преди да успее да се опомни, Рику Танака нахълта в кабинета, следван по петите от Джанис Купър.

— Трябва да видите това — каза Танака и тупна на бюрото няколко разпечатки.

— Какво? Да не е имало ново изригване на неутрино? — Юн се поизправи в стола и си спечели болезнено прещракване в гърба. Беше излязъл от лабораторията долу преди три часа, за да приключи с бумащините в кабинета си, но купчината си бе останала на бюрото почти недокосната.

— Не… ами, да… всъщност не — запелтечи развълнуваният Танака и нетърпеливо махна с ръка. — Има някои слаби пикове. Следя ги, но не изглеждат много важни.

Доктор Купър го прекъсна:

— Не дойдохме заради това, доктор Йошида. — Обърна се към Танака. — Покажи му.

Танака заобиколи бюрото, избута настрана документите и вместо тях постави разпечатките.

— Следяхме изблика в Исландия. Нанасяхме резултатите на графика. Гледахме как пиковете от острова стават все по-чести.

— Вече го бяхте забелязали.

— Да. Знам. — Лицето на Танака почервеня. Определено не му харесваше да го прекъсват.

Юн си позволи да се наслади на мига.

— Тогава защо е това нахлуване в кабинета ми?

Танака проследи графиката с пръст.

— През последния час следях как се променя двойното пулсиране на исландската сигнатура. По-малките пикове се засилваха, а по-високите отслабваха.

— Промените са бавни. Трябваха ни часове, за да разберем какво става — обясни доктор Купър.

Танака постави двете графики една до друга.

— Първата е направена преди четири часа. Втората е от последния половин час.

Юн намери очилата си, намести ги на носа си и се наведе над разпечатките. Твърдението на Танака изглеждаше вярно. На по-старата графика двата пика определено имаха различни амплитуди. На втората бяха почти еднакви.

— Но какво означава това? — Юн свали очилата и разтърка уморените си очи.

Танака погледна доктор Купър и тя му кимна окуражаващо. Рядко му се случваше да показва подобна неувереност. Което доказваше колко е разтревожен. Нещо му беше изкарало акъла.

— Мисля — започна той, — че това, което наблюдаваме, приближава критичната маса. Щом двете амплитуди станат еднакви и се припокрият, това ще даде начало на бурна верижна реакция в субстрата, който излъчва субатомните частици.

— Като стопяване на ядрен реактор — обади се доктор Купър. — С Рику сме на мнение, че повишаващата се честота и промяната на амплитудата действат като естествен часовников механизъм, показващ кога неизвестната субстанция в Исландия ще достигне критична точка.

Сърцето на Юн се сви.

— Значи ще има друга експлозия?!

— Само че този път сто пъти по-силна — каза Танака.

— Кога?

— Направих изчисленията многократно, като екстраполирах кога амплитудите ще се изравнят.

— Кога? — повтори Юн.

— След около час — отвърна доктор Купър.

— Ако трябва да сме точни, след петдесет и две минути — поясни Танака, демонстрирайки обичайната си неприязън към общите приказки.

 

 

14:32

Остров Елирей

Сейчан стоеше на пост до прозореца. Внимаваше да не се показва заради оптичните мерници на врага. Противниците приличаха на наемници, определено с военна подготовка. Бяха установили периметър пред хижата, скрити зад скалите, и вероятно очакваха заповеди от началниците си, които сигурно се мъчеха да разберат кои са новодошлите. Някой явно се опитваше да реши дали да ги убие, или да ги залови.

Не че тя или друг от групата имаше думата по въпроса.

Държеше пистолета с две ръце, ниско при коленете си, готова да разбие прозореца и да защитава базата. Не си правеше никакви илюзии. Противникът бе по-многоброен, по-добре въоръжен и в по-изгодна позиция. При цяло отделение войници пред хижата единственият изход беше отзад. А после какво? Щяха да се окажат на прицел, ако се опитат да стигнат отвесната стена. А дори и да успееха, долу ги чакаше сигурна смърт.

Намираха се в капан.

Грей беше заел позиция от другата страна на вратата, също при прозорец. В едната си ръка стискаше своя зигзауер, в другата държеше телефон. Беше успял да се свърже със Сигма, но островът бе твърде отдалечен за незабавна спасителна операция. Бяха сами до пристигането на помощта. Стомахът й гореше, но не толкова от безизходното положение, колкото от реакцията на Грей преди малко, когато разбра, че са попаднали в засада. Бе видяла подозрението му. Беше се опитал да го потисне, да го скрие, но въпреки всичко си беше там.

Погледна навън. Какво трябваше да направи, за да се докаже пред него? Може би да умре. Или пък не.

Чу Монк да шепне нещо на хижаря. Беше използвал амонячна сол, за да го свести достатъчно, та да може да стане. Щом обаче го развързаха, дъртият чешит се развилня: като сипеше псувни, които едва не я накараха да се изчерви, свали окачената над камината пушка, готов да раздава правосъдие.

Гласът на Грей стана по-рязък и привлече вниманието й.

— Четирийсет минути? Трябва да се махнем от острова за четирийсет минути?

Тя се намръщи и погледна навън. За какво ставаше дума? Както и да е, отговорът трябваше да изчака. Войниците се раздвижиха и излязоха от прикритията си. Явно бяха получили чаканите заповеди. Плен или смърт — каквото и да ги очакваше, беше вече решено.

Сейчан вдигна пистолета и каза:

— Ще си имаме гости!