Джеймс Ролинс
Дяволската колония (18)

16.

31 май, 04:55

Резерват Юинта, Юта

Майор Ашли Райън бдеше заедно с геолога Рон Чин на ръба на клисурата. Изгревът наближаваше — и Райън го очакваше с нетърпение.

Беше изкарал дълга и кървава нощ. С хората си бе успял да измъкне ранения си другар от димящата долина и един хеликоптер го беше откарал до най-близката болница — без по-голямата част от десния му крак, замаян от морфина, с процеждаща се през превръзката на чукана кръв.

След това Райън се бе опитал да подремне, но всеки път, когато затвореше очи, виждаше как брадвата се забива в бедрото… или Чин, който взема отсечения крайник и го мята в димящата яма, сякаш хвърля поредната цепеница в огън. Но Райън го разбираше. Не можеха да рискуват замърсяване.

Накрая се предаде — знаеше, че няма да може да заспи. Излезе от палатката и продължи да наблюдава долината с геолога. През нощта ученият беше приготвил цяла батарея оборудване — видеокамери, инфрачервени скенери, сеизмографи, нещо, което нарече магнитометър и което се използваше за определяне на силата и посоката на магнитното поле. Райън знаеше, че собствените му хора докладват за засилваща се интерференция в обхвата на радиостанциите и мобилните телефони. През последния час стрелките на всички компаси сочеха към клисурата. Най-лошото обаче бе, че трусовете продължаваха да разлюляват планината и ставаха все по-чести и силни.

— Хората се евакуираха от района — каза Райън и погледна назад към паркирания наблизо открит джип. — Установихме се на база на три километра надолу. Достатъчно далеч ли е?

— Би трябвало — разсеяно отвърна Чин. — Вижте това.

Клекна до един монитор, който показваше образ от камера, оставена до ямата, и посочи адското сияние от центъра на стария взрив, което осветяваше тъмна колона пепел и пушек, издигаща се във въздуха.

— Гейзерът не е изригвал вече повече от четирийсет минути — каза той. — Мисля, че цялата вода от горещия извор е извряла.

— И сега какво излиза вместо нея?

— Газове. Водород, въглероден окис, серен двуокис. Каквито и процеси да стават тук, явно са продължили под извора и са стигнали до вулканичните пластове под планината.

Докато Райън гледаше, в тъмната колона проблесна огън и изчезна.

— Какво беше това?

Чин седна и лицето му пребледня.

— Докторе? — подкани го Райън.

— Мисля… май беше магмена бомба…

— Какво? — Гласът на Райън изведнъж стана писклив като на момиче. — Лава? Да не би да ми казвате, че това нещо започва да изригва?

Още два огнени езика полетяха от колоната и паднаха на дъното на ямата. Стопена скала потече по повърхността. Вече нямаше съмнение какво става.

— Време е да се омитаме — каза Чин, стана и започна да прибира всички флаш памети с данните, без да обръща внимание на уредите.

Райън разбра изражението му. След случилото се с редник Белами беше разпитвал геолога точно за този сценарий.

— Май казахте, че това няма да се случи. Че дори сондиране на вулкан не може да го накара да изригне.

— Казах, че обикновено не се случва. — Чин говореше бързо, без да спира да работи. — Понякога дълбокото сондиране предизвиква експлозии, когато сондата достигне свръхнагорещен джоб магма, който изпарява охлаждащата течност и лавата излиза на повърхността. Или да вземем например един случай отпреди три години. В Индонезия при една злополука при сондиране се появи голям кален вулкан, който продължава да изригва и до днес. Така че обикновено не се случва. Но в ставащото тук няма нищо обикновено.

Райън пое дълбоко дъх и пак си спомни крака на Белами. Геологът бе прав. Ставащото тук наистина беше необикновено. Трябваше да нареди на хората си да се изтеглят още по-надалеч.

Взе радиостанцията, но от нея се чуваше само пращене. Завъртя се в кръг, улови някакви откъслечни звуци и я вдигна към устните си.

— Тук майор Райън! Изтеглете се! Изтеглете се незабавно! Разкарайте се от тази планина!

Радиостанцията запращя и отново се чуха несвързани думи, но не знаеше дали са потвърждение. „Дали са ме чули?“

Чин се изправи и затвори металния си куфар.

— Майоре, трябва да изчезваме. Веднага!

Сякаш за да подчертае думите му, земята под тях силно се разтърси. Райън изгуби равновесие и падна на коляно. Двамата се обърнаха към екрана. Камерата беше паднала настрани, но продължаваше да гледа към ямата.

Гейзерът се бе завърнал — но вместо пара и вода от дупката изригваше и се разплискваше вряща кал и горяща скала, обгърната от облак пушек и пепел.

Земята под краката им продължаваше да се тресе, вече без да спира.

— Бързо! — извика Чин.

Втурнаха се към джипа. Райън скочи зад кормилото, Чин се стовари на мястото зад него. Ключът вече беше пъхнат и двигателят изрева. Райън превключи на задна и натисна газта. Рязко зави и Чин се залепи за вратата.

— Държиш ли се? — извика Райън.

— Давай!

Предишната вечер хората му бяха разчистили по склона груб виещ се път, но по него можеше да мине само машина с висока проходимост, при това със скоростта на охлюв.

Не и сега.

Райън нямаше намерение да намалява, особено след като светът зад него експлодираше. Хвърли поглед в огледалото и видя ослепителен фонтан от лава, танцуващ над ръба на клисурата. Високо в небето се издигаше черна колона, но долината не беше достатъчно голяма, за да я побере. Огненият облак се изливаше през ръба и се носеше като лавина след тях.

И това не беше единствената опасност.

Горящи камъни с размерите на автомобили се изсипваха в гората и по склоновете около тях, отскачаха и подпалваха дървета и храсти. Падаха със силата на артилерийски снаряди. Райън вече разбираше защо ги наричат магмени бомби.

Една от тях прелетя над главите им, сипейки горяща пепел. Въглени опариха бузите и голите му ръце.

Той пренебрегна болката и се съсредоточи върху пътя. Джипът се мяташе и подскачаше по стръмния каменист склон. Левият калник задра в стърчаща скала и се разпадна, като разби и фара. Джипът се люшна и за миг Райън бе готов да се закълне, че колата е застанала на едно колело, подобно на тежаща тон и половина балерина, след което с трясък падна на земята.

— Дръж се!

— Какво правя според теб? — Чин се беше обърнал назад, прегърнал с една ръка облегалката. — Пирокластичният поток се спуска твърде бързо. Няма да успеем!

— Не мога да карам по-бързо. Не и на този терен!

— Тогава обърни.

— Какво? — Райън рискува да откъсне за миг очи от пътя и да го изгледа. — Да не си луд?

Чин посочи коритото на някакъв поток, който пресичаше пътя им.

— Завий по него. Срещу течението!

Райън отново чу рязката заповед в гласа му, която потвърждаваше, че геологът е прекарал поне няколко години в униформа. И реагира.

— Я си го начукай! — изкрещя, вбесен от липсата на възможности… но въпреки това завъртя волана и натисна газта.

Колата полетя нагоре, като вдигаше след себе си паунска опашка от вода.

— Сериозно, Чин. Начукай си го! Защо натам, мамка му?

Геологът посочи нагоре по склона към върха, издигащ се над огнената бездна.

— Трябва да заобиколим облака и да се изкачим над него. Пирокластичните потоци са маса от скални късове, лава и газ. Много по-тежки са от въздуха. Ще продължат да текат надолу по склона.

Въпреки полудялото си сърце Райън разбра.

— Ясно. Трябва да стигнем над него.

Но дори това изглеждаше малко вероятно. Гората около тях вече гореше, от небето продължаваха да валят камъни, да трошат клони и да оставят след себе си огнени дири. А най-лошото бе, че светът отдясно на джипа свършваше с висока стена пламък и дим, същински магьоснически котел от пепел и скала. Облакът се спускаше към тях, като поглъщаше всичко по пътя си, а те летяха успоредно и под него.

Единствената утеха бе, че коритото бе широко и плитко, с дъно от чакъл и пясък. Райън натисна газта до дупка. Джипът полетя още по-бързо, заобикаляше канарите благодарение на сръчността на водача. Но колкото по-нагоре отиваха, толкова повече коритото се стесняваше. Скоро щяха да останат без път.

На петдесет метра пред тях със силата на междуконтинентална ракета се сгромоляса канара. Водата в потока експлодира и върху тях се посипа чакъл.

Задънена улица.

— Натам! — извика Чин и посочи към десния бряг.

Зад няколко дървета започваше стръмна алпийска поляна, бързо поглъщана от огъня и пушека.

Райън рязко завъртя кормилото и джипът прескочи брега, за миг литна във въздуха и се приземи на поляната. Дълбоките грайфери захапаха покритата тук-там със сняг земя.

— Няма да успеем — каза Чин, гледаше надясно към мястото, където светът свършваше.

„Да бе! Ти ли ще ми кажеш?“

Райън караше като луд през поляната, а облакът се спускаше надолу към тях. Приближаващата горещина ги изгаряше като дъх на дракон. Снегът около тях започна да се топи.

В края на поляната започваше стръмен склон от гол гранит. Райън се насочи към него, стигна го и полетя нагоре. Изкачваше се все по-нагоре и по-нагоре, залепнал за облегалката — имаше чувството, че джипът се движи по почти вертикална стена. Гледаше в огледалото как облакът минава под тях и заличава света, оставяйки вместо него бушуващо черно море.

Изпепеляващата жега се издигаше нагоре, изгаряше кожата и белите му дробове, но той въпреки това извика тържествуващо:

— Успяхме!

И в същия миг гумите — и четирите — внезапно изгубиха сцепление по мокрия камък, джипът поднесе настрани и се плъзна назад. Райън се опита да го овладее, но гравитацията ги дърпаше обратно към огненото море.

— Хайде, майоре!

Нечия ръка го сграбчи за яката и рязко го издърпа от седалката. Чин се покатери през предното стъкло, като го теглеше след себе си. Райън разбра и скочи на капака до него. Заедно се хвърлиха напред, а джипът се плъзна назад под тях.

Райън падна върху гранита и бързо запълзя на четири крака нагоре, за да не последва колата. Чин го хвана за китката и го издърпа до малък корниз, на който едва можеха да застанат на пръсти. Задъхани и кашлящи, двамата кацнаха на него като опърлени пилета.

Райън проследи погледа на Чин към долината. Огненият облак продължаваше да се спуска по тъмния планински склон. По-наблизо пропастта продължаваше да бълва огън и лава.

— Хората ми… — промълви той. Питаше се каква ли е съдбата им.

Чин стисна лакътя му в знак на съчувствие.

— Моли се да са те чули.