Джеймс Ролинс
Дяволската колония (17)

15.

31 май, 02:45

Вашингтон, окръг Колумбия

— Исландия? — повтори смаяно Грей и стисна по-здраво телефона. — Искаш след един час да съм на път за Рейкявик?

Двамата със Сейчан седяха на задната седалка на черен „Линкълн“. Кат беше изпратила колата до дома на родителите му като предпазна мярка веднага щом научи за нападението срещу директора. В момента се връщаха в Националния архив. Монк и двамата изследователи бяха открили нещо интересно и твърде важно, за да се дискутира по телефона.

— Точно така — отвърна Кат. — По нареждане на директор Кроу. Иска да заминеш с Монк. Вземи го на път към летището.

— Вече пътуваме към него. Изпрати ми съобщение за някакво откритие в Националния архив.

— Добре, разбери какво е, но след четирийсет и пет минути трябва да сте на летището. И да се облечете топло.

— Благодаря, но защо е всичко това?

— Вече ти казах за онзи внезапен поток субатомни частици от мястото на взрива в Юта. Току-що говорих с директора на обсерваторията Камиока в Япония. Много е разтревожен, регистрирал е нов пик, този път от един остров недалеч от Исландия. Смята, че двата потока неутрино вероятно са свързани, че бомбардировката със субатомни частици от Юта може да е причина за новата активност в Исландия, досущ като запален фитил. Директор Кроу смята, че си струва да се проучи.

— Добре, вземам Монк и тръгваме — каза Грей.

— Внимавайте — рече тя. Макар гласът й да бе спокоен, Грей чу посланието в него. „Пази съпруга ми“.

— Кат, мисля, че и двамата със Сейчан ще успеем да изпълним мисията. Може би ще е по-добре да оставим Монк с архивистите да проучва историческата страна на въпроса.

Настъпи мълчание. Представи си я как обмисля думите му. Накрая тя въздъхна.

— Разбирам какво предлагаш, Грей. Но съм сигурна, че онези учени могат да се справят и без Монк да им наднича над рамото. Пък и малко раздвижване няма да му се отрази зле. Бебето наближава, Пенелопи скоро ще навърши ужасните две години, така че и на двама ни се очертава да пазим къщата месеци наред. Затова не, вземи го с теб.

— Добре. Но да ти кажа, Монк едва ли се ужасява от перспективата да пази къщата.

— Че кой говори за него?

Грей долови топлотата наред с раздразнението в гласа й. Трудно му беше да си представи подобен живот — възможността да споделяш всичко с друг, децата, простотата да усещаш топло тяло до себе си всяка нощ.

— Ще го върна жив и здрав — обеща той.

— Знам.

След още малко подробности разговорът приключи.

Сейчан седеше със скръстени ръце срещу него, облегната на вратата. Беше затворила очи и сякаш дремеше, но Грей знаеше, че не е изпуснала нито дума. Подозренията му се потвърдиха, когато тя промърмори, без да си прави труда да отваря очи:

— Разходка?

— Така изглежда.

— Добре, че си взех крема против изгаряне.

След няколко минути лимузината спря пред сградата на Националния архив. Монк ги посрещна ухилен до уши, с блеснали очи, явно много развълнуван. Замаха им нетърпеливо.

— Исландия — каза, докато ги водеше към стаята. — Можеш ли да повярваш?

От поведението му бе ясно, че е силно ентусиазиран от перспективата за работа на терен. В очите му обаче продължаваше да танцува палаво огънче. Преди Грей да успее да го попита каква е причината за него, стигнаха целта си.

Помещението бе претърпяло драматична промяна. Конферентната маса не се виждаше под купищата книги, ръкописи и карти. Имаше и пет кутии. И трите четци на микрофилми бяха включени и показваха страници от стари вестници или пожълтели документи.

Насред целия хаос доктор Ерик и Шарин Дюпре се бяха навели над една от кутиите и претърсваха съдържанието й. Хейсман беше свалил пуловера си и бе навил ръкави. Извади някаква оръфана брошура от кутията и я добави към купчината.

— Още една монография на Франклин за изригването… Вдигнаха глави, когато Монк влезе.

— Казахте ли му? — попита Хейсман.

— Реших да го оставя на вас. Вие свършихте цялата работа. Аз само поръчах пица.

— Какво да ни кажат? — попита Грей.

Хейсман погледна Шарин, която още беше с тясната черна рокля, но беше наметнала бяла престилка и бе сложила памучни ръкавици за работа с деликатните документи.

— Шарин, защо ти не започнеш? Ти отприщи всичко с онова блестящо хрумване. Пък и твоето поколение е на „ти“ с компютрите.

Тя прие похвалата със свенлива усмивка и леко кимна в знак на благодарност, след което се обърна към Грей и Сейчан.

— Сигурна съм, че в крайна сметка ще го намерим, но тъй като по-голямата част от документите са дигитализирани, реших да ги пресеем по-подробно, като разширим и генерализираме параметрите на търсене.

Грей скри нетърпението си. Интересуваше го какво са намерили, а не как. Въпреки това забеляза веселите пламъчета в очите на Монк. Партньорът му спестяваше нещо.

— Пуснахме търсене за комбинацията на имената Фортескю и Франклин, но не получихме нищо — каза Шарин.

— Сякаш архивите са били прочистени — добави Хейсман. — Като че ли някой определено е искал да прикрие следите си.

— Затова разширих търсенето, така че да не включва само Франклин, и опитах най-различни начини на изписване на името Фортескю. Пак нищо. После просто използвах инициалите на Аршар Фортескю, А. Ф.

Хвърли поглед към Хейсман, който се усмихна гордо.

— И тогава го намерихме. — Той вдигна наръч чупливи жълти листа. — В писмо на Томас Джеферсън до личния му секретар Мериуедър Луис.

— Мериуедър Луис ли? Който заедно с Кларк прекосява континента до Тихия океан?

Хейсман кимна.

— Същият. Писмото е с дата осми юни хиляда осемстотин и трета, около година преди двамата да тръгнат на експедицията си. В него се обсъжда изригване на вулкан.

Грей не разбираше накъде бият.

— Какво общо има някакъв вулкан с всичко това?

— Първо — обясни Хейсман, — обсъждането не е необичайно и може би именно затова документът не е привлякъл вниманието и не е бил премахнат с останалите. Луис и Джеферсън често са обсъждали научни теми. Мериуедър бил бивш военен, но имал научно образование и проявявал огромен интерес към природата.

Грей си помисли, че това с пълна сила важи и за Сигма.

— Двамата били близки приятели — продължи Хейсман. — Всъщност семействата им живеели на петнайсетина километра едно от друго. Луис бил човекът, на когото Джеферсън се доверявал най-много.

Монк побутна Грей.

— Значи ако Джеферсън е пазил някакви тайни, този човек със сигурност е щял да ги знае.

Хейсман кимна.

— В това писмо често се появява едно и също име — загадъчен човек, споменаван единствено като А. Ф.

— Аршар Фортескю… — промълви Грей.

— Явно Джеферсън не е искал да напише цялото му име, което е типично за този отец основател. Джеферсън проявявал голям интерес към криптографията и дори разработил собствен таен шифър. Едва миналата година бе разбит един от кодовете му.

— Бил е абсолютен параноик — каза Монк.

Хейсман го изгледа оскърбено.

— Ако по-ранното писмо на Франклин е вярно — за някакъв могъщ враг, кроящ тайни планове срещу новия съюз, — може би е имал причина да е предпазлив. Същата параноя може и да е причината за чистката в армията по време на мандата му.

— За какво става дума? — Интересът на Грей вече определено започна да се събужда.

— След като Джеферсън бил избран за президент след много тежка кампания, една от първите му заповеди била да се намали действащата армия. Избрал Мериуедър Луис да му помогне да реши кои офицери са компетентни и кои не. Някои историци подозират, че чистката не била свързана толкова с компетентността, колкото с лоялността им към Съединените щати.

Монк изгледа многозначително Грей.

— Ако искаш да изкорениш предателите, особено онези начело на въоръжени сили, най-добре е да го направиш тайно.

Грей знаеше какви трудности имаше Сигма с премахването на къртиците на Гилдията от собствените си редици. Нима отците основатели се бяха опитвали да направят същото? Представи си ролята на Луис в това начинание. „Войник, учен, а сега и шпионин“. Все повече и повече му приличаше на работник на Сигма.

Сейчан се пльосна на един стол и каза отегчено:

— Всичко това е много интересно, но какво общо има с някакви си вулкани, по дяволите?

Хейсман намести очилата на носа си и каза сковано:

— Тъкмо стигах дотам. В писмото се говори за изригване, станало две десетилетия преди това. Всъщност с точност до деня. По случай двайсетата годишнина. Става въпрос за изригването на Лаки. Най-катастрофалното през последните векове. Заради него измрели над шест милиона души, около четвърт от населението на Земята. Измрели половината коне и почти половината добитък. Реколтите били унищожени и се стигнало до масов глад. Твърди се, че небето станало кървавочервено, а температурите се понижили толкова, че Мисисипи замръзвала чак до Ню Орлиънс.

Шарин взе един от листовете, които бяха преглеждали при влизането на Грей.

— Ето как е описал последиците от изригването самият Бенджамин Франклин. „В продължение на няколко месеца през лятото на хиляда седемстотин осемдесет и трета, когато слънчевите лъчи би трябвало да стоплят много повече земята в тези северни райони, над цяла Европа и над голяма част от Северна Америка имаше непрекъсната мъгла“. Франклин бил направо обсебен от вулкана.

— И явно с основание — добави Хейсман. — Според това писмо Аршар Фортескю присъствал на изригването. И дори се чувствал виновен, сякаш той го е предизвикал.

Грей не успя да скрие изненадата си.

— Какво?!

— Моля да извините пропуските ми по география, но къде се намира този вулкан? — попита Сейчан, докато Грей се мъчеше да проумее чутото.

Хейсман се опули и май чак сега си даде сметка, че не им е казал.

— В Исландия.

Грей се обърна към Монк. Точно тази подробност бе крил.

— Май ще вървим по стъпките на французина — подметна Монк.

 

 

03:13

Докато останалите обсъждаха местоположението на вулкана, наведени над различните карти на масата, Сейчан стоеше настрана и си играеше с малкото сребърно драконче, висящо на верижка на шията й. Беше нервен навик. Майка й винаги бе носила такова украшение. Това бе едно от малкото неща, които помнеше за нея.

Като дете Сейчан често се взираше в мъничкия извит дракон на шията на майка си, докато тя спеше на тясното легло под отворения прозорец. Нощните птици пееха в джунглата, лунната светлина се отразяваше от среброто и украшението сякаш проблясваше като вода в ритъм с дишането й. Всяка нощ Сейчан си представяше, че драконът ще оживее, стига да го гледа достатъчно дълго — и той оживяваше, макар и само в сънищата й.

Внезапно раздразнена от проявата на сантименталност, Сейчан пусна сребърния медальон. Беше чакала достатъчно дълго. Като че ли никой от присъстващите нямаше намерение да повдигне най-очевидния въпрос, затова тя го зададе.

— Да се върнем на писмото, докторе.

Погледите на всички се обърнаха към нея.

— Какво искахте да кажете с това, че французинът се чувствал виновен за избухналия вулкан?

Хейсман още държеше листата в ръката си.

— Пише го в писмото на Джеферсън. — Той прочисти гърлото си, намери откъса и зачете на глас: — „Най-сетне получихме вести от А. Ф. Много страда и е с натежало сърце след всичко, което го сполетя през лятото на хиляда седемстотин осемдесет и трета. Изобщо не съм забравил, че именно заради нашата кауза той тръгна по следата, отбелязана на картата, открита в индианската могила — наградата, с която се сдоби с цената на тежката рана, причинена му от засадата на нашите врагове. Освен това А. Ф. скърби за вулкана, който създал в онова море през лятото. Започнал е да вярва, че повсеместният глад на родния му континент след изригването е причина за кървавата революция във Франция, и се чувства много виновен за нея“.

Хейсман вдигна глава.

— Всъщност относно последното Фортескю може и да е прав. Днес редица учени смятат, че изригването на Лаки и мизерията и гладът, последвали във Франция, са основен фактор за избухването на Френската революция.

— И както личи, Фортескю обвинява себе си — добави Грей. — „Вулкана, който създал“. Какво е искал да каже с това?

Никой нямаше отговор.

— Е, с какво разполагаме? — попита по същество Сейчан. — От първото писмо знаем, че Франклин се е обърнал към Фортескю да намери карта, заровена в някаква индианска могила. И ако се съди по това писмо, е успял.

Грей кимна.

— Картата е сочела към Исландия. И Фортескю отишъл там. Явно е открил нещо. Нещо достатъчно плашещо или могъщо, което според него е предизвикало изригването. Но какво точно?

— Може би е загатнато в първото писмо — предположи Сейчан. — Някаква сила или познание, което са имали индианците и което явно са били склонни да споделят, вероятно в замяна на образуването на онази митична четиринайсета колония.

— Но сделката се прецакала — рече Монк.

Асистентката на Хейсман ровеше в купчините хартия.

— Ще прочета откъса отново — каза тя. — „Шаманите от Ирокезката конфедерация бяха избити по най-жесток начин, докато пътуваха за срещата с губернатора Джеферсън. С тяхната смърт всички, които имаха познания за Великия еликсир и Бледите индианци, са в ръцете на Провидението“.

— Но ние знаем, че един от шаманите е останал жив достатъчно дълго, за да разкрие местоположението на някаква карта, може би карта на извора на това познание. И Фортескю бил пратен да го открие — каза Грей.

— И явно е успял — добави Монк. — Може би е въпросният еликсир от писмото, или нещо друго. Така или иначе, той е вярвал, че находката е достатъчно мощна, за да предизвика изригване на вулкан. И след това е бил смазан от чувство за вина.

— До двайсет години по-късно, когато Джеферсън отново се е обърнал към него — обади се Хейсман.

Сейчан се обърна към учения, осъзна, че отново си играе с дракончето, и се застави да го пусне.

— Какво искате да кажете?

Хейсман нагласи очилата си и отново зачете:

— „След подобна трагедия никак не ми се иска отново да въвличам А. Ф. в ново търсене, но топлината, с която е приет от племената на аборигените на този континент, ще ни послужи за това дълго пътуване. Той ще се присъедини към вас в Сейнт Чарлз и ще има достатъчно време да си осигури онова, което ще му е нужно за експедицията ви на запад“.

Грей се наведе напред.

— Чакайте. Да не искате да кажете, че Фортескю е участвал в експедицията на Луис и Кларк?

— Не аз — каза Хейсман и вдигна листовете в ръката си. — А Томас Джеферсън.

— Но няма други сведения…

— Може би те също са били премахнати — предположи Хейсман. — Като останалите сведения за него. Това писмо е всичко, което успяхме да открием. След като заминава на тази експедиция, за него вече не се споменава нито дума. Поне доколкото ние можем да кажем.

— Но защо му е трябвало на Джеферсън да го изпраща с Луис и Кларк? — попита Грей.

Сейчан се сети за отговора и се поизправи в стола си.

— Може би Исландия не е била единственото място, отбелязано на индианската карта. Може би е имало и друго. Някъде на запад. Исландия е била по-близо и затова е била проучена най-напред.

Грей разтърка с пръст края на дясното си око. Често го правеше, когато се мъчеше да събере парчета от главоблъсканица.

— Ако има друго място, защо им е трябвало да чакат двайсет години, за да тръгнат да го търсят?

— Да не би да ги обвиняваш, че са били предпазливи след случилото се първия път? — попита Монк. — Ако Фортескю е бил прав, действията им са убили шест милиона души и са довели до Френската революция. Разбира се, че втория път ще са по-внимателни.

— В историческите записи има данни, че мисията на Луис и Кларк не е била само да стигнат до Тихия океан — намеси се Хейсман. — Самият Джеферсън го признава.

— Какво искате да кажете? — попита Грей.

— Първо, преди експедицията Джеферсън изпратил тайно писмо, предназначено единствено за членовете на Конгреса. В него се разкрива истинската цел на пътуването — да се събере колкото се може повече информация за индианците на запад. Второ, Джеферсън специално разработил секретен код за Луис, така че съобщенията да могат да се четат само от него и от верните му хора. Това да ви изглежда нормално за едногодишен излет сред природата? Луис определено е търсил нещо на запад.

— Но дали го е открил? — попита Сейчан.

— В архивите няма нищо по този въпрос. Но пък всички сведения за Аршар Фортескю са били заличени, така че кой знае? Има обаче и още един интригуващ детайл, който подсказва, че има нещо скрито.

Монк се размърда.

— Какъв?

— На единайсети октомври хиляда осемстотин и девета, три години след завръщането на експедицията, Мериуедър Луис бил открит мъртъв в стаята си в една странноприемница в Тенеси. Бил застрелян с два куршума, един в главата и един в гърдите. Въпреки това поради някаква причина смъртта му била обявена за самоубийство и тялото било набързо погребано до странноприемницата. Нужни били двеста години, та истината да излезе на бял свят. Сега твърдо се смята, че смъртта му е дело на наемен убиец. — Хейсман се обърна към всички. — Луис е пътувал към Вашингтон, за да се срещне с Томас Джеферсън. Някои смятат, че е имал ценна информация, нещо жизненоважно за националната сигурност. Но след смъртта му следата изчезва.

Възцари се тишина. Сейчан забеляза, че Грей продължава да търка дясното си око. Можеше буквално да чуе как се въртят колелцата в главата му.

Хейсман си погледна часовника.

— С това, скъпи дами и господа, смятам да приключим. Доколкото разбрах, имате да хващате самолет.

Монк стана и се сбогуваха. Хейсман и Шарин обещаха да продължат проучванията на сутринта, но не изглеждаха особено обнадеждени.

Сейчан излезе след двамата мъже на улицата при лимузината.

Монк изгледа Грей.

— На челото ти пак се е появила онази тревожна бръчка. Какво има? Пътуването ли те изнервя?

Грей бавно поклати глава. По улицата повя студен ветрец.

— Не. Безпокоя се за Юта. След наученото за Исландия и като знаем, че двете са свързани с необичайна активност на неутрино, мисля, че днешният взрив е най-малкият от проблемите ни.

Монк отвори вратата на колата.

— Ако наистина е така, имаме кой да държи под око нещата там.

Грей се настани на седалката.

— Това ме тревожи най-много.