Джеймс Ролинс
Дяволската колония (10)

8.

30 май, 21:18

Солт Лейк Сити, Юта

— Поне остави ли номер? — попита Пейнтър, докато се настаняваше на дясната седалка на шевролета с правителствени номера. Колата ги чакаше на пистата до частния „Гълфстрийм“, с който бяха долетели от Вашингтон.

Ковалски вече седеше зад волана — беше бутнал седалката максимално назад, за да може да се намести. Третият член на екипа, Роналд Чин, пътуваше с хеликоптер на Националната гвардия към мястото на взрива в Скалистите планини. Преди обаче да насочи изцяло вниманието си към странната експлозия Пейнтър трябваше да се погрижи за друг въпрос.

Гласът на Кат се чуваше слабо по кодираната линия. — Само това успях да разбера от племенницата ви. Но ми се стори уплашена. И сякаш я гони параноя. Обади се от телефон с предплатени минути. Остави номера и помоли да й се обадите незабавно щом кацнете.

— Дай ми номера.

Тя му го даде, но имаше и други новини.

— Командир Пиърс също се обади. — Ако се съдеше по мрачния й тон, новината не беше добра. — Със Сейчан е.

Пръстите на Пейнтър стиснаха телефона.

— Нима се е върнала в Щатите?

— Така изглежда.

Пейнтър за момент затвори очи. Изобщо нямаше представа, че Сейчан се е върнала в Америка. Но пък предвид обучението и връзките й това не биваше да го изненадва. Все пак внезапната й поява предполагаше, че става нещо важно.

— Какво има?

— Твърди, че е по следите на Ешелона.

— Какви следи? — Поизправи се на мястото си, а Ковалски остави колата на празен ход. Ешелона беше кодовото име на лидерите на тайната терористична организация, наречена Гилдията. Пейнтър вече започваше да съжалява, че е напуснал Вашингтон.

— Не се впусна в подробности. Каза само, че тя се нуждаела от помощта му, за да получи достъп до Националния архив. Имат среща с някакъв куратор на музея.

Пейнтър сбърчи чело. Защо Сейчан ще рови в Националния архив? Музеят беше хранилище на историческите ръкописи и документи на Америка. Какво в него можеше да има общо с Гилдията? Погледна си часовника. Девет и половина, което означаваше, че във Вашингтон е след полунощ. Доста късно за среща с музеен служител.

— Грей каза, че ще се обади, ако попаднат на нещо. Ще ви държа в течение.

— Добре. Ще гледам да уредя проблема с племенницата ми и ще се върна във Вашингтон утре сутринта. Дотогава дръж фронта.

Кат затвори и Пейнтър набра телефонния номер, който бе запомнил. Разтревожен глас му отговори на първото позвъняване.

— Чичо Кроу?

— Каи, къде си?

Последва мълчание. Пейнтър чу на заден план някакъв дрезгав глас да я подканва да отговори.

— Аз… ние сме в Прово. В кампуса на университета „Бригам Йънг“. В кабинета на професор Хенри Канош.

Пейнтър присви очи. Откъде му беше познато това име? После си спомни един от докладите, който бе чел на път от Вашингтон до Солт Лейк Сити, предварителен отчет на събитията в планините. Професорът бил близък приятел на убитата при взрива антроположка.

Каи му даде адреса на кабинета. Гласът й беше уплашен.

Пейнтър направи всичко възможно да я успокои.

— Ще пристигна в Прово след около час. — Направи знак на Ковалски да тръгва. — Стой там и ме чакай.

Някой смени Каи на телефона.

— Господин Кроу, обажда се Ханк Канош. Не ме познавате.

— Вие сте колега на Маргарет Грантъм. Били сте на място по време на експлозията. — Пейнтър вдигна куфарчето си от пода и го сложи в скута си. Имаше предварително досие на мъжа, наред с досиетата на много други свидетели на трагедията.

Паузата показваше, че професорът е изненадан от познанията му, но лекото запъване в говора му издаваше също и колебание.

— Маги… предпочиташе да я наричат Маги.

Пейнтър заговори по-меко.

— Съжалявам за загубата ви.

— Благодаря, но трябва да знаете, че двамата с племенницата ви бяхме нападнати, докато се измъквахме от планините. Хеликоптер с отличителните знаци на Националната гвардия стреля по нас.

— Какво? — Кат не му беше съобщавала нищо за засичането на предполагаемата терористка, та какво оставаше за стрелба по нея.

— Но не мисля, че бяха от Националната гвардия. Приличаха повече на наемници, може би ловци на глави, имащи достъп до гвардейски хеликоптер.

Пейнтър не можеше да приеме подобно обяснение, особено щом засичането и стрелбата не бяха докладвани по надлежните канали. Някой друг се беше опитал да залови или елиминира предполагаемия атентатор. Това събуди в сърцето му нов страх.

— Професор Канош, възможно ли е онези ловци да са ви познали?

Гласът на професора трепна несигурно.

— Ами… не мисля. През повечето време бяхме под прикритието на дърветата, а аз носех шапка. Но ако са ме познали, смятате ли, че могат да дойдат да ни търсят тук? Не се сетих за това.

— И не е нужно. — „Параноята е част от моята работа“. — Но просто за всеки случай, има ли къде да отидете с Каи? Някое място, което не е свързано пряко с вас?

Почти чу как зъбните колелца в главата на професора се завъртяха.

— Мислех да проверя нещо в съседната сграда на Факултета по науки за Земята — отвърна той. — Можем да се срещнем там.

— Става.

След като чу точно къде и кога, Пейнтър затвори. Ковалски вече караше на юг по междущатската магистрала 15.

— Имаме около шейсет и пет километра до Прово — отбеляза той, без да спира да дъвче незапалената си пура.

Пейнтър направи справка с джипиеса и промърмори:

— Петдесет и две минути.

Ковалски му хвърли кос поглед.

— Ако трябва, мога да ги направя на четирийсет и две. — Форсира двигателя и повдигна въпросително вежда.

Пейнтър се намести в седалката. Сърцето му туптеше все по-бързо при мисълта, че ловците вече са по следите на Каи и професора.

— Я опитай да ги направиш на трийсет и две.

Ковалски се ухили и натисна газта.

Пейнтър залепна за облегалката. Макар че би трябвало да е нервен, докато стрелката на спидометъра пълзеше нагоре, изпитваше облекчение, че е дошъл в Юта. Това бе потвърждение, че инстинктите му не са закърнели през времето, прекарано под Смитсъновия замък.

Тук ставаше нещо важно.

И може би не само тук.

Спомни си съобщението на Кат за внезапната поява на Сейчан и твърдението й, че може би имала идея за истинските лидери на Гилдията. Беше рядкост за която и да било разузнавателна агенция да измъкне каквато и да било информация за тази организация. Явно бе станало нещо сериозно, за да свалят гарда си.

Нещо като загадъчна експлозия.

Можеше и да греши, но по принцип не вярваше на съвпадения. А ако беше прав, поне един от най-добрите му хора следваше дирята на Източния бряг. Въпреки късния час би трябвало да е започнал.

Разбира се, стига да можеше да се съсредоточи.