Умберто Еко
Пражкото гробище (25)

 

На това място този, който би надзърнал над раменете на Симонини, за да прочете написаното от Дала Пикола, би видял, че текстът прекъсва така, сякаш ръката е престанала да държи перото и докато тялото на пишещия е падало на земята, перото е драснало от само себе си една дълга заврънкулка без никакъв смисъл, която завършва извън листа, зацапвайки зеления филц на писалището. А после, на следващата страница, изглежда, е продължил да пише капитан Симонини.

А той се събудил, облечен като свещеник и с перуката на Дала Пикола, ала вече без нито сянка от съмнение знаел, че е Симонини. Веднага видял отворени на масата листата, изписани с истеричен почерк, който ставал все по-неясен, последните страници, написани от мнимия Дала Пикола, и докато четял, се потял, сърцето му биело силно, той си спомнял заедно с Дала Пикола и така до мястото, където написаното от абата свършвало и той (абатът) или по-точно той (Симонини) припаднали, не… припаднал.

Съзнанието му малко по малко взело да се прояснява и той започнал да вижда всичко отчетливо. Оздравявал и разбирал, дори със сигурност знаел, че той и Дала Пикола са едно и също лице, и това, което предишната вечер си спомнил Дала Пикола, сега си го спомнял също и той, тоест спомнял си, че предрешен като абат Дала Пикола (не онзи с щръкналите зъби, когото бил убил преди, а онзи другия, когото възкресил, онзи, в когото се бил превъплъщавал с години) е имал ужасното преживяване на черната литургия.

Какво се случило после? Може би докато се боричкали Диана да е смъкнала перуката му, може би, за да е в състояние да довлече тялото на нещастницата до клоаката, се е наложило да се отърве от расото и после, почти изгубил разсъдък, по инстинкт се прибрал в собствената си стая на улица „Метр Албер“, където се събудил на сутринта на 22 март неспособен да разбере къде са му дрехите.

Плътският досег с Диана, разкриването на гнусния й произход и извършеното от него необходимо, почти ритуално убийство му дошли наистина в повече и същата онази нощ изгубил паметта си, или по-точно изгубили я съвместно както Дала Пикола, така и Симонини, като двете му самоличности се редували през този месец. По всяка вероятност преминавал от едно състояние в друго посредством криза или някакъв епилептичен припадък, губене на съзнание, кой знае, но без да съзнава нищо, мислейки, че просто е спал.

Терапията на доктор Фройд подействала (макар той самият да нямало как да знае, че действа). Като разказвал ту на този, ту на онзи свой друг „аз“ спомените, които изтръгвал с труд като насън от вцепенението на паметта си, Симонини достигнал до повратната точка, до травматичното събитие, при което изпаднал в амнезия, и то направило от него две различни личности, всяка от които си спомняла за част от неговото минало, без нито той, нито другият, който все така си бил той същият, да успеят да възстановят единството си, въпреки че всеки един от тях се опитвал да скрие от другия ужасната, неспомняема причина за това заличаване.

След като си спомнил, Симонини основателно се почувствал изтощен и за да се увери, че наистина се е преродил за нов живот, затворил дневника си и решил да излезе и да се изложи на каквато да е среща, нали вече знаел кой е. Изпитвал желание да се нахрани подобаващо, ала за този ден не искал да се възнагради с някое пиршество, защото сетивата му вече били поставени на сурово изпитание. Подобно на отшелник от Тиваида усещал нужда от покаяние. Отишъл във „Фликото“ и за тринайсет гроша успял да се нахрани зле и разумно.

 

 

Върнал се вкъщи и си записал някои подробности, които си възстановил. Нямало никаква причина да продължава дневника, започнат, за да може да си спомни онова, което вече знаел, но пък вече бил свикнал да си води дневник. Предполагайки, че съществува някакъв Дала Пикола, различен от него самия, в продължение на не по-малко месец подхранвал илюзията, че има някой, с когото да влиза в диалог, като по време на този диалог си дал сметка, че винаги си е бил сам, още от детството си е бил сам. Може би (осмелява се да предположи Разказвачът) раздвоил личността си именно за да си има събеседник.

Сега дошъл моментът да си спомни, че Другият не съществува, а дневникът също е самотно занимание. Ала вече се бил приучил на тази монодия и решил да продължи по същия начин. Не че особено много обичал самия себе си, но досадата от всички останали го карала поне да се понася.

 

 

Направил цялата постановка с Дала Пикола — онзи неговия, след като убил истинския, — когато Лагранж го помолил да се занимае с Булан. Смятал, че по много причини един духовник ще породи по-малко съмнения от едно светско лице. Пък и му харесвало да възкреси човек, когото е премахнал.

Когато купил много евтино къщата и магазина на „Мобер“, не започнал веднага да използва стаята и входа откъм улица „Метр Албер“, а предпочел да установи адреса си на задънената улица, за да може да разполага и с магазина. Щом започнал постановката с Дала Пикола, мебелирал стаята с евтини мебели и там подредил призрачно жилище за своя призрачен абат.

Освен да си вре в носа сатанинските и окултистки среди Дала Пикола послужил също и за да се появява край предсмъртното ложе на някой умирающ, извикан от близкия (или далечен) роднина, който впоследствие щял да се ползва от завещанието, което Симонини щял да подправи — по този начин, ако някой се усъмнял в този неочакван документ, щяло да се появи свидетелството на духовник и той можел да се закълне, че завещанието съвпада с последната воля, пошепната му от умирающия. Стигнало се дотам, че заради случая с Таксил Дала Пикола станал незаменим и на практика поел тежестта на цялото начинание в продължение на повече от десет години.

В ролята на Дала Пикола Симонини можел също да общува и с отец Бергамаски и с Ебютерн, защото бил предрешен много сполучливо. Дала Пикола бил гладко избръснат, русоляв, с гъсти вежди и, най-важното, носел сини очила, които криели очите му. Сякаш това не стигало, ами си бил измислил и различен почерк, по-ситен и почти женски, постарал се да си промени дори гласа. В действителност, когато бил Дала Пикола, Симонини не само говорел и пишел по различен начин, а и мислел различно, като изцяло влизал в образа.

Било жалко, че сега Дала Пикола трябвало да изчезне (такава била съдбата на всички абати с това име), ала на Симонини се налагало да се отърве от цялата работа както за да изличи от съзнанието си срамните събития, които го довели до травмата, така и защото в понеделника след Великден Таксил бил обещал да се отрече публично, а и, най-сетне, защото след изчезването на Диана било по-добре да заличи всякаква следа от целия заговор да не би някой да започне да си задава неприятни въпроси.

На разположение му оставали само неделята и сутринта на следния ден. Преоблякъл се отново, за да се срещне с Таксил, който почти цял месец ходел в Отьой и не намирал там нито Диана, нито него, а старицата повтаряла, че не знае нищо за тях, а Таксил се боял, че масоните са ги отвлекли. Казал му, че Дю Морие най-сетне му е дал адреса на истинското семейство на Диана в Чарлстон и че намерил начин да я качи на кораб за Америка. Точно навреме, за да може Таксил да изиграе спектакъла с разобличаването на цялата измама. Дал му пет хиляди франка в предплата от седемдесет и петте обещани, като си казали, че ще се срещнат на следващия ден следобед в географското дружество.

После, все още като Дала Пикола, отишъл в Отьой. Старицата била силно изненадана, цял месец не била виждала нито него, нито Диана и не знаела какво да казва на горкия господин Таксил, който бил идвал толкова много пъти. Разказал й същата история: Диана намерила семейството си и се върнала в Америка. Една щедра сума за сбогом накарала старицата да си затваря устата, тя си събрала парцалите и следобед си отишла.

Вечерта Симонини изгорил всички документи и следи от компанията от последните години и късно през нощта занесъл като подарък на Гавиали един сандък с всички дрехи и финтифлюшки на Диана. Един вехтошар никога не пита за произхода на вещите, които му попадат в ръцете. На следващата сутрин отишъл при собственика на къщата и обяснил, че внезапно му се налага да замине на мисия в далечни земи, прекратил договора за наем, като платил и шест месеца в повече, без да се пазари. Хазяинът отишъл заедно с него до къщата да провери, че мебелите и стените са в добро състояние, взел си ключовете и превъртял два пъти ключалката.

 

 

Сега оставало само да „убие“ (за втори път) Дала Пикола. Не трябвало много. Симонини изтрил грима си на абат, закачил расото отново в коридора и ето, че Дала Пикола изчезнал от лицето на земята. От предпазливост премахнал също и пейката за коленичене при молитва и религиозните книги от апартамента, прехвърлил ги в магазина като стоки за продан на любители, които едва ли щели да се появят, и ето, че разполагал с жилище, което да използва за някое друго свое превъплъщение.

От цялата тази история не останало нищо друго освен спомените на Таксил и Батай. Но Батай след предателството си със сигурност нямало да се появи повече, а що се отнася до Таксил, историята щяла да приключи същия този следобед.

 

 

На 19 април следобед, облечен нормално, Симонини отишъл да се полюбува на зрелището как Таксил ще се отрече от всичко. Освен Дала Пикола Таксил познавал само псевдонотариуса Фурние, без брада, кестеняв и с два златни зъба, и бил виждал Симонини брадат само веднъж, когато отишъл при него да му фалшифицира писмата на Юго и Блан, ала това било преди петнайсетина години и по всяка вероятност той бил забравил лицето на онзи писарушка. Така че Симонини, който много естествено се бил снабдил с бяла брада и зелени очила, благодарение на които минавал за член на Института, можел да седне спокойно сред публиката и да се любува на зрелището.

За събитието били съобщили всички вестници. Залата била претъпкана с любопитни, с верни поддръжници на Диана Вон, с масони, с журналисти и дори с пратеници на архиепископа и на апостолическия нунций.

Таксил говорел с типично южняшка самонадеяност и словоохотливост. Аудиторията очаквала да представи Диана и да потвърди всичко, публикувано от него през последните петнайсет години, а той я изненадал, като влязъл в полемика с католическите журналисти и навлязъл в сърцевината на разкритията си с изречението „По-добре да се смееш вместо да плачеш, казва мъдростта на нациите“. Говорил за вкуса си към мистификацията (неслучайно съм син на Марсилия, казал сред смеха на публиката). За да убеди всички какъв интригант е, разказал историята за акулите в Марсилия и за потъналия град в Женевското езеро. Но нищо не можело да се сравни с най-голямата мистификация на живота му. И заразказвал за престореното си покръстване и как измамил всякакви изповедници и духовни наставници, които трябвало да се уверят в искреността на покаянието му.

Още в началото бил прекъсван най-напред от смехове, после разни духовници, все по-възмутени, се намесили рязко. Някои от тях ставали и излизали от залата, други сграбчвали столовете сякаш да го линчуват. Настанала общо взето голяма олелия, сред която все още се чувал гласът на Таксил, който разказвал как, за да се хареса на църквата, се решил след Humanum Genus да започне да злослови по адрес на масоните. Но, казал той, масоните също трябва да са ми благодарни, защото моите публикации за ритуалите им са свързани с решението им да премахнат остарелите си практики, станали смешни за всеки масон, приятел на прогреса. Що се отнася до католиците, още от първите дни на покръстването ми се уверих, че мнозина от тях са убедени, че Великият строител на Вселената — Висшето същество на масоните — е дяволът. Чудесно, оставаше ми само да бродирам върху това убеждение.

Хаосът продължавал. Когато Таксил цитирал разговора си с Лъв Тринайсети (папата попитал: „Какво желаете, сине мой?“, а Таксил отговорил: „Свети отче, най-голямото ми щастие би било да умра в нозете ви в този момент!“), виковете се превърнали в хор, някой извикал: „Уважавайте Лъв Тринайсети! Нямате право да произнасяте името му!“, друг възкликнал: „А ние слушаме всичко това? Та това е отвратително!“, друг пък: „О, шмекерът му с шмекер. О… каква гнусна оргия!“, а повечето хора се хилели.

— И така — разказвал Таксил — отгледах дървото на съвременното луциферианство, в което включих и един паладиански ритуал, изцяло съчинен от мен от първия до последния ред.

После описал как един стар впиянчен приятел се престорил на доктор Батай, как измислил Софи Валдер или Сафо, най-накрая, как сам написал всички произведения, подписани от Диана Вон. Диана, казал той, беше просто протестантка, една машинописка, представителка на една американска фабрика за пишещи машини, интелигентна и духовита жена и както обикновено са протестантките, облечена семпло, но елегантно. Накарал я да се заинтересува от дяволските работи, на нея те й станали забавни и се превърнала в негова съучастница. Развила вкус към цялата шашмалогия, харесвало й да си кореспондира с епископи и кардинали, да получава писма от Негово светейшество папата, да информира Ватикана за луциферианските заговори…

— Обаче — продължавал Таксил — видяхме, че дори някои масонски среди вярват на нашите фалшификации. Когато Диана разкри, че Адриано Леми бил номиниран от Великия майстор от Чарлстон за негов наследник като върховен духовен глава на луциферианците, някои италиански масони, между които и един депутат в парламента, взеха новината на сериозно, оплакаха се, че Леми не им бил казал нищо, и в Сицилия, в Неапол и във Флоренция бяха създадени три независими Висши паладиански съвета, като избраха мис Вон за техен почетен член. Прословутият господин Марджота писа, че се е запознал с госпожица Вон, а всъщност аз му разказах за една никога несъстояла се среща, а той в крайна сметка, или по-скоро повярвал наистина, си спомни за нея. Измамени бяха и самите издатели, но нямат от какво да се оплакват много, защото им дадох възможност да публикуват произведения, които могат да си съперничат с „Хиляда и една нощ“.

— Господа — продължил той, — когато осъзнаем, че са ни взели на подбив, най-добрият начин, по който можем да постъпим, е да се смеем заедно с публиката. Господин абат Гарние — казал той, обръщайки се към един от най-разярените си критици в залата, — колкото повече се гневите, толкова повече ще ви се смеят.

— Разбойник такъв! — изкрещял Гарние и размахал бастуна си, а приятелите му се опитвали да го усмирят.

— От друга страна — продължил Таксил с ангелски вид, — няма как да упрекнем онези, които повярваха в нашите дяволи, които се появяваха в церемониите за въвеждане в масонството. Нима добрите християни не вярват, че Сатаната е занесъл Иисус Христос на върха на една планина, от която му показал всички царства на земята? Само че как е успял, след като Земята е кръгла?

— Браво! — крещели едните.

— Поне не богохулствайте — крещели другите.

— Господа — тръгнал да приключва Таксил, — признавам си, че извърших детеубийство: паладианството е вече мъртво, защото баща му го уби.

Бъркотията достигнала връхната си точка. Абат Гарние се бил качил на един стол и се опитвал да подстрекава присъстващите да го подкрепят; ала гласът му бил заглушаван от оглушителния кикот на едни и от заплахите на други. Таксил си стоял на подиума, откъдето произнесъл речта си, и гледал гордо хаоса. Бил дошъл неговият миг слава. Искал да бъде коронясан за цар на мистификацията и постигнал целта си.

Гледал гордо хората, които минавали пред него, размахвали юмруци, крещели му: „Не ви ли е срам?“, и го гледали неразбиращо. От какво трябвало да се срамува? От това, че всички говорят за него ли?

Онзи, който се забавлявал най-много от всички, бил Симонини, който си мислел какво ли чака Таксил следващите дни.

Марсилецът потърсил Дала Пикола, за да си вземе парите. Ала не знаел къде да го открие. Ако отидел в Отьой, щял да завари къщата празна или може би в нея вече живеел някой друг. Изобщо нямал представа, че адресът на Дала Пикола е на улица „Метр Албер“. Не знаел къде да намери нотариус Фурние, а и наум не би му дошло да го свърже с онзи, който преди толкова години му бил фалшифицирал писмото на Юго. Неоткриваем бил и Булан. Така и не разбрал, че Ебютерн, когото познавал бегло като масонски сановник, се е занимавал с неговия случай, а дори и не подозирал за съществуването на отец Бергамаски. Накратко казано, Таксил нямало от кого да си поиска възнаграждението и така Симонини си го сложил в джоба не наполовина, а изцяло (макар и без петте хиляди франка аванс).

Било забавно като си представиш как един нещастен мошеник обикаля Париж и издирва един абат, един никога несъществувал нотариус, както и един сатанист и една паладианка, чиито трупове лежали в някаква незнайна клоака, някой си Батай, който дори в случай, че го намери и е трезвен, не би могъл да му каже нищо, и една пачка франкове, които отишли неправомерно при не когото трябва. Хулен от католиците и гледан със съмнение от масоните, които с право се опасявали от ново преобръщане на сто и осемдесет градуса, вероятно все още задлъжнял на печатарите, Таксил не знаел какво да направи.

Но, мислел си Симонини, този марсилски мошеник си го бил заслужил.