Умберто Еко
Пражкото гробище (20)

20.
Руснаци ли?

 

Драги абате, със сигурност сме две различни личности. Имам доказателство за това.

Тази сутрин — трябва да е било към осем часа — се събудих (и то в собственото си легло) и още по нощница отидох в кабинета и зърнах един черен силует, който се опитваше да се измъкне надолу. От пръв поглед веднага разбрах, че някой е разбъркал книжата ми, грабнах бастуна, който за щастие ми беше подръка, и слязох в магазина. С крайчеца на окото си видях как черна сянка като злокобен гарван излиза на улицата, хукнах след нея и — може би лош късмет, а може и неканеният гост да беше подготвил бягството си — се спънах в една табуретка, на която не й беше мястото там.

Извадих острието от бастуна и закуцуках по улицата; не се виждаше никой нито вляво, нито вдясно обаче. Посетителят беше избягал. Но бяхте Вие, мога да се закълна в това. Пък и отидох във Вашия апартамент и видях, че леглото Ви е празно.

 

 

 

Капитан Симонини,

Отговарям на писмото Ви малко след като се събудих (в собственото си легло). Кълна се, няма как да съм бил у вас тази сутрин, защото спях. Щом станах обаче, и трябва да е било към единайсет часа, се изплаших до смърт от вида на един мъж, със сигурност Вие, който тичаше по коридора с костюмите за преобличане. Все още по нощница Ви последвах до Вашия апартамент, видях как слизате във Вашето отвратително магазинче и се изнизвате през вратата. И аз се спънах в една табуретка и когато излязох на улица „Мобер“, от този човек нямаше и следа. Само че бяхте Вие, мога да се закълна в това, кажете ми, че е така, за Бога…

 

 

 

Драги абате,

Какво се случва с мен? Очевидно е, че съм зле, сякаш на моменти губя съзнание и отново идвам на себе си и намирам дневника си променен от някоя Ваша намеса. Един и същ човек ли сме? Помислете си за момент в името на здравия разум, ако не на разумната логика: ако срещите и на двама ни се бяха случили по едно и също време, мислимо е да се смята, че от една страна съм бил аз, а от другата Вие. Само че ние двамата сме преживели всичко това в различни часове. Разбира се, ако вляза вкъщи и видя, че някой бяга, съм сигурен, че този някой не съм аз; ала това, че другият сте по необходимост Вие, се основава на не особено основателното убеждение, че тази сутрин вкъщи бяхме само ние двамата с Вас.

Ако сме били само ние двамата, това води до един парадокс. В осем сутринта Вие трябва да сте дошли да ровите моите неща и аз съм тръгнал след Вас. После аз трябва да съм отишъл да ровя сред Вашите неща в единайсет часа, а Вие сте тръгнали след мен. Защо тогава обаче всеки от нас си спомня часа и момента, в който някой е проникнал при другия, а не момента, в който той е проникнал при другия?

Естествено, може да сме забравили, или да сме поискали да забравим, или по някаква причина да сме го премълчали. Но например аз съвсем искрено мога да кажа, че не съм премълчавал нищо. И от друга страна, самият факт, че две различни личности едновременно и симетрично може да са изпитали желание да премълчат нещо пред другия, е, хайде, моля, ми се вижда почти като от роман, дори Монтепен не би могъл да измисли подобна интрига.

По-правдоподобна е хипотезата, че замесените в цялата работа са трима. Някакъв мистериозен господин Мистерия прониква при мен в ранната утрин, а аз съм помислил, че сте Вие. В единайсет часа същият господин Мистерия прониква при Вас и Вие решавате, че съм аз. Толкова ли невероятно Ви се струва, като се има предвид колко много шпиони се въртят наоколо?

Само че това не потвърждава, че сме две различни личности. Един и същ човек веднъж като Симонини може да си спомня за посещението на господин Мистерия в осем часа, после да забрави за това и като Дала Пикола да си спомни за посещението на господин Мистерия в единайсет часа.

Така че цялата тази история не може да реши проблема за нашата самоличност. Тя просто би усложнила живота и на двама ни (или на мен, ако ние с Вас сме едно и също лице), като в краката ни започне да се мотае някакъв трети, който може да влиза при нас като едното нищо.

А ако вместо трима сме четирима? Господин Мистерия Първи прониква в осем при мен, а господин Мистерия Втори в единайсет при Вас. Каква е връзката между Мистерия Първи и Мистерия Втори?

И най-сетне, напълно сигурен ли сте, че този, който е тръгнал след Вашия Мистерия, сте били Вие, а не аз? Признайте, че това е хубав въпрос.

Във всеки случай Ви предупреждавам. Имам опасен бастун. Забележа ли друг силует в дома си, няма да чакам да разбера кой е и изваждам сабята. Няма как това да съм аз самият и да убия самия себе си. Може да убия Мистерия (Първи или Втори). Но може да убия и Вас. Така че внимавайте.

 

 

 

Думите Ви, които прочетох като събуден след дълго вцепенение, ме смутиха. Като видение през съзнанието ми премина образът на доктор Батай (но кой беше той?), който в Отьой подпийнал ми даваше един малък пистолет и казваше: „Страхувам се, отидохме прекалено далеч, масоните искат смъртта ни, по-добре да се движим въоръжени“. Изплаших се повече от пистолета, отколкото от заплахата, защото знаех (защо?), че с масоните поне мога да преговарям. И на другия ден скрих оръжието в апартамента на улица „Метр Албер“.

Днес следобед ме уплашихте и отидох да отворя тази касетка. Усещането беше странно, сякаш повтарях това действие, но после се отърсих от това усещане. По дяволите виденията. Към шест часа се осмелих да се прокрадна внимателно по коридора с костюмите за преобличане и се отправих към Вашия дом. Видях, че към мен идва тъмен силует, беше мъж, вървеше приведен и носеше свещ; може да сте били Вие, Боже мой, но бях изгубил свяст; стрелях и той падна в краката ми и не помръдна повече.

Беше умрял от един-единствен куршум в сърцето. А аз стрелях за първи и надявам се за последен път в живота си. Какъв ужас.

Претърсих джобовете му: в тях имаше само писма, написани на руски. После, като разгледах лицето му, видях, че скулите му са изпъкнали и очите дръпнати като на калмук, да не говорим за русата му, почти бяла коса. Беше със сигурност славянин. Какво искаше от мен? Не можех да си позволя да държа трупа вкъщи и го отнесох долу във Вашето мазе, отворих прохода, който води към канализацията, този път събрах смелост да сляза, с много усилия извлякох тялото надолу по стълбите и с риск да се задуша от зловонията го занесох там, където смятах, че ще намеря само костите на другия Дала Пикола. Но ме очакваха две изненади. Първата беше, че подземните изпарения и плесен по някакво чудо на химията, царицата на науката в наши дни, бяха съхранили с десетилетия онова, което би трябвало да са моите останки, и да, те бяха сведени до само един скелет, но по него имаше по някоя и друга ивица от някакво вещество, прилично на кожа, така че се бяха запазили очертанията на човек, макар и мумифициран. Втората изненада беше, че досами предполагаемия Дала Пикола открих други две тела, едното на мъж с расо, другото на полугола жена, и двамата на път да се разложат, ала ми се стори, че в тях разпознах доста познати лица. Чии бяха тези два трупа, които предизвикаха нещо като буря в сърцето ми и появата пред очите ми на неизразими картини? Не знам, не искам да знам. Само че историите на двама ни са като че ли още по-сложни, отколкото изглеждаше.

Сега да не започнете да разправяте, че с Вас се е случило нещо подобно? Няма да понеса цялата тази игра на кръстосани съвпадения.

 

 

 

Драги абате, аз не ходя напред-назад да убивам хора — поне не безпричинно. Но слязох до канализацията да видя какво има, от години не бях слизал там. Боже Господи, труповете наистина са четири. Единия го оставих аз, преди векове, другия сте го сложили именно Вие тази вечер, но другите два?

Кой посещава моята клоака и я затрупва с трупове?

Руснаците ли? Какво искат руснаците от мен — от вас — от нас?

Oh, quelle histoire!^[1]