Кир Буличов
Селцето (9)

Пета глава

Селцето се смаляваше пред очите им, къщите станаха играчки, като тези, които Вайткус правеше за децата. Той изработваше за тях още и крави, кози, кучета и всякакви други земни животинки.

После селцето се забули в мъгла и човечетата, застанали на пасището, козата, така и неразбрала къде е изчезнала любимата й Марианка, и хълмчето на гробището — всичко това изчезна; отдолу започна да се точи гората, еднообразна и безкрайна.

Балонът летеше равномерно, сякаш го дърпаха с въже; личеше си, че се движи, само по отплавалите назад дървета. В коша цареше тишина и въздухът беше неподвижен.

И тримата се бяха издигали и по-рано с балона и знаеха как да го управляват, но това беше първият му истински полет — не издигане към облаците, а пътешествие.

Във всяка група хора по гласна или негласна уговорка се установява разделение на труда и задълженията. Никой не беше молил Казик да се грижи за горелката и да определя курса, това се случи от само себе си. Казик не беше летял повече от другите и изобщо беше още дете, малък дори и по тукашните мерки. Но в коша на балона с него протичаше бавна трансформация, подобна на онова, което му се случваше, когато попадаше в гората. От същество, по-скоро плахо и мълчаливо, Казик се превръщаше в уверено в себе си човече, сякаш цял живот не бе правил друго, освен да лети на въздушни балони. И увереността му беше толкова очевидна, че и Мариана, и Дик без никакви възражения му отстъпиха водачеството в управлението на балона, по отношение на което и двамата изпитваха известни опасения.

Мариана до последния момент се вглеждаше в мъглата долу, през цялото време й се струваше, че вижда Олег, който беше проявил такава храброст в последните минути, успявайки да скрие страха си за Мариана и завистта си към онези, които отлитат. Мариана не се боеше за себе си — нямаше време да мисли за това, пък и да се боиш за себе си е празна работа. Сега тя искаше само едно — колкото се може по-скоро да отидат и да се върнат, не беше важно даже ще намерят ли тази експедиция, в която й беше трудно да повярва, както беше по-рано и със съществуването на кораба, докато не го докосна. Но ако корабът винаги беше съществувал в разговорите и спомените на жителите на селцето, то появата на научна експедиция на планетата беше от областта на сънищата. Тази експедиция беше неистинска и нейното неумение да намери селцето и да спаси жителите му само засилваше това усещане. Така че Мариана се боеше само да не се заблудят, да не отлетят твърде далече, защото трябваше да се върнат до деня, в който Олег ще тръгне към планините, към „Полюс“, за да може тя да потегли с него.

За Дик експедицията, която бяха тръгнали да търсят, също не беше реална. Тя никак не се вписваше в космогонията на неговия свят. Наистина миналогодишният поход до „Полюс“ беше изменил тази картина, но не я бе разрушил — та нали „Полюс“ беше мъртъв, той беше продължение на селцето и в същото време негов извор. Дик не си представяше живота извън планетата, извън гората. Тщеславието му се удовлетворяваше от борбата с гората и нейното покоряване. Никога не си беше представял живота на някаква друга планета, например Земята, дори и само защото там имаше друга гора и други зверове.

Единствено Казик вече живееше на Земята. Ако жителите на селцето се бяха запознали с балона в процеса на създаването и оформянето му, то Казик го беше видял мислено много по-рано от останалите. Интуитивно Казик знаеше всичко, което може да се знае за въздушните балони. Още при първите полети с Олег той беше проумял същността на балона по-добре от самия Олег, но не беше казал нищо за това — Казик не мислеше, че може да управлява балона по-добре от Олег. В първите минути, възползвайки се от това, че и Мариана, и Дик в мислите си все още оставаха долу, Казик закрепи по-добре чувалчетата с баласт и торбата с храна — по такъв начин, че да се постигне максимално равновесие, или както той самият си го обясняваше, за да му е по-удобно на балона да ги носи. Той възприемаше балона като нежно живо същество, на което понякога му е тежко, леко, весело и дори неудобно, и помагаше на балона да му е по-приятно.

Дик гледаше надолу. Той се опитваше да разпознае в гората своите пътеки и места за почивка, но видяна отгоре, гората беше съвсем различна, сякаш Дик не беше обхождал тези места надлъж и шир. Изведнъж той разпозна една поляна. На нея преди година беше заклал голям мечок, който беше оставил върху ръката му белег — три успоредни резки. Дик погледна белега си, а когато отново обърна глава към гората, поляната вече беше изчезнала.

Вятърът утихна, Казик се засуети край горелката, увеличавайки пламъка, защото почувства, че балонът започва да се снижава. Видимостта стана още по-лоша, мъглата обгърна дори дърветата долу.

— Да се спуснем ли по-ниско? — попита Казик.

Това бяха първите думи, изречени от момента на излитането, и поради това се сториха на всички доста гръмогласни.

— Да се спуснем? — Дик не осъзна веднага причината за въпроса. Нали полетът още не беше приключил! — А реката?

— Не се вижда накъде летим — обясни Казик.

— В правилната посока летим — потвърди Мариана. — Скоро ще стигнем първото блато.

Балонът се разтърси и увисна — отгоре го връхлетя дъжд, капките затракаха приглушено по тънката обвивка. Кошът се разлюля. Дик се вкопчи в ръба му, а Мариана приседна — стори й се, че парапетът на коша е много нисък и тя може да изхвърчи.

— Ще го повдигна нагоре — реши Казик. — Ще търсим вятър. Че иначе ще ни отнесе обратно в селцето.

— Не бива — каза Дик, — че ще ни се смеят.

Той не понасяше мисълта, че някой може да му се надсмива.

Казик примъкна към парапета чувалче с пясък, развърза го и изсипа част от пясъка. Беше решил да пази чувалите, защото можеше да потрябват.

Балонът веднага тръгна нагоре — виждаше се как дърветата се смаляват и потъват в мъглата.

— Страхотно, нали? Отсипах — и той ме слуша! — изрече радостно Казик, но никой не му отговори.

Беше страшно, защото балонът беше ненадежден и много своенравен. И на Дик, и на Мариана им стана ясно, че са пленници на балона, нищожни играчки за неговите прищевки. Ако реши — ще ги отведе в небето, ако реши — ще ги захвърли на земята. За разлика от Казик, те не усещаха балона и не можеха да се разпореждат с него.

След няколко секунди балонът се скри в облаците и стана още по-неприятно, защото извън коша, устремена към вътрешността му, беше увиснала непроницаема мъгла, в която се таеше нещо. Може би летящ звяр, може би скала, може би нещо необяснимо.

— А сега нищо не може да се разбере — призна си на глас Казик. — Дали летим нагоре, или не летим наникъде. Не знам.

— Нека да се издигнем — предложи Дик. — Да се издигнем нагоре, над облаците. Като с Олег.

— Много баласт ще отиде — уведоми го Казик. — А може да потрябва.

— Тогава увеличи огъня — каза Мариана.

— Олег ми каза да не го увеличавам много — отвърна Казик. — Ако балонът се пръсне, ще се стоварим като камък.

Казик почувства властта си над по-големите, той разбра, че не се бои от нищо, че му е адски забавно да се вдига в облаците или да се носи над земята, а на тях им е страшно, непривично.

— Вдигай се! — нареди Дик, който долови скрит бунт.

Казик сви тънките си рамене и увеличи огъня в горелката.

Стана по-студено, кошът беше мокър, по обвивката на балона се стичаха едри капки, които се отронваха, щом достигнеха долния обръч.

На Казик му се искаше да изрази чувството си на тържество от полета, но единственият начин, чрез който можеше да го изрази, беше чрез пеене. И ако беше сам, непременно щеше да запее и даже би запял с думи, които умееше да подрежда в стихове. Но се стесняваше да прави това пред останалите. Не посмя и сега. Само подпяваше беззвучно, стиснал устни.

Заради безсилието Дик го обхвана отчаяние. Облаците никога нямаше да свършат. Бяха се изгубили. И не биваше изобщо да се захващат с тази работа. Трябваше да тръгнат пеша, все някак щяха да се прехвърлят през реката. Нищо особено. А сега нямаше да има нито река, нито селце…

В този момент стана по-светло, балонът изскочи в процеп между облаците — над главите им имаше още един слой, носеха се към почти черен огромен облак, изправен като стена пред тях, сякаш изчакваше балона, за да го изяде. В облака имаше движение, проблясваха мълнии, той изглеждаше жив и пламтящ.

— Ех, колко е красиво! — извика Казик. — Как ще гръмне сега!

— Надолу! — нареди Дик. — Давай надолу, не разбираш ли?

— Жалко… — Казик посегна към горелката, за да намали огъня. — Никога досега не съм виждал такова нещо. Отдолу не е толкова интересно.

— На мен и тук не ми е интересно — каза Мариана.

Балонът, кой знае защо, не се снижаваше, а продължаваше да лети към буреносния облак; грохотът, излизащ от него, беше почти непрекъснат, сякаш някой прекарваше огромна тояга по гигантска ограда.

Дик отблъсна Казик и с рязко движение загаси горелката.

— Това не ти е играчка!

Поривите на насрещния вятър удариха балона, той се мяташе между облаците и въобще не можеше да се спусне.

— Не бива да се гаси напълно! — завика Казик. — Вие сте глупаци!

— Млъквай! — прекъсна го Дик. — Омръзна ми.

С грубостта прикриваше страха си, защото не искаше да признае дори пред себе си, че е възможно да се страхува.

Балонът изведнъж попадна във въздушен вихър, разтресе се и се плъзна надолу.

— Запали! — извика Казик. — Нима не разбираш — сега въздухът ще изстине!

— Ще успеем. Първо трябва да се спуснем надолу.

— Не бива така внезапно. Къде е запалката?

Запалката беше у Дик и той не искаше да я даде на Казик, защото не вярваше, че нещо заплашва балона долу. Искаше му се само едно — по-скоро да се измъкнат от буреносния облак.

— Виж, той се смалява! — Казик посочи нагоре, но само неговите очи виждаха, че балонът губи еластичност и скоростта му на снижаване се увеличава.

— На! — Дик все пак се разтревожи от настойчивия тон на Казик и му подаде запалката.

Запалката тракаше, щракаше и изобщо не искаше да изкара пламък.

Беше влажно, всички вече бяха подгънали. Праханът в запалката сигурно също се беше навлажнил. Ако Казик знаеше, че Дик ще загаси огъня, щеше предварително да скрие запалката и да я държи суха.

Наоколо отново имаше облаци, отново цареше полумрак, и грохотът, излизащ от буреносния облак, беше поутихнал, беше останал там горе, почти над главите им.

— Добре, че успяхме — изрече Дик, оправдавайки се. С крайчеца на окото си наблюдаваше как Казик отново и отново щрака със запалката. — Дай да пробвам аз.

Той издърпа запалката от напрегнатите пръсти на Казик. Тя не послуша и него. Казик стоеше наблизо и наблюдаваше как искрите изскачат от кремъка. Те изглеждаха мънички и студени.

— Той се смали — обади се Мариана изплашено. Тя гледаше нагоре и забеляза, че въжетата на мрежата, с която беше омотан балонът, се врязваха все по-надълбоко в обвивката му.

Дик обгърна запалката с длан и се опита да потърка фитила.

Сега за всички беше ясно, че балонът пада все по-бързо.

— Може би да запушим дупката? — попита Мариана, но се сепна — осъзна, че няма с какво да запушат дупката отдолу на балона.

— А твоята, твоята запалка! — развика се изведнъж Казик. — И ти трябва да имаш!

— Разбира се — отвърна Мариана, — как не се сетих! Имам.

— Дай я!

— А къде е тя?

— В кесията на шията ти — подсказа Казик.

Мариана бързо развърза лечителската торбичка, която лежеше на гърдите й, и измъкна оттам запалката.

Казик я хвана, отблъсна Дик и започна да я щрака. Но горелката не се палеше.

— Отвърти я! — извика Казик на Дик. — Ти нали я завъртя!

Кошът отново се разлюля, Дик загуби равновесие и едвам успя да се хване за парапета.

Казик отвъртя сам колелцето на горелката, като за малко не го счупи, и с наслада вдъхна отвратителната миризма на газ, който изтече от тръбичката.

За щастие запалката не беше угаснала и в края на тръбичката лумна лилаво огънче. Казик веднага увеличи притока на газ и пламъкът за миг изчезна, после се разгоря ярко и уверено.

Казик погледна в отверстието на балона — топлият въздух влизаше там, в полумрака.

И в този момент излязоха под облачната покривка.

— Все още падаме — каза Мариана тихо.

Вятърът беше слаб, но поривист, балонът на тласъци се смъкваше надолу.

— Много късно — изрече Дик. — Сега се дръж.

Той се беше успокоил. Гората му беше позната, а не можеше да повярва в силата на удара в дърветата, не можеше да си представи нещо, което никога не беше изпитвал. Струваше му се, че гората ще ги приеме и няма да ги убие.

— Чувалите! — закрещя Мариана, прекъсвайки настъпилата пауза на вцепенено очакване.

Самата тя се хвърли към чувала, лежащ в краката й, и с усилие го прехвърли през парапета на коша, като едва не падна заедно с него.

В този момент балонът тъкмо достигна върховете на дърветата — за миг можеха да се разгледат листата им и Казик, който си спомни за баласта едва след вика на Мариана, гледаше като омагьосан приближаващата се земя, без да се бои за себе си, но много съжалявайки за красивия балон, на който му беше съдено ей сега да се разкъса.

Върховете на дърветата, толкова близки, изведнъж пропаднаха рязко надолу и земята сякаш със съжаление отложи срещата си с балона.

В следващия миг всички оживяха. Дик също подхвана един от чувалите. Казик завлачи третия, но не го изхвърли като Мариана, а бързо се овладя и изсипа пясъка от чувала. Беше много доволен, че се е сетил за това дори в такъв момент.

— Трябва да пазим чувалите.

Но никой не го слушаше. Мариана и Дик гледаха надолу, към върховете на дърветата, потъващи в мъглата. Продължиха да гледат дори след като Казик спокойно се зае с работата. Нали на никого не му трябваше балонът отново да се понесе в облаците, още повече че вече не беше останал баласт. Казик намали огъня и започна да следи балонът да не се вдига повече. Това беше трудно за постигане, защото бурята вече се беше разразила и вятърът изобщо не утихваше. Балонът продължаваше да се носи като сапунен мехур в мъгливото пространство между облаците и гората.

— Ето — каза Дик, — а вие се бяхте уплашили.

В коша беше трудно да се стои. Още повече че той беше олекнал без баласта и се люлееше насам-натам. Облаците изплюха от себе си краткотраен порив на вятъра, балонът се понесе, като наклони коша, сякаш искаше да изхвърли хората от него; те се свиха на пода, вкопчени в прътовете и въжетата, и изчакаха поривът да спре и да рукне силен и равномерен порой като знак за край на безумствата.

— Не ни провървя — каза Дик, като се надигна от пода и погледна надолу. — Сега изобщо не се знае накъде ни отнесе.

— Отначало летяхме в правилната посока — увери го Казик. — Докато не задуха вятърът. Летяхме в правилната посока почти час, а после ни размята десетина минути.

В селцето нямаше часовници, но понятията часове, минути и даже секунди си бяха останали. Казик имаше усет за времето. И останалите му вярваха.

— Значи сме на прав път? — попита Мариана.

— Горе-долу — отвърна Казик.

Бяха подгизнали и измръзнали. Дори якетата и ботушите им от рибешка кожа не ги спасяваха. Едва сега осъзнаха колко им е студено — преди това си мислеха само как да не се разбият.

— Ще гледаме надолу — предложи Мариана. — Вие сте ловци.

— Трябва да видим реката — напомни Казик. — И блатата пред нея.

— Ако не сме прелетели през нея, когато бяхме отгоре — намеси се Дик. — Не, скоростта на вятъра не е чак толкова голяма. До реката е пет дни път, ако се върви по земята.

Балонът сега се движеше по-бавно.

— Дъждът ще спре — предупреди Казик — и ще се вдигнем нагоре.

— Защо? — попита Дик.

— Ще погледнем слънцето и ще разберем посоката. Сега няма сенки, няма нищо.

— По-добре да се спуснем и да потърсим посоката по земята — отговори Дик неуверено.

Той разбираше, че това не е най-доброто решение, защото, ако се окажеха в непознато място, от земята щяха да намерят посоката още по-трудно. Но не му се искаше да се вдигат нагоре.

— Гладни ли сте? — попита Мариана.

— Не — поклати глава Казик.

Но Мариана извади от торбата сухари, намаза ги с гъбен пастет и мъжете се заеха да хрускат, поглеждайки надолу с надеждата да видят нещо познато.

Веднъж на Дик ми се стори, че разпознава хълма, подаващ се над гората, но Казик каза, че това е друг хълм. Времето си минаваше. Дъждът все не спираше, макар че светкавиците бяха далечни и не изглеждаха страшни. Измина още час и половина. Мариана клякаше в коша, за да се загрее, докато не се умори, но не се загря, а само се запъхтя. Дик седна на дъното и се зае да бърше арбалета си. Казик грееше ръцете си на горелката, после каза на Мариана също да се сгрее. Всички бяха доста уморени от неизвестността. Струваше им се, че са отлетели толкова далече от селцето, че никога вече няма да се върнат.

Дъждът спря. Веднага стана по-тихо, защото капките престанаха да потропват по обвивката. От топлия балон се вдигаше пара.

Казик дълго гледа напред, после изведнъж извика:

— Гледайте!

В надигащия се утринен сумрак отпред на хоризонта се виждаше светла ивица.

Дик се загледа нататък и каза, че това навярно е реката.

— А може и да свършва гората — обади се Мариана.

Тя стоеше от другата страна на коша и също беше видяла светла ивица на хоризонта. Излизаше, че виждат две реки.

След още половин час бавен полет се убедиха, че пред тях наистина е реката — появи се и отсрещният тъмен бряг. Светлата ивица отдясно беше много широка и чезнеше на хоризонта, а реката се съединяваше с нея.

Дик каза, че това е друга, много голяма река.

А Казик предположи:

— Добре щеше да е това да е морето.

— Морето? — Мариана знаеше тази дума, но не си представяше, че на тази планета може да има море, при това толкова близо.

— Или много голямо езеро — рече Казик. — Но все пак по-добре да е море. Тогава ще построим кораб и ще тръгнем на плаване.

— Само да не отнесе вятърът балона ни в това море — каза Дик.

Той все поглеждаше напред, стараейки се да отгатне това ли е реката, която им трябва. Някога, като че ли миналата година, беше достигал близо до нея, но заради блатата, гъмжащи от всякакви гадини, не успя да излезе на брега. Храната му свърши, а ловът му не беше успешен. Наложи се да се върне. Помнеше хълмовете, но тук не се виждаха подобни.

Решиха да се издигнат по-нависоко, към облаците, в търсене на попътен вятър. Балонът се умори да лети и се издигаше едва-едва, лениво и неохотно.

Тук вятърът наистина беше по-силен, но пак духаше не натам, накъдето им се искаше. А и отново заваля. Всичко това вече им беше омръзнало — ленивият балон, студът, влагата, и още по-неприятно беше, че почти бяха достигнали целта, още малко и щяха да прелетят през реката, а по-нататък вече можеха да се спуснат, да пренощуват и да вървят да търсят хора.

Няколко едри птици, които живееха високо в небето и поради това можеха да се видят само отдалече, се снижиха към балона и с крясъци, пляскайки с ципестите си криле, закръжиха наоколо, недоволни, че той е нарушил границите на владенията им.

Една от тях даже се изхитри да се вкопчи с нокти във въжето и няколко пъти удари с осеяния със зъби клюн по обвивката.

— Не те съветвам да правиш това — каза Дик, докато бързо вдигаше арбалета.

Стрелата прониза гърдите на птицата и тя моментално прибра ноктите си, откъсна се от балона и прелетя съвсем близо до коша, като се спускаше по спирала надолу. Дик даже протегна ръка, надявайки се да я хване, и Мариана увисна на него, за да му попречи да се изсипе от коша.

— Жалко… — огорчи се Дик. — Месото й е вкусно.

Той стреля в друга от птиците, но не улучи.

Птиците преследваха балона още известно време, но после се скриха зад завесата на дъжда.

Реката вече можеше да се разгледа. Тя беше широка, тъмносива, с цвета на облаците, и течеше направо, почти без завои не като ручеите, с които те бяха свикнали.

— Ако не я прелетим, ще е трудно да я прехвърлим — предупреди Дик.

— Може би да се спуснем за през нощта? — предложи Мариана. — А на сутринта ще изчакаме вятър и ще продължим нататък.

— Добре би било — отговори неуверено Казик. — Ще съберем и още баласт. Само дето няма къде да кацнем.

Той беше прав — долу нямаше нито поляни, нито голямо открито пространство, където да приземят балона.

Млъкнаха, заслушани в тишината, царяща над света. Потропването на капките по балона само подчертаваше тази тишина.

И изведнъж пред тях се появи сива стена.

Мариана ахна, когато първа от всички видя огромната неравна повърхност пред балона. Порив на вятъра ги подхвана и ги понесе по-бързо, сякаш балонът нарочно искаше да отмъсти на хората за това, че са го принудили да лети толкова дълго.

— Казик! — изкрещя Мариана.

Казик също видя стената, изникнала от дъжда. И усили горелката докрай.

— Хвърляйте всичко! Хвърляйте всичко долу!

Почти не беше останал баласт, само едно малко чувалче. Дик го запрати зад борда. Мариана вдигна торбата с храна, но се поколеба.

— По-бързо! — нареди Казик и Дик изтръгна от Мариана торбата и я запрати надолу, после започна да взема от пода на коша разни вещи и без да мисли кое какво е, ги заизхвърля.

Балонът се поколеба за няколко секунди и тръгна нагоре.

Замръзнали от смайване, аеронавтите гледаха как сивата стена се спуска надолу.

Това беше дърво, немислимо, гигантско дърво. Видяха, че от главния му ствол излиза клон с дебелина двайсет метра, стърчащ почти хоризонтално. Балонът прелетя край клона и едва не го закачи. По-нагоре имаше все повече разклонения и балонът само по чудо не се натъкваше на тях.

Никой не знаеше колко минути продължи това издигане, но изведнъж стана тъмно и стволът изчезна от погледите им — бяха навлезли в облак.

Дървото беше близо, то още не беше свършило и протягаше към тях сивите си лапи.

Порив на вятъра подхвана балона и го запрати към дървото.

— Дръжте се! — извика Дик, като падна на дъното на коша и увлече Мариана със себе си. Казик се строполи най-отгоре.

И тъкмо навреме.

Разнесе се много силен трясък, кошът се килна напред, после налетя върху преграда и се замята се като пиле, попаднало в капан. Нещо изтрещя над главите им, балонът направи няколко конвулсивни предсмъртни движения.

И настана тишина. Не се виждаше нищо наоколо.

Кошът, силно наклонен, бавно се поклащаше.

— Край — каза Казик тъжно. — Няма вече балон.

— Важното е, че ние сме живи — възрази Дик. — И не се разбихме. Това е най-главното.

 

 

Седяха на дъното на коша, стараейки се да не го разклащат, за да не се изсипят долу. Езиците на облака пълзяха през коша, от време на време скривайки тъмното петно на отверстието на балона, от време на време разсейвайки се, и тогава можеше да се надникне в загадъчната дълбина на мехура. Но никак не успяваха да разберат какво им се е случило. Разсъмваше се толкова бавно, че им се струваше, че денят никога няма да настъпи. Късовете на облака бяха по-светли от въздуха, но постепенно въздухът се изравни по цвят с тях и всичко стана еднакво сиво.

Дрямката напусна аеронавтите, прилепчива дрямка, на границата на съня, която заплита езика и сковава крайниците, но не заменя съня, понеже през цялото време чувстваш колко студено и несигурно е.

— Никога не съм си представял, че има такива дървета — обади се Казик.

— Навярно дори на Земята ги няма — отвърна Мариана.

— На Земята дърветата са даже още по-големи — изрече уверено Казик. — Например секвоята. Тя расте в Скалистите планини.

— Може би това не е дърво? — усъмни се Дик. — Може би е някаква скала?

— С клони? — попита Мариана.

— Нима ги виждаш?

— Но ние висим.

— Може да висим от издатина. Ако това е дърво, още по-лошо.

Мариана предпазливо опипваше наоколо с надеждата, че не са изхвърлили цялата храна, че е останало нещо. Но кошът беше абсолютно празен.

— Напразно изхвърлихме горивото — съжали Казик.

— Няма да полетим повече — откликна Дик. — Стига толкова. По-добре да ходим пеша.

— Трябва колкото се може по-бързо да се спуснем долу — реши Мариана. — И да намерим торбите. Защото някой ще ги намери преди нас и ще изяде всичко.

— Е, едва ли някой ще изяде горивото.

Дик допълзя до ръба на коша и започна да се вглежда в мъглата.

Мариана извика. Беше изправила крака си, който така бе изтръпнал, че болката се разнесе по цялото й тяло. Дик трепна, кошът се размърда.

— Мисля си, че балонът се е натъкнал на нещо и се е разцепил. Ако клатим коша, той може съвсем да се измъкне, а земята е далече.

Вятърът подгони късовете облак и в процепите между тях можеше да се видят клоните на дървото — сиво, с тъмни издатини и вдлъбнатини. Върхът на балона все още се криеше в мъглата.

— Трябва да се измъкнем — предложи Дик неуверено.

Той извади от колчана стрела с тежък накрайник и я хвърли надолу.

Беше тихо. Казик броеше наум. Стигна до двайсет.

Не чуха нищо.

— Може да е паднала върху дървото — предположи Казик. — Или върху мъх. Ще пропълзя.

— Къде? — попита Мариана.

— По клоните нагоре. Защо да чакаме? После ще ви извикам.

— Давай — съгласи се Дик. — Ти си най-лекият.

Казик провери добре ли е прикрепен ножът. После, хванат за въжето, внимателно се прехвърли през ръба на коша.

— Изобщо не е страшно — съобщи той. — Нищо не се вижда и заради това не е страшно.

Хвана се с две ръце за въжето, подскочи и го обхвана и с крака. Мариана и Дик застинаха от другата страна на коша, който се разклати.

— Ще ви разказвам, за да знаете какво виждам — обеща Казик.

Той пълзеше бързо — беше свикнал да лази по лиани. Само след половин минута вече се беше скрил от погледите им, единствено кошът леко се поклащаше в такт с движенията му.

— Е, как е? — попита Дик.

— Пълзя. Балонът е съвсем без въздух, като парцал.

След известно време кошът спря да се поклаща.

— Какво? Достигна ли? — попита Дик.

— Не, почивам си. Скоро ще достигна.

„Винаги е лошо да чакаш, особено когато не знаеш с какво ще приключи очакването ти — помисли си Мариана. — Но кой знае защо, ние винаги чакаме нещо. Няма време дори да се живее. По принцип всички чакат да се върнем на Земята, а аз чакам да се върна при Олег. Дик чака по-скоро да се върне в гората. Сега чакаме дали балонът ще се откъсне, или не. Много глупаво е да чакаш — най-обичайното и най-погрешното занимание. Трябва да се живее така, че изобщо да не чакаш…“

Кошът отново започна да се полюшва. Чу се трясък. Мариана осъзна, че звукът идва от обвивката на балона. Кошът се разтърси и внезапно пропадна с половин метър.

— По-внимателно! — предупреди Дик.

— Ей сега — отвърна Казик. Гласът му беше приглушен, сякаш го бе обгърнала мъглата.

Кошът се разклати по-силно отпреди.

— Достигнах! — съобщи Казик. — Не се бойте, въжетата на балона добре са се закачили. Тук има голям клон, дебел колкото мен. И още клони. Така че не се бойте. Идвайте, чакам ви.

— Е, тръгвай! — нареди Дик на Мариана. Той се изправи и привърза арбалета към гърба си, за да не му пречи при изкачването. Вярваше на Казик и вече не се боеше, че балонът ще се откъсне. — Ако се умориш, си почивай. И не гледай надолу.

— Така или иначе, нищо не може да се види. Не се бой за мен.

— Почивай си, не бързай — повтори Дик. — Бих тръгнал веднага след теб, но въжето може да не издържи двама.

Мариана се качи на парапета на коша, здраво вкопчила се във въжето. То беше влажно и хлъзгаво. Но всъщност нямаше нищо страшно. Тя вече умееше да се катери по дървета.

След няколко минути вече стоеше до Казик на широка, надвиснала над земята пътека — така изглеждаше клонът на дървото. Балонът се беше закачил за острите клони, стърчащи от главния клон, беше се оплел в тях и в листата, наподобяващи ножове; разкъсал се беше, но въжетата се бяха закачили здраво.

 

 

Вече съвсем се беше съмнало, и сега, когато най-страшното беше зад гърба им, всички изпитаха страхотен глад. Но за да се нахранят, се налагаше колкото се може по-бързо да се спуснат на земята и да намерят торбата с храна.

— Да тръгваме — каза Дик, като хвана арбалета в ръка, за да е готов за всякакви изненади. — Ти, Марианче, върви в средата.

— Не — възрази Казик.

— Какво има?

— Ще се спускаме, забрави ли?

— Е, и?

— Ще взема въже.

Дик се спря. Той осъзна, че Казик е прав.

Но веднага възникна проблем: как да се сдобият с въже? Опитаха се да достигнат едно от въжетата на балона, но те бяха така преплетени, че никое от тях не искаше да се измъкне. Не успяха да издърпат нагоре и целия балон — кошът беше твърде тежък и краката им се хлъзгаха по полегатия гръб на грамадния клон.

— Чакайте — подхвърли тогава Казик и преди Дик да успее да възрази, се плъзна надолу по мрежата на балона, скри се в мъглата и се върна след пет минути, запъхтян, но доволен. Дръпна въжето, по което се беше спуснал, и то бавно запълзя нагоре.

Въжето беше здраво и дълго. Казик го намота и го преметна през рамо. Тежеше му, но с нищо не го показа.

Докато Казик се спускаше, за да отреже въжето от коша, Дик отиде напред, до мястото, където големият клон се отделяше от главния ствол на дървото. Не срещна нищо опасно. Мариана също не си пропиля времето, тя приклекна и отряза къс от клона. Това беше истинско дърво, с твърда, дебела кора, хлъзгава и плътна отгоре, но доста по-рехава, когато ножът навлезеше в дълбочина. При вървене върху клона той леко пружинираше под краката.

Тримата тръгнаха към главния ствол. Мариана гледаше как Казик се превива под тежестта на въжето и разбираше, че той никога няма да се съгласи да го отстъпи на друг. Затова тя каза:

— Казик, защо трябва да се носи въжето, без да се използва? Мисля, че е по-добре да се завържем с него, и ако някой по случайност падне, останалите ще го удържат.

— Чудесно! — зарадва се Казик. — Като алпинисти, които щурмуват Еверест.

Нито Дик, нито Мариана помнеха какво е това Еверест, нито пък знаеха с какво се занимават алпинистите, но не попитаха.

Завързаха се с въжето; то беше толкова дълго, че не им пречеше да се движат.

Така стигнаха до началото на клона, до мястото, където той се присъединяваше към ствола. Тогава стана ясно, че този клон всъщност е една от гигантските лиани, от които беше сплетено дървото. Само че тя се беше отклонила почти под прав ъгъл. Клонът не се присъединяваше към ствола като при обикновените дървета, а продължаваше навътре между съседните лиани. Беше като в момичешка плитка, където една от къдриците е изскочила навън. На това място над клона се беше образувал стесняващ се нагоре процеп, чезнещ в мъглата, като тунел, тъмен и мрачен, чиито стени бяха обрасли с дълъг, помръдващ мъх и лишеи.

Спряха пред входа на тунела, без да знаят какво да правят оттук нататък — дали да се мушнат в мрака, или да търсят друг път надолу.

Мариана предпазливо потърка мъха. Той й беше познат. Зелената маса потрепваше при докосване, притискайки се към кората. Същият този плашлив мъх, само че не толкова дълъг, често се срещаше по дърветата навътре в гората — той не можеше да се яде, беше горчив. Но понякога в него се срещаха орехчета — нещо като болест по мъха, — здрави, хрупкави, почти безвкусни. Обикновено ги ядяха само децата, защото от тях човек не се засищаше особено. Но сега и орехчетата щяха да им дойдат добре.

Докато Мариана безуспешно търсеше в мъха орехчета, Дик предпазливо влезе в процепа на разстояние колкото дължината на въжето. С всяка крачка гигантската лиана се изправяше все повече и повече, пропадаше като водопад във вътрешността на ствола. Дик се подхлъзна и падна по корем, за да не се катурне в черната бездна и да не повлече подир себе си и останалите. После изпълзя обратно.

— Ще се спускаме отвън — реши Дик. — Нищо ли не намери?

— Не — отговори Мариана.

— Жаден съм — каза Дик.

Развързаха въжето и завързаха края му за клоните, които излизаха като храсти от самата основа на ствола. Казик завърза другия край за кръста си и започна да се спуска надолу по ствола, като се вкопчваше с пръсти в неравностите на кората и в пусналите в нея корени растения.

Дик през цялото време беше напрегнат. Той не разчиташе на това, че клоните са надеждни, и през цялото време очакваше дърпане — ако клоните се счупеха, щеше да му се наложи да поеме върху себе си тежестта на Казик. Той се страхуваше от това, защото задържането за хлъзгавата повърхност не беше лесно.

А Казик се спускаше много бавно, той също беше предпазлив. Поглеждаше надолу, стараейки се да види в мъглата няма ли там площадка или друг голям клон. За да се развлича, си представяше, че е земен алпинист.

Неочаквано видя остър клон, стърчащ от ствола малко встрани от пътя му, и протегна ръка, за да се хване за него. Но в мига, в който го докосна, клонът се раздели на два нащърбени ножа и само мигновената реакция на Казик спаси ръката му. Той успя да отдръпне пръстите си, но все пак ножовете се плъзнаха по тях. Дик усети как въжето се дърпа, подхвана го по-силно и извика отгоре:

— Ти какво?

Казик не отговори веднага. От възглавничките на дланта му капеше кръв — там, където го бяха порязали ножовете, които се оказаха челюсти на едро насекомо. То се криеше в дупка, изрязана в кората на дървото, и примамваше жертвите си, преструвайки се, че мандибулите му са само счупен клон.

Казик нямаше с какво да превърже ръката си. Той извика нагоре:

— Нищо, одрасках се. Тук има някаква гадина, хапе.

— Внимавай! — отвърна Дик. — Нали не се одраска силно?

— Не силно. Продължавам да се спускам.

Но явно миризмата на кръв събуди в гадината желание да похапне и тя се зае да изпълзи от дупката. Подир челюстите, които нервно се отваряха и затваряха, сякаш насекомото се прицелваше в жертвата си, се показа дълго разчленено тяло, което се измъкваше и измъкваше от дупката и сякаш нямаше край.

— Охо! — възкликна Казик.

— Какво? — попита Дик.

— Дълъг е.

Казик се държеше със здравата ръка за въжето, а с другата измъкна ножа, и когато гадината — вече наподобяваща едроглава многоцветна змия с множество дребни, вчепкващи се крачета — притича към него, Казик замахна с ножа и отсече главата й. Тялото на змията продължаваше да тича по ствола чевръсто, но безцелно, а главата падна и три метра по-надолу от ствола мигновено се подадоха други щипки, които подхванаха главата на своя събрат и я вмъкнаха навътре.

Казик чувстваше болка в ръката — навярно заради отровата. Той предупреди:

— Тук трябва да се спускате предпазливо. Тези гадини са си изкопали дупки и чакат.

— Искаш ли да те повдигна? — попита Дик.

— Не, напротив — отговори Казик. — Ще се спускам по-бързо и няма да докосвам ствола. Там долу има нещо.

Без да обръща внимание на болката, той се хвана с две ръце за въжето и се заспуска надолу.

Дупките, в които живееха гадините, се разтваряха с трясък и оттам изскачаха ножиците на челюстите и се пресягаха към Казик, но за щастие не успяваха да го достигнат.

Внезапно белият памук на облаците се отдръпна встрани и Казик видя, че краят на въжето лежи във вода. Даже го изпълни надеждата, че дървото е много по-ниско, отколкото са очаквали, и че вече вижда земята. Но това беше само езеро, разположено между две сраснали се лиани. Езерото беше дълго и тясно, около него растяха храсти и дори две малки борчета.

Казик започна да се спуска още по-бързо, но когато до повърхността на водата оставаха три метра, той не издържа болката и разтвори ръце. Рухна с плясък във водата и веднага потъна под повърхността.

Измъкна се навън, седна на брега, обрасъл с трева, и болката в ръката му веднага се върна. Но не искаше да говори за нея на Дик и затова започна спокойно да обяснява; че е намерил езерце и че е добре, докато Мариана и Дик се спускат, да не се докосват до ствола.

— Ще ги изпепеля — реши Дик. — Бластерът е в мен.

— Не бива — отвърна Казик. — Бластерът ще ни е нужен, а тези гадини са много. Но не успяват да те стигнат, ако се спускаш бързо.

 

 

Водата в езерцето беше тъмна, застояла, в нея живееха множество дребни твари. След като Мариана се спусна, тя намаза с мехлем и превърза подутата ръка на Казик и даде на спътниците си по една таблетка от онези, които Олег беше донесъл от кораба, защото от лошата вода можеше да се разболеят или дори да се отровят.

Напиха се, но от това гладът им само се засили.

Мариана побърза да отиде при борчетата. Те бяха съвсем мънички. Навярно някога вятърът беше донесъл спорите им тук и те се бяха вкоренили в меката кора. Под боровете винаги има гъби, само че Мариана не беше уверена, че и тук е така, защото нямаше почва, в която гъбите да се заравят. Обаче й провървя — в дребната растителност около бора видя няколко гъби, също дребни, но истински. Гъбите бяха с необичаен цвят и можеше да са отровни — понякога отровните гъби се правеха на истински. Вкуси една от тях — тя беше истинска, сладникава; разбира се, беше по-добре да ги сварят, защото после щеше да ги щипе по устните, но сега не им беше до разпалване на огън, бяха страшно гладни. И Мариана набра всичките около двайсетина на брой гъби, отнесе ги при мъжете, разделиха си ги и ги изядоха.

А ръката на Казик така се поду, че стана по-дебела от крака му. И изтръпна. Това не беше лошо, защото сега го болеше по-малко. И не го тресеше, не му се повдигаше, което също беше добре — значи, отровата в челюстите не беше силна. Лошото беше само, че Казик не можеше да използва ръката си и му беше трудно да се спуска по въжето, а нали щеше да се наложи да продължи да се спуска — земята още беше далече.

Стана по-топло, тук беше долният слой на облаците, а облаците денем се вдигат по-нависоко, така че, когато похапнаха, се оказа, че надолу има ясна видимост и дори може да се разгледа земята.

Земята беше много далече надолу. Колкото и когато бяха на балона. Трудно се виждаше, защото стволът на някои места се удебеляваше, когато лианите се разделяха, образувайки лабиринт от тунели. На едно място стотина метра по-надолу се получаваше широка площадка с горичка и плешивините на блата.

Пътешествениците бяха обхванати от униние.

— По-добре да не го бяхме видели — въздъхна Мариана. — Когато не виждаш, ти се струва, че е останало още малко.

— Сега със сигурност някой ще ни изяде торбата — каза Казик. Той беше страшно гладен.

— Там ще има все някаква плячка — успокои го Дик. Той се държеше за ствола на едно борче, еластично и меко, и гледаше надолу, към горичката върху чатала. — Само да се спуснем дотам.

— Жалко, че Олег не направи парашут — рече Казик. — Съветвах го да направим парашут и да скачаме от балона, но той каза, че ще го направи по-късно.

— Олег все щеше да измисли нещо.

В тези думи на Мариана Дик долови упрек.

— Лесно му е да мисли там, в селцето — каза той. — А тук трябва да се действа.

— Олег искаше да полети с нас — напомни му Мариана. — Но не го пуснаха.

— Така че няма какво да се вайкаме.

Всъщност Дик не се сърдеше на Олег. В момента това нямаше значение. Важното беше да се спуснат благополучно.

Казик се разходи по-нататък по клона, отвъд езерцето, за да поогледа далечината.

И когато видя тази далечина, не издържа и се развика:

— Елате по-бързо тук! Вижте това! Те изтичаха при него.

Казик отмести встрани едно листо, по-голямо от самия него, и в получилия се прозорец се показа широката река, изглеждаща съвсем близко оттук. Можеше да се види дори как повърхността й се бълнува от вятъра. По-нататък реката се разделяше на няколко ръкава и се вливаше в езеро — беше ясно, че това е езеро, а не море, защото зад огромното му огледало имаше ивица от синкави хълмове, заобиколени от тъмната лента на гората. В делтата на реката по пясъчен нос бродеше стадо мустанги. Нещо ги подплаши и те, издули мехурите си, се забързаха към водата.

Отвъд реката гората беше друга, по-тъмна на цвят, синкава; издигаше се в ниски хълмове и преминаваше в полегати долини — изглеждаше като застинали ниски вълни на светлосиньо море. Красиво беше.

Лагерът на експедицията не се виждаше — до него оставаха двайсетина километра и беше скрит зад вълните на хълмовете. Много искаха да го видят и дълго шареха с погледи из гората отвъд реката.

— Блести! — извика изведнъж Казик и посочи към гората.

Над нея се издигна блестяща точка, като огънче на фона на сивите облаци, и изчезна.

Останалите не видяха това огънче, защото то се скри сред облаците твърде бързо. Но повярваха на Казик, защото много им се искаше да му повярват. Мястото, откъдето се беше издигнало огънчето, беше недалече от брега на езерцето и затова Дик каза:

— Ще се прехвърлим през реката близо до езерото, там ръкавите са тесни, ще ни е лесно да преплуваме. И ще тръгнем по брега.

— Правилно — съгласи се Казик. — Там и гората не е толкова гъста.

Стояха още дълго време и гледаха към това място, надявайки се да зърнат нещо. Но тази сутрин Клавдия изстреля само един геоскаут. Тя искаше да изстреля и втори, но после реши, че и без това си има достатъчно работа. Беше в лошо настроение и не искаше да си признае, че причината е видяното от нея снощи в лабораторията. По-точно, тя не беше видяла нищо, но почувства по неловкостта на Павлиш и Сали, по това колко близо стояха един до друг, че ги свързва тайна, която не възнамеряват да споделят с нея. Това беше обидно предателство от страна на Сали.

Павлиш не подозираше за това. Той замисляше полет към планините. Беше му омръзнало да препарира местните злобни твари и да каталогизира безбройните видове бактерии. Искаше му се да се озове на място, където небето е синьо и снегът — чист, където нищо не пълзи, не се прокрадва, не дебне, където не се носят вонящи изпарения над коварни пътеки, където можеш да свалиш шлема си и да се поразходиш, без да мислиш за болести. Където има само чист сняг, мраз и синьо небе.

В момента, когато децата от огромното дърво се вглеждаха в гората, обкръжаваща станцията, Павлиш разговаряше със Сали, която се бе заела с разконсервацията на планетарния катер. Каза й, че иска да отлети за цял ден до планините. И Сали го помоли да я вземе, Защото нея също я потискаше влажната гора. Тя много се радваше, че Павлиш изпитва същото като нея.

 

 

Следващата нощ пътешествениците прекараха във висящата гора на големия чатал на дървото. Това беше истинска гора, в която растяха не само борове, но и злобни храстомети. Наистина, ако ги видиш навреме, те не са опасни. Храстометите чувстват топлината и ако към тях се приближи непредпазлив звяр, мятат в него острите си дълги игли. Иглите летят с такава скорост, че могат да пронижат коза или мечок. Бързо се научиха да се борят с тях. Трябваше само да хвърлят към храста нещо топло, без да се доближават на повече от десет крачки. Можеше дори да свалят якето си и да го хвърлят — храстите веднага мятаха по него всичките си игли, след което спокойно можеше да се премине. Иглите влизаха в употреба, а младите филизи бяха много сочни.

Когато видя храстите, Мариана се зарадва. Тя начупи клонки и тримата се угощаваха цял час, докато не им омръзна. В устата им остана сладникав вкус. Не утолиха глада си, само го залъгаха, и много скоро им се прииска да похапнат нещо по-солидно.

Дик се разходи из горичката, за да потърси плячка; беше сигурен, че тук живее нещо. Броди из горичката цял час, но не намери нищо освен една неядивна змия и птица, която при вида му веднага излетя.

Но не започнаха спускане надолу. Времето пак се развали и макар че беше топло, даже по-топло от обикновено, отдолу се надигна мъгла. Освен това Казик го болеше ръката и дори го бяха спуснали до горичката, завързан с въжето.

 

 

Тази вечер, докато още не се беше стъмнило, Павлиш реши да се разходи с всъдехода по брега на езерото, но не в посока към реката, а от другата страна, където още не беше ходил.

След като измина десетина километра покрай езерото, той се добра до малка бърза рекичка, вливаща се в него. Измина няколко километра срещу течението й. После видя странно и по някакъв начин привлекателно лениво същество, малко по-голямо от куче. Съществото беше обрасло с гъсти, дълги до земята водорасли. Бродеше сред ниските храсти, без да обръща никакво внимание на всъдехода, понякога разравяше земята с дългите си нокти, търсейки храна. А случилото се малко по-късно беше толкова неочаквано, че едва след като се върна в лабораторията и превъртя лентата, Павлиш разбра, че този зелен мечок се е приближил към невинни на вид храсти, обрасли с шипове, онези същите, които бяха изстреляли иглите си към него. Храстът веднага метна иглите си по мечока, звярът придоби вид на бодливец и се строполи мъртъв на земята.

Павлиш не можеше да разбере за какво му е на храста такава агресивност. Нали мечокът с нищо не го заплашваше? Затова извади няколко иглички от кожата на мечока и в лабораторията ги разгледа под микроскоп. И откри нещо любопитно, което още веднъж потвърждаваше общовалидния неуловим и вечен закон — в природата няма нищо безсмислено. Оказа се, че на върха на иглите има микроскопични спори. Спорите, попаднали в кръвта, веднага покълваха.

 

 

На сутринта Казик се събуди пръв от всички. Подъвка от младите филизи и тихичко, за да не събуди по-големите, отиде на наблюдателния си пункт. Езерото все още беше покрито с мъгла и поради това оттатъшният бряг се криеше в белезникава безкрайност. И му беше лесно да си представи, че това е Тихият океан, а той е английският капитан Дрейк, който с помощта на индианец се е качил на високо дърво, растящо на Панамския провлак, и гледа отгоре към океанските простори, които възнамерява да покори със своята „Златна кошута“. Там, в просторите на Тихия океан, го очакват атоли, на които кокосови палми поклащат пищните си глави; среща с испански сребърен галеон; ароматът на индийско орехче на Островите на подправките; тайнствените брегове на Африка… Светът беше ярък, романтичен и открит за него — великия пътешественик.

От тъмнозеленото листо, с което можеше да се покрие цяла колиба, се спускаше низ от змийчета с блестящи гребенчета и раздвоени езичета, бързащи за утринния си лов. Сиво-синкавите дундести листни въшки, облепили листото, се размърдаха, почувствали опасността; от стъблото се появи ивичест бръмбар, който се превърна в летяща нишка и се понесе да си върши работата; подир него, пляскайки с криле, полетя бяла птица; над листото се биеше рояк мушици. Казик почувства, че ей сега от ствола на най-близкото борче ще изпълзи отровен туткавец. Така че само скоси поглед и без да прекъсва потока си от сладки мечти, метна ножа в отварящото се в кората отверстие и прогони туткавеца обратно. Сега нямаше да посмее да си подаде жилото до вечерта.

— Казик, тук ли си? — дочу момчето гласа на Мариана.

— Да.

— Боли ли те ръката?

— По-добре е.

Замириса на дим. Мариана беше запалила огън, за да изпече филизите на храстите и гъбите, които бяха поникнали от мъха през нощта.

Казик се откъсна от съзерцаването на „Тихия океан“ и нареди на чакащия го долу „индианец“ да го върне на „Златната кошута“. През края на клона, по стръмния наклон, хващайки се за тънките лиани, той се добра до сивата стена на главния ствол и пропълзя през мостче от изсъхнал клон към следващия чатал. Там му провървя, успя да зърне стара лиана, дебела половин метър, и по нея се спусна трийсет метра по-надолу, до входа на хралупа с размерите на работилницата на Сергеев. Казик извади ножа си и предпазливо навлезе в черната пещера. Постоя, докато очите му привикнат с тъмнината. После хвърли напред една шишарка. Тя се търкулна по дъното на хралупата, леко потрепвайки, след което последва плясък. Значи, там имаше вода. А щом имаше вода, нямаше изход — водата би го намерила. После, сякаш в отговор на плясъка, се чу боботене — явно Казик беше разбудил обитателя на хралупата. Можеше да изчака съществото да излезе, но не се знаеше на какви изненади е способно то. Като горски човек Казик предпочиташе да не рискува, без да е наложително.

Така че той се върна при по-големите. След като похапнаха, всички заедно се спуснаха при хралупата и стараейки се да не шумят, за да не раздразнят неизвестния обитател, започнаха внимателно да разглеждат ствола, като се надяваха все пак да намерят път надолу. Нямаше да умират на това дърво, я!

— В краен случай ще издълбаем стъпала в кората — каза най-накрая Дик. — И ще се спуснем по тях.

— И колко стъпала трябва да издълбаем? — възкликна Мариана. — Това е работа за цяла година!

— Ще опитаме. Ако няма нищо по-добро…

 

 

След обяда Павлиш каза на Клавдия, че ще направи проучвателен полет и ще вземе със себе си Сали, защото моторът на всъдехода не върви както трябва и му се иска Сали да го погледне, докато е включен.

— Добре — разреши Клавдия. — Само не се отдалечавайте много.

— Благодаря — каза Сали, когато се издигнаха във въздуха. — Ще ми покажеш ли тези дървета?

— Разбира се — и аз самият нямах търпение да ги погледна отново. Даже не ми се вярва, че наистина съществуват.

Всъдеходът прелетя над реката и когато Сали видя сплетените от гигантски въжета стволове, достигащи до облаците, тя не можа да сдържи възгласа си на възхищение.

— Такива неща не съществуват наистина. Могат само да ти се присънят.

— Иска ми се да разгоня облаците — изрече Павлиш. — За да мога да ги снимам в цялата им красота.

— Клавдия трябва да дойде тук — реши Сали. — Ще й хареса.

— Тя няма да излезе от станцията. Чудна работа — за нея тази планета, която изучава, е по-отвратителна, отколкото за нас. В това има нещо нередно.

— А на теб, Слава, тя харесва ли ти?

— Очевидно не бива да се подхожда към планетата с такива мерки.

— Разбира се, не бива, дори и към живо същество не бива да се подхожда с такива мерки. Субективизмът на изследователя е опасен… Извинявай, заговорих с думите на Клавдия. Но най-важното не е това, най-важното е, че тази планета не се харесва на никого от нас. Общо взето, ние сме разглезени от цивилизацията. Ние носим със себе си нашия свят, включително гъбения сос, и гледаме към новия свят през надеждните илюминатори на всъдеходите. За нас те са като окуляра на микроскопа.

— Значи, не си съгласна с Клавдия?

— Какво значение има дали съм съгласна, или не? Клавдия е същата като мен — жертва на високоразвитата цивилизация. При това тя е човек, у когото е много силно развито чувството за дълг. Тя превръща в дълг и онези точки от инструкциите, които са измислени в чистите кабинети на Земя-14, измислени от умни хора…

— Които навремето са минали през не една планета…

— И искат изследванията да протичат без случайни жертви. Още повече че контактът с неизвестен първобитен свят често е по-опасен за самия свят, отколкото за нас. Ние засега сме живи и здрави. А вече убихме няколко от представителите на този свят.

— С уплаха — усмихна се Павлиш.

— Общо взето, ние отлично разбираме, че хората, които пишат инструкциите, са напълно прави. Първо трябва да узнаем с какво си имаме работа, а едва след това да си правим изводи. Нали залогът не сме само ние, залогът са и другите хора, които ще дойдат след нас, както и тези, с които ще влезем в контакт, когато се върнем вкъщи. Не бих искала да занеса на Земята някакъв див вирус.

— И това, че планетата не ни харесва, ни помага — заключи Павлиш.

— Може би — съгласи се Сали. — Хайде двамата с теб да се изкачим по това дърво като по планина.

— Вече втори ден си мечтая такова нещо.

Издигнаха се двеста метра по-нагоре, към долния слой на облаците. Там се преплитаха клони, в широк чатал се беше поместило езеро и даже няколко дребни дръвчета.

— Идилично кътче, място за пикник — оцени Павлиш.

— Не се закачай. — Сали положи ръка върху лакътя на Павлиш. — Нали знаеш, че искам да си направим пикник. Но не тук. Тук има скорпиони.

— Ние сме със скафандри.

— Що за пикник ще е със скафандри?

Издигнаха се още по-нагоре. От огромен хоризонтален клон, протегнал се под долния слой на облаците като мост на забравена цивилизация, висеше огромен разкъсан парцал, омотан с жили, с телце, наподобяващо плетен кош, достатъчно голям, че в него да се съберат няколко души. Павлиш снима парцала и каза:

— Представяш ли си, природата тук е успяла да създаде нещо като въздушен балон.

— Изобщо не прилича.

— А на мен ми се струва, че като е било живо, това същество е представлявало огромен балон, пълен с въздух. Виждал съм тук подобни същества, само че дребни — при опасност те могат да надуват мехур на гърба си, нали помниш, като ви показвах лентите? И ето, че то лети някъде в облаците… А когато покорим тази планета, младите смелчаци ще се возят на тези същества.