Кир Буличов
Селцето (7)

Трета глава

Планетата нямаше име.

Имаше цифров код. Всеки справочен компютър даваше сведения за нея, без дори да подозира, че на хората им е по-приятно, когато планетата има название. По-обичайно е.

Но така става с планетите, открити отдалече, от Космоса, и после включени в списъците за изследвания.

Планетата беше открита преди няколко години. После, както е редно, изпратиха към нея станция „Тест“. Автоматичната станция влезе в орбита, изстреля скаути, засне повърхността, спусна прибори, които взеха проби от въздуха и почвата. После „Тест“ събра всички свои слуги и се отправи към трасето, където го прибра корабът майка. На кораба-майка младши научен сътрудник Кирейко прегледа материала, направи квалифицирани изводи и всички материали за планетата заминаха в архива да чакат реда си.

Младши научен сътрудник Кирейко можеше да открие, че планетата представлява изключителен научен интерес например защото на нея има разумен живот, или защото неразумният живот е необикновен, или защото там има чудесен климат и отлични условия за колонизация, или най-сетне защото минералните й богатства са поразително разнообразни.

Младши научен сътрудник Кирейко не откри нищо подобно.

Планетата беше лишена от разумен живот. Високите й ширини бяха заети от снежни планини, по-долу тъмнееха първобитни гори, покрити с вечен облачен слой, а в екваториалната област се разстилаха хиляди километри пустиня. Ъгълът на наклона към орбитата не беше голям, периодът на обиколка около Слънцето — малко повече от хиляда дни. Нищо особено.

По принцип средните ширини, мъгливите области на горите и по-горещите прерии бяха подходящи за човешки живот, но отдалечеността на планетата от космическите пътища и недостигът на изследователски групи в този далечен галактичен сектор обричаха планетата на частична забрава.

А щом на планетата няма разумен живот и едва ли ще се появи в близките хилядолетия, то значи засега не й трябва име.

„В краен случай — мислеше си Павлиш, докато сглобяваше работната маса — можем да кръстим планетата по свой избор (разузнавателните групи имаха това право), например Теменужка, стига в каталога на галактичните тела да няма друга теменужка.“

Масата упорито не искаше да се сглобява. В комплекта липсваше долната третина на телескопичното краче, но пък имаше едно чекмедже в повече. Павлиш наду чекмеджетата, пъхна ги на място, а излишното приспособи вместо кошче за боклук. С крака доста трябваше да си блъска главата, докато се сети да приспособи колче от палатка.

Клавдия виждаше тази борба и беше недоволна. Тя не понасяше безпорядъка, откъдето и да идваше.

Павлиш обърна масата към илюминатора така, че сивата сумрачна светлина да пада отдясно. Той не обичаше да работи с лице към светлината.

Клавдия сложи машата си така, че да работи с лице към светлината.

Третата маса, принадлежаща на Сали Госк, остана засега в плоската кутия. Сали отложи личните си дела, докато не уреди бита на станцията.

Станцията трябваше да е женска.

Екипажът на Клавдия Сун.

Клавдия Сун — началник на групата и геолог. Сали Госк — радист, електронен инженер и готвач. Сребрина Талева — биолог.

Бяха работили заедно вече на четири планети.

Центърът за космически изследвания предпочиташе да не създава битови усложнения в малките разузнавателни групи. Затова или комплектуваше подобни екипажи от семейни двойки, или подбираше еднополови групи. Куполът на станцията не бе голям, душът и тоалетната бяха отделени от общата работна стая с пластмасови щори, а преградите между спалните отделения бяха малко по-високи от човешки ръст.

Но Сребрина Талева взе, че си счупи бедрото един ден преди кацането.

Капитанът на „Магелан“, старият приятел Глеб Бауер, повика Павлиш. Гледаше го съчувствено.

— Ти, естествено, разбираш — каза той, — че групата на Клавдия Сун е последна на борда. Останалите вече заминаха.

— Сребрина ще може да бъде изписана едва след месец — каза Павлиш. — Счупването е много сложно.

— Не става дума за това. Исках да те попитам какво ще правят там без биолог.

— Трудно ще им е без биолог — съгласи се Павлиш.

— Разбираш ли, че им провалихме мисията?

— Какво общо имаме ние?

— Ние носим отговорност — каза Бауер с такъв тон, че веднага стана ясно: отговорен е именно Павлиш.

— Да й услужа ли с моя крак?

— Слава, това не е повод за шеги.

Удивително колко бързо капитаните почват да се чувстват капитани. А всъщност не бяха минали чак толкова много години от времето, когато Бауер беше втори щурман на „Сегежа“. Вярно, тогава Павлиш беше корабен лекар и до днес си оставаше на същия пост.

— Какво предлагаш? — попита Павлиш. — Капитанът трябва да има рецепти за всичко.

Бауер не пожела да чуе иронията.

— Слушай, Слава… — каза той много по-меко. — Хиляди пъти си ме молил: пусни ме на експедиция, омръзна ми да седя в тая желязна кутия. Така ли е?

— Сега какво, Сребрина Талева ли да стана?

— Питам те, искаш ли да помогнеш на разузнавачите?

— Не искам.

— Защо?

— Не си представям как ще работя в женска група.

— В нея ще има трийсет и три процента мъже.

— Клавдия Сун ще ме изяде. Нали знаеш каква репутация има.

— Клавдия е невероятно мила жена. Гарантирам.

— Всеки си остава на своето мнение. Молих те да ме пуснеш, когато заминаваше групата на Сато. Планетата беше интересна и добре познавах хората.

— От една жена ли се боиш, или от работата?

— Май от жената. Пък и тя няма да се съгласи.

— Значи, с теб всичко е ясно. А Сун ще полети, ако ще и с дявола, само и само да не се провали експедицията.

Разбира се, Клавдия прие да лети с Павлиш. Иначе трябваше да се връща на Земята — на борда нямаше други биолози. Вярно, беше настроена скептично и както често се случва, Павлиш, без да иска, започна да оправдава най-лошите й предчувствия. При товаренето той успя някак да потроши инфраскопа, който теоретично можеше да бъде хвърлен от десетия етаж, без да пострада. А ето сега например не успява да свърши съвсем проста работа — да сглоби работна маса.

Във всяко стадо, включително и човешко, непременно съществува йерархия. Трима души са напълно достатъчни за подобна система. Появата на Павлиш наруши създадената за няколко години субординация. Всичко щеше да е по-просто, ако Клавдия Сун беше някоя застаряваща мъжкарана с гръмовен глас и резки маниери. Но Клавдия Сун не създаваше впечатление за космически вълк и началник на разузнавателен екипаж. На външен вид тя беше приказно крехко и беззащитно създание с големи, леко дръпнати вишневи очи и склонна към къдрене (което не й се разрешаваше) коса, разресана на прав път и стегната на плътен кок.

Клавдия Сун беше от онези жени, които незабавно и безусловно заемат челното място в женска среда, но пасуват пред едрите мъже и от това стават агресивни и дръзки. При това Клавдия понякога губеше чувство за хумор, а при Павлиш то винаги беше на висота.

Смутена вътре в себе си от Павлиш, Клавдия усили външната си съпротива веднага щом се установи, че в нейното организирано женско гнездо са подхвърлили кукувиче от мъжки пол.

Павлиш би трябвало да заеме по наследство екологичната ниша на Сребрина Талева, романтична жена, склонна внезапно да сменя настроенията си, открита, весела, но без късмет — един обикновен човек никога не би си счупил бедрената кост на борда на космически кораб. Ала Клавдия веднага започна да противопоставя, понякога дори несправедливо, „недодялания и несъобразителен“ Павлиш с „идеалната служителка и забележителния човек“ Сребрина. Тоест той стана един вид Анти-Сребрина.

Но Павлиш умееше да намира изгоди и в далеч не най-добрите ситуации. Предстоеше му да прекара четири месеца на съвсем непроучена планета — хиляди учени мечтаеха да попаднат в разузнавателните групи. Пред него се бяха появили шансове да остави следи в науката, да открие неизвестно семейство бактерии или нов тип симбиоза. И защо не? Какво по-хубаво от това да се измъкнеш от рутината на корабния живот и да се впуснеш в приключения? Нима той самият не беше молил Бауер да го изпрати с група? Разбира се, че беше молил. Нищо че в справочниците и инструкциите те убеждават, че истинската разузнавателна станция трябва да минава без приключения, че добре организираната работа не допуска сривове, а всяко едно приключение не е нищо повече от досаден срив… Общо взето, корабният лекар Владислав Павлиш, четирийсет и пет годишен, умерено способен и любознателен, не твърде лицеславен, неизгубил вкус към живота, напусна борда на фрегата, кръстосваща космическите морета, и повече или по-малко доброволно излезе на брега на необитаем остров в компанията на две прекрасни дами. Едната от тях, Сали Госк, беше неомъжена, а втората — разведена. Сега оставаше само да се изясни дали на необитаемия остров има кокосови палми, тигри и петкановци.

В този момент размислите на Павлиш бяха прекъснати — летвата от палатка, с която беше подпрял късото краче на масата, изскърца и пропадна в канала му. Ловко изплъзвайки се от опитващия се да я подхване Павлиш, масата се катурна насред стаята, като всичко, което той беше успял да постави върху нея до момента, се разпиля по пода.

Клавдия с известно раздразнение гледаше как новият й биолог пълзи по пода, събирайки вещите си. Сали надникна от кухнята и разкъсвайки се между съчувствието към Павлиш и скритата боязън от Клавдия, каза:

— Може би засега да подпрем масата със сандък, а после Слава ще отреже клон от някое дърво и ще направи краче?

— Разбира се — отговори сухо Клавдия, без да поглежда подчинените си, като вместо това се обърна към илюминатора, отвъд който тъмнееше обгърнатата в мъгла гора. — На станцията само собствена микрофлора й липсваше.

— Едно момче донесло вкъщи крокодил — обади се Павлиш, подразнен не толкова от думите на Клавдия, колкото от тона й. — И той отхапал пръстчето на дядото.

— Мъжът ми… — изрече Клавдия неочаквано, прехапа устни и млъкна.

— Недей, Клавдия — спря я Сали.

— Защо не? Нека да знае.

Клавдия гледаше Павлиш право в очите.

„Господи — помисли си Павлиш, — не знаех, че мъжът й е загинал на някаква ужасна планета.“

— Мъжът ми — повтори Клавдия, — с когото се разделих преди шест години, едва не погуби експедицията в системата Корак, защото лекомислено домъкна в станцията местно животно.

„След което аз, разбира се, се разделих с него — довърши мислено фразата вместо нея Павлиш, — защото не можах да понеса такова възмутително нарушаване на инструкциите.“

На глас каза:

— Обещавам ви, Клавдия, никога да не нося в станцията местни животни.

Клавдия въздъхна с известно облекчение — явно беше решила да приеме изказването му като сериозно обещание.

Павлиш взе един сандък от онези, които Сали вече беше изпразнила, и го подложи под късото краче на масата.

 

 

Павлиш седна зад масата. Креслото послушно го обгърна. Като че ли беше удобно. Той погледна наляво. Стъклото на илюминатора се беше изпотило. Павлиш го потърка. Но не успя да разгледа гората, защото по стъклото удари снаряд от дъжд, примесен със сняг, и сивите стволове на дърветата затрептяха и се размиха, следвайки контурите на дъждовните струи.

— Трябва да се сложат чистачки на стъклата — съобщи Павлиш на Клавдия. — Без чистачки няма да можем да се любуваме хубаво на пейзажа.

— Отдавна си мисля за това — отвърна Клавдия, — още от предишната мисия. Но не можем да ги направим сами.

Павлиш въздъхна. Беше случил на сериозна началничка.

Снегът се сгъсти. Снежинките досадно скрибуцаха върху прозореца и дърветата бяха окончателно затулени от мътилката.

— Не са ли давали прогноза за времето? — попита Павлиш.

— Как така? — учуди се Клавдия. И се усети: — Не говорете глупости.

— Че изобщо нямам представа какво да облека, като отида на разходка.

— Сложете си скафандър с биозащита. — Клавдия не желаеше да се шегува. — И никога няма да го сваляте извън станцията!

— Значи не са давали прогноза. — Павлиш изведнъж се улови, че му е трудно да се спре. Искаше му се да дразни Клавдия.

Сали се изкикоти. В този момент нещо засъска.

— Забравих млякото — съобщи тя.

— Ние с вас, Павлиш, имаме различно светоусещане — каза Клавдия. — Потребността непрекъснато да се шегувате води до лекомислие. Лекомислието — до неоправдан риск. Рискът тук е крайно опасен. От някоя ваша неудачна шега може да зависи съдбата на цялата станция.

— Ще съм сериозен — каза Павлиш.

Разговорът беше прекъснат от зумера на канала за връзка. Сали помоли Клавдия да я смени на печката, а самата тя забърза към предавателя. Викаше ги „Магелан“. Той се отдалечаваше по маршрута и след няколко часа, когато започнеше големия му скок към следващата планета, връзката щеше да се прекъсне. За четири месеца. Космическите централи за свръзка се монтираха само на големи кораби и на големи станции.

На разузнавателните станции не им се полагаше космически предавател. В това имаше елемент на риск, с който се налагаше да се примирят. Гравитационният предавател би заел целия купол.

За крайни случаи разполагаха с маяк, намиращ се в открития Космос, извън обсега на гравитационното поле на планетата. Ако се наложеше, до него можеше да се достигне с планетарен катер.

От този момент нататък щеше да е възможно да се поддържа връзка с Космоса само по бавния старомоден начин. В случай на необходимост сигналът щеше да се придвижи с обичайната скорост на радиовълните до маяк, намиращ се в открития Космос на светлинен месец от планетата. Оттам сигналът щеше да тръгне към Земя-14. Така че никой нямаше да го получи, преди да изтекат шест седмици.

В края на сеанса Бауер предаде поздрави на всички и им пожела да не скучаят.

И — до връзка!

Само след няколко часа корабът „Магелан“ щеше да изчезне от този участък на Космоса и да се появи в друг, отдалечен на много парсеци.

Павлиш слушаше как Сали приключва сеанса и как приема последните инструкции. Той се приближи до прозореца и погледна небето. Можеше и да не си прави труда — виждаше се само мътилка и сивота.

Павлиш знаеше, че капсулата им се е приземила в края на пролетта в северното полукълбо, в умерената зона. Значи можеше да се разчита, че с всеки изминал ден времето ще се подобрява. Това място беше избрано по данни, събрани по-рано от автоматите. Тук беше оптималният климат за изследователите: по̀ на север започваха планински системи, пустинни и мрачни, отвъд тях — гола тундра, а по̀ на юг, отвъд океана, имаше пустиня. Поясът, избран за работа, беше най-активен биологически — значителна част от дейностите щяха да се извършват в околностите на купола.

През илюминатора на Павлиш се виждаше свързващата инсталация — кръгъл тунел, водещ към по-малък купол — лабораторията на биоскаутите. Единият от биоскаутите беше на Павлиш. Вторият, с геологическото оборудване — на Клавдия. Третият беше склад и гараж, в който се прибираше всъдеходът. Капсулата, или планетарният катер, който ги беше докарал тук, стоеше по-надалече. Той приличаше на детски пумпал, само че вместо остър край, на който да се върти, катерът лежеше върху три крака, тънки и ненадеждни на вид. Макар че всъщност си бяха съвсем надеждни.

— Ако помощта ми не е нужна, отивам в склада — обади се Павлиш. — Ще се заема с разопаковането.

— Идете — каза Клавдия. — А след обяда ще приготвите биоскаутите. Утре започваме да изпълняваме програмата.

— Знам.

Павлиш премина във втория складов отсек. Контейнерите с оборудването и припасите бяха подредени прегледно. Клавдия следеше разтоварването, при вида й дори роботите трепереха. В помещението беше задушно. Павлиш се приближи до климатика и го задейства. Уредът зашумя бесело. На доктора му се стори, че чува как се движат тънките венчелистчета на многобройните филтри, отсявайки всичко вредно и чуждо за помещението.

Започваше най-сложната за Павлиш част от подготвителната работа. Трябваше да намери сред тези еднакви на вид сандъци именно онези двайсет и три броя, в които се съхраняваха разглобените биоскаути, анализаторите, уредите на експресната лаборатория, диагностиците, полевата операционна, дисекционната зала и още някои неща.

Павлиш с тъга подържа в ръка таблицата със списъка на оборудването, осъзнавайки, че ще прекара поне три от четирите месеца в издирване и сглобяване на своя инвентар.

Но повече от всичко му се искаше да намери контейнера с микрофилмите. Павлиш се опасяваше, че когато Клавдия е проверявала багажа при товаренето му, е махнала заветната кутия, в която Павлиш държеше запаса си от криминални и фантастични романи. Той научи, че микрофилмите са в шестнайсети контейнер, който благополучно е затрупан с шести и трийсет и четвърти, най-тежките от контейнерите. Но нямаше да чака Сали да активира серворобота, който да избута тежестите.

Стараейки се да не вдига шум, Павлиш замъкна контейнерите в един свободен ъгъл, добра се до заветния сандък, отвори го — и най-големите му опасения се оправдаха. И той намрази Клавдия. Разбира се, тя беше намерила кутията с развлекателна литература и на нейно място беше сложила своята кутия, крайно ценна за науката. Разочарованието, макар и очаквано, беше дълбоко и болезнено. Павлиш разбра, че точно без криминалета няма да издържи и месец в компанията на тази досадница.

Той седна върху контейнера и се опита да убеди себе си, че му е провървяло, защото сега ще може да отделя повече време на полезен труд и шансовете да даде ценен принос в науката рязко се увеличават.

Не му се удаваше да убеди себе си в нищо и Павлиш започна да съчинява патетично заявление за напускане заради садистичната жестокост, проявена от началството към колектива на станцията.

В този момент влезе Сали и седна на съседния контейнер. Тя беше едра, склонна към напълняване русокоса жена с умни зелени очи и сочни, красиво усмихващи се устни.

— Ще облекча мъката ви — усмихна се широко тя. Изправи се и се приближи до купчината контейнери. — Елате, Слава.

Двамата измъкнаха втория контейнер от горе на долу, маркиран с 57, което означаваше, че е от групата геологически товари. Сали го отвори и извади заветната кутия с микрофилми.

— Вие ли направихте това? — зарадва се Павлиш, едва сдържайки се да не прегърне очарователната, добра, любезна Сали. — Тя я извади, а вие я прибрахте?

— Нещата не са толкова прости — каза Сали. — Клавдия никога не би се решила да извади нещо, което не е нейно, особено пък без разрешение. Пререждахме багажа, а нейната кутия с микрофилми не се събираше. Така че им сменихме местата.

— Въпреки това — благодаря!

— Аз обичам повече класиката.

— А Клавдия — геологическия справочник?

— Справочника и „Ана Каренина“. Тя навсякъде носи със себе си „Ана Каренина“. Когато не се чувства добре, веднага започва да чете. Гледайте днес да не се захване за книгата. Тя толкова страда заради вас.

— Заради мен?

— Струва й се, че през цялото време й се подигравате.

— Не, какви ги говорите, далеч не през цялото време — отвърна Павлиш, с което развесели добричката Сали.

Илюминаторът в складовия отсек беше малък и затова когато към него се приближи някаква муцуна, в помещението веднага стана по-тъмно. Павлиш и Сали усетиха тази промяна в осветлението.

Муцуната беше почти бяла и ако изобщо имаше очи, те бяха скрити под твърда дълга козина. Затова пък зъбите, стърчащи напред — с тях муцуната искаше да изпробва здравината на стъклото, — бяха кафяви и Павлиш си помисли, че муцуната никога не ги чисти. Между зъбите, като зад оградата от колове на дребна крепост, седяха лъщящи дребни същества, наподобяващи недоузрели лимончета. Лимончетата също имаха зъби. Те се измъкнаха от крепостта си, неясно как залавяйки се за гладката повърхност, и се разпръснаха из стъклото. Движеха се толкова бързо, че се разливаха в зеленикаво сияние. Муцуната затвори пастта си.

Павлиш съобрази, че Сали го държи за ръката.

— Изплаши ли се? — попита той.

Сали отдръпна ръката си.

— Няма да се получи с разходките — каза тя. — Толкова се надявах, че тук ще можем да се разхождаме.

— Ето я и първата ми статия в „Космозоология“ — рече Павлиш. — Особености на симбиотичните съобщества на планетата… как се казва тя?

— В състояние сте да мислите за странични неща. Много сте хладнокръвен, Слава. А аз си умирам от отвращение.

— Помислете си само колко сме отвратителни ние за тези същества…

Бялата безока мутра изчезна. Лимончетата се засуетиха още повече — явно се уплашиха, че къщата им се е махнала. Сали повика Клавдия.

Клавдия хвърли само един поглед на лимончетата и веднага донесе камерата си, вече разопакована и готова за работа. Горчив упрек по адрес на Павлиш.

Върху стъклото изплющя черен камшик и разпори едно от лимончетата. Жълтите му вътрешности се разтекоха по стъклото. Останалите лимончета застинаха. Камшикът се плъзна бавно, разширявайки се, докато не се превърна в ивица с широчина десет сантиметра. Ивицата се сви в тръба и лимончетата започнаха послушно да се вмъкват в нея. След няколко секунди стъклото опустя — само остатъците от жълтото петно напомняха за трагедията, случила се току-що.

— Все още не сме включили външните камери — напомни Клавдия. — Дори не знаем какво се случва навън.

— Благодаря, че не сте забравили криминалетата ми — каза Павлиш.

— Моля, спомняйте си понякога за работата си.

— Спомням си. Даже си спомням латинския. И мога да давам страшни имена на всички гадини, които видим през прозореца. За целта ще се подбират латински думи със значението „гаден, страшен, отвратителен“ и към тях ще се добавя името на откривателя. Пред нас се отварят широки възможности.

Клавдия излезе.

Сали погледна подире й.

— Когато решите да кръстите нещо с моето име, потърсете не особено гадна латинска дума.

— С вашето име ще кръщаваме само пеперудките — обеща Павлиш.

В жилищния отсек на Клавдия задрънкаха съдове. Тя слагаше масата.

— А може ли тук да има разумен живот? — попита Сали.

— Едва ли. Тестовите сонди не откриха нищо. А и общото биологично равнище на развитие е ниско.

— И все пак?

— „Все пак“ ще можем да кажем, когато отлитаме оттук.

— Много обичам новите планети. Отначало е пълен мрак. Сякаш току-що си се родил. А после започваш да вникваш в този свят. И става по-светло.

Павлиш отново се доближи до илюминатора. Покрай разтеклото се жълто петно пълзяха насекоми. Вече не валеше сняг. Гората беше пуста, настръхнала.

„Колко чужди сме тук — помисли си Павлиш. — Мънички късчета протоплазма в пластмасова обвивка. Ще проумеем ли този свят? Ще ни отхвърли ли той? Или просто няма да забележи присъствието ни?“

— Най-близкият човек се намира на милиарди километри оттук.

— Ето — откликна Сали. — Защо отгатвате мислите ми?

— Но милиарди километри не са чак толкова много — увери я Павлиш. — Съществуването ни е регистрирано навсякъде, където е възможно. В Космическия флот, на Земя-14, В Далечното разузнаване, в ЦКИ — навсякъде ни върви стажът и ни наброяват премиални седмици. Ако с нас се случи нещо, ще се вдигне голяма врява — насам ще се втурнат спасителни кръстосвачи от всички краища на Галактиката…

— А ако закъснеят?

— За да не закъснеят — изрече Павлиш назидателно, — трябва да се държим добре и да слушаме леля Клавдия. И няма да ни се случи нищо лошо. Най-важното е да си мием ръцете преди ядене.

— Досещам се — каза Сали. — Чувствате се самотен и вече съжалявате, че сте полетели с нас.

— В никакъв случай.

Павлиш продължаваше да гледа гората. Искаше му се да види в нея някакво движение, живот. И му се стори, че дърветата бавно, сякаш изпаднали в сомнамбулски танц, започнаха да поклащат клони и да извиват дънери, подчинявайки се на всеобщ ритъм, сякаш породен от биенето на далечни барабани.

 

 

Разузнавателната станция се беше притаила на края на голяма гора.

След първите два дни на дейност, суматоха, монтиране на куполите, разтоварване настъпи тишина.

Никой не излизаше от станцията и нейните тънки двойни стени заглушаваха всеки звук, разнасящ се вътре.

Неподвижното не плаши.

Гората започна да свиква с това, че край нея живее нещо чуждо.

Павлиш, макар че беше доста зает в тези първи дни, с любопитство наблюдаваше процеса на внедряването на станцията в новия свят. Още повече че вече бяха включени камерите за външно наблюдение, работеше метеорологичният пункт, а сондите, установени под геологическия купол, се бяха заели чевръсто да дълбаят в земята — започваше опознаване на гората и почвата, обективно, несвързано с органите за осезание, Защото приборите незабавно кодираха информацията. А кодираните понятия водят до закономерни обобщения, защото всички планети се състоят от едни и същи елементи, даже най-често в едни и същи съчетания между тях, а живата природа се подчинява на общите закони на генетиката и се състои от едни и същи белтъчини във всяко кътче на Галактиката. Разликата не е в биологичната същност, а във външните особености. Затова Павлиш през цялото време усещаше неудовлетворение от разминаването между натрупването на обективни знания и пълното осезателно неведение.

Той разбираше, че е безумие да излезе навън и да вдиша дълбоко този жив, нестерилизиран въздух, да смачка в ръка листо от дърво или да откъсне тревичка и да я помирише. Знаеше, че зад спокойствието на околния свят са се стаили сили, враждебни за човека — не защото са насочени именно против него, а защото са му абсолютно чужди, не го познават и ще се опитат да го скършат веднага щом се опита да влезе в контакт с тях.

На третия ден сутринта Павлиш се канеше да пусне първия биоскаут.

Биоскаутите бяха общо три — предстоеше им да изследват атмосферата, като регистрират химическия и биологическия й състав на различни височини. Подобни скаути имаше и Клавдия, но тяхната задача беше да заснемат геологическата карта на планетата. Разликата беше в това, че в случай на необходимост Клавдия можеше да накара скаута да се спусне на земята и дори да проведе сондиране. Скаутите на Павлиш можеха само да трупат информация, за която да съобщят след завръщането си. Тогава Павлиш щеше да прегледа отчета на скаутите и снимките и да определи точките, на които трябва да отиде самият той.

Павлиш прекоси ниския овален коридор към лабораторията си.

Скаутите го чакаха, легнали върху високи подпори. Според програмата, разработена отдавна и важаща за всякакви стандартни ситуации, Павлиш беше длъжен на първия етап да изстреля скаутите „в лайка“. Всеки полет съответстваше на венчелистчето на лайка. Дължината на „венчелистчето“ беше петстотин километра, височината на полета варираше. Елипсата на първото венчелистче преминаваше на височина трийсет километра, всяка следваща се спускаше по-ниско. По този начин се изследваше един вид атмосферен цилиндър с височина трийсет километра и диаметър хиляда.

Самата процедура на изстрелване не беше сложна. Павлиш задаваше програмата, стартираше изстрелването и по-нататъшните събития протичаха без негово участие.

Скаутът му намигна със зелената светлинка за готовност, подпората се задвижи, вдигайки го към купола, в който се появи отверстие, достатъчно за излизане в атмосферата. Павлиш вирна глава и видя сиво облачно небе. Върху шлема на скафандъра падна капка дъжд. Павлиш я избърса с ръкавицата си.

Щракна изстрелващият механизъм. Скаутът бавно се вдигна над подпората и уверено се насочи към отвора в покрива. Повдигна се, ниско бучейки, като тлъст бръмбар, излитащ на лов.

Отверстието в покрива на купола се затвори.

— Ето — заразмишлява на глас Павлиш. — Работният ден започна.

Той включи интеркома.

— Клавдия, изстрелях първия скаут. Сега ще изляза навън.

— Внимавайте! — предупреди го Клавдия. Гласът й, изкривен в слушалките, изглеждаше девически и почти нежен. — Нали не сте забравили анбласта?

— Не, ангел мой, освен това взех запас от храна, спален чувал и голяма тояга. Същевременно ви уведомявам, че ще се отдалеча от купола на точно сто метра.

— Слава, оставете ги вашите шегички. Това е първото ви излизане.

— Е, да речем, второто. Не забравяйте, че когато долетяхме тук, ни се наложи да прекараме около час на чист въздух.

— Под защитата на планетарния катер, който ни спусна — поправи го Клавдия, — и в компанията на десетина членове на екипажа.

— Благодаря. Ще бъда внимателен. Не се безпокойте. Между другото, и без това трябва да проверя анбласта.

Той извади пистолета от джоба на гащеризона. Анбластът не беше с големи размери, но тежеше. Ръкохватката легна удобно в дланта му. С тези бластери бяха ставали произшествия по време на експедициите.

Целта на оръжието беше да обездвижи всеки агресор, от змия до слон, но диапазонът му на действие, разбира се, беше относителен. При това ефектът често зависеше от метаболизма на хищника. Зарядът, достатъчен за едно същество да заспи за седмица, само поваляше друго в лека дрямка, а трето можеше и да убие. Така че в задачата на Павлиш влизаше да изпробва оръжието върху местните твари, като за целта беше желателно да достави образец в лабораторията и да изясни действието на анестетика. Разбира се, ако образецът не възразява.

Люкът на шлюза лакомо измляска, притискайки се към рамката.

Павлиш постоя малко при купола, като се оглеждаше и изчакваше да види как ще реагира на появата му местната фауна.

Фауната изобщо не реагира.

Без да бърза, Павлиш тръгна по рядката трева към всъдехода и го погали по страничната стена, надвиснала над главата му. После погледна към илюминатора на геологическата лаборатория. Точно така. Клавдия стоеше на илюминатора и наблюдаваше дали нейното момченце ще пресече улицата на зелен светофар.

Павлиш помаха на Клавдия, тя вдигна ръка в отговор, но не се отдръпна от илюминатора.

— Деца ти трябват на теб — каза Павлиш. — Поне пет.

И веднага се притесни да не е включил интеркома. Не, не го беше включил, тя не го чуваше. Че щеше да се обиди.

Сега той можеше спокойно да се огледа.

Станцията с ръкави коридори и малките куполи-лаборатории, се намираше на двеста метра от края на гората. В тази посока гледаше и илюминаторът, зад който беше бюрото на Павлиш.

Когато той обиколи станцията, се озова на полегат склон, спускащ се до голямо езеро. Склонът беше покрит с трева, малко по-надолу се виждаха камъни, заобиколени от храсти.

Самото езеро беше сиво, спокойно и изобщо целият този свят създаваше впечатлението за спокойна сивота. Но това беше само впечатление. Павлиш беше наясно, че зад тази сивота се крият страсти и трагедии, първобитни, но поради това още по-жестоки, че този свят се е стаил и наблюдава пришълеца.

Павлиш погледна нагоре. За три дни облаците нито веднъж не се бяха разпръснали, за да се покаже поне за минутка слънцето. Те бяха със същия цвят, с които бе и езерото, и бяха също толкова спокойни, така че не можеше да се разбере дали се движат, или висят неподвижно над главата му.

Отпред нещо проблесна.

Павлиш тръгна предпазливо надолу по склона и се спря на няколко крачки от проблясващо същество, което чевръсто се зариваше в земята. Съществото не му обръщаше никакво внимание. Павлиш се приближи, приготвил анбласта за стрелба. Металически проблясващият закръглен гръб на животното вече почти се беше скрил под земята. Павлиш застана на колене и започна внимателно да разгребва рохкавата почва наоколо. После подхвана съществото и с рязко движение го измъкна навън.

То не се съпротивляваше. Нещо изпращя. Павлиш видя, че в почвата влиза дълго пипало.

Той вдигна кълбото върху дланите си и осъзна, че е успял да хване възможно най-рядкото за тези места „животно“ — мобилната сонда на Клавдия, и сега заради това Клавдия щеше да му откъсне главата, напълно основателно.

Тъй като и без това щеше да му се наложи да оправя сондата, той я взе със себе си, като извади от земята тънкия пробовземач и сложи всичко в контейнера за образци. После, макар и изобщо да не му се искаше да го прави, натисна бутона на интеркома и потърси Клавдия.

— Всичките ви сонди ли работят? — попита той.

— Една току-що се изключи — съобщи Клавдия. — Тъкмо щях да ви помоля да проверите какво е станало с нея.

— Няма нужда да ме молите. Организирах си лов и тъкмо я улових. Ще я отнеса на Сали, тя ще я оправи.

— Но тя е метална! Кръгла! Не може да се сбърка с нищо!

— Както виждате, на страха очите са големи — разкая се Павлиш. — Невежеството води до фатални грешки.

Той прекъсна връзката. Ядосваше се на себе си. Нито един нормален биолог не би сбъркал уред с живо същество. А всички смятаха, че Павлиш е нормален човек, че даже и учен.

Такива са опасностите от чуждите светове и от собствената напрегнатост. Удивително съчетание — напрегнатост в комплект с безопасност. „Та аз тръгнах след това кълбо, защото знаех — скафандърът ми е здрав, никакви зъби не могат да го преодолеят, анбластът ми може да повали всеки хищник, в краен случай мога да избягам в купола или дори да излетя в Космоса в капсула и да чакам там, докато не ме приберат. Няма причини да се страхувам от тази планета, освен ако тя не реши да стовари върху нас някакви катаклизми. И в същото време не й вярвам. Боя се от нея и вземам всички мерки да нямам никакъв досег с нея, докато я изучавам. А ако бях попаднал тук просто така, без куполи и скафандри, гол? Щях ли да гледам тази гора и това езеро с толкова любопитен поглед? Или в гората щеше да се е стаила смъртна опасност за мен, а също и в езерото, и във въздуха?“

Това бяха празни мисли, от които нямаше никаква полза. По-добре да се спусне до езерото и да вземе проби от водата. Разбира се, това можеше да направи и скаутът, даже беше по-добре да го направи той, отколкото Павлиш, но не биваше да се оставя всичко на скаутите. Те нямаха съобразителност, а у Павлиш тя беше отлично развита.

Той закрачи по откритата местност и обходи струпванията от храсти.

Изглежда, фауната тук беше доста бедна, което не беше редно, тъй като с растителността всичко си беше наред. Макар че не беше изключено съществуването на свят, в който господства флората.

В този момент Павлиш видя насекомо — нещо черно и бързо се мярна в краката му, понесе се като черна точка нагоре и отлетя към храстите.

„Ето — помисли си със задоволство Павлиш, — първото запознанство.“

Той се спусна до самата вода. Постоя на брега. Водата в езерото беше чиста, при самия бряг беше покрита с тънък лед. Отдолу към леда бяха прилепнали кичурчета замръзнали водорасли. Тънко змийче, дълго колкото един пръст, се шмугна между камъните и се гмурна в дълбокото.

Далечният бряг на езерото беше обгърнат в мъгла и можеше само да се предполага, че там се издигат хълмове.

Павлиш разби леда, загреба с епруветка от водата, после разбута камъчетата, надявайки се да види още нещо живо. Но беше пусто.

Далече, на стотина метра от брега, водата изригна нагоре; нещо тъмно като черупката на огромна костенурка се издигна над нея, после рязко потъна и водата закипя, настрани се понесоха концентрични кръгове.

Павлиш се изправи, хванал епруветката в ръка. Водата се успокояваше, езерото мълчеше. То чакаше да види какво ще направи Павлиш. Той неволно се огледа — куполите бяха далече. Водата отново се развълнува, но по различен начин — по нея се появи пенлива следа. Някой, който не желаеше да се показва на Павлиш, бързо плуваше към брега.

И отгоре на всичко беше настанала мъртва тишина, дори вятърът беше утихнал.

У Павлиш започна да се надига необясним, ирационален страх пред онова невидимо и безшумно нещо, което се беше устремило към него. Той отстъпи от брега, после още веднъж, без да гледа под краката си, натъкна се на камък, едвам запази равновесие и неочаквано за самия себе си побягна нагоре по склона, без да се обръща назад и стараейки се да изглежда така, сякаш просто му е омръзнало да се разхожда по брега.

— Павлиш? — чу той гласа на Клавдия. — Стана ли нещо?

Тази жена имаше интуиция. А може би и опит.

— Не, нищо — отговори Павлиш, стараейки се да нормализира дишането си.

Премина към ходене и хвърли поглед през рамо към езерото.

То беше идилично, безметежно спокойно.

Само в далечината като сива стена се придвижваше снежен снаряд и водата пред него леко се пенеше.

— Нищо — повтори Павлиш. — Връщам се. Скучно езеро.

Куполът беше надеждна, приятна гледка. Там вътре беше топло, там не можеха да влизат чудовища, дори и навън да имаше такива.

До капсулата стоеше Сали Госк. Оранжевият й скафандър проблясваше от влагата. Тя помаха на Павлиш с ръка.

— Разбрах, че сте излезли да се разхождате. И реших да се присъединя към вас. Ако не възразявате.

— А Клавдия няма ли да се сърди?

— Така е даже по-добре. Според инструкциите в опасни и непознати места разузнаването трябва да се извършва от група.

— А къде тук е опасно място?

— Не се отдалечавайте много — разнесе се гласът на Клавдия.

— Само ще хвърлим един поглед на гората и се връщаме — отговори Сали.

Рядката трева, покрила поляната, изчезна на три крачки от първите дървета. Оставаше само гола земя с петна от мъх.

Стволовете на дърветата бяха белезникави, някои с розов, други с жълтеникав оттенък. Впрочем можеше да се нарекат стволове само условно — по-скоро наподобяваха подземни корени, кой знае защо решили да изпълзят на бял свят. При самата земя корените се извиваха в сложни възли, сякаш се опасяваха, че някой ще ги издърпа отново под земята, и бяха взели мерки против това.

Дърветата нямаха листа в обичайното значение на тази дума. Корените изтъняваха, превръщаха се в побелели коси, които висяха като ресни и леко се поклащаха от всяко движение на въздуха. Това придаваше на гората зловещ омагьосан вид.

Земята под краката им беше мокра, тук-таме бяха пръснати снежни купчини, редуващи се с оранжеви и светлозелени късчета лишеи и сини хълмчета мъх. Гледката наподобяваше съшито от кръпки одеяло.

— Като в страшна приказка — обади се Сали.

Тя протегна ръка и предпазливо докосна с ръкавицата си едно от стъблата. То леко поддаде, сякаш беше от каучук, а косите на главата на дървото се размърдаха. Сали извика и отдръпна ръката си. Павлиш дори не се усмихна. Зловещата атмосфера на гората потискаше.

— Какво? — рязко попита Клавдия.

— Всичко е наред — отвърна Сали. — Ще свикнем.

Двамата изминаха още няколко крачки, стараейки се да не докосват стволовете. Спряха се.

— Погледнете… — тихо каза Сали.

Пред тях, на няколко крачки, от мъха се подаваха малки полукълба, като шапчици на гъби, израснали от почвата.

Павлиш искаше да вземе една от гъбите, но Сали го спря:

— Почакайте, имам пробовземач.

Тя протегна към гъбата тънкия пробовземач и след докосването до метала гъбата изведнъж изчезна, като се скри под земята.

— Интересно — каза Сали и протегна пробовземача към друга гъба.

В този момент един безопасен на вид тънък корен, отделящ се от ствола и лежащ на земята, се метна към пробовземача, дръпна го към себе си и се омота около него и тъй като Сали не изпусна прибора, а се стараеше да го задържи, коренът едва не я събори — толкова жилава сила имаше в него.

Павлиш реагира почти инстинктивно. Той измъкна анбласта и запрати един заряд по корена. Коренът веднага се размота и застина.

Сали стоеше, притиснала пробовземача, сякаш се боеше, че още някой ще поиска да й го отнеме.

— Извинявайте — изрече тя.

— Тук не ни обичат — отговори Павлиш.

В гората беше сумрачно. Снежен полъх, дошъл откъм езерото, беше изпълнил гората със суетящи се мокри снежинки.

— Да се прибираме — предложи Сали.

— Съгласен.

В снега не се виждаше нищо на повече от три крачки. Навярно в кратката схватка с корена бяха изгубили правилната посока, защото изминаха петдесет метра в гората, но тя не свършваше. Само дърветата станаха още по-нагъсто, а стволовете бяха още по-дебели и по-бели.

— Клавдия — обади се Павлиш, — дай ни посока.

— Само това оставаше — да се изгубите.

Чу се насочващият зумер.

Върнаха се бавно, като заобикаляха купчините мъх и лишеи. По едно време Павлиш настъпи оранжева слуз и тя се залепи за обувката му и започна да пълзи нагоре по крака му. Павлиш се наведе, за да избърше лишея, но той веднага пропълзя върху ръкавицата му.

— Добре — каза Павлиш, — ще смятаме, че носим със себе си образец.

— Какво носите? — попита Клавдия.

— Много неуютна гора — обясни Павлиш. — Не ми се иска да се изгубя тук.

— Сега ще направя чай — каза Клавдия.

— Отлична идея — съгласи се Павлиш.

През последните дървета се виждаха драсканите от струите дъжд и снеговалежа куполи на станцията.

Но се оказа, че не е толкова лесно да се доберат до тях.

Между гората и куполите ги чакаше животно.

Изглеждаше като излязло от кошмар на Бош^[1]. Шест тънки крака носеха тежко тяло, покрито със зеленикава, дълга, наподобяваща водорасли козина, украсена по хребета с високи рогови пластинки. Страховитата муцуна бавно отваряше и затваряше пастта си, сякаш чудовището се премерваше, за да загризе плячката си.

При вида на хората животното издаде странен блеещ звук, в който Павлиш долови заплаха и предизвикателство, и се завъртя така, че пластините на гърба му се залюляха и затракаха в страховит боен ритъм.

Без да престава да блее, чудовището се втурна срещу тях.

Павлиш успя да закрие с тялото си Сали и изстреля в чудовището заряд от анбласта. Звярът изрева гръмогласно и се завъртя на място, сякаш е изгубил плячката си от поглед; малките му червени очички пламтяха от злоба. Павлиш стреля отново — и пак без ефект; само напомни на чудовището къде се намират.

И не се знае как би завършила тази битка, ако не беше Клавдия. От върха на главния купол изригна зелен лъч. Той шибна чудовището и то рухна на земята.

— Ама че работа — процеди Павлиш, опитвайки се да се усмихне. Той се обърна към Сали.

Сали мълчеше. Тя се опитваше да се изтръгне от обятията на близкото дърво. Явно отстъпвайки от чудовището, беше притиснала гръб към дънера му и то я беше обгърнало, сякаш искаше да се впие в нея, да изсмуче соковете й.

Павлиш изстреля остатъка от заряда по дървото. На него му подейства. Стволът се сви и почерня, а Сали направи три крачки напред и падна в ръцете на Павлиш.

— Защо не се обади? — попита Павлиш.

— Не исках да плаша Клавдия — отвърна Сали тихо.

Придържайки Сали, Павлиш се приближи до лежащото в цялата си триметрова дължина чудовище.

— Всички искат да вечерят с нас — каза той.

Пое от Сали пробовземача и внимателно отвори с него пастта на чудовището. Вместо зъби в черната яма на устата стърчаха жълти тъпи пластини.

Клавдия дотича от купола. Застана до тях.

— Първи извод — обади се тя, — анбластът не действа срещу едрите местни хищници. Или действа недостатъчно ефективно.

— Това не е хищник — възрази Павлиш. — С такива пластинки храната по-скоро се стрива, отколкото се разкъсва. Макар че то щеше първо да ни стрие, а после да мисли. Благодаря, Клавдия.

— През цялото време ви наблюдавах.

— Коленете ми треперят — обади се Сали.

— Доволна съм, че нещата се развиха така — продължи Клавдия. — Това е нагледен урок.

— Не разбрах.

— Нагледен урок по предпазливост. Решихте да се разхождате на тази планета като на Земята. Вече няма да го правите.

— Може и да сте права — въздъхна Павлиш. — Ще ми помогнете ли да пренеса трупа в лабораторията?

— Задействах серворобота.

Сякаш чул думите й, от люка излезе сервороботът и закрачи към трупа на чудовището.

— Какво е това на крака ви? — попита Клавдия.

Оранжевият лишей беше покрил с тънък хлъзгав слой крачола на скафандъра почти до коляното. Преди да премине през дезинфекцията, Павлиш изстърга лишея в епруветка.