Кир Буличов
Селцето (6)

Втора глава

Балонът се превърна в ябълка на раздора за цялото село. Идеята изглеждаше безумна и невероятно трудоемка. Тя изискваше всички жители на селцето да жертват своето време, необходимо за всекидневните грижи, в името на една хлапашка фантазия, от която нямаше да излезе нищо. Но Олег имаше съюзници.

Пръв го подкрепи Сергеев. Без да се меси в спорове, той прие да измисли и направи горелка. За щастие стъблата на чукундурестото дърво, с които отопляваха къщите, се състояха едва ли не наполовина от гъста смола. Те не миришеха много хубаво, когато горяха с жарки виолетови пламъци и изгаряха почти без остатък, но отдавна никой не обръщаше внимание на това. Сергеев направи преса, за да изстискват смола от стъблата — голяма икономия на тегло. А Старика, макар и с много мърморене, им даде стария микроскоп. Имаше си нов, който Олег донесе от „Полюс“, но пазеше и стария. От микроскопа направиха тръба за горелката и клапан за регулиране на пламъка.

Казик стана вторият му съюзник.

Балонът беше за него велико приключение. И то чисто земно. Нали само на Земята летят с балони. Казик тихо и любезно помоли един по един всички възрастни да му разкажат романа на Жул Берн „Пет седмици в балон“. Разсъждаваше така: всички са чели този роман, но отдавна, още като деца, и са забравили много подробности. Но ако поговори с всекиго, ако всеки преразкаже сюжета на романа, ще се получи сравнително пълна картина. Той дори изкопчи от разказвачите имената на героите и накара Старика да нарисува балон. Старика често рисуваше за учениците си картинки от земния живот. Първото поколение ученици — Дик, Лиз, Мариана и Олег — трябваше да се задоволяват с грубовати изображения, надраскани на земята или с въглен върху борова кора. През последната година на децата им провървя — появи се хартия и Старика, обзет от еуфорията на внезапно забогатял бедняк, пръсна значителна част от запасите си за картинки — недодялани, наивни, но съвсем истински картинки: Айфеловата кула, Кремъл в Москва, слон, лунният купол, първият локомотив, каравелата „Колумб“. Събраха се около петдесет такива картинки и децата можеха да ги разглеждат след всеки урок. Имаше една картинка, направена по молба на Казик и дори с негови поправки, защото, макар че не умееше да рисува, той знаеше за балона много повече от Старика. На тази картинка балонът се спускаше над африканската савана, а след него тичаха слонове и жирафи.

Точно нея донесе Казик, когато Олег реши да прави балон.

— На — каза той, гледайки Олег от долу на горе. — Тук има всичко.

Олег взе картинката и дълго я разглежда. Забеляза, че от коша виси въже с котва на края и си помисли, че непременно трябва да направят подобна котва.

Не се знае каква щеше да е съдбата на балона, ако не беше Казик. Пролетта едва започваше и мустангите, които не подозираха колко се нуждае Олег от въздушните им мехури, още не се бяха събудили от зимен сън. Трудно беше да се намери укритието им и Казик с вярната Фумико поне двайсет пъти излизаха из гората, докато не откриха зимното леговище на мустангите. Оказа се, че през зимата те дремят в големи ями сред боровата гора. Меките подвижни корени ги криеха от снега и студовете.

После възникна проблем с мрежата, която трябваше да обгърне балона и да държи коша. Водорасли за нея събираха Мариана и червенокосата Рут. Ръцете им подпухнаха от студа, в крайна сметка Линда забрани на дъщеря си да скита из блатата и Олег трябваше да зареже всичко и да се захване със събиране на водорасли. Вярно помагаха дечурлигата — децата на Вайткус и близнаците, които живееха при Старика — но работата бързо им омръзваше и те духваха нанякъде.

Още в ранни зори Мариана и Олег отиваха отвъд гробището и тръгваха по отъпканата пътека към блатото. С всеки ден трябваше да навлизат все по-навътре, те газеха до коляно в ледената вода, която пареше дори през непромокаемите панталони от рибешка кожа. Водораслите бяха здрави, налагаше се да ги режат. Жилавите, белезникави водни косми се изтръгваха от ръцете, а трябваше да ги подрязват от корен, за да са колкото може по-дълги. Краката им се подхлъзваха в тинята; лакомите, но за щастие все още вяли пиявици драскаха с нокътчета по панталоните; ококорените крабове панически бягаха, ако ги настъпиш случайно; понякога идваше любопитна ютия и тогава се налагаше да излязат на брега и да я чакат, докато пак се зарови в тинята.

Олег се стараеше да работи повече от Мариана, но въпреки всичко изоставаше и му се струваше, че никога няма да съберат водорасли за тая проклета мрежа. А трябваше тепърва да ги отнесат в бараката и там да ги проснат на пода да се сушат, а сушенето хич не вървеше — въздухът все още беше студен и влажен.

Най-много се противеше майка му. Перспективата за въздушно пътешествие на Олег я плашеше до смърт.

— Това е самоубийство — повтаряше тя на Сергеев. — И вие го допускате тъй равнодушно. Ако бяха ваши деца, никога нямаше да разрешите.

Думите й само дразнеха Олег.

— Скоро ще навърша двайсет години — отговаряше уморено той.

Изморяваше се както никога досега, защото Сергеев не прекратяваше заниманията с електроника, а и в работилницата имаше предостатъчно работа.

А когато и Вайткус се зае да го разубеждава, Олег изведнъж избухна.

— Аз, какво, да не работя по-малко от другите? Не строя ли мелницата? Не правя ли плуг? Никого не принуждавам. И ако се наложи да правя този балон съвсем сам, пак няма да се откажа. Сигурно и на братя Монголфие всички са им разправяли, че само си губят времето. А ако не бяха те, нямаше да долетим с космически кораб дотук. Всичко трябва да започне отнякъде.

Вайткус се разсмя. Бълбукащият смях извираше от дълбините на огромната му рижа брада.

— По-добре да не ги бе имало братя Монголфие — каза накрая той. — Сега щяхме мирно да си седим у дома.

— Не се шегувам — каза Олег.

— Жалко. Трябва да умееш да се отнасяш с чувство за хумор към себе си.

— Какъв ти хумор! Майка ми крещи. Луиза разправя, че не си струва. Старика твърди, че рискът е твърде голям, а останалите си мислят, че съм подхванал някаква детска игра. Защо никой не ме разбира?

— В общи линии ти наистина си играеш — каза Вайткус. — Хубава игра, но прекалено необичайна за нас, простосмъртните.

— Но нима всички не искате да отлетим оттук?

— Много искаме. Ние, възрастните, го искаме много повече от теб. Знаем какво сме загубили, а ти само се досещаш. Но дори в такъв странен социум като нашето селце се изграждат стереотипи за отношение към новото. И те слабо се различават от онова, което става в големия град. Да вървиш към кораба — това е разбираемо, всички са го правили. Да убиеш звяр — пак разбираемо. Иначе няма да оцелееш. Но да летиш до планините с балон — това е безумие. Детински риск. Това е мечта за Казик, а не работа за човек, на когото селцето се надява за съвсем други неща.

— Но пеш също е опасно.

— Пеш имате десет пъти повече шансове да стигнете. Пътят вече е известен. Ще бъдете екипирани по-добре, отколкото миналата година. И опит имате повече. Не, аз съм за традиционните пътища, макар че традицията е само отпреди година. Твърде много е заложено на карта.

Възраженията не спираха Олег. Но с изключение на Сергеев, който още през първите дни изчисли обема на балона и мощността на горелката и стигна до извода, че балонът може да полети, останалите се надяваха, дори бяха убедени, че от авантюрата нищо няма да излезе.

Дик, както и преди, не завиждаше на Олег. Стигаше му собственото превъзходство в онези житейски области, където беше непобедим. Той сам би полетял с балон, но не към кораба, а в обратна посока, към тайнствените гори и реки, които се криеха зад хълмовете. Там бяха неговите победи и изпитания. Дик искаше да види света отгоре, като птиците, но не смяташе за необходимо да споделя тия мечти. Затова Олег много се учуди, когато Дик също откри леговище на мустанги и донесе оттам цяла торба мехури.

Най-неочаквано срещу полета възрази и Лиз.

Олег я избягваше, доколкото може да избягваш някого в едно малко селце. И ако Лиз идваше у тях, той търсеше предлог да отиде в работилницата или да мине зад стената при Старика, та да не слуша женските разговори. Майка му го учудваше — с Лиз тя започваше да говори, и то с искрено увлечение, за незначителни, дребни неща, които не си заслужаваха да ги обсъждат. Добре беше, докато обсъждаха рецепти за разни оскъдни ястия и се съревноваваха в умението да съчетават сладките грудки с каша или сушени орехчета — това си беше тяхна работа. Но после им стана навик да одумват другите хора. Олег не искаше да ги слуша, но гласовете се чуваха дори през стената и така узна, че Линда зле възпитава червенокосата Рут, защото си мисли само как да докопа Сергеев, че голямата Луиза не храни добре Казик и той е толкова блед, а Марианка все погрознява и погрознява, нещо не й е наред с метаболизма (така каза майка му, Лиз не разбра думата, но веднага се съгласи). Някакво недоразвито дете — вече на осемнайсет години, а повече прилича на невръстно момченце. Тук Олег дори се разкашля, за да разберат, че ги чува, и Лиз кой знае защо се разсмя на висок глас. И той веднага си представи Лиз само по гласа, макар че изобщо не искаше да мисли за нея. Лиз беше най-дебелата от младото поколение. Тоест не беше дебела, а имаше дебели телесни части, друга дума Олег не можа да измисли. Дебели гърди и дебели бедра. Лиз често се смееше, когато разговаряше с Дик или Олег, а веднъж Олег засече как Дик гледа Лиз като плячка в гората. Веднъж, когато Лиз си тръгна, а Дик се върна от Старика и се приготви за лягане, майка му го попита дали не е време да помисли за семейство. Олег дори не разбра — В какъв смисъл?

— Да се ожениш — каза майка му.

Олег се разсмя и попита:

— Животът продължава — каза тя. — Дори в толкова дива обстановка. Внимавай, ще изтървеш момичето. Ще отиде при Дик.

— Значи е извадил късмет — отговори Олег.

— Нямаш избор.

— Ще отлетя на Земята и там ще си реша всички проблеми.

— Глупчо! — ядоса се майка му. — Накрая ще вземеш да се влюбиш в онова кльощавото.

— Мариана поне не е глупачка.

И Олег се завъртя към стената.

Настана ранна и топла пролет. Сергеев, който се занимаваше не само с календара, но и с времето, каза, че според него и лятото ще бъде топло.

Отначало дъждовете отмиха остатъците от сняг, само навътре в гората снегът се задържа още малко, после валежите станаха по-редки и денем въздухът се нагряваше през облаците дотолкова, че децата смъкваха антерийките и изскачаха навън голи до кръста. Слънцето вече се вдигаше тъй високо, че човек можеше да го различи като неясно, но ярко петно през вечната облачна пелена. Козата преживя поредния меден месец и сега кротко пасеше зад оградата, очаквайки попълнение на семейството си.

От юг се върнаха чакалите, които бяха отишли натам след мигриращите стада, първите птици кацнаха на оградата, пляскайки шумно с ципестите си криле, налетяха комари и когато децата и жените начело с Вайткус работеха в градината, трябваше да палят димящи огньове. Един от близнаците на Старика бе ухапан от снежна бълха и си прехапа езика до кръв.

Лятото едва започваше, но Олег все повече се измъчваше от вътрешна тревога, нетърпение и дори страх, че остава твърде малко време. Нищо нямаше да успее да свърши. И главно — нямаше да успее да научи всичко необходимо, за да отиде на кораба и да поправи връзката. Сега често го освобождаваха от общи задачи — съвсем престана да ходи на лов и не го викаха да работи в градината. Дори в работилницата Сергеев го пъдеше да не му се мотае в краката, а вечер строго го разпитваше какво е прочел, научил, разбрал, при което Олег виждаше и раздразнението на Сергеев, възникващо от това, че сам той разбираше далеч не всичко.

А междувременно балонът неусетно преодоляваше опозицията и се превръщаше в обективна реалност. Когато отминаха дъждовете, а Поплювко, когото Казик и Фумико хранеха до преяждане с червеи, започна да плюе тъй злобно, че около клетката му се образува стъклено езеро, под навеса между работилницата и ябълките Олег и Мариана почнаха да кроят и слепват от мехури обвивката на балона. Отначало заедно със Сергеев нарисуваха на земята кройката на балона, подобна на цвете с остри листенца, и тя бе тъй голяма, че Фумико едва успяваше да метне камъче от единия край до другия. Сто и двайсет крачки. После Мариана и Олег започнаха да слепват елементите на балона — листенцата. Мехурите, които изглеждаха тъй много, изведнъж взеха да не достигат. Наложи се Казик и Дик отново да тръгнат на лов за мустанги.

Отношението на селцето към балона постепенно се промени — явно хората бяха свикнали. Дори майката на Олег престана да вика. Лиз дойде на няколко пъти да реже и лепи мехури. А после двете с Кристина, която прояви неочакван талант за плетене на мрежи, усукваха въжета. Семейство Вайткус пък правеха коша от тънки вейки.

Но все пак никой не се отнасяше към балона тъй сериозно като Олег. Дори Мариана. Вярно, оставаше Казик, но той още беше малко момче, диво човече, което в дъното на душата си мислеше, че в края на краищата ще долетят с балона до Индия. Неведнъж, докато всички в селцето още спяха и черното студено небе едва започваше да посивява, Олег тихичко излизаше на студа, тласкан от все по-нарастващо нетърпение, и отиваше при изпънатите по земята блестящи листенца. Казик изникваше до него като безмълвна сянка, като горски Маугли. Той изтичваше до клетката да събуди Поплювко и мълчаливо помагаше на Олег.

После трябваше да слепят листенцата по краищата, за да се получи кълбо, по-точно круша с издължения край надолу. Колкото и да внимаваха, лепилото попадаше по ръцете им, пръстите се остъкляваха и изтръпваха. Сутрин трябваше да се пазят от кълбата на бодливия търкултрън, които летяха из въздуха в търсене на мечок, върху когото да се вкоренят и да пуснат нови филизи.

Най-сетне балонът бе слепен.

После беше готова и мрежата. Имаше дори въже с котва, за да се хващат за земята. И коша направиха — жилав и здрав. Можеше да сглобят балона.

Старика искаше отначало да пуснат балона без човек. Нека да повиси, ако изобщо излети, и да слезе обратно. Но Олег се противопостави и Сергеев го подкрепи. Трябваше да изпробват не само балона, но и горелката, да разберат дали балонът ще се подчини на човека.

— Направете въжето по-късо — каза майка му.

Олег само се усмихна. Въжето бе изплетено от Лиз и Кристина. Той също им помагаше, макар че съвсем нямаше време. Олег разбираше, че Лиз върши това, за да му достави радост. На два пъти отиде привечер в къщата, където живееха Лиз и Кристина. Там слушаше как Кристина вечно се жалва и чака смъртта и заедно плетяха онова безкрайно въже. Можеше и да не ходи — изобщо не го биваше в плетенето. Лиз го гледаше, разсейваше се и търсеше повод да го докосне. Олег търпеше, слушаше празни приказки, мъчеше се да мисли за нещо друго, а накрая все пак не издържаше и избягваше у дома или в работилницата.

Олег знаеше, че ще излети пръв с балона, и никой не го оспорваше — балонът беше негова рожба, без упорството му нищо нямаше да стане. През последните дни Казик мълчаливо ходеше подир Олег и не можеше да се примири с мисълта, че собственото му пътешествие се отлага. Надяваше се на чудо, което да ги накара да го вземат в първия полет. Олег беше непреклонен. За това имаше не само разумни доводи, но и известна доза злорадство: „Никой не вярваше, че ще има балон, но той съществува. И е мой. Не, разбира се, общ е, заедно го направихме, но е мой. И с него ще полетя аз.“

Може би някои се досещаха за мислите на Олег, но никой не спомена за това.

Само Старика го каза. Сутринта, когато балонът трябваше да излети.

— Като Наполеон ли се чувстваш? — попита Старика.

— Защо? — каза Олег. — Никога не съм виждал Наполеон. Дори на картинка. И не знам какво е направил.

— Знаеш — отговори Старика.

Той гледаше Олег и му се любуваше. През Зимата младежът бе станал по-висок и широкоплещест, косата му потъмня, но си остана все тъй буйна. Да ти се прииска да заробиш пръсти в нея. А лицето му загрубя, изгуби момчешката мекота. Умно лице. Може би недостатъчно силно, но в заоблената брадичка и острите скули имаше вътрешна настойчивост. Приятно лице.

— Добре де, знам — усмихна се Олег. — Завоювал е половин Европа.

Той обу ботушите и провери дали добре прилепват към панталона. Вайткус казваше, че там горе ще бъде студено. Като в планините.

— Нима това не е достатъчно? — попита Старика.

Дотичаха близнаците, възпитаници на Старика — същества безгрижни, склонни към буен смях и необмислени лудории. Те, както и цялото селце, усещаха, че днес е тържествен ден, голям празник. И Олег, съвсем обикновеният Олег, който живее зад стената и има сърдита майка, днес ще полети към небето.

— Всичко това е прекалено просто — каза Олег. — Като математическа формула. Александър Македонски завоювал половината свят. Наполеон завоювал половин Европа. Юлий Цезар също завоювал нещо. Май беше Египет. Всички тези хора не съществуват. За мен зад тях дори не се крие понятие, смисъл. Вие ги виждате другояче. Виждали сте потретите им, чели сте книги за тях. За вас те са необикновени, а за мен — обикновени. Аз дори Европа не съм виждал.

— Е, чак обикновени не можем да ги наречем — възрази Старика. — Именно тяхната необикновеност привлича човешката памет. Добра, лоша, но необикновеност.

— За вас — да. Вие сте можели да мерите по тях съществуването си. Аз не мога. Когато бях на дванайсет години, изведнъж почна да ме мъчи този проблем. Какво означава „завоювал“? И аз попитах в клас: а имало ли е друг Наполеон, който е завоювал не половин Европа, а четвърт? И вие ми отговорихте, че разликата между завоевателите се състои само в продължителността на успехите им. Не е имало нито един, който да достигне крайната си цел.

— Помня — каза старецът. — И казах още, че онези, които са претърпели поражение в началото на пътя, остават неизвестни за нас, защото във всяко сражение има губеща страна. И всеки Наполеон стига до своето Ватерло, ако не загине преди това. Всичко помня.

— Именно — каза Олег и подскочи на място, за да провери дали е пристегнал добре облеклото. После взе манерката с вода и я преметна през рамо — Тъкмо това казвам. Завоюването е обичайното занимание на завоевателите. И всички те са еднакви. Но това е много чуждо и неразбираемо занимание. Също като търговията. За мен необикновен е онзи, който върши нещо за пръв път.

— Обективно си прав — съгласи се Старика. — Но аз те нарекох Наполеон не защото исках да те сравня със завоевател. Аналогията беше съвсем друга. Цялото село е излязло на улицата, защото днес излиташ със своя балон.

— Е, не бях сам.

— Днес действията на всички ни са подчинени на твоята воля, разбираш ли го, или не? И аз си представих такава картина… Не съм я виждал, но за разлика от теб мога да си я представя. Ранно утро. Началото на деветнайсети век някъде в Австрия или Прусия. Наполеон е пренощувал в малка чистичка странноприемница с аромат на ванилия. Събужда се от шум под прозореца и още не съвсем разсънен, отива да го отвори. Целият път и площадът на градчето са задръстени от каруци, фургони на пътуващи търговки, оръдейни впрягове. Вървят хора, цвилят коне — стълпотворение. И изведнъж Наполеон разбира, че в това всеобщо движение има нещо странно — то е започнато от някого, по някаква причина расте, набира сила… И тези войници чакат закуска край походната кухня не защото обичат да закусват точно по този начин, и тези оръдия излизат на площада не защото артилеристите си нямат друга работа — цялото това движение, цялото това сборище от човешки участи и съдби се разиграва по негова воля, волята на Наполеон, който цяла нощ е страдал от зъбобол и изведнъж му се приисква да закрещи през прозореца: „Веднага се прибирайте у дома!“.

— И закрещял ли е? — попита Олег.

— Започваш да развиваш задължителното качество за всеки велик човек… — Старика беше недоволен. — Липса на чувство за хумор.

В къщата надникна Казик. Тънката му гъвкава фигура беше напрегната. Той още не можеше да се примири, че днес няма да полети с балона. Но разбираше, че все пак най-важното е балонът да полети, макар и без него. Защото, ако днес полети, то следващия път непременно ще вземат и Казик.

— Идвам — каза Олег. Беше готов.

Двамата с Казик излязоха. След тях и Старика. Той тежко се подпираше на бастуна. Бастунът беше нов, безобиден. Предишния — красив, със сребрист цвят — му отсече през есента Дик от съскащата горичка. Но когато настана пролет, през един прекрасен ден бастунът пусна лепкави бодливи филизи и се опита да избяга, докато Старика водеше урок. В преследването се включиха дечурлигата от целия клас, а след като заловиха беглеца, пуснаха го на свобода. Бастунът се добра до оградата, там пусна корени и се превърна в буен храст. Когато веднъж чу как момчетата си уговарят среща „при бастуна“, за да отидат на риболов, Старика се досети какво имат предвид.

От поляната Олег се обърна и погледна куцукащия старец. Изведнъж го обзе жал. Старика скоро ще умре. Трудно ходи, често боледува, дори в училище му е трудно да води уроците. Всичко забравя. Добре, че децата пораснаха и скоро ще отлетят на Земята. Старика постигна много. Ако не беше неговото училище, никой нямаше да запознае децата с всички науки.

Балонът лежеше като грозна купчина на полето зад бараките. Горелката съскаше и го пълнеше с топъл въздух. Но работеше само на четвърт мощност. Сергеев, който командваше балона, не искаше да рискува.

Балонът приличаше на голям планински слон — безформена грамада от плът, едва потрепваща в съня си. На разсъмване той все още беше просто голям парцал, отделно от мрежата и коша. Сега всичко се бе променило. Балонът оживяваше.

Козата и козлетата боязливо бяха застинали настрани.

Когато Олег се приближи, застаналият до коша Сергеев попита:

— Да засилим ли пламъка?

Обръщаше се към Олег като към равен. Той също признаваше, че балонът е собственост на Олег, също както огледалцето е на Мариана. Но това не означаваше, че огледалцето не принадлежи на всички. Нима би хрумнало на Мариана да откаже, ако на някого му потрябва огледало?

— Ще полетим ли после и ние? — попита червенокосата Рут.

Всички лица изглеждаха съвсем ясно очертани, сякаш Олег ги гледаше през лупа — Ето, Мариана тича с гърненце лепило — забелязала е, че някой шев пропуска въздух.

Ето, голямата Луиза, едра жена с подпухнало лице, намества една стърчаща вейка от коша.

Балонът трепна, сякаш въздъхна, и някак изведнъж стана по-объл.

Олег се наведе да провери здраво ли е закрепен за Земята.

За дълбоко забитите колове бяха вързани въжета. А близо до коша в земята беше закопан извит прът от желязно дърво — котвата. До него лежеше въже, грижливо навито на правилни кръгове.

Балонът отново въздъхна. Сега беше почти кръгъл и докосваше земята само на едно място.

— Да се качвам ли в коша? — попита Олег и гласът му изведнъж изтъня.

Боеше се, че другите ще забележат вълнението му и ще се присмиват. И си помисли: „Не съм Наполеон. Искам необикновени дела, а не завоевания. Не искам заради мен хората да ядат от походни кухни и да стрелят с оръдия. Хората се движат не защото го искам аз, но ако от моите дела им стане по-добре, ще се радвам.“

— Рано е още, няма да отлети — каза Сергеев. Не се засмя.

Неочаквано балонът се надигна, откъсна се от земята, но веднага пак се отпусна. Едрата мрежа се вряза в тялото му и тънката обшивка се изду на мехури през брънките.

— Трябваше материалът да е по-твърд — каза Вайткус. — В бъдеще ще се насочим към опита на дирижаблите.

— Какъв опит? — Олег изведнъж разбра, че „дирижабъл“ е само празна дума за него.

— Ако намажем балона с тънък слой лепило — каза Вайткус, като се чешеше по брадата, — ще стане твърд.

— Защо не каза по-рано? — Олег схвана красотата на тази мисъл и се обиди на Вайткус, че е скрил от него толкова чудесна идея.

— Чак сега ми хрумна — каза Вайткус.

— Това би увеличило теглото — каза Сергеев.

В този момент балонът окончателно се откъсна от земята и малко накриво, под ъгъл към коша, се издигна нагоре.

Олег реши да не чака повече. Прескочи ръба на коша и застана вътре, като се държеше здраво за стените.

Кошът беше малък, с диаметър около метър и половина и висок до кръста. По средата имаше запас гориво и няколко торби пясък — всеки балон непременно трябва да носи баласт.

Балонът бавно се люшкаше горе и Олег можеше да стигне с ръка до долния обръч, към който бе прикрепена горелката. Той докосна въжетата, свързващи коша с обръча. Въжетата бяха здрави.

Кошът стоеше на земята, Олег лесно можеше да прескочи ръба и да стъпи върху меката млада трева, но усещаше някакво отчуждение от всички наоколо, сякаш останалите хора вече бяха далече долу.

Кошът трепна, балонът изпъна въжетата, опитвайки да го вдигне във въздуха.

— Излита, излита, развързвайте! — развика се червенокосата Рут.

— Мълчи! — прекъсна я Сергеев. — Рано е.

Олег отметна глава и се вгледа в балона. Беше тъй огромен, че закриваше половината небе. И грозен — неравно слепен, пъпчив, въжетата го стягаха някак неловко и неудобно. Полупрозрачната белезникава обшивка отразяваше тревата и кривите къщички на селцето. И същевременно в тази нелепа грамада се усещаше странна сила, която беше и в бавните, настойчиви опити да се изтръгне, да се откъсне от земята, и в това как се опъваха въжетата, задържащи коша, и в това как бучеше горелката и нейното бучене се засилваше и с кънтеж потъваше в недрата на балона.

Сега балонът бе право над главата му и въжетата бяха силно изпънати. За момент Олег се разсея, гледайки балона, но веднага видя как по сигнал на Сергеев неговите помощници се наведоха над коловете, за които бяха вързани въжетата.

— Готви се, Олег — каза Сергеев. — Сега ще те пуснем. Дръж се здраво. Може да тръсне.

— Държа се, не се безпокой! — викна Олег, гледайки как Вайткус се е навел да развърже възела. Беше толкова близо, че можеше да докосне гърба му.

И точно тогава Олег едва не се изтърси навън.

Колкото и да се стараеше Сергеев всички въжета да бъдат пуснати едновременно, силите на неговите помощници съвсем не бяха еднакви. Вайткус вече беше развързал въжето и здраво го стискаше. Дик се изправи леко усмихнат, демонстрирайки с целия си вид, че взема участие в несериозна забава. Държеше въжето си не много здраво — макар и голям, балонът не му се струваше особено мощен. От другата страна на коша Луиза и Егли малко се позабавиха с развързването на възлите. Балонът сякаш чакаше точно това. Дръпна лекичко въжетата, видя, че от едната страна още се държат здраво за земята, а от другата вече са освободени, изчака вятърът с лек порив да му се притече на помощ и дръпна с все сила.

Вайткус беше готов за това. Усещайки тласъка, той увисна на въжето с цялата си тежест, но другото въже рязко дръпна нагоре, раздра дланите на Дик, отхвърли го на земята и се изтръгна. Дик се преметна презглава като хищник, скочи и се хвърли пак да хване въжето, но беше късно — кошът рязко се наклони, килна се и падна на една страна. Олег се свлече долу, удари се в кутията с гориво и торбите с баласт се струпаха върху него. Кошът отхвърли настрани голямата Луиза, затисна Егли, балонът пак се напъна, люшна се в обратна посока, отхвърли Вайткус, изтръгна от земята останалите въжета и влачейки подир себе си коловете, рязко пое нагоре.

Кошът се люшкаше под него като безтегловно бръмбарче.

Всичко това отне няколко секунди, пълни с трясък, викане и фучене на въздуха.

И веднага настъпи тишина, кратък период на затишие, в който се чуваше само тихият плач на Фумико — тя за всеки случай почна да плаче още преди тези събития, защото се страхуваше за Олег.

Мълчаха всички, дори Егли, на която кошът одраска ръката, и Луиза, все още просната на земята, и Сергеев, и Вайткус, и дори децата. Всички гледаха нагоре, Защото там, в коша, беше Олег.

Единствена от всички майката на Олег затвори очи, защото си представи с убийствена яснота как тялото на сина й пада от коша и лети с разперени ръце към земята.

А за Олег всичко стана много бързо: в един миг той падна в коша и върху него като задушаващ звяр се стовари торба с пясък. И в следващия миг разбра, че лети, че под него няма нищо, че земята е някъде много далече, защото кошът се поклащаше свободно и леко и през процепите между прътите се виждаше светлина.

Много предпазливо, скован от страха от височината, той се надигна на четири крака, усещайки в същото време, че кошът се люшка все по-малко и балонът все по-уверено го тегли нагоре.

И докато Олег се изправяше на крака, усещанията му се завръщаха, сякаш сетивата се включваха едно по едно, за да съобщят какво става наоколо. Горелката съскаше, тласкайки горещ въздух към вътрешността на балона, въжетата скърцаха, плъзгаха се по обшивката, тихо пукаха вейките на коша под краката му. И едва след малко той се досети, че въжето, което свързваше коша с котвата, е обтегнато докрай.

Балонът престана да се издига, макар че продължаваше опитите да се изтръгне и от това кошът подскачаше и се клатеше.

Всички долу имаха чувството, че е минало страшно много време. Почти минута хората гледаха нагоре и мълчаха. Балонът се издигна на стотина метра — по-нататък не го пускаше въжето — и бавно започна да се рее към гората, сякаш се опитваше да измами въжето, което го държеше в плен.

Олег все още не се виждаше никакъв.

Но поне беше в коша.

Сергеев, който се опомни преди останалите, вече искаше да извика на Вайткус и Дик да му помогнат да издърпа балона надолу, после разбра, че бързо трябва да се затвори горелката, иначе подемната сила на балона щеше да е твърде голяма и нямаше да се справят.

И тогава се развика Ирина.

— Синко! — викаше тя, нарушавайки мълчаливата тържественост на полета. — Синко, жив ли си? Олегчо!

Олег чу този вик и се позасрами, че майка му го вика като малко дете, но после му мина мисълта, че навярно и Наполеон си е имал майка; той стисна здраво въжетата, подаде се от коша и викна надолу:

— Всичко е наред.

Съвсем мъничкият тъмен силует на Олег — главата и раменете — се виждаше ясно от земята и всички закрещяха, децата заподскачаха, а Ирина зарида на висок глас.

Балонът бавно се движеше над главите им — това беше истински въздушен кораб, който можеше да полети в небето.

Цялата тази минута Вайткус бе седял на земята. Старика му помогна да стане и каза:

— А после те изобретиха въздухоплаването.

Вайткус се усмихна.

— Намали пламъка в горелката! — викна Сергеев. — Намали подемната сила! Чуваш ли ме?

— Чувам отлично! — отвърна Олег и главата му изчезна.

Олег се обърна към горелката и предпазливо намали пламъка. Но не много. Сега, когато всичко бе минало благополучно, никак не му се слизаше.

Той още веднъж погледна надолу и размаха ръка.

— Всичко е наред!

И видя селцето отгоре. Цялото наведнъж. Улицата — река от кал, край която се редяха, къщурките, тъй жалки, щом ги видиш отгоре, кривите покриви на бараките и работилницата, килнатата ограда. Малка група човешки фигурки — не успяваше да ги разпознае, Защото някои стояха точно под балона. Двама-трима размахваха ръце, децата подскачаха в дивашки танц.

Олег видя, че Кристина седи на прага на къщата си. Може би не искаше да дойде при балона, а може и да я бяха забравили в суматохата.

А ето там козата виреше нагоре зелена муцуна. Тя никога не беше виждала летящи слонове.

Погледът на Олег се плъзна по-нататък, отвъд оградата — тясна ивица ливади, а после започваше гората. За пръв път я виждаше отгоре. Плетеница от белезникави голи клони, тук-там кафяви и зелени петна на лишеи и лиани, и тази бъркотия се простираше до блатото. Отгоре блатото, тъй обширно на вид, изглеждаше съвсем малко, и след него започваха храсталаци, после пак гора без никаква просека или поляна, чезнеща в мъгливата далечина.

Олег предпазливо се премести в другия край на коша. Сега виждаше началото на пътя, който изминаха към планините, към „Полюс“. Отново гора, след нея пущинак и червени скали, издигнати над гората.

Още две крачки надясно. Пак гора. Само че тя се прекъсваше — там имаше степни участъци, където ходеха на лов за елени, и се тъмнееше стената на голямата далечна гора, до която рядко стигаха ловците и събирачите. Там нямаше дивеч и във влажния полумрак се спотайваха хищни цветя и лиани.

Вятърът налетя, помъчи се да отнесе балона. Кошът затрепери.

Олег разбираше, че трябва да намали пламъка в горелката. Хората долу го чакаха да слезе. Но не можеше да се откъсне от разкрилия се простор. Той престана да бъде мравка, пълзяща сред клоните. Излетя над света като птица и съвсем различните мащаби на този свят го изпълниха със свободното и трепетно чувство на могъщество и увереност в себе си и в онези малки човечета, които го чакаха долу. Чувството донякъде напомняше онова, което изпита, когато за пръв път видя в заснежената планинска долина отвъд превалащо огромния диск на космическия кораб.

Но онзи кораб беше само спомен за човешкото могъщество. Сегашният полет бе сътворен от самия него. И Олег разбра, че най-много му се иска да отреже въжето и да се издигне високо, чак до облаците, за да види по-надалече и да полети над тези гори, без да се крие в тях и без да се бои от каквото и да било.

Мина му мисълта, че братя Монголфие не могат да се сравняват с него. Те са излетели над родния си град, където никой не ги е заплашвал със смърт. Трябвало само да победят въздуха. Олег трябваше да победи цялата тази планета, която искаше да убие хората.

Височината не беше голяма, тук едва ли беше много по-студено, отколкото долу, но изведнъж го побиха тръпки. Сигурно от вълнение. И когато затваряше крана, пръстите му трепереха.

Балонът постепенно губеше сили и желание да избяга към облаците.

Долу Сергеев и Дик почнаха да дърпат въжетата, за да му помогнат да слезе плавно.

Светът наоколо взе да се смалява, хоризонтът се приближаваше.

 

 

В началото на лятото подготовката за поход към кораба малко се позабави. Двамата главни участници в това начинание — Олег и Сергеев — често се отклоняваха към други задачи. Олег продължаваше да се занимава с балона. Нещо изобретяваше, майстореше, почти всеки ден излиташе, най-често заедно с още някого. Сергеев си имаше други грижи — Линда Хинд все пак се пресели при него. Сватба нямаше, а и празник също, ако не се брои, че възрастните се събраха у тях, поседяха, спомниха си за Томас и покойната жена на Сергеев, пиха чай, пожелаха на Линда и Сергеев благополучно завръщане на Земята. И се разотидоха.

Възрастните в селцето оставаха съвсем малко и някои от тях бяха много зле. Старика изнемощя, голямата Луиза боледуваше, а сляпата Кристина сама казваше, че няма да я бъде задълго. Радикулитът така изтормози майката на Олег, че тя почти по цял ден лежеше. С градината се занимаваха главно Вайткус, Линда и Егли, а в работилницата се разпореждаше Сергеев. И разбира се, все повече работа падаше на плещите на младите. Ловът през тези седмици премина изцяло към Дик, който вземаше със себе си Казик, а понякога и Пятрас Вайткус. Вече бе трудно човек да ги нарече момчета — те бяха юноши, сръчни, ловки и бързи. На училище вече не ходеха, а и Старика нямаше какво повече да им даде. Неговото минало беше за тях бъдеще, при това близко и достижимо. Сега всички вярваха в балона и дори бяха склонни да преувеличават възможностите му. Струваше им се, че с балона можеш да полетиш към кораба когато и както си искаш.

Олег по-добре от всички други разбираше, че неговата рожба не е надежден кораб. Вече се беше научил да усеща балона и знаеше колко лесно е склонен да се понесе накъдето го духне и най-лек ветрец.

За втория полет Олег взе със себе си Казик. Това беше справедливо. Казик доброволно поемаше неприятните работи, свързани с балона. Той неуморно мъкнеше дърва и изстискваше с пресата масло от тях. Ходеше на лов за мустанги, защото трябваше да прправят и кърпят балона.

Макар и не веднага, Олег забеляза как се проявява човешкият егоизъм спрямо балона. Може би хората дори не забелязваха собствения си егоизъм, само отстрани можеше да се видят чуждите слабости. Онези, които искаха да полетят с балона, самоотвержено помагаха при излитането, държаха въжетата, сгъваха го и го прибираха под навеса, когато полетът свършваше. Но след като сами се издигнеха във въздуха, интересът им към балона спадаше. Повечето, които излитаха с Олег, се разочароваха от полета. Имаше миг на страх, когато балонът се издигаше, после възникваше интерес — да видят селцето отгоре. И толкова. Така беше с Линда и Лиз, която на три пъти пропусна реда си, защото много се боеше, после все пак се качи в коша, а когато балонът се издигна, така запищя от страх, че децата долу едва не умряха от смях. Вайткус, когато се издигна във въздуха, внимателно огледа наоколо, а после каза, че трябва да отидат в гъсталака отвъд блатото, защото видял там ябълкови горички. Старика мълча, докато бяха горе. Мълча двайсетина минути, после каза: „Благодаря, може да слизаме“. Егли огледа селцето, после избърса очи, насълзени може би от вятъра или от някоя прашинка. И каза: „Да полудееш, каква мизерия“.

Майката на Олег отказа да лети и това беше добре. Но всеки път, когато той се готвеше за полет, тя излизаше на площадката и непременно проверяваше дали въжето държи здраво.

Казик и Фумико удължиха въжето. Още двайсет метра. Повече нямаше как. Въжето ставаше толкова тежко, че почваше да тегли балона надолу, а и се късаше.

Дик излетя сред последните. Няколко дни след първия полет той избягваше Олег, защото се смяташе за виновен, че едва не е станала злополука. Олег сам го попита дали иска да излети, и Дик се съгласи.

През онзи ден ръмеше, от балона се сипеха капки и затова нямаше добра видимост. Олег усети как Дик се стъписа — беше в чужда обстановка, а Дик винаги се объркваше в чужда обстановка. Олег помнеше какъв беше Дик на борда на „Полюс“. През целия полет той стоя вкопчен във въжетата от едната страна на коша и не посмя да го обиколи. За полета Дик взе със себе си арбалет и дори пъхна под колана си бластера. Всичко това беше излишно, но Олег се престори, че не забелязва.

Неочаквано Дик каза:

— През лятото трябва да стигнем до голямата степ. Мисля, че тя започва ето там.

И той посочи с пръст на юг, където гората се сливаше с облаците.

— Там трябва да има много елени — каза Дик.

И Олег разбра, че Дик въпреки всичко си остава на земята.

Но не беше прав. Дик се чувстваше неуверено в прекалено лекия, почти прозрачен кош. Но главното бе друго — за пръв път в живота си той завиждаше на Олег.

Докато Олег се занимаваше с макар и полезни за селото, но не твърде необходими според Дик дела, на него му бе все едно. Той си имаше своята гора и своите победи. И едва сега, като гледаше гората и виждаше как между клоните се прокрадват чакали, как пълзи по дънера многокрака змия, как се издуват от пролетни сокове стъблата на сребърните борчета — като виждаше всичко, което бе недостъпно за не тъй тренирания и зорък поглед на Олег, Дик осъзна допълнителната власт и свобода, която дава притежаването на балона. В него се разбуди пронизващо желание да лети по въздуха към нови гори, да гони стада зверове, вечер да каца край тайнствени рекички…

Олег с учудване видя как Дик вади бластера.

— Какво правиш? — учуди се той.

— Тихо — прошепна Дик.

Тънкият зелен лъч се протегна към дърветата край блатото — безмълвни и неподвижни. И веднага в далечината долу възникна движение, някакво едро животно взе да се мята в гъсталака и тежкото туловище рухна на поляната.

— За пръв път виждам такова — каза Дик, прибирайки бластера. — Хайде да слизаме. Искам да видя какво съм убил.

Олег излетя с Мариана в тихо и топло време.

— Тук е красиво — каза Мариана. — Направо да не ти се иска да слезеш, нали?

Олег я гледаше. Чувстваше се като щедър стопанин, показващ на гостенката имението си. А тъй като знаеше прелестите на имението и беше уверен в тях, възприемаше комплиментите като нещо естествено. И му беше приятно, че именно Мариана успя да оцени красотата на полета.

— И тихо — каза Мариана.

— Благодаря — каза Олег.

— Защо? — Мариана се завъртя към него и го погледна внимателно, сякаш го виждаше за пръв път. — Защо ми благодариш?

Олег протегна ръка и докосна пръстите й върху ръба на коша. Кошът леко се люшна, но Мариана не се изплаши.

— Ти разбираш всичко — каза Олег.

Мариана отдели ръка от ръба на коша и сложи пръсти в ръката на Олег.

Това бе тъй естествено и дланта му вече очакваше докосването. Кошът отново се люшна и Мариана направи крачка напред, за да не загуби равновесие. Оказаха се съвсем близо един до друг и Олег я целуна по бузата. Искаше да я целуне по устните, но не улучи и я целуна по бузата, до ъгълчето на устните. А Мариана се притисна към него и застина като малко зверче. И вече нямаше нищо — нито небе, нито балон — те се рееха там, където нямаше никого освен тях и всичко беше тъй хубаво и естествено.

— Ей! — развика се отдолу Казик. — Къде изчезнахте?

Мариана вдигна глава — тя беше с една глава по-ниска от Олег — и се усмихна.

— Какво? — не я разбра Олег.

— Хайде да се вдигаме тук всеки ден — каза тя. И се засмя.

— Хайде… — Олег също се засмя. — Сутрин ще се вдигаме, а вечер ще слизаме.

— Само за Казик ми е жал. Дали да не го вземаме с нас?

— Не — каза Олег тихо, защото изведнъж се изплаши, че от земята могат да ги чуят. — Никого няма да вземаме.

— Ей! — викаше Казик. — Слизайте! Задава се буря.

Казик имаше удивителен нюх за времето — като горски звяр. Никога не грешеше. Ако усещаше, че се задава буря, значи, трябваше да се скрият.

Без да бърза, Олег завинти крана на горелката.

И докато балонът изстиваше и слизаше надолу, той не изпусна ръката на Мариана.

Успяха да слязат в последния момент — силният порив на вятъра задърпа балона така, че въжето пращеше. Долу нямаше никого освен Казик — след третия полет хората решиха, че не е нужно да издърпват балона с въжето, няма къде да се дене. Но този път забавянето едва не завърши зле, защото тласкан от поривите на вятъра, балонът слезе не на мястото на старта, а настрани, докъдето му позволи въжето — до крайната къща, като едва не я удари. И вече под дъжда, борейки се с бурята, скачаха по обшивката, за да излезе по-бързо въздухът и да отмъкнат балона под навеса. На помощ дотича Дик, после Сергеев. Всички се намокриха, измориха се и ругаеха Олег, че е закъснял със слизането.

— Нали ти виках! — повтаряше Казик. — Ти какво, оглуша ли?

Олег не отговаряше. Искаше му се — но нима можеше да си го признае — отново да излети високо в бурята, та бесният вятър да го носи и да не бъде страшно, а само весело.

Опитваше се да хване погледа на Мариана. Струваше му се много важно тя да го погледне. И веднъж или дваж успя. Но веднага почнаха да го мъчат съмнения — ами ако се е пошегувала? Ами ако не изпитва каквото изпитва той?

Но когато вече бяха в бараката и балонът беше на сигурно място, Мариана погледна Дик и Сергеев, които стояха до отворената врата, очаквайки пороят да отмине, и прошепна:

— Колко е хубаво, че летяхме заедно, нали?

В нейния въпрос също имаше неувереност дали може да вярва на онова, което се случи. И тази неувереност зарадва Олег.

Той каза:

— Чудесно е, че летяхме заедно.

 

 

През онзи ден, когато за пръв път решиха да се издигнат без въже, Сергеев полетя с Олег.

Специално изчакаха ден без вятър.

Балонът летеше уверено. Олег вече бе свикнал да работи с него и познаваше малките му хитрини. Когато се издигна до предишната височина, Олег се подаде навън и махна с ръка на хората долу. Там отново се бе събрало цялото селце, както в деня на първия полет. Олег откри с поглед Мариана. Махна й с ръка, но никой освен нея не се досети.

Балонът се издигаше лениво, но настойчиво, все по-бързо и Олег подсъзнателно очакваше всеки момент кошът да се разтърси — въжето да спре издигането.

Но полетът продължаваше и хоризонтът се разширяваше бавно и неусетно — чезнеха в мараня краищата на света. Селцето се превърна в жилище на буболечки, а гората — в безкрайно море.

Изведнъж притъмня. Дълъг облачен език се спусна отгоре и закри хоризонта. Изкачването стана по-бавно.

— Дали да не слезем? — попита Сергеев.

— Не — каза Олег.

Въпросът на Сергеев го учуди — нали от самото начало искаха да минат през облаците и да видят небето. Сергеев мълчеше.

Беше много тихо. Просто невероятно тихо. Олег имаше чувството, че никога през живота си не е чувал такава тишина.

Не можеха да преценят дали балонът се издига, но явно все пак се издигаше, защото парцалите от гъстия облак бавно слизаха надолу пред очите им.

Тук беше по-студено, отколкото на земята. Ръбът на коша се покри с влага.

— Според мен спряхме да се издигаме — каза Сергеев.

Олег пристъпи към горелката и засили пламъка.

Стана още по-тъмно. В душата на Олег започна да се прокрадва страх. Той гледаше Сергеев и си мислеше: „Колко щастлив човек, съвсем не се бои. А аз не знам накъде отиваме и дали някога ще се измъкнем от този мокър памук“. Не знаеше, че Сергеев се страхува повече от него, защото, макар да летеше с балона само за втори път, разбираше, че един случаен вихър, който можеше да се спотайва в облака, би бил достатъчен да ги отхвърли настрани, да ги разбие в земята или да ги отнесе към планините.

— Ще хвърля баласт, бива ли? — попита Олег.

Въпросът беше риторичен. Олег командваше балона и Сергеев признаваше старшинството му във въздуха. Допълнителните торби баласт бяха взети именно с тази цел. Дори се уговориха след излитането всички от селото да отидат по-надалече от поляната, за да не ги удари някоя торба.

Сергеев помогна на Олег да изхвърли баласта. След всяка изхвърлена торба кошът трепваше и балонът се устремяваше нагоре като уморен плувец, който гребе към повърхността, за да си поеме въздух.

Изведнъж стана малко по-светло. Светлината беше странна, различна. И Олег се досети, че скоро ще излязат от облака.

Излязоха от облаците в една низина на облачния слой. Наоколо все още имаше сиви валма, но над главите им блестяха звезди. И Олег видя какъв неочакван удар е тази гледка за Сергеев, който вече много години не бе виждал звезди.

Сергеев застина, впил поглед нагоре. Заобленият балон отразяваше облаците, но между него и тях имаше дълбока синева и множество звезди. И при това бе светло, съвсем светло: отдясно като ярък нажежен котел светеше слънцето. Беше едновременно студено като в планините — студено със свежестта на простора — и горещо от слънцето.

А балонът продължаваше неусетно да се издига, оставяйки под себе си облаците, които изглеждаха меки, но плътни — дотолкова, че сякаш можеше да прекрачиш през ръба на коша и да тръгнеш по тях, затъвайки леко В пухкавия мъх.

Сергеев се опомни пръв и каза:

— Намали горелката, че ще вземе да ни отнесе нанякъде.

Олег го послуша.

Те мълчаха и гледаха небето, облаците. Не им се искаше да слизат долу, макар че вече мръзнеха.

И в този момент Олег видя нещо странно.

По небето бързо и настойчиво се движеше черна точка.

Тя се появи в периферията на зрението му и отначало Олег видя не нея, а пищната диря — бяла и права, чезнеща отвъд хоризонта, сякаш от тънка тръба излиташе струйка пара и постепенно се разширяваше.

— Сергеев… — каза Олег. — Погледни! Що за звяр е това?

Сергеев, който гледаше в друга посока, се обърна. Точката се приближаваше към балона, който закриваше половината небе, и беше готова всеки момент да се скрие.

Сергеев каза:

— Не може да бъде!

— Какво? — Олег долови невероятното смайване в гласа на Сергеев.

— Това… това е самолет, или ракета… или… Може да е направено само от човек.

Черната точка изчезна и Сергеев бързо мина от другата страна. Кошът се наклони.

Без да обръщат внимание на студа, те изчакаха черната точка да изплува от другата страна на балона и да продължи по-нататък уверено, право, оставяйки тънка, постепенно разширяваща се следа.

— Как така човек? — попита Олег почти боязливо. — Та тук няма никого. Дали не е птица?

— Пресметни скоростта — отговори Сергеев. — И височината. Мисля, че това е сонда.

— Какво?

— Изследователски атмосферен скаут. Той се движи със скорост около две хиляди километра в час на височина десет-петнайсет километра. Такива има в геоложките експедиции.

— Значи тук има някого?

— Значи тук има някого — потвърди Сергеев.

Той погледна слънцето, за да определи в какво направление се движи скаутът.

Скаутът започна да слиза. Виждаха как се спуска и намалява скоростта. Бялата диря се прекъсна недалече от облачния слой.

И нищо повече. Само размита, чезнеща следа в синьото небе.

— Слизаме — каза Сергеев.

— Хайде! — съгласи се Олег. — Умирам от студ.

Кацнаха в блатото и после трябваше цялото село до вечерта да измъква балона оттам. Всички се изпоцапаха и подгънаха. Но това не беше толкова важно.

На планетата имаше хора. Други хора.