Кир Буличов
Селцето (5)

Първа глава

Затоплянето се задържа цели две седмици.

Според календара още бе рано за пролет, но всички се надяваха да няма повече студове.

Селцето имаше двоен календар. Единият бе местен, определяше се от смяната на дните, от идването на зимата и лятото. Вторият бе земен, формален. Като закон, на който никой не се подчинява.

Отдавна, преди почти деветнайсет години по земния календар и шест по местния, когато остатъците от оцелелите след гибелта на „Полюс“ стигнали до гората, Сергеев изсякъл първия знак върху стълба, забит зад крайната колиба. Един знак — един земен ден. Трийсет или трийсет и един — един земен месец.

Постепенно календарът се превърна в цяла гора от стълбове с белези. Над нея издигнаха навес да я пази от дъжда и снега. Белезите бяха разни. Едни по-дълги, други по-къси. До някои от тях имаше допълнителни знаци. Знаци за смърт и за раждане. Знаци за епидемии и големи студове.

Когато Олег бе малък, тези стълбове му се струваха живи и всезнаещи. Те помнеха всичко. Помнеха, че не е научил урока по география или е обидил майка си. Веднъж Мариана призна пред Олег, че също се страхува от стълбовете. А Дик се разсмя и разказа, че искал да изстърже един лош знак, но Старика го хванал и му се накарал.

Календарът на Сергеев беше лъжлив. Всички го знаеха. Дори двойно лъжлив. Първо, денонощието тук е с два часа по-дълго, отколкото на Земята. Второ, в годината тия денонощия са повече от хиляда. Кратко лято, дълга дъждовна есен, четиристотин дни зима и студена, също дълга пролет. Цялата тая досадна аритметика се превърна в своеобразен водораздел между по-възрастните, дошли от кораба, и младото поколение. Младите приеха местната година такава, каквато си е. Иначе къде ще му излезе краят, ако есента е една година и зимата — също година.

Затоплянето се разтегли цели две седмици. Снегът спадна, нашари се с голи места. Склонът на гробищния хълм, обърнат към селото, стана кафеникав — повярвали, че е дошла пролетта, младите стръкове на лишеите се надигнаха и зашаваха. Единствената улица на селцето се превърна в дълга ивица кал. Отвъд къщите ивицата се раздвояваше — тесният канал отиваше към портата на оградата, десният стигаше до работилницата и бараките. Вдясно от работилницата, пред козарника, се образува дълбока зелена локва. Сутрин козлетата разбиваха с острите си нокти тънкия лед и ровеха из калта да търсят червеи. После почваха да играят, да се бият, да пръскат навсякъде, падаха в кишата, размахваха крака — също приветстваха подобието на пролет. Само козата на име Коза, матриархът на това семейство, разбираше много добре, че до пролетта е още далече. Тя висеше часове наред до работилницата, откъдето полъхваше топло, а когато търпението й се изчерпваше, почваше да търка бронята си в стената. Работилницата се тресеше, Олег изскачаше навън и пъдеше козата с тояга. Щом го видеше, тя се изправяше на задни крака, развълнувано размахваше предните, надвисваше над Олег и тъничко блееше от радост. Беше убедена, че нейният любимец се шегува. Тогава Олег викаше на помощ Сергеев. „Я хайде, мадам — казваше страховито Сергеев, — да се връщате към майчинските си задължения. Децата ви са безпризорни.“ Козата се отдалечаваше, без да бърза, подмятайки зеления си задник. Не се връщаше при „безпризорниците“, а отиваше до оградата и оставаше там с надеждата да се появи нейният приятел — стар козел единак, висок над три метра в гръбнака, окичен с остри костени плочки.

Понякога козелът изникваше на поляната и с тънък глас викаше козата на разходка. До самата ограда не идваше, страхуваше се от хората. Козата хукваше към портата и ако там нямаше никого, сама вдигаше резето и изчезваше за няколко дни. Тия разходки вече на три пъти дадоха плод и затова в обора живееха седем козлета на различна възраст.

От козето стадо нямаше кой знае каква полза, но козите станаха част от бита, доказателство за издръжливостта на селцето, развлечение за дечурлигата, които ги яздеха, макар че това не се харесваше на козлетата и подвизите на ездачите завършваха със синини. Разбира се, можеха да ги заколят и изядат — нали се случваше ловците да убиват диви кози. По средата на зимата, когато закъсаха с храната, Дик предложи сам да направи всичко. Но Мариана възрази и Старика я подкрепи. Дик сви рамене, той не обичаше да спори, и въпреки виелицата излезе в гората. Върна се късно вечерта с измръзнали пръсти на лявата ръка, но носеше малко мече.

Все пак имаше едно предимство от съществуването на козата. Тя се оказа изумителен пазач. И козлетата научи да пазят. Щом чужда твар припареше до оградата, козето семейство вдигаше такъв шум, че събуждаше цялото селце. Вярно, ако след това й се стореше, че заплахата е сериозна, козата хукваше да се скрие в първата попаднала къща. Там благополучно успяваше да изпотроши всичко и да изплюска каквото намери по тенджерки и чинии.

Добродушна и общителна по природа, козата мразеше само Поплювко. Сигурно някога се бе срещала с него. Не смееше да се приближи до клетката му, но от почтително разстояние тропаше, заплашително тръскаше гребен, блееше и настояваше селцето да бъде освободено от този отвратителен жител.

Пръв се запозна с Поплювко малкият Казик — сираче, осиновено от голямата Луиза.

Напролет Казик навърши тринайсет години, макар че не изглеждаше и на десет. Дребничък, жилав, с тъмна кожа, цялата на сини точки от търкултрън, ръцете изподрани, дълъг наклонен белег през челото. Наричаха го Маугли, защото гората му беше като роден дом. Ако другите деца можеха да бродят из гората, а при необходимост и да пренощуват, защото знаеха как да се укрият от хищниците в мекото разклонение на белия бор, то Маугли можеше да живее в гората цели седмици. Той вървеше през гората като стопанин. И всички го знаеха. Дърветата послушно отдръпваха клони от пътя му, гъбите се заравяха в земята, хищните лиани подвиваха опашки. Дори чакалите се бояха от миризмата му. Маугли никога не носеше арбалет в гората. Той умееше да мята ножа с такава сила и точност, че можеше да закове комар за дървото от петдесет метра.

В селцето Казик беше винаги тих и необщителен. Никога не плачеше и не се биеше. И никой не искаше да се бие с него, защото при всяко Казикване Казик изпадаше в студена ярост. Той не умееше да играе.

Отначало Луиза се боеше, че Казик е умствено изостанал. Но на училище ходеше послушно и макар че в час никога не проявяваше желание да отговори или да задава въпроси, предпочитайки да мълчи, докато другите шумно обсъждат нещо, той запомняше всичко. Старика твърдеше, че Казик има отлична фотографска памет. „На Земята — казваше той — от него би излязъл голям човек. Тук му липсва интелектуална храна. Това е безкрайно талантлив, но вечно гладен мозък.“ „Дай му всичко, което можеш — отговаряше голямата Луиза, — а после ще се върнем на Земята и други ще му дадат останалото.“

Идол, покровител и верен приятел на Казик беше Дик. И затова, че Дик беше горски човек. И затова, че двамата бяха сираци. Дик едва помнеше родителите си. Казик загуби своите по време на епидемията, когато беше съвсем малък. Той никога не наричаше Луиза „мамо“, Фумико, второто осиновено дете на Луиза, я наричаше своя майка, а Казик само „Луиза“.

През есента, скоро след завръщането от планините, където лежеше разбитият „Полюс“, Казик и Дик бяха в гората. Отиваха да ловуват далече на юг, на двайсетина километра от селцето. Там се преселват наесен стадата мустанги. Месото на мустанга не става за ядене, дори чакалът не му посяга. Но мустангите имат удивителен въздушен мехур. Животното го надува, когато се спасява от преследване. Тогава от сухо, кльощаво и донякъде подобно на кон насекомо мустангът се превръща в блестящ балон и излита във въздуха. Мехурът му е еластичен и здрав. От него се правят покрития за прозорците, торби, чанти, мехури за вода и много други полезни неща. А напоследък момичетата от селцето са си измислили нова мода — леки наметки в преливащи цветове — и тичат с тях като водни кончета.

Ловците тръгнаха на разсъмване. В гората не срещнаха нищо интересно. През онези дни всички още живееха със спомена за удивителния поход до превала и затова мълчаливият Казик не приличаше на себе си — изтормози Дик с въпроси. Той безшумно и леко крачеше до него, без да гледа в краката си, прескачаше живите корени, понякога се навеждаше да захлупи с мазолеста длан някоя сладка гъбка и в движение да я метне в устата си, друг път се стрелваше настрани, за да подуши нечия следа, но веднага се връщаше с поредния въпрос:

— Целият ли е от желязо?

— От сплав.

— И по-голям от селцето?

— Колкото оградата. Не, по-голям.

— И кръгъл?

— Маугли, нали вече ме пита за това.

Дик не обичаше да разговаря в гората. В гората се чува надалече. Ти самият трябва да слушаш в гората. Казик не се притесняваше от подобни съображения. Все едно, той чуваше по-добре от който и да било звяр.

— И пак ще питам — отговаряше упорито Казик. — Обичам да питам. Другото лято ще ме вземеш ли, като тръгнеш към „Полюс“?

— Непременно. Ако се държиш добре.

Казик изсумтя презрително. Той се държеше така, както смяташе за необходимо.

— Искам да полетя към звездите — каза Казик. — Звездите са къде-къде по-големи от нашата гора, от цялата тази земя. Знаеш ли къде ще отида, когато се върнем на Земята? Ще отида в Индия.

— Защо? — учуди се Дик.

— Така… — Казик изведнъж се смути. — Искам.

Известно време вървяха мълчаливо.

— Аз бих останал тук — каза изведнъж Дик. Пред никого не бе споменавал това.

Казик мълчеше. Изведнъж се засили и скочи на един нисък хоризонтален клон. Пресегна се нагоре, смъкна орехово гнездо и го пъхна в торбата си.

— Довечера ще ги изпечем — каза той, скачайки на земята.

Дик се намръщи. Беше недоволен от себе си. Трябваше той да види гнездото с орехи. За Дик гората беше бойно поле, на което той винаги се стремеше да побеждава. В гората се спотайваха опасности, които трябва да преодолееш или заобиколиш, в гората се криеше плячка, която трябва да догониш, хищници или смъртоносни твари, които трябва да убиеш, за да не убият теб. За Казик гората бе роден дом, може би дори по-истински от селцето, защото самото съществуване на селцето беше чуждо за този свят и гората се примиряваше с него само защото хората се оказваха по-умни и по-хитри. Казик разбираше гората и затова не се боеше от нея. Той не се бореше с враговете. Ако беше по-силен, прогонваше противника. И отстъпваше път на по-силния. Но и не чувстваше някаква особена любов към гората, както нямаше чувства към въздуха или водата. Всичките му мечти, мисли, надежди бяха свързани с онзи свят, който живееше в разказите на възрастните, в паметта на Луиза и Старика. Онзи свят на звездите и космическите кораби, където го чакаше Земята, му беше формално познат по-добре, отколкото на когото и да било друг жител на селцето. Само че никой не се досещаше за това. Защото Казик помнеше всичко, което говореше за Земята Старика, всичко, което бе чувал от разговорите на възрастните. Той знаеше височината на Еверест и датите от живота на Александър Македонски, атомните тегла на всички минерали и дължината на Брахмапутра, момчешката му глава беше натъпкана с цифри и сведения, нямащи никакво отношение към полумрачния свят на селцето. Особено силно го запленяваше историята — безбройните поколения на Земята, всяко от които е живяло, воювало и строило, сменяйки предишното. Милиардите хора и милионите събития, свързани със сложно кълбо от отношения, превръщаха гората и селцето в някаква абстракция, нещо като скучен сън, който трябва да изтърпиш. „Цяла година ще ходя по музеите — казваше си той, — знам ги как се наричат: Ермитаж, Британски музей, Прадо, Пергамон…“ Но не споделяше това с никого. Защо да споделя?

Когато през лятото Мариана, Дик, Олег и Томас Хинд тръгнаха към превала, Казик мислено измина с тях целия път през планините. И много преди да си дойдат, той престана да яде и да спи — слушаше. Слушаше кога ще се върнат. Именно той ги посрещна на десет километра от селото, когато със сетни сили влачеха по калната земя импровизираната шейна, натоварена със съкровища от кораба.

Тихо и настойчиво той разпита всекиго поотделно какво са видели в кораба. Знаеше, че трябва да чакат идното лято, за да се върнат при „Полюс“, и трите години не му се струваха много време. Ще мине зимата, Олег и Сергеев ще измислят как да поправят връзката, ще настроят радиото и тогава Земята ще прати помощ.

Когато притъмня, а това стана около четири часа, Дик и Казик спряха да пренощуват в гъсталак от смрадливчета. Горските зверове избягват подобни места, но ако потърпиш, с миризмата се свиква. На другата сутрин откриха стадо мустанги, промъкнаха се към тях така, че насекомите да не ги усетят, и убиха няколко стари самци. Дик стреляше с арбалета, той винаги носеше бластера от кораба, но не го използваше, пазеше заряда. Казик уби само един мустанг. Неговата задача в лова беше друга — той гонеше самците към Дик така, че да не могат да излетят. Единия самец уби, като метна ножа, който му направи Сергеев — той беше направил ножове за всички в селцето от металната стълба.

Дик остана да дере мустангите: да изрежеш мехура, без да го повредиш, не е работа за малко момче, иска се майсторлък. Казик не го свърташе на едно място, той тръгна надолу край ручея да види дали там няма охлюви. От техните черупки правеха отлични чинийки и стъргалки — жените от селото ще му благодарят.

Казик измина около триста метра. Мислеше за вълшебната страна Индия, където на младини е живяла Луиза, прекрачваше портите на града с приказно име Хайдерабад. И изведнъж чу тих пукот, нещо се мярна пред очите му и в следващия миг Казик откри, че стои насред езерце, което само преди секунда не съществуваше.

Езерцето беше съвършено кръгло, с диаметър около три метра и дълбоко не повече от два-три сантиметра — тревичките и камъчетата стърчаха от него. Беше съвършено гладко и отразяваше облачното виолетово небе. Сякаш отгоре бе паднала огромна капка.

Казик застина. Както всеки горски жител, той не обичаше изненадите.

Гората бе настръхнала и мълчеше. Казик искаше да отстъпи и предпазливо започна да вдига крак. Но течността го държеше за ботушите от дебела рибешка кожа и пред очите му се втвърдяваше като стъкло.

Казик се разтревожи и свирна да повика Дик на помощ. Не се сети, че е отишъл далече и Дик няма да чуе. После пак застина, размишлявайки какво да направи. И тогава плътната стена от листа се размърда и от нея бавно изпълзя някаква твар, напомняща краб, на когото са смъкнали бронята и отпред са му прикрепили хобот. Тази твар беше непозната за Казик и нямаше име. Но от нея лъхаше заплаха. И момчето я нарече „гад“.

Отстрани на хобота, под тъпите калаени очи на гадта, имаше отвори, закрити с мембрани. Мембраните ситно трепереха и Казик интуитивно разбра, че трябва да се пази точно от тях. Затова когато мембраните се отдръпнаха и от скритите зад тях отвори изхвръкнаха две струи лепкава течност, Казик имаше готовност и макар че краката му бяха приковани към втвърдената локва, той се извъртя и приклекна. Течността шумно се пльосна върху локвата и потече по нея като вода по лед.

Гадта много се учуди, че не е улучила. Не беше свикнала жертвата да се държи така. Разклати глава, вирна хобот към небето, затропа с тънките си крехки крака — личеше, че е разярена.

Казик дори се усмихна, като видя как гадта закри отворите с мембраните и почна да се надува, да пъхти и да се напъва, после пак отдръпна мембраните, но вместо стегнати струи се изляха само някакви жалки капки. Гадта приседна на задни лапи — явно възнамеряваше да изчака и да размишлява, ако, разбира се, имаше с какво да размишлява. Казик пък трябваше да реши как да се измъкне от капана.

Засъхналото лепило стегна краката му. Беше ясно, че ще трябва да пожертва ботушите. Казик започна да измъква крака от тях. Сега трябваше да скочи около метър и половина настрани, като внимава да не докосне лепилото с голи пети. Гледайки Казик, гадта отново се развълнува. Тя опипа с нокътя на предния крак крайчето на лепилото и като разбра, че още не е засъхнало и няма как да спипа жертвата с голи лапи, бавно и неуверено размърда крака и тръгна около лепкавия капан да търси място, откъдето да се добере с хобота до Казик.

Казик скочи в обратната посока, така че да се приземи на ръце и да придърпа краката си. Почти успя, но голата пета на десния му крак докосна края на лепкавото езерце и я проряза остра, пареща болка. Опитвайки да се откъсне, Казик извика така, че сигурно го чуха дори в селцето, а гадта най-сетне съобрази, че плячката се е хванала, и припряно забърза към Казик.

Казик се извъртя, измъкна ножа и искаше да го метне по гадта, но разбра, че сега по-важно е да си освободи крака — не се знаеше дали ножът щеше да помогне против това същество. С бързи движения той се опита да отреже слоя лепило, но ножът само се плъзгаше по стъклената повърхност. И тогава, усещайки как хоботът на гадта се протяга към него, Казик замахна да среже петата си, не улучи и вдигна ножа, за да удари хобота, който вече беше съвсем наблизо и го облъхваше със студен кисел мирис.

И в този момент Дик стреля с бластер по гадта.

Дик не чу изсвирването, но чу вика за помощ и когато дотича, се изплаши за Казик. Той стреля, докато гъбестото тяло се превърна в черно димящо кълбо, а краката се разпаднаха като отчупени клони. Замириса на озон.

Казик с учудване огледа купчинката пепел, обкръжена от сухи съчки, и каза:

— Защо така? Жалко за пистолета.

Той за пръв път виждаше бластера в действие, но знаеше, че зарядът трябва да се икономисва.

— Глупак! — каза Лик. — Това чудо щеше да те изсмуче. Кой ходи из гората с вирнат нос? За Индия ли си тръгнал?

Казик премълча. Беше успял да изтръгне петата си от лепилото. Потече кръв. Той бръкна в торбата за балсама. После каза:

— Жалко за ботушите.

Намазаха петата с балсам, превързаха я и Казик стигна до селцето на раменете на Дик. Не беше лесно. Дик носеше и торбата с мехури от мустанги, но той беше силен и всички го знаеха. Затова търпеше. Казик също мълчеше, макар че кракът го болеше и после, в селцето, две седмици подскача на един крак.

Приключението с Казик стана причина за важни събития. Първия тласък към тях дадоха думите на Казик. Тогава той седеше на леглото и гледаше как неговата втора майка му шие ботуши. Вайткус още сутринта донесе скроените парчета — той ги изрязваше от рибешка кожа, а голямата Луиза ги съшиваше. Работата беше първобитна, макар че Мариана донесе от „Полюс“ истински игли. Тя не намери конци, затова се налагаше, както и досега, да използват влакнести стъбла от водорасли, а те бяха доста дебели и прекалено къси, та непрекъснато се налагаше да ги снаждат. Луиза мърмореше както винаги, защото мразеше шиенето, за което в селцето губеха толкова много време. Казик дълго я гледа, а после каза:

— Като оздравея, ще ида в гората да домъкна онази гад.

— Каква гад? Защо? — не разбра Луиза.

— За шиене.

— И как ще шие тази твоя гад?

— Ти не разбираш — каза Казик. — Тя няма да шие, а ще лепи.

Луиза не обърна внимание на думите му, но Казик беше упорито момче. Щом се вдигна от леглото, той изкуцука при Старика и го помоли да му даде някоя непотребна мрежа. Старика ловеше с мрежи риба в езерцата зад блатото, мрежите често се късаха, а той смяташе тяхното плетене за отлично успокоително средство и беше натрупал цяла камара. Като чу молбата, той избра най-голямата и най-здравата и дори се съгласи да вземе участие в експедицията за залавянето на гадта.

Заедно с тях тръгнаха доведената сестричка на Казик, Фумико, и най-големият син на Вайткус, добрякът Пятрас. И, разбира се, Дик.

Три дни пътешестваха из гъсталаците, докато накрая откриха лепилоплюещата гад. Казик я раздразни и гадта си изплю целия запас от лепило. След това не беше трудно да й метнат мрежата и да я отмъкнат до селцето. Само много внимаваха да не й потрошат краката.

Направиха й клетка и я хранеха с червеи и охлюви. Гадта се чувстваше отлично, омота клетката отвътре с паяжина и я смяташе за роден дом. Беше тъпа и мудна, а колкото до неприятната външност — в селцето бяха свикнали и с по-страшни изроди.

Нарекоха гадта Поплювко. Можеха да я нарекат паяк или краб, но тия имена вече бяха дадени на други същества.

Старика отдавна бе забелязал, че земният език постепенно се променя, приспособява се към новата действителност. Речниковият запас на децата се попълваше само от думите на шепа възрастни, целият останал свят на планетата беше безгласен. Затова езикът неизбежно обедняваше, макар че в училище Старика караше учениците да наизустяват стиховете, които помнеше той, а ако нещо не помнеше — викаше другите възрастни и заедно възстановяваха забравените текстове.

„Добре му е на земното дете — казваше Старика. — Родителите само се жалват — колко излишни думи натрупва в училище и на улицата, като гледа визор или пътува. А земното дете е щастлив човек. Отвсякъде го облива излишък от информация. И все във формата на думи. А ние какво имаме? Половин дузина възрастни, които използват хиляда думи.“

Олег не беше съгласен със Старика. Той смяташе, че езикът на новото поколение не обеднява чак толкова. Просто се променя. Защото децата често трябва да намират думи за явления и неща, които са неизвестни или безинтересни за възрастните. Налага им се не само да измислят нови думи, но и да влагат в старите ново съдържание. Веднъж Олег чу през стената как шестгодишният Ник Вайткус се оправдаваше пред Старика защо е закъснял за часа.

— Хванах на лъжицата три ягодинки — обясняваше той, — с цял нокът по-надълбоко от Арнис.

— Хайде, сядай — отговори Старика, като се престори, че го разбира. Но не разбираше.

А за Олег фразата беше пълна със смисъл. Не трябваше да се разшифрова, стигаше да се потопиш в света на децата от селцето, за който Старика, каквото и да говореше, имаше само най-обща представа.

А нещата стояха така: миналото лято ябълките, които растяха до оградата, бяха нападнати от „ягодки“ — мързеливи червени бръмбарчета, които висяха по клонките и без да бързат, прегряваха кората. Вайткус се мъчеше да ги изтреби, поливаше ябълките с разтвор от нещо като вар, дори с разредена чакалова отрова, но нищо не излезе — насекомите бяха издръжливи и упорити. А после в един прекрасен ден ягодките изчезнаха. Възрастните не забелязаха нищо, а Вайткус въздъхна с облекчение — едрите сладки плодове бяха източник на витамини за зимата. Дечурлигата обаче знаеха, че ягодките изобщо не са изчезнали, а са се превърнали в синкави остри шипове, които се закопаха в земята около оградата да изчакат края на зимата. Хлапетата наричаха тия шипове „ягодинки“, възрастните не виждаха никаква генетична връзка между ягодките и ягодинките. Шиповете притежаваха удивителна способност. Ако някое топлокръвно същество минеше наблизо, те изскачаха от земята и се стремяха да се забият в кожата и да оставят я нея микроскопично семенце, което се разтваряше в човешката кръв и затова беше безвредно. Но убождането бе доста болезнено. Момчетата си измислиха игра. Събуваха сандалите, чиито подметки Сергеев изрязваше от твърдите и еластични черупки на горските кокоси и които на детски език се наричаха „лъжици“, и дразнеха с тях шиповете. Шиповете се нахвърляха върху топлите подметки и се забиваха в тях. Печелеше онзи, който събереше най-много и най-дълбоко забити шипове. Играта беше увлекателна, но не съвсем безопасна, защото шипът можеше да се забие в ръката. Следователно загадъчната фраза на Ник означаваше просто, че е играл с Арнис и е победил.

Името Поплювко бе измислено от Ирина, майката на Олег, и всички го приеха веднага. Само с една поправка. Възрастните наричаха неговото лепило както си се полага — лепило, а дечурлигата, както е редно, измислиха своя дума — плюйка.

Появата на Поплювко наистина облекчи шивачките. Още повече след двете открития на Вайткус, който установи, че лепилото на Поплювко се втвърдява далеч по-бавно, ако бъде смесено със слюнката от хобота. А Сергеев измисли как от втвърденото лепило да прави на струг чинийки и чашки. Ако в лепилото се прибавеше боя от цветните глини край блатото, съдовете ставаха разноцветни и много красиви.

През зимата Поплювко задряма и почти нищо не хапваше, а и лепило даваше съвсем неохотно. Добре, че Вайткус се беше досетил да събере запас от лепило в затворени съдове. С идването на пролетното затопляне Поплювко се съживи, почна да се вълнува и да плюе за щяло и нещяло.

 

 

Безкрайният преход към пролетта донесе хреми, бронхити и ревматични пристъпи. Майката на Олег лежеше с радикулит и той трябваше сам да притопля кашата и чорбата.

Олег вече се бе убедил, че лекарствата не действат на всички. Който вярва в тях, оздравява, а който не вярва, продължава да боледува. Вярно, тия изводи не се отнасяха към истинските лекарства, донесени от кораба. Но онези лекарства бяха против истинските болести, от които хората по-рано умираха — отравяне на кръвта, възпаление на белите дробове. Корабните лекарства бяха малко и ги пазеха. Егли Вайткус ги държеше в специално сандъче.

Майка му имаше цял запас от всевъзможни гърненца, дървени похлупаци и кутийки със сушени билки и мазила. Ето и сега, макар че беше много гладен, Олег най-напред затопли вода и разреди в нея парещата смес за разтривки. В колибата беше почти съвсем тъмно, само глинената лампа гореше на масата, майка му лежеше под кожените завивки. Тя каза:

— Ти си хапни, аз ще потърпя. Цял ден търпях. Лежах си сама у дома и търпях. Мислех си, че може по-рано да се прибереш.

— Сега, мамо — каза Олег, — сега ще стане готово и ще те разтрия.

— Не, първо хапни — отговори майка му. — Сега си нужен човек, всичко зависи от теб. Изглеждаш побледнял, измършавял. Ще потърпя, не се безпокой. Какво толкова може да ми стане, просто радикулит, от него още никой не е умрял.

Зад стената при Старика нещо падна. Отдавна можеха да се разделят, да построят нова колиба или Старика да се премести в празната срещу Вайткус. Но бяха свикнали да живеят заедно — Старика, Ирина и Олег, които не бяха едно семейство, но често се хранеха заедно, пък и когато оставаха сами, Старика и Ирина водеха дълги разговори. Старика бе станал много приказлив, почти непрестанно говореше, трудно му бе да мълчи. Може би точно затова се занимаваше с училището, защото толкова обичаше да говори. А майката се оплакваше и роптаеше срещу живота. Беше й останал само страхът за Олегчо — да не падне, да не се разболее, да не го загуби. Олег скоро ще стане на двайсет, голям човек е, по цели дни седи при Сергеев в работилницата, правят необходими за селото вещи и непрекъснато проучват справочниците, които Олег домъкна от „Полюс“. Имат една идея — да възстановят връзката. Тогава ще могат от „Полюс“ да съобщят на Земята къде са оцелелите. Колко години вече селцето живее с надеждата да се върнат на Земята, но по-рано надеждата беше плаха и абстрактна, а сега стана реална. Майката на Олег повтаряше, че ако оцелелите след катастрофата специалисти и инженери не са успели да настроят връзката, то какво могат да направят едно момче и един стар инвалид? Всъщност тя се боеше, че на Олег пак ще му се наложи да върви към превала, където лежи разбитият „Полюс“. Веднъж Олегчо успя да се върне, а втори път не ще успее. Но нима е по-добре цял живот да гасне в това смрадливо селце сред главоноги и мухи, когато съвсем наблизо е надвиснала страшната гора, пълна с чудовища и убийци? Не, тя не знаеше кое е по-зле, всичко беше по-зле.

Олег донесе настойката, все пак той е добро момче, най-доброто в селцето. Той много порасна тази зима, колко би се радвал баща му, че е отгледала такъв син.

Олег разтри гърба на майка си. Докосването на парливата течност беше приятно, защото означаваше живот. Тялото й още живееше и чувстваше, а синът й имаше твърди, топли длани и умееше да разтрива гръб — толкова пъти го бе правил през последните години, голямо щастие е да има на света ръце, които ти носят добро. Ирина тихо заплака от тази неочаквана радост, а иззад стената долетя гласът на Старика:

— Олег, да ти помогна ли?

— Не, благодаря — отговори Олег. — Но вие елате, аз вече стоплих супата, ще обядваме заедно.

— Благодаря, сит съм — отговори Старика и Ирина се усмихна през сълзи, защото чу — тя имаше остър слух — как Старика почна да се приготвя, да мие паницата си, да се преоблича; той ценеше понятието „да ходиш на гости“, та макар и в съседната стая зад стената.

Тримата седнаха на масата. Ирина вече се чувстваше по-добре. Тя вярваше в парещото мазило и затова то й помагаше. Старика донесе за добавка към супата сушени орехи, сам ги беше събирал и сушил на мангала. Беше облякъл новото яке, само с един ръкав. Понякога Олег се чудеше как може човек да се справя без ръка — Старика вършеше почти всичко така, сякаш не беше инвалид.

— Когато пак отидеш на кораба — каза той, гледайки как Олег сипва чорбата, — непременно донеси много хартия. Беше фатална грешка, че донесе толкова малко хартия.

— Знам. — Олег бе чувал неведнъж този упрек.

— Докато изобщо нямахме хартия — продължаваше Старика, — отлично се справяхме и без нея. А после взехме, че си устроихме хартиено пиршество. Аз самият съм виновен, дори на децата в училище давах листчета да пишат съчинения, но може ли да бъда упрекнат?

— Не — каза Ирина, — разбирам те.

— А Линда Хинд написа цяла поема за Томас — каза Олег.

— Човечеството е свикнало да излага мислите си върху хартия и затова микролентите и видеозаписите не успяха да я заменят. На Земята имам доста добра библиотека от истински книги. И тя не учудва никого. Тъй че непременно донеси хартия. Силата на белия лист, върху който човек иска да изрази изпълващите го мисли или образи, е невероятна. А и децата ще се учат съвсем другояче.

— Още много има да живеем до лятото — каза майката. Тя седеше изпъната, напрегната и неподвижна, за да не наруши позата, извън която я настигаше болката. — Чудно ми е как всички вие, възрастни хора, тичате при Олег — това да не забравиш, онова да донесеш…

— Ако можех да стигна до кораба — каза Старика, — щях да съобразя по-добре от Олег какво да взема. Аз имам опит.

— Аз пък имам интуиция — каза лениво Олег.

От горещата супа го налегна дрямка. Днес привършиха изработката на металните части за мелницата, та като се затопли, да я монтират на ручея. Заради тази мелница Олег беше поизоставил заниманията по електроника, само преди лягане успяваше да прочете някой параграф от учебника и сутрин преди работа да го преразкаже на Старика.

— Следващия път — каза Олег — ще домъкнем от кораба цял куп полезни неща. Не очаквах всичко да изчезне толкова бързо.

— То не изчезна, а се разпръсна за нуждите на селцето — каза Старика.

— И почти половината отиде при Егли и Сергеев — каза майката и не беше ясно дали е доволна от това, или осъжда Егли и Сергеев.

— Че как иначе? — каза Олег. — Сергеев държи работилницата, той изработва всичко. А Егли лекува.

— Аз дори микроскопа й дадох. Временно — каза Старика. Гордееше се с направената жертва.

В селцето по принцип всичко беше общо, иначе нямаше да оцелеят. Но имаше и лични вещи, и то доста.

Огледалото на Мариана, микроскопът на Старика, книгата „Ана Каренина“ на майката. Плюс, разбира се, дрехите и съдовете. Заради личните вещи понякога се случваха произшествия. Например огледало имаше само Марианка. Кръгло джобно огледалце — Олег го намери на кораба, а после, вече на връщане, го подари на Мариана. Огледалото оказа огромно влияние върху живота в селцето. По-рано хората не можеха да се видят. Другите виждаха, а себе си не. Освен може би в някоя локва или в ципата на прозореца. А огледалото каза на хората истината — най-често тъжна. Възрастните се помнеха от онова време, когато са имали много огледала. Сега видяха колко са се променили, как са остарели и погрознели. Младите пък изобщо не се бяха виждали дотогава. И ето че трябваше да оформят мнение за себе си. Мнението на Мариана например се промени в отрицателна посока. Когато видя в огледалцето скулестото загрубяло лице с хлътнали бузи, остра брадичка и напукани устни, цялото на сини точки от ухапвания на търкултрън и с два големи белега на шията, тя разбра, че е грозна и никога на никого няма да се хареса. Дори не забеляза големите си сиви очи, дългите черни мигли, буйната жива коса, подрязана късо и не твърде равно. А Лиз, напротив, реши с помощта на огледалото, че е много красива, почти като Ана Каренина. Започна да носи плитка, а после си намаза миглите със сажди, за да бъде още по-хубава. Именно Лиз открадна огледалото от Мариана. Просто не можеше да живее без него. Мариана даваше огледалото на всички желаещи — а те бяха много. Лиз каза, че огледалото се е загубило. Всички много се натъжиха, а след два дни сляпата Кристина, която живееше с Лиз, долови с изострения си слух, че Лиз се върти пред огледалото. Нахвърли се да я бие със съсухрените си юмручета и заплака от обида, че Лиз е толкова лоша, а после я накара да върне огледалото на Мариана и всичко да си признае. Лиз го отнесе и каза, че го намерила паднало зад леглото. А на другия ден, докато седеше отвън пред вратата, Кристина подвикна на минаващата Мариана:

— Лиз върна ли ти огледалото?

— Да, благодаря.

— А каза ли, че нарочно не искаше да го върне?

След кратка пауза Мариана отговори:

— Да, каза ми.

Кристина разбра, че Лиз нищо не й е казала. Но повече никой не отвори дума за това.

Олег сипа каша на всички. Старика посипа кашата с орехчета. Олег донесе сладък сироп, тази година сиропът беше много вкусен, защото Вайткус добавяше в него ябълки.

— Иска ми се да вярвам — каза Олег, — че ще възстановим връзката. И тогава няма да се налага да мъкнем разни неща оттам. Много добре помня какво ни струваше да домъкнем онази шейна до селцето, едва не умряхме.

— Длъжни сме да предвидим всички варианти — каза Старика. — Разбира се, рано или късно ще ни намерят. Но трябва да сме готови за най-лошото.

— Ние винаги сме готови за най-лошото — каза Ирина. — По-лошо от това няма накъде.

— Не се заричай — сухо се усмихна Старика.

— Жалко, че планетарните катери са разбити — каза Олег. — А всъдеходите няма да минат през планините. Но мисля, че ако нищо не стане със свръзката, аз и Сергеев ще се опитаме да задействаме някой катер.

— Добре би било — каза Старика. — Но това ще иска няколко похода до кораба.

— А може — каза Олег, — обсъждахме го със Сергеев — двама или трима души да останат на кораба през зимата.

— Изключено — отсече майката. — Никога няма да го допусна.

— При условие, че има отопление и осветление.

— През зимата температурата на превала пада до шейсет градуса под нулата — каза Старика. — Не се залъгвай с напразни мечти. Аз съм конкретен в исканията си. Един наръч хартия и нищо повече.

— Да имаше някакъв транспорт — въздъхна Олег, наливайки сироп в кашата. — Поне малко самолетче.

— Принудени сме да вървим по тежкия път, изминат от човечеството — отговори сериозно Старика. — Отново изобретяваме велосипеда.

— Колело почти не ни трябва — възрази Олег. — В гората няма пътища. Виж, ако имаше две села…

— Колелото вече е изобретено и имаме каруца — каза Старика. — Сега да имаше и парна машина…

— Ние със Сергеев ще направим котел — каза Олег. — Вече измислихме как. От лепило.

— След парния котел ще изобретим… балон — усмихна се Сергеев.

— Мислил съм за балон — каза Олег. — Много пъти съм мислил. Защо да не направим балон?

— В теб говори невежеството на човек, който никога не е правил балон — каза Старика. — За да вдигне поне един човек, балонът трябва да бъде грамаден.

— Е, колко грамаден?

— Около трийсет метра висок. Може да се пресметне. И второ — балоните се пълнят с хелий или водород. Откъде ще намериш такова нещо?

— Вие сам разказвахте, че братя Монгол…

— Монголфие.

— Братя Монголфие са летели с балон, напълнен с горещ въздух.

Олег пристъпи към печката и хвърли вътре едно дръвце. То веднага лумна с горещ синкав пламък. По лицата на хората заиграха отблясъци.

— Те са имали специална горелка. И гориво.

— Какво? — попита Олег.

— Е, във всеки случай не са били дърва.

— Аз ще си лягам — каза майката. — Помогни ми, Олег.

Старика излезе по-бърз — отведе майката до леглото и й помогна да се настани.

— За горивото можем да измислим нещо — каза Олег, гледайки пламъците. — И горелка ще направим.

— Сериозно ли си го замислил?

— Съвсем сериозно — каза Олег. — Ако отлетим с балон до превала, това ще е огромна икономия на време и сили. Поне да се изкачим дотам. А може и да слезем. Или да направим два балона, три балона. Един за хората, друг за товара.

— Стига с тия фантазии! — изплаши се майка му. — Ще вземеш да се пребиеш.

— Не бой се, Ирина — отвърна Старика. — Това е само мечта.

— Ще го направим — каза Олег.

Той се завъртя и бързо излезе от къщата.

— Облечи се! — извика след него майка му. Но той не я чу.

Навън застудяваше. Заваля сняг — мокър, на ситни топченца. Топченцата разпенваха локвите и се търкаляха по земята. Налетя северен вятър откъм планините.

Беше тъмно, през виелицата едва се мержелееше фенерът до портата. Полюшващата се светлина падаше върху мокрия лъскав гребен на козата, която стърчеше до оградата — чакаше си кавалера.

Олег прескочи една локва и притича косо през пътя към къщата на Сергеев. От покритото с му стангова ципа прозорче прозираше мътният блясък на глинено кандило.

Олег почука и влезе веднага, затваряйки бързо вратата зад себе си, за да не отлети топлото.

— Извинявай, Сергеев — каза той още от прага, — имам идея.

Сергеев седеше на масата и пиеше чай — гореща вода с някаква билка. Срещу него седеше Линда Хинд, вдовицата на Томас. Отстрани на масата Мариана свещенодействаше в полумрака над гърненца със сушени растения.

— Сядай — каза Сергеев.

Линда поздрави Олег, макар че се бяха виждали поне пет пъти през деня — освен това Линда носеше на Сергеев храна в работилницата. Напоследък тя често идваше при него и никой не се учудваше на това. Всички си мислеха, че тя ще се пресели при Сергеев. Майката на Олег дори казваше да побързат, какво толкова чакат — на Линда й е съвсем тежко без мъж с две деца — тя добре Знаеше какво е женска самота.

— Реших да направя балон — каза Олег.

— Защо? — попита Сергеев.

Той беше най-силният и надежден мъж в селото, нещо като водач на това малко човешко племе. Още здрав и „относително цял“, както казваше майката на Олег. Липсваха му само два пръста на дясната ръка. С Мариана си приличаха единствено по очите — сиви, светли, с дълги и гъсти мигли. Но лицето на Сергеев беше квадратно, тежко и навярно грозно, ако го погледнеш с чужди очи. Но в това лице имаше спокойствие и можеше да му се вярва. По-рано кумир на Олег беше Старика, който знаеше всичко, който беше Учителя. Но след завръщането от планините Олег все повече се привързваше към Сергеев. Той беше не само учител, но и майстор, и двамата с Олег имаха общо дело.

— Ще направим голям балон — каза Олег. — И с него ще полетим към кораба. Разбираш ли?

— Ти все пак седни. Марианче, направи чай на гостенина.

— Вече пих — каза Олег, но седна.

Линда стана и каза, че трябва да си върви — децата се страхуват и не могат да спят сами.

Олег винаги имаше чувството, че Линда се отнася студено към него, защото е станал причина за гибелта на мъжа й в планините. И не може да му го прости. Искаше му се да отиде при нея и да й каже, че не е виновен, нищо не помни, ухапала го е снежна бълха. Но така и не посмя да се приближи до Линда, която за една нощ побеля, когато узна, че Томас е мъртъв.

Сергеев гледаше подир Линда, Мариана също, и Олег си помисли, че тя не иска вместо нейната майка, загинала много отдавна, тук да живее Линда, макар всички да знаят, че Линда е тиха и добра.

— Продължавай — прекъсна мислите му Сергеев.

— Ако направим голям балон и изчакаме попътен вятър, ще можем с него да се изкачим в планините, дори да стигнем до „Полюс“. Представяш ли си каква икономия е това?

— Любопитно — каза Сергеев, който никога не спореше, преди да реши въпроса сам за себе си. — Голям балон. И ако дочакаме обратен вятър, ще можем и да се спуснем с него.

— И за едно лято да отлетим пет пъти до кораба. Разбираш ли, пет пъти.

Сергеев се засмя отривисто, сякаш кашляше.

— Точно пет ли?

— Точно пет. — Олег имаше чувството, че е намерил съюзник, а ако е така — смятай балона за излетял.

— Може ли да разсъждавам на глас? — попита Сергеев.

„Недей“ — искаше да отговори Олег. Сега всичко ще рухне. Сергеев не е като Старика, който разсъждава в общи черти. Сергеев сега ще открие истински слабите места.

— Ако направим балон — каза Сергеев — и той полети, това ще бъде полезно. Но първо, балонът е неуправляем. Да допуснем, че излетим, вятърът е попътен и се насочваме към планините. После вятърът се променя и ни отнася към заснежени хребети, където никой от нас не е бил. Падаме и загиваме или кацаме, но после не можем да открием обратния път. Как ще заповядаме на вятъра да ни отнесе точно в необходимата долина?

Олег погледна Мариана. Тя побутна към него чаша чай. Мариана беше на негова страна. Олег изведнъж се почувства като на изпит. Миналата година Старика им уреди — на него, Мариана и Дик — изпити, защото бяха пораснали и завършваха училище. Изпитът беше тържествен, всички жители на селцето, дори и малките деца се събраха под навеса до календарните стълбове. Старика задаваше въпроси, другите членове на комисията — Вайткус и голямата Луиза — също задаваха. Кой Знае защо, на Олег се паднаха далеч по-трудни въпроси, отколкото на Мариана и Дик, и той малко се обиди на Старика за тая несправедливост, а едва после разбра, че точно това е справедливо — Старика беше приготвил за всекиго въпроси, на които може да отговори. Тогава Олег изпитваше същото чувство като сега. Стегна се цял, като на лов, когато насреща налита чакал, и всички мисли бяха ясни и точни.

— Ако вятърът неочаквано се промени — бързо отговори Олег. — В балона трябва да се направи такова устройство, та да може бързо да слиза. Така вятърът няма да ни отнесе настрани. Просто ще кацнем на половината път и ще продължим пеш или ще изчакаме попътен вятър.

— Разумно — кимна Сергеев, — при условие че се наложи да кацате на равно място, а не над скали.

— Само да се доберем до платото — каза Олег, — нататък няма скали. Там е равно.

— Ще ме вземеш ли със себе си? — попита Мариана, гледайки втренчено Олег. Тя винаги гледаше втренчено човека, с когото говореше, и мнозина се притесняваха. Обикновено хората не те гледат в очите, когато разговарят с теб.

— Не знам — каза Олег.

— Втората страна на проблема — каза Сергеев — се състои в това как да направим балона. Засега нямам представа как.

— Аз също. Но ще измисля.

— Балонът трябва да е голям. Откъде ще вземем такова платно?

— А ако вържем заедно много мехури от мустанги? — каза Мариана. — Ще имаме грозд от балони.

— Не — каза Сергеев, — балоните ще останат да лежат на земята. Мустангът ги пълни с горещ въздух от тялото си, затова го повдигат.

— Правилно — съгласи се Олег. — Значи ще вземем много мехури от мустанги и ще ушием от тях голям балон.

— С конци ли?

— С лепило — каза Олег. — Имаме си Поплювко.

— Добре — съгласи се Сергеев, — приемаме засега тази версия. Но как ще закачиш гондолата за балона?

— Кое? — не го разбра Олег, който за пръв път чуваше тази дума.

— Люлка, кошница, в която да седят хората.

— А как са го правили на Земята? — попита Олег. — Сигурно може да се пришие към долния край на балона. Нали там трябва да има отбор, за да влиза топлият въздух.

— Не — спомни си Сергеев. — Запомнил съм много добре картинките от книгата на Жул Верн — покривали са ги с мрежа, а към нея прикрепвали коша.

— Е, мрежа ще направим — каза Олег.

— А как ще нагряваме въздуха?

— Като братя Монголфие — каза Олег, усещайки, че побеждава. — Ще направим печка… толкова ли не можем да измислим нещо?

В този момент откъм портата заблея козата, беше станало нещо. Заблея умерено. Ако имаше истинска опасност, щеше да врещи три пъти по-силно. Така че никой не се разтревожи. Но все пак трябваше да проверят. Сергеев погледна въпросително Олег. Олег каза:

— Отивам да видя.

— Добре — каза Сергеев, — че днес нещо се уморих. А за балона утре заедно ще помислим.

Олег се сбогува и тръгна към портата. Мариана го последва.

— Добре си го измислил — каза тя.

Вървяха покрай една дълга локва. В небето все още имаше мъничко светлина и затова очите им бързо свикнаха с полумрака. Прозорците на къщите бяха жълти — навсякъде светеха глинени лампи. Никой не излезе, макар че козата продължаваше да вдига врява. Всички знаеха, че няма нищо опасно.

Мариана се подхлъзна и хвана Олег за ръката. Имаше твърди пръсти. Той я погледна в профил — изящен нос и пълни устни. Олег се запита дали е красива. Майка му казваше, че Мариана е грозното патенце, което никога няма да се превърне в лебед. Вечното девойче. Майка му смяташе, че у Лиз има женска прелест. Може би говореше така, защото Олег никак не харесваше Лиз, а харесваше Мариана. Не би могъл да обясни защо е така — усещаше го само в отрицателен смисъл. Например, когато Мариана излизаше в гората заедно с Дик. Макар че не можеше точно да го формулира, това навярно не беше ревност, а по-скоро завист към Дик. Защото Дик беше по-висок, по-смел, по-силен и отличен ловец. Олег завиждаше на умението на Дик да стреля с арбалет и да хвърля нож, на способността му да проследи и убие дори най-силния звяр, на хладното му безразсъдство и най-вече на пълното му равнодушие към постиженията и мечтите на Олег. Те бяха недостъпни за Дик, той дори не опитваше да се ориентира в свързочните справочници или логаритмите. А това беше несправедливо и обидно. То обезценяваше стойността на знанията и уменията на Олег и той трябваше да се самоубеждава, че един ден ще докаже на Дик своето превъзходство в знанията и мъдростта, макар че всъщност му се искаше да го докаже в битка с чакал.

Понякога Олег започваше да тъгува за Мариана, искаше му се да чуе нейния глас или да срещне сивия й настойчив поглед. Но през последните месеци почти не общуваха, защото Олег беше много зает и се уморяваше до края на късия сумрачен ден. В селцето всички винаги бяха заети, дори и децата, всички се изморяваха освен сляпата Кристина и Лиз, която не обичаше да работи. Олег трябваше да разбере всичко написано за свръзката в книгите, които донесе от кораба. Трябваше да се върне и да съобщи на Земята, че са тук.

Козата тичаше покрай оградата и се мъчеше с блеене да пропъди седналия от другата страна самотен чакал — настръхнала бяла козина, зейнала черна паст. Ако чакалът прескочеше оградата, козата би се справила с него — един чакал не бе страшен за нея, тя бе два пъти по-голяма и по-силна, затова чакалът само се облизваше. А козата тропаше и го плашеше. Война на нерви.

— Мълчи! — каза Олег на козата. — Върви да спиш.

Мариана подкара козата към козарника и я затвори там. А Олег взе камък от купчината, струпана до портата точно за тази цел, и замери чакала. Чакалът разбра, че вече няма работа тук, и изтича към гората.

Беше много тихо. Снегът се сипеше лениво и безмълвно. Олег потръпна от студ.

— Лека нощ — каза той на Мариана, която затваряше козарника. — Прибирам се, че ще замръзна.

— Лека нощ — каза Мариана.

Гласът й беше тъжен, но Олег не се вслуша в интонацията. Като се подхлъзваше по калта, той изтича към дома си да изобретява въздухоплаването.