Кир Буличов
Селцето (4)

Четвърта глава

Преди шестнайсет години Олег и Дик са били на по-малко от две години, а Мариана още не е била родена. И те не помнеха как изследователският кораб „Полюс“ е кацнал тук, в планината. Първите им спомени бяха свързани със селцето, с гората; те опознаха нравите на хитрите червеникави гъби и хищните лиани, преди да чуят от възрастните, че има звезди и друг свят. И гората беше за тях много по-разбираема от разказите за ракети или къщи, в които могат да живеят по хиляда души. Законите на гората, законите на селцето, възникнали от необходимостта да се съхранят шепа хора, неприспособени към този живот, се мъчеха да изтласкат от паметта им Земята и наместо памет да възродят само абстрактната надежда, че някога ще ги намерят и всичко това ще свърши. Но колко трябва да се търпи и да се чака? Десет години? Вече минаха десет години. Сто? Това означава, че ще намерят не теб, а твоя правнук, ако изобщо имаш правнук, и ако той, а и цялото селце успее да просъществува толкова години. Надеждата, която крепеше по-възрастните, не съществуваше за второто поколение — тя само би пречила на младите да живеят в гората, но бе невъзможно да не им я предадат, защото дори смъртта не е толкова страшна за човека, ако знае, че родът му ще продължи. Смъртта става окончателна в момента, когато с нея загиваш не само ти, но и всичко, което те е привързвало към живота.

Затова и възрастните, и учителят — всички, кой както можеше, се стараеха да възпитат в децата чувството за принадлежност към Земята, мисълта, че рано или късно заточението ще свърши. А като по-реална степен за връзка със света оставаше корабът отвъд превала. Той съществуваше, можеше да бъде достигнат, ако не през тази хилядодневна, безкрайно студена година, то през следващата, когато децата ще пораснат и ще могат да стигнат до превала.

Дик, Олег и Мариана слизаха в котловината към кораба, той растеше, беше веществен и огромен, но си оставаше легенда като Светия граал и никой от тримата нямаше да се учуди, ако при първото докосване корабът се разпаднеше на прах. Те се връщаха към дома на своите бащи, който ги плашеше с това, че бе преминал в тази студена котловина от сънищата и легендите, разказани под бледите лъчи на светилника в колибата, докато зад пролуката на прозореца с опъната рибешка кожа ръмжи снежна виелица.

Съществуването на кораба възроди сънищата и легендите, като им придаде нов смисъл и свърза родените от въображението и следователно неточни картини с реалността на този гигант. Възрастните не разбираха това противоречие — за тях зад притчата как връхлетяла катастрофата, как настанали студ и мрак, зад разказа за пустите коридори, където постепенно гасне светлината и отвън нахлуват сухи снежинки — зад всичко това се криеха видимите образи на коридори и лампи, мълчанието на помощните двигатели и щракането на радиационните датчици. За слушателите — Олег и неговите връстници — разбираеми в този разказ бяха само снежинките, а коридорите заприличваха на горски гъсталак или тъмна пещера — нали въображението се храни само с видяното и чутото.

Сега те разбираха как са си тръгвали оттук хората — влачели децата и ранените, грабвали набързо каквото ще им потрябва на първо време, в онзи момент още никой не мислел, че ще им се наложи завинаги да живеят и да умрат в този студен свят — гигантските мащаби и невероятната мощ на космическата цивилизация вдъхвали дори тук лъжливата увереност, че всичко станало, колкото и трагично да изглежда, е само временна злополука, случайност, която ще бъде преодоляна, както винаги става със случайностите.

Ето го онзи люк.

Както разказваше Старика, на тръгване те го затворили, а аварийната стълба, по която слезли на снега, отнесли настрани, под една надвиснала скала. Това място беше отбелязано на картата, но не се наложи да търсят стълбата — снегът се бе поразтопил и тя лежеше с олющена тук-там синя боя, а когато Дик я вдигна, отпечатъкът й остана като бледосинкава рисунка върху снега.

Дик почука с нокът по едно от стъпалата.

— Лека е — каза той, — трябва да я вземем.

Никой не му отговори. Мариана и Олег стояха малко настрани и с отметнати глави разглеждаха тумбестия търбух на кораба. Той изглеждаше съвършено цял, готов още сега да полети по-нататък. И Олег дори си представи как се откъсва от котловината, издига се все по-бързо към синьото небе и се превръща в черно кръгче, точка в синевата…

Умората изчезна. Тялото му беше леко и послушно, а нетърпението колкото може по-скоро да надникне в утробата на чудовището се смесваше със страха завинаги да изчезне в затворената сфера на кораба.

Олег прехвърли поглед към аварийния люк. Колко пъти Старика му бе повтарял: „Аварийният люк не е заключен, разбираш ли, само го затворихме. Качваш се до него по стълбата и най-напред измерваш нивото на радиация. Не би трябвало да има радиация, минали са шестнайсет години, но непременно го измери. Тогава радиацията беше една от причините толкова бързо да бягаме — студът и радиацията. Четирийсет градуса под нулата, отоплителните системи не работят, радиационен фон — не можехме да останем.“

Дик обикаляше около кораба и с върха на копието изчовъркваше от снега сандъци и кутии — много неща бяха изнесли от кораба, но се наложило да ги оставят.

— Е, какво — попита Олег, — да влизаме ли?

— Да влизаме — каза Дик, вдигна стълбата и я подпря до люка. После се изкатери по нея, пъхна в пролуката ножа на Томас и натисна. Ножът се счупи.

— Може би сам се е заключил? — попита отдолу Мариана.

— Съвсем останахме без ножове — каза Дик.

— Старика каза, че люкът е отворен — отбеляза Олег.

— Старика всичко е забравил — възрази Дик. — Не бива да се вярва на старци.

— Не става ли? — попита Мариана.

Облаци закриха слънцето и тутакси стана по-тъмно, по-обичайно.

— Чакай… — каза Олег. — Защо дърпаме люка към себе си, защо го бутаме навътре, като у дома? Ами ако вратата на кораба се е отваряла другояче?

— Слизай, какво спориш? — рече Дик. — Ще донеса камък.

— С камък няма да стане — каза Олег.

Вратата беше леко хлътнала в стената на кораба, потъваше навътре в обшивката. Ами ако опитат да я бутнат настрани? Така не се прави, но щом корабът лети, по-добре е вратата да не може да се отвори случайно. Олег каза на Дик:

— Дай ножа.

Дик хвърли на Олег счупения нож, пъхна ръце под мишниците си и затропа на място — беше замръзнал. Дори той беше замръзнал.

Заваля сух сняг. Бяха сами в целия свят, умираха от глад и студ, а корабът не искаше да ги пусне вътре.

Олег пъхна върха на ножа в пролуката и се помъчи да тласне вратата настрани. Тя изведнъж щракна и леко, сякаш бе чакала точно това, се отмести и изчезна в стената. Няма грешка! Олег дори не се обърна, та всички да видят колко е умен. Той бе решил задачата. Може и да не беше трудна, но другите не успяха да я решат. Олег пъхна ножа в колана си и извади датчика за радиация.

— Ой! — чу той гласа на Мариана. — Олег го отвори!

— Това е добре — каза Дик. — Качвай се, недей да стоиш!

Датчикът показваше, че няма опасност. Всичко беше наред.

— Там е тъмно — каза Олег. — Дайте факла.

Дори когато беше много студено през последната нощ, те не изгориха факлите. Факлите даваха малко топлина, но затова пък горяха дълго.

— Топло ли е вътре? — попита Мариана.

— Не.

Олег подуши въздуха. В кораба още тегнеше чужда, опасна миризма. Страшно бе да прекрачиш вътре. Но Олег изведнъж разбра, че сега той е по-главен от Дик, че Дик се страхува. Дик чаткаше с кремък, за да запали факлата. Трепна малко, почти невидимо на дневната светлина пламъче. Дик се изкачи до средата на стълбата и подаде факлата на Олег. Но не продължи нататък. Олег взе факлата и протегна ръка навътре. Отпред беше тъмно, под краката му започваше равен, леко грапав под. Олег каза високо, за да заглуши страха:

— Аз тръгвам. Вземете факли. И след мен! Ще ви чакам вътре.

Подът едва доловимо пружинираше под краката му като кората на живо дърво. Но Олег знаеше, че подът не е жив и че на Земята няма такива дървета. Стори му се, че отпред някой го дебне, и той застина. Но после разбра, че се връща собственото му дишане, отразено от нещо. Той направи още една крачка напред, пламъкът на факлата стана по-ярък и освети някаква стена, извита горе. Блестяща и светла стена. Докосна я. Беше студена.

"Ето ме у дома — помисли си Олег. — Имам си дом — селцето. Имам и друг, който се нарича "космически изследователски кораб „Полюс“„. Хиляди пъти съм го сънувал, но съвсем не такъв, какъвто се оказа в действителност. А съм бил тук. Дори съм се родил тук. Някъде в тъмните дълбини на кораба има стая, където съм се родил.“

— Къде си? — попита Дик.

Олег се обърна. Силуетът на Дик засенчваше отвора на люка.

— Ела насам — каза Олег. — Тук няма никого.

— И да имаше, отдавна щеше да е замръзнал.

Гласът на Дик отлетя по коридора. Олег му подаде факлата си, за да запали своята, после изчака Дик да отстъпи място на Мариана и да запали нейната факла.

С три факли веднага стана по-светло, само че беше много студено. Далеч по-студено, отколкото навън, защото там въздухът беше жив, а тук мъртъв. Коридорът завърши с врата, но Олег вече знаеше как да я отвори. В действията на Олег се появи увереност, все още не истинска увереност, но по-голямо единство с кораба, отколкото у другите, за които той изглеждаше като страшна пещера и ако не беше гладът, щяха да останат вън. Ако Томас бе стигнал с тях до кораба, всичко щеше да е другояче. Олег не можеше да поеме ролята на водач и тълкувател на тайните, но по-добре той, отколкото никой.

Отвъд вратата имаше кръгла зала, такава виждаха за пръв път. В нея можеше да се побере цялото селце. Въпреки светлината на трите факли таванът се губеше в мрака.

— Хангарът — каза Олег, повтаряйки наученото от Старика. — Тук са десантните катери и другите средства. Но захранващият възел излязъл от строя при кацането. Това се оказало съдбоносно.

— И принудило екипажа и пътниците да вървят пеш през планината — добави Мариана.

На уроците Старика ги караше да учат наизуст историята на селцето, началото на тази история, за да не се забрави. „Ако хората нямат хартия, учат историята наизуст — казваше той. — Без история те престават да бъдат хора.“

— С огромни жертви… — продължи Дик, но не довърши, млъкна. Тук не биваше да се говори високо.

Пътя им прегради цилиндър с дължина десетина метра.

— Това е онзи катер — каза Олег, — който изнесли на ръце от хангара, но не успели да го използват, трябвало да бягат.

Мариана потръпна.

— Колко е студено…

— Той задържа студа от зимата — каза Дик. — Накъде сега?

Беше признал старшинството на Олег.

— Тук трябва да има отворена врата — каза Олег, — която води към двигателния отсек. Само че там не бива да влизаме. Трябва да намерим стълбището нагоре.

— Колко добре си научил всичко — усмихна се лекичко Мариана.

Отново тръгнаха покрай стената.

— Тук трябва да има много неща — каза Дик. — Как ще ги носим обратно?

— Ами ако наоколо бродят умрелите? — попита Мариана.

— Я млъквай! — рече Дик.

Олег изведнъж спря.

— Разбира се!

— Какво? Какво видя?

— Досетих се. Ако извием краищата на стълбата, ще можем да натоварим нещата на нея и да я влачим след себе си. Като шейната, дето я направи Сергеев.

— А аз помислих, че си видял мъртвец — каза Мариана.

— И аз си помислих за същото — каза Дик.

— Първата врата — каза Олег — Там няма да ходим.

— Ще надникна — каза Дик.

— Там сигурно има радиация — възрази Олег. — Старика така казваше.

— Нищо няма да ми направи. Аз съм силен — каза Дик.

— Радиацията е невидима, сам знаеш. Учил си го.

Олег тръгна по-нататък, като носеше факлата близо до стената. Стената беше неравна. В нея имаше ниши, открити табла с бутони и хладно блестящи екрани.

Томас беше инженер. Томас разбираше какво значат тия бутони и каква сила крият в себе си.

— Какво ли не са изпонаправили — каза Дик, който все още не се примиряваше с кораба — и въпреки всичко са се разбили.

— Затова пък са долетели през небето — каза Мариана.

— Ето, тази врата — каза Олег. — Оттук ще попаднем в жилищните помещения и навигационния отсек.

Как само звучаха някога тия думи: „навигационен отсек“, „пулт за управление“. Като заклинания. И ето че сега ще види навигационния отсек.

— А ти помниш ли номера на вашата стая? — попита Мариана.

— Каюта — поправи я Олег. — Помня, разбира се. Четирийсет и четири.

— Мен пък татко ме помоли да намина да видя нашата. Сто и десети номер. Ти си се родил на кораба, нали?

Олег не отговори. А и въпросът не се нуждаеше от отговор. Странното беше обаче, че Мариана разсъждава също като него.

Олег бутна вратата настрани. И отскочи. Беше забравил, че трябва да очаква това. Има такива бои, които светят години наред. С тях са боядисани някои коридори и навигационният отсек.

Светлината идваше отвсякъде и отникъде. И беше светло. Достатъчно светло, та факлите някак да помръкнат.

— Олеле… — прошепна Мариана. — Ами ако някой живее тук?

— Добре, че има светлина — каза Олег. — Ще си спестим факлите.

— Дори сякаш стана по-топло — каза Мариана.

— Само така ти се струва — каза Олег. — Но сигурно ще намерим топли дрехи. И ще спим в стая.

— Не — обади се Дик, който беше поизостанал и още не бе влязъл в светлия коридор. — Аз няма да спя тук.

— Защо?

— Ще спя вън, на снега. Там е по-топло.

Олег разбираше, че Дик се страхува да спи в кораба, но той, Олег, искаше да остане тук. Не се боеше от кораба. Изплаши се отначало, когато беше тъмно, но не и сега. Това беше неговият дом.

— И аз няма да спя тук — каза Мариана. — Тук има сенки от ония, които са живели по-рано. Страх ме е.

Отдясно стената на коридора изведнъж се отдалечи, прегради я прозрачен материал като тънък слой вода и Мариана си спомни, че това се нарича стъкло. А зад него имаше зелени растения. С малки зелени листа, каквито няма в тукашната гора.

— Няма ли да ни сграбчат? — попита Олег.

— Няма — каза Мариана, — замръзнали са. На Земята растенията не хапят, забравил ли си какво ни разказваше леля Луиза?

— Не е толкова важно — каза Дик. — Да вървим. Не може вечно да се шляем насам-натам. Ами ако тук няма храна?

Странно, помисли си Олег, на мен пък съвсем не ми се яде. Толкова отдавна не съм ял, а не ми се яде. От нерви е.

След десет крачки видяха още една ниша, но нейното стъкло беше строшено. Мариана протегна ръка.

— Не бива — каза Дик.

— Аз знам по-добре, усещам ги. А тези са мъртви.

Тя докосна едно клонче и листата се разпаднаха на прах.

— Жалко — каза Мариана. — Жалко, че няма семена, можехме да ги посадим край селцето.

— Надясно са складовете — каза Олег. — Хайде да видим какво има там.

Завиха надясно. Насред коридора лежеше скъсан полупрозрачен чувал, от него се бяха търкулнали няколко бели кутии — явно докато хората са бягали от кораба, чувалът се е разкъсал.

 

 

Това беше странно, вълшебно пиршество. Отваряха кутиите. Дик с ножа, а Олег се досети, че става и без нож, ако натиснеш края на кутията; опитваха какво има в тубите и кутиите. И почти винаги то се оказваше вкусно и непознато. И не им беше жал за кутиите, защото там имаше цели стаи, пълни със сандъци и контейнери, там имаше милиони кутии и всякакви други продукти. Пиха кондензирано мляко, но го нямаше Томас да им каже, че това е мляко. Гълтаха шпроти, но не знаеха, че са шпроти; изстискваха от тубите конфитюр, който им се струваше прекалено сладък; дъвчеха брашно, без да знаят, че е брашно. Мариана се притесняваше, че са освинили всичко и на пода е мръсотия.

После ги налегна дрямка — очите им сами се затваряха, сякаш цялата умора от последните дни бе натегнала върху плещите им. Но все пак Олег не успя да придума спътниците си да останат в кораба и да спят в него. Двамата си тръгнаха заедно и щом стъпките им стихнаха в коридора, Олег изведнъж се изплаши и едвам се удържа да не побегне след тях. Той разбута кутиите, легна на пода и спа дълги часове, но тук, в кораба, времето беше спряло и нямаше как да го уловиш. Олег спа без сънища, без мисли, дълбоко и спокойно, далеч по-спокойно от Мариана и Дик, защото дори при тази умора Дик на няколко пъти се събуди през нощта да се ослушва дали няма опасност. Тогава стреснато се събуждаше и Мариана, която бе сгушила глава на гърдите му. Двамата се бяха завили с всичките одеяла и с палатката и не им беше студено, защото вечерта заваля обилен сняг, затрупа палатката и я превърна в преспа.

Олег се събуди преди онези, които спаха навън, защото премръзна. Дълго подскача, за да се стопли, после хапна. Чувството беше удивително: да не мислиш дали ще ти стигне храната — отдавна не го бе изпитвал. Коремът го наболяваше. Можеше да ме боли и по-силно, помисли си Олег. Срам го беше да гледа останките от пиршеството и той избута в ъгъла на стаята празните и полупразните кутии. „Трябва да вървя нататък — помисли си той. — Дали да повикам другите? Не, сигурно още спят.“ Струваше му се, че неговият сън е траял само няколко минути.

Ще поогледа малко, после ще излезе навън да ги събуди. В кораба няма никого, отдавна няма никого, тъй че няма от какво да се страхува. Трябва да тръгваме обратно, каза си той, скоро снегът ще засипе превала. А ние тук спим. Нима може да се спи тук?

Като истински горски жител Олег се ориентираше отлично навсякъде. Дори в кораба. Не го беше страх, че ще се загуби, и затова спокойно тръгна по рампата, водеща нагоре към жилищните помещения.

Едва след час намери каютата с кръгла табелка 44. Не защото беше трудно да я намери, просто се разсейваше по пътя. Първо попадна в каюткомпанията, където видя дълга маса и много му харесаха сложените по средата забавни солници и пиперници; той дори прибра в торбата по една от тях, помисли си, че майка му ще се радва, ако й занесе такива неща. После дълго разглежда фигурите на шаха — явно при удара кутията бе паднала на пода и се бе строшила, а те лежаха разпръснати по килима. Никой не му бе разказвал за шахмата и той реши, че това са скулптури на неизвестни за него земни животни. И разбира се, удивителен беше самият килим — той нямаше шевове, значи беше направен от кожата на едно животно. Кое земно животно е толкова голямо, и при това има тъй странни шарки по кожата? Трябва да е морско животно. Егли разказваше, че най-големите животни живеят в морето и се наричат китове. Олег видя още много вълшебни и тайнствени неща и към края на оня час, който му трябваше, за да се добере до четирийсет и четвърта каюта, беше изпълнен с впечатления. А трупащите се впечатления предизвикваха отчаяние от собствената му тъпота, от неспособността му да разбере кое какво представлява и от това, че Томас не бе стигнал до кораба, за да му обясни.

Олег дълго стоя пред вратата на четирийсет и четвърта каюта, без да смее да я отвори, макар да знаеше, че няма да види нищо особено. И дори разбираше защо. Макар майка му да бе казвала много пъти, че баща му е загинал при злополуката, че е бил в двигателния отсек, където се разцепил реакторът, все пак имаше чувството, че баща му може да е там. Кой знае защо, Олег никога не бе вярвал в смъртта на баща си и за него баща му оставаше жив, на кораба, очакващ и нещастен. Може би това идваше от вътрешната убеденост на майка му, че баща му е жив. Това бе неин кошмар, нейна болест, която тя усърдно криеше от всички, дори от сина си, но синът знаеше за болестта.

Най-после Олег се застави да отвори вратата. В каютата беше тъмно. Стените й бяха покрити с обикновена боя. Наложи се да спре, да запали факлата и очите му не привикнаха отведнъж с полумрака. Каютата се състоеше от две стаи. В първата имаше маса, диван, тук бе нощувал баща му. Във втората, вътрешната стая, бе живяла майка му с него, Олег, още съвсем мъничък.

Каютата беше празна. Баща му не се бе върнал в нея. Майка му грешеше.

Но го очакваше друга изненада, друго потресение, символ на онзи край на времето, онази пауза, в която бе живял корабът от момента, когато са го напуснали хората, до завръщането на Олег.

В малката стая имаше детско креватче. Той веднага разбра, че това съоръжение с разкопчани и провиснали отстрани ремъци, меко и сякаш висящо във въздуха, е предназначено за малко дете. И ето, незнайно защо, преди малко, само преди минута, набързо са изнесли детето оттук, дори са забравили едно съвсем мъничко розово чорапче и шарена дрънкалка. Още без да е осъзнал докрай, че среща самия себе си в този резерват на спрялото време, Олег взе дрънкалката, тръсна я и именно в този миг, като чу звука на дрънкалката и колкото и да бе странно — позна го, Олег осъзна реалността на кораба, реалността на този свят, по-дълбока и истинска от реалността на селцето и гората. В обикновения живот човек не може да срещне себе си. Предметите изчезват, а и да се запази нещо, то остава като спомен, като сувенир. А тук, на ремъчето, прикрепено към края на креватчето, висеше недопито шишенце мляко, млякото бе замръзнало, но можеше да се разтопи и да се допие.

И като видя себе си, като се срещна със себе си, като осъзна и преживя тая среща, Олег се захвана да търси следи от другите двама, живели някога тук, отвъд спрялото време — от баща си и майка си.

По-лесно се оказа да намери майка си. Тя беше избягала оттук, носейки него, Олег, затова върху леглото й в дъното на каютата се валяше усукан, смачкан, смъкнат набързо халат. Изпод леглото се подаваше мек чехъл, на възглавницата лежеше книга със стърчащо от нея листче. Олег взе книгата предпазливо, боеше се тя да не стане на прах като онова растение в коридора. Но книгата отлично бе понесла студа. Наричаше се „Ана Каренина“ и беше написана от Лев Толстой. Дебела книга, а на пъхнатото в нея листче имаше надраскани формули — майка му беше учен физик. Олег никога не бе виждал нейния почерк, защото в селцето нямаше на какво да се пише; никога не бе виждал книги, защото в онзи момент никой не бе взел книги от кораба. Беше чувал името на Достоевски в уроците на леля Луиза, но не мислеше, че писателят може да напише толкова дебела книга. Олег взе книгата. И знаеше: колкото и да е тежък обратният път, ще я носи до края. И това листче с формулите. После помисли малко и пъхна в торбата чехлите на майка си. Те изглеждаха много тесни за съсипаните от старост крака на майка му, но нека си ги има.

А следите на баща му, макар да бяха веществени и очевидни, кой знае защо не направиха на Олег такова впечатление като срещата със самия себе си. Така беше, защото при падането на кораба баща му не е бил тук. Излязъл е по-рано. Отишъл на дежурство и преди това подредил нещата си — бил спретнат човек и не търпял да е разхвърляно. Книгите му стояха в редичка на лавицата зад стъклото, дрехите му висяха в стенния гардероб… Олег извади оттам мундира на баща си. Сигурно не го е обличал на кораба — мундирът беше съвсем нов, син, плътен, с две звездички над нагръдния джоб, с тънки златни лампази на тесните панталони. Олег извади мундира от гардероба и го притисна към гърдите си — беше големичък. Тогава Олег облече китела върху своята дреха и му прилегна идеално, само трябваше малко да подгъне ръкавите. После подгъна и крачолите на панталоните. Ако баща му живееше в селото и носеше този мундир, би разрешавал на Олег понякога да го облича.

Сега корабът окончателно принадлежеше на Олег. Дори след като се върне в гората, той винаги ще тъгува за кораба и ще се стреми обратно насам, както се стреми Старика и както се стремеше Томас. И в това също нямаше нищо лошо, то бе победата на Старика, който не иска израсналите в селото да станат част от гората. Сега Олег окончателно разбра защо и как разсъждава Старика и думите му добиха смисъл, който можеше да се осъзнае само тук.

Олег се досети да отметне плота на масичката, там от вътрешната страна имаше огледало. Той бе виждал отражението си в локва. Но никога не се бе виждал в голямо огледало. И като се гледаше, осъзнаваше раздвоението, но това раздвоение не беше противоестествено — та нали там, зад отворената врата, току-що е бил той, мъничкият Олег, дори не си е допил млякото. А ето че стои пред огледалото с мундира на баща си. Разбира се, сега изобщо не прилича на баща си, Защото лицето му е загрубяло от вятъра и студа, с обтегната потъмняла кожа, с ранни бръчки от недохранването и суровия климат, и все пак това е той, Олег — израснал, върнал се да облече мундира и да стане член на екипажа на кораба „Полюс“.

В бюрото Олег намери бележника на баща си, половината страници бяха празни, най-малко сто бели листа, цяло съкровище за Старика. Ще може да учи децата, като рисува на хартията разни неща, които никога не са виждали. Нали, когато пораснат, непременно ще трябва да се върнат при кораба! Освен това намери няколко цветни картинки с изгледи от земни градове и също ги взе. Някои неща бяха неразпознаваеми и Олег реши засега да не ги пипа — разбираше, че връщането към селцето ще бъде трудно. Но едно нещо взе, защото веднага се досети какво е и разбра колко щастливи ще бъдат Сергеев и Вайткус, който му рисуваше това нещо на влажната глина и много пъти повтаряше: „Никога няма да си простя, че никой от нас не взе бластер. Нито един от нас.“ „Напразно се обвиняваш — отвръщаше му Старика, — затова трябваше да се върнем на мостика, а там имаше смъртоносна радиация.“ Оказа се, че бластерът на баща му е лежал в бюрото.

Дръжката легна надеждно върху дланта му. И за да провери дали в бластера има заряд, той го насочи към стената и натисна спусъка — от бластера излетя мълния и опърли стената. Олег зажумя, но след това още цяла минута в очите му продължаваха да танцуват искри. И Олег излезе в коридора с бластера в ръка: сега беше не само господар на кораба, но и получи възможност да разговаря с гората от позиция на силата. Не смейте да ни закачате!

В коридора Олег спря и се замисли. Искаше му се да отиде в навигационния отсек или в свързочния възел, но по-разумно беше да се върне в склада, защото, ако Дик и Мариана бяха вече там, щяха да се тревожат.

Олег бързо тръгна назад, но завари склада пуст. Никой не бе влизал в него. Добре тогава, ще отиде да ги събуди. Освен това, макар да не си го признаваше, Олег много искаше да им се покаже с мундир на космонавт, да им каже: „Ще проспите всичко на света. А е време да отлитаме към звездите…“

Този път той прекоси хангара направо, обратният път се оказа много по-кратък, отколкото бе предишния ден, вече бе свикнал с кораба. Отпред се показа ярка светлина — външният люк беше открехнат. Бяха забравили да го затворят. Макар че тук това нямаше значение, на такава височина едва ли се въдят зверове, какво ще правят тук?

Олег замижа и постоя така около минута, докато очите му свикнаха със слънчевата светлина. Слънцето грееше високо в небето, нощта отдавна бе минала. Олег отвори очи и се изплаши.

Нямаше никакви следи от Дик и Мариана: през нощта снегът бе изравнил и загладил всичко, сняг без нито едно тъмно петно.

— Хей! — каза Олег. Каза го с половин уста. Цареше такава тишина, че не посмя да я разбуди.

И в същия миг Олег забеляза как нещо се размърда на двайсетина метра от кораба. Там имаше нисък и полегат снежен хълм. И някакъв звяр — бял, почти сливащ се със снега, какъвто Олег виждаше за пръв път, подобен на гущер, само че мъхнат, дълъг около четири метра — разравяше този хълм предпазливо, сякаш се боеше да не подплаши плячката си. Олег гледаше звяра като омагьосан и чакаше да види какво ще стане по-нататък, той не свързваше бялата преспа с нощувката на Дик и Мариана. Дори когато лапите на звяра разровиха снега и там се показа тъмното петно на палатката, той продължи да стои неподвижно.

Но в този момент Дик се събуди, в просъница той бе чул как се върти звярът над тях, а носът му бе доловил чуждата опасна миризма. И с изваден нож Дик се хвърли навън изпод палатката, но се заплете в одеялата. На Олег му се стори, че снежната преспа внезапно оживя и изхвърли нагоре снежен фонтан. Звярът обаче ни най-малко не се изплаши от тоя взрив, а напротив, убеди се, че не е сбъркал в местоположението на плячката. Сграбчи с ноктестите си лапи кълбото от кожи и се помъчи да го притисне към земята, да го удуши, като ръмжеше и се радваше на находката.

Олег — горският обитател, търсеше пипнешком ножа на колана си и се готвеше за скок, очите му вече се мъчеха да отгатнат къде е слабото място на тоя звяр, къде трябва да забие ножа. А Олег — жителят на кораба и синът на механика, вместо ножа извади бластера, но не стреля оттук, отгоре, отдалече, а скочи в снега и се хвърли към звяра, стискайки здраво оръжието. Чудовището го видя, вдигна муцуна и заръмжа да отпъди Олег, явно го смяташе за конкурент, тогава, вече без да се страхува, че ще улучи Дик, Олег се спря и изстреля заряд от бластера в озъбената муцуна.

 

 

Докато Дик и Мариана обядваха, обходиха кораба и се захванаха да смъкват към изхода каквото трябваше да отнесат в селцето, Олег се изкачи най-горе, в навигационния отсек. Повика Дик със себе си, но той не тръгна — стигаше му и тази плячка. Не тръгна и Мариана — Олег й бе показал къде е лазаретът и тя подбираше лекарствата и инструментите, които й бе описала Егли. А трябваше да бързат, защото отново заваля сняг и осезаемо застудяваше. Още един ден — и нямаше да се измъкнат от планината, снегът щеше да вали много дни и студът да стигне до петдесет градуса под нулата. Тъй Олег се озова сам в навигационния отсек.

Той постоя няколко минути сред тържественото обкръжение на приборите в центъра на кораба, чието създаване беше немислим подвиг на милиони умове и хиляди години човешка цивилизация. Но Олег не изпитваше нито ужас, нито безнадеждност. Знаеше, че сега селцето, поне за него, за Олег, ще се превърне от център на Вселената във временно убежище за годините, докато корабът не стане техен истински дом, докато не го разберат дотолкова, че с негова помощ да намерят начин да съобщят за себе си на Земята. Затова трябва — възрастните го бяха обсъждали хиляди пъти — да се възстанови аварийната връзка.

Олег влезе в радиоотсека, защото Старика му бе казал къде да търси справочниците и инструкциите за свръзка, които трябваше да бъдат разбрани, преди да умрат Старика и Сергеев — само те можеха да помогнат на Олег и на другите, които щяха да дойдат след него.

В радиоотсека беше сумрачно. Олег не намери веднага чекмеджето с инструкциите. Той извади справочниците, те се оказаха много и не се знаеше кой е необходим. Но Олег по-скоро би изхвърлил чехлите на майка си, отколкото тия книги. С радост би взел някои детайли и инструменти, които да свършат работа, но разбираше, че това ще трябва да се отложи до следващия път, когато той ще разбира смисъла на тия екрани и пултове.

И тогава вниманието му бе привлечено от слаба потрепваща светлинка в ъгъла на пулта, полузакрит от креслото на оператора. Предпазливо, като към див звяр, Олег пристъпи към това място.

На пулта равномерно припламваше зелена лампичка.

Олег се опита да надникне зад него и да разбере какво означава това, но не успя. Седна в креслото на оператора и започна да натиска бутоните. Пак нищо не стана. Лампичката примигваше все по същия начин. Защо светеше? Кой я бе оставил така? Кому бе нужна? Ръката на Олег докосна една ръчка, която веднага поддаде и се плъзна надясно. И тогава иззад тънката решетка до лампичката долетя тих човешки глас:

— Говори Земята… Говори Земята… — После се раздаде писукане в такт с примигването на лампичката и в това писукане имаше някакъв неразбираем смисъл. След малко гласът повтори — Говори Земята… Говори Земята…

Олег загуби представа за времето. Той чакаше отново и отново да прозвучи гласът, на който не можеше да отговори, но който го свързваше с бъдещето, с мига, когато ще успее да отговори.

Към действителността го върна звънецът на ръчния часовник — Дик бе намерил часовника в своята каюта и му го даде. Часовникът звънеше на всеки петнайсет минути. Може би така трябваше.

Олег стана и каза на гласа от Земята:

— Довиждане.

И тръгна към изхода на кораба, мъкнейки куп справочници, от които не разбираше нито дума. Дик и Мариана вече го чакаха долу.

— Тъкмо тръгвах да те търся — каза Дик. — Ти какво, да не искаш завинаги да останеш тук?

— Бих останал — каза Олег. — Чух как говори Земята.

— Къде? — възкликна Мариана.

— В радиоотсека.

— Каза ли й, че сме тук?

— Те не чуват. Това е някакъв автомат. Нали връзката е прекъсната. Забрави ли?

— А може сега да е заработила?

— Не — каза Олег, — но непременно ще заработи.

— Ти ли ще го направиш?

— Ето книги — каза Олег. — И аз ще ги изуча.

Дик скептично изсумтя.

— Дик, миличък — примоли се Мариана, — само ще изтичам дотам да послушам гласа. Бързичко. Да идем заедно, а?

— Кой ще мъкне всичко това? — попита свадливо Дик. — Знаеш ли колко сняг има на превала?

Той вече пак се чувстваше главен. От колана му стърчеше дръжка на бластер. Но, разбира се, не бе хвърлил арбалета.

— Ще се справя — каза Олег и хвърли торбата на снега. — Да вървим, Марианче. Ще послушаш гласа. Още повече, че съм забравил най-важното. В лазарета има ли малък микроскоп?

— Да — каза Мариана, — дори не само един.

— Добре — каза Дик. — Тогава идвам и аз.

 

 

Тримата се впрегнаха в шейната и я влачиха първо нагоре по стръмния склон на котловината, после по платото, после надолу. Валеше сняг и им беше много трудно да вървят. Но не беше студено. И имаше много храна. Не изхвърляха празните кутии.

На четвъртия ден, когато започнаха да слизат по клисурата, където течеше ручеят, те изведнъж чуха познато блеене.

Козата лежеше под една скална козирка до самата вода.

— Чакала ни е! — викна Мариана.

Козата беше тъй измършавяла, че изглеждаше все едно ще умре всеки момент. Три пухкави козленца се боричкаха около корема й, опитваха да се доберат до цицките.

Мариана бързо отметна покривалото на шейната и започна да търси в торбите с какво да нахрани козата.

— Гледай да не я отровиш — каза Олег.

Козата му се стори много красива. Той й се радваше. Почти като Мариана. И дори Дик не се сърдеше, той беше справедлив човек.

— Добре, че ми избяга — каза той. — Сигурно щях да те убия. А сега ще те впрегнем.

Всъщност така и не успяха да впрегнат козата. Тя надуваше хобот и врещеше така, че скалите трепереха, а козлетата също се оказаха кресливи създания и се вълнуваха за майка си.

Така продължиха нататък: Дик и Олег теглеха шейната, Мариана я крепеше отзад, за да не се преобърне, а последна вървеше козата с малките си и мрънкаше — вечно й се ядеше. Дори когато слязоха до гората и там имаше гъби и коренчета, тя пак просеше кондензирано мляко, макар че също като пътешествениците още не Знаеше, че това бяло сладко нещо се нарича кондензирано мляко.