Кир Буличов
Селцето (3)

Трета глава

След два часа ходене Олег си помисли, че все пак Дик е бил прав. Вървяха без пътека по снежната целина, пътят водеше все нагоре, при това трябваше да заобикалят скали, да се провират през теснини, да пресичат ледници, въздухът беше парлив, остър, дъхът секваше. Олег бе свикнал с това, че никога не можеш да се наядеш до насита, но все пак не му се беше налагало да гладува — в селцето винаги имаше някакви запаси. А сега витаещият наоколо глад изведнъж се стовари върху него, щом стана ясно, че ги очакват цели дни без храна. И Олег с изненада усети, че гледа козата с въжделение, надява се тя да падне в някоя пукнатина, да се пребие и тогава няма да е принуден да се отказва от думите си — е, ще намерим друга, беззвучно повтаряше той, ще намерим друга. И сякаш дочул мислите му, Томас каза:

— Голям късмет извадихме, че месото върви самичко. Иначе нямаше как да го носим.

— Стойте!

Това беше гласът на Дик. Той се приближи до козата, стискайки здраво, плетено от водорасли въже в ръка, и го метна на врата й. Козата покорно и тъпо чакаше да я вържат. После Дик подаде на Мариана свободния край на въжето и каза:

— Води я. Не искам да рискувам.

През деня спряха да си починат. Почиваха дълго, защото всички бяха изтощени, а Томас вървеше и залиташе тъй зле, че им се искаше да го подкрепят. Лицето му се бе зачервило, очите му бяха полузатворени, но той упорито вървеше все напред и напред към своя превал.

Два часа след почивката Томас се разтревожи.

— Чакайте — каза той. — Да не сбъркаме пътя. Тук трябва да има лагер. Помня тази скала.

Томас седна на един камък, разгъна картата с треперещи ръце и зашари по нея с пръст. Това не говореше нищо на Дик и той тръгна напред с надеждата да намери плячка.

Картата беше нарисувана с мастило още по времето, когато имаше мастило — гъста течност, с която пълнеха писалките. Олег бе виждал писалки. Само че не пишеха.

— Ние сме тук — каза Томас. — Вече на повече от половината път. Изобщо не се надявах, че можем да вървим толкова бързо.

— Времето е хубаво — каза Олег.

— По всичко личи, че сме нощували тук — каза Томас. — Трябва да има следи, а ги няма.

— Много години са минали — каза Олег.

— Ето така… — мърмореше Томас — група скали… три скали, не, четири. Ах, да, щях да забравя… — обърна се той към Олег. — Вземи това. Без него да не си стъпил в кораба. Помниш ли?

— Това е… датчик за радиация, нали?

— Да, датчик за радиация. Нали знаеш защо не можахме да останем, там имаше страшна радиация. И отгоре на всичко студ.

— Дали да не поспите? — попита Олег. — А после ще тръгнем…

— Не, не бива да спираме. Това е сигурна смърт. Аз отговарям за вас… Къде ли е лагерът? Трябва да се разрови по-надълбоко… Погребахме ги, но нямахме сили да копаем много, разбираш ли, непременно трябва по-дълбоко…

Олег прихвана Томас, който залитна и щеше да падне от камъка.

Върна се Дик, погледна как Олег увива Томас в одеяла, а Марианка се суети, раздухва огъня, за да стопли сиропа. Дик мълчеше, но сякаш повтаряше: „Нали ви предупреждавах“.

Олег сам развинти капачката на манерката и помириса коняка — миризмата беше остра, по-скоро приятна, но не му се пиеше, това не беше за пиене. Поднесе я внимателно към напуканите устни на Томас, който шепнеше нещо неразбрано, но отпи глътка и, кой знае защо, каза „скоол“.

Можаха да продължат пътя си чак на здрачаване. Томас се съвзе, торбата му носеше Олег, а Дик взе арбалета. Заради това спиране вървяха или по-точно се катериха не повече от два часа по стръмнината, осеяна с огромни неустойчиви камъни, после видимостта намаля и трябваше да търсят място за нощуване.

Застудяваше, небето тук имаше съвсем друг цвят — не само сиво, както в гората, а привечер доби тревожни червеникави багри и това ги плашеше, защото в небето нямаше сигурност.

Мъчеше ги глад. Олег бе готов да дъвче камъни. Пък и наглата коза, щом свалиха и оставиха на снега торбите, веднага хукна към тях и се опита да ги разхвърля с клюна си, сякаш единственото занимание на хората бе да крият храната от нея.

— Марш оттук! — викна й Олег и я замери с камък. Козата отскочи с блеене.

— Недей — каза Марианка. Лицето й беше изпито, дори бе почерняло през този ден, изглеждаше по-дребна, по-слабичка. — Тя не разбира. Мисли, че ще й дадем да яде. Тя се нуждае повече, отколкото хората.

Тази вечер Дик удари Мариана.

Дъвчеха последните парченца месо, сухи резенчета. И пиеха гореща вода, това беше измама, а не ядене, Защото човек трябва да изяде поне една шепа такива резенчета, за да се засити. А Мариана скришом даде своето парченце на тая нещастна коза, мислеше, че никой няма да забележи, но забелязаха всички освен Томас, който беше почти в несвяст. Олег премълча и реши по-късно да каже на Мариана, че това е глупаво — да хранят козата, когато и те скоро ще умрат от глад.

Но Дик не премълча. Протегна ръка над огъня — дълга ръка с големи, силни пръсти — и рязко, със замах, зашлеви Мариана по бузата. Марианка извика:

— Защо?

Олег се хвърли към Дик. Дик с лекота го отблъсна.

— Идиоти! — злобно каза той. — Сбирщина от идиоти! Сами ли сте решили да се затриете? Никога няма да стигнете до превала!

— Месото си е мое — каза Марианка, очите й бяха сухи и зли, — не ми се яде.

— Яде ти се — каза Дик, — а за утре ни останаха само по две парченца месо. И ще се катерим нагоре. Защо ли тръгнах с вас!

Той изведнъж грабна ножа и без да се обръща, силно го метна по козата. Ножът отскубна кичур зеленикава козина, удари се в скалата и звънна. Дик скочи, козата хукна да бяга, опъна въжето.

— Идиоти! — развика се Дик. — Защо не разбирате, че вече никога няма да се върнем!

Той не гледаше нито плачещата Марианка, нито Олег, на когото не му хрумна нищо по-умно от това да тика в ръцете на Мариана последното си резенче месо, сякаш тя беше малко момиченце. Мариана отблъскваше ръката му, а Дик бързо разгъна одеялото си, просна се на него и затвори очи. Заспа или се престори, че спи.

Томас кашляше вяло, сякаш вече нямаше сили да кашля.

Олег стана и го зави в палатката. После с Марианка легнаха от двете страни на Томас, за да го стоплят. Заваля сняг. Снегът не беше студен, покри ги с дебел пласт. Козата дойде вече по тъмно и също легна до тях: разбираше, че когато са заедно, е по-топло.

И тая нощ Олег почти не спа или му се струваше, че не спи. Нещо огромно мина наблизо, като закриваше синкавата утринна светлина. После изведнъж стана по-студено — козата се надигна и тръгна да си търси препитание. А после Олег го ухапа бълха. Кой знае откъде се беше взела. Може да се бе крила в дрехите или в руното на козата.

Снежната бълха има особено ухапване — с нищо не можеш да го сбъркаш. Това ухапване е безнадеждно като смъртта. Можеш да плачеш, да крещиш, да викаш за помощ и никой няма да ти помогне. Всичко става като по часовник. Първо ухапването — студено бодване, сякаш са ти вкарали под кожата бучка лед, и онова ледено парене, толкова остро, че човек веднага се събужда и замира от ужас и безсилие. После нищо — цял час съвсем нищо. И изведнъж човекът губи разсъдък — с всички става еднакво, с умни и глупави, с млади и стари. За половин или един час човек изпада във властта на кошмарите. Старика казваше, че ако има микроскоп, лесно би се справил с тая болест — би разбрал как причинителят действа на нервната система… Човек започва да буйства, подивява, никого не познава, може да убие най-близкия си приятел и после нищо да не помни. При първия случай на тая болест в селцето никой не знаеше какво става. Имаше още няколко страшни случая, преди да разберат, че не бива да се борят с бълхената треска — трябва да вържат болния, да го скрият някъде и просто да чакат, докато буйството мине и той се опомни. Това е всичко. Някой ден, като се научат да лекуват треската, ще е другояче. А сега има само един изход… И ако се случи някой в селцето да бъде ухапан от снежна бълха, той сам тича при хората и моли: вържете ме! В това има нещо ужасно. Човекът е още здрав, разсъждава и разбира като обречен на смърт, че ще минат още няколко минути и той ще изчезне, а вместо него ще се появи някакво зло, безразсъдно същество. Всеки е виждал как става с другите. И всеки се срамува, като си помисли, че същото ще стане и с него. Всеки се страхува да преживее кошмарите и сънищата, които ще го измъчват по време на припадъка. Затова когато усети студеното ухапване на бълхата, Олег се събуди и веднага вдигна останалите.

— Дик… — каза виновно той. — Извинявай, под ръка ли ти е въжето?

— Какво? — Дик скочи и зашари с ръце в тъмното. Едва бе започнало да се разсъмва. Томас изхърка на сън, но не се събуди.

— Ох, каква беда! — завайка се Мариана. — Бълха ли те ухапа?

— Току-що.

Дик се прозя.

— Можеше да не бързаш. Имаш поне цял час на разположение.

— Случва се и по-бързо — каза Олег. — Ама че лош късмет!

— Да, само това ни липсваше — съгласи се Дик.

— Аз ще те завия с одеяло — каза Мариана. — И ще поседя при теб.

— Ех — въздъхна Дик, търсейки въжето. — Пак няма да тръгнем навреме.

— Е, нали ще мине — каза Олег.

— След припадъка трябва да лежиш поне два часа, знам го от опит — каза Дик.

Не се сърдеше на Олег, а го беше яд на съдбата, на постоянните несполуки в този поход.

Усещането за студ в бедрото, където го бе ухапала онази бълха, не изчезваше. Олег го чувстваше непрекъснато и си представяше как кръвта, заразена с мъничка капчица отрова, пулсира и тече към мозъка, за да го нападне и да лиши Олег от разум.

Без да бърза, Дик провери въжето. Мариана взе да пали огън.

Зората беше синя, съвсем друга в сравнение с долината, където денят винаги е сив.

— Добре де — каза Дик, — лягай тук.

— Само да не си счупи нещо — каза Мариана. — Горкият Олег!

— Не връзвам за пръв път — каза Дик. — Страховито нещо са тия бълхи. Отпусни се, Олег, така е по-леко. И мисли за друго.

Най-напред той върза ръцете на Олег зад гърба, после омота гърдите и краката му. Въжето силно се впиваше в тялото, но Олег търпеше, знаеше, че в припадъка човек става силен като мечок. Ако сега го съжалиш, после за всички ще е по-зле.

Томас изстена. Чорлавата му прошарена глава се подаде от палатката, той се взираше и не можеше да проумее къде е. Очите му бяха кървясали, лицето му беше пламнало, разгорещено. Най-после той разпозна Дик, който връзваше Олег. Олег се усмихваше смутено — неприятно е да създаваш на хората такива тревоги. Веднъж Старика разказваше, че в средните векове наричали епилептичките и другите ненормални жени вещици и дори ги изгаряли на клада.

— Бълха — каза Томас, — навсякъде има бълхи… навсякъде твари…

— Поспете още малко — каза Олег. — Нали знаете, няма скоро да се съвзема. Почивайте!

— Студено е — каза Томас, — не бива да се спи, скоро застъпвам на вахта, а компютърът пак ми създава ядове, сигурно в него е влязла бълха.

— Защо ли тръгнахме? — каза Дик. — Не биваше да пускат в планината такава компания.

— Нямаше кой друг да тръгне — каза Мариана. — Сам разбираш.

Студът постепенно се разпространяваше по цялото му тяло, но това не беше обикновен студ, а сърбящ, опъващ жилите — сякаш безброй малки бучици лед сновяха и се блъскаха в гърдите, в краката… Главата на Томас започна да расте…

— Готово — каза Дик, — май прилично те омотах. Не те ли стяга?

— Стяга ме. — Олег опита да се усмихне, но скулите му вече изтръпваха.

— Слушай — обърна се Дик, — а къде е козата?

— Козата ли? Чувах я през нощта.

— Питам, къде е козата! — гласът на Дик изтъня, стана хлапашки от злоба. — Върза ли я?

— Вързах я — каза Мариана, — но сигурно се е развързала.

— Питам те, къде е козата!

Ядът, който се трупаше в Дик, трябваше да намери някакъв изход — и козата стана символ на всички несполуки.

— Не се сърди, Дик — каза Мариана. Тя се мъчеше да Загърне Олег с одеялата. — Козата сигурно търси нещо за ядене.

— Тук няма какво да търси. Защо не си я вързала?

Дик измъкна изпод палатката арбалета, пъхна ножа в колана си.

— Къде отиваш? — попита Мариана, макар че отлично знаеше къде е тръгнал.

Дик внимателно разглеждаше снега наоколо, търсеше следи.

— Тя ще се върне — каза Мариана.

— Ще се върне — повтори Дик, — само че като труп. Стига толкова. Не искам да умра от глад заради твоите глупости.

Дик все растеше и растеше, скоро ще опре глава в небето, но може да се удари в облаците — нали са стъклени, твърди… Олег здраво стисна очи и пак ги отбори, за да пропъди видението. Томас седеше на одеялото и се поклащаше, сякаш беззвучно пееше.

— Марианче, стопли вода. — Олег имаше чувството, че гласът му звучи високо и твърдо, но всъщност шепнеше почти беззвучно. — За Томас. Лошо му е.

Мариана разбра.

— Ей сега, Олег, разбира се.

Но тя не откъсваше очи от Дик.

— Така си и мислех — каза Дик. — Тръгнала е обратно. Надолу. През нощта може да е изминала двайсетина километра.

— Дик, остани тук — изведнъж каза Томас високо и ясно. — Марианка сама ще намери козата. А ти ще я убиеш.

— Може да не се съмняваш — каза Дик. — Стига толкова глупости.

— Ще я намеря. — Мариана забрави за водата. — А ти, Дик, не бива да тръгваш сега. Томас е болен, а някой трябва да наблюдава Олег.

— Нищо няма да му стане.

Дик зарови пръсти в гъстата си тъмна коса, дръпна кичурите, тръсна глава и без да се обръща, бързо и леко тръгна по дирята на козата надолу, откъдето бяха дошли предния ден.

— Исках ти да отидеш — каза Томас, — ти щеше да я доведеш. А той ще я убие.

Макар че светът наоколо непрестанно променяше формите и пропорциите си, ставаше все по-мъгляв и несигурен, Олег все още запазваше способността си да мисли. Той каза:

— Мога да разбера Дик… наистина не ни върви.

— Остава ни съвсем малко път — каза Томас. — Знам. Движим се бързо. Ще стигнем там вдругиден. Ще издържим и без месо. Нали ще издържим? А отвъд превала има храна. Дик, обещавам!

Дик вдигна ръка, за да покаже, че чува — звуците се носеха надалече над снежния склон, — но не забави крачка.

— Трябва да хванем козата — обърна се Томас към Мариана. — Тя ни е нужна. Не бива да я убиваме. Няма смисъл… Нещо ми пари. Колко е горещо… Защо толкова ме боли черният дроб? Не е честно. Вече почти стигнахме.

— Той ще я убие… — каза Мариана. — Непременно ще я убие… Ди-и-ик! — Тя се обърна към Олег и Томас. — Е, какво да направим, кажете де, нали сте умни, нали всичко знаете! Как да го спрем?

— Аз не мога да го настигна — каза Томас. — Уви, за него вече не съм авторитет.

— Ей сега… — каза Олег. — Ти само ме развържи. Може би ще успея преди припадъка, може би ще успея?

Мариана мълчаливо махна с ръка. Направи две крачки подир Дик, върна се и погледна Томас и Олег.

— И вас не бива да изоставям.

— Бягай тогава! — викна изведнъж Томас. — Бързо бягай!

— Но как тъй ще ви оставя? Ами ако някой звяр…

— Бягай! — повтори Олег. — И се връщай.

И Мариана леко, сякаш без да докосва снега, се понесе надолу по склона — натам, където вече бе изчезнал Дик.

— Жалко за момичето — каза Томас, — привърза се към козата.

— Жалко… — каза и Олег. — Колко странно, че нямате никаква форма. Ту сте дебел, ту ставате тъничък като клечка.

— Да — съгласи се Томас. — Ти лежи по-удобно, тая отрова кой знае защо действа първо на зрението. Помня, хапан съм три пъти. Но не се бой, странични ефекти практически няма. Не се бой.

— Разбирам, но все пак страшно е да изгубиш себе си, нали? Сега още съм аз, а след малко няма да ме има.

Нещо влечеше Олег надолу, в синята вода, и беше много трудно да се задържи на повърхността, защото краката му бяха оплетени с водорасли и трябваше да ги освободи, трябваше да ги изтръгне, инак щеше да се удави…

Одеялото, с което Марианка беше завила Олег, отхвръкна настрани. Олег не се удържа до стената и падна на снега. Очите му бяха затворени, устните мърдаха, лицето бе потъмняло от напрежение, от желание да разкъса примките. Томас искаше да помогне на Олег, да го покрие или поне да сложи главата му на коленете си. В такива случаи е полезно да придържаш главата на човека. Опита да се изправи, но краката не го слушаха. Олег изви гръб и буквално политна във въздуха, отблъсна се с юмруци от земята и се търкулна надолу по склона. Преметна се няколко пъти, удари се в една стърчаща от снега скала и застина. Якето му се раздра, снегът не се топеше върху голите му гърди.

Не бива така, мислеше си Томас. Непременно трябва да се добера до него. Дявол да ги вземе и козата, и Дик с неговия комплекс за силна личност. Но Дик вярва, че е прав, вярва, че се ръководи само от грижата за всички. И от неговата дивашка гледна точка е прав, с дивашкото си неумение да надникне в бъдещето… Не е ли прекалено бързо превръщането на колективния, цивилизован човек в дивак? Може би сбъркахме, като позволихме на децата си да израснат като вълчета, за да оцелеят по-лесно в гората? Но нямахме избор. За шестнайсет години ние, възрастните, така и не успяхме да стигнем до превала. И нямаше да възникне надежда за това, ако не бяха израснали Дик и Олег. На колко години съм сега? Сигурно над четирийсет. Много ме боли от дишането — двойна пневмония, за тая диагноза не е нужно да си лекар. Ако не стигна до кораба, песента ми е изпята. Никакво козе месо няма да ми помогне. И трябва да вървя сам — момчетата не могат да ме замъкнат до превала… Какво става с Олег? Бълхата е страшно лош късмет, сякаш съдбата, стаена в скалите или в гората, не иска да ни пусне при човечеството, сякаш гората иска да ни превърне в свои деца, в двукраки чакали, тя е съгласна да търпи нашето селце, но само като свое собствено продължение, а не като отрицание. Там, зад скалата, тъмнее стръмно надолнище, май не е много високо, но ако сега Олег падне, ще се пребие. Къде е въжето, къде е второто въже, трябва да го вържа за оня камък…

Томас пълзеше надолу, добре, че беше надолу, така се пълзеше по-леко, и само снегът го пареше — кой знае защо, снегът успяваше да проникне навсякъде и много пареше в гърдите. Когато кашляш, трябва да е лекичко, за да не си разкъсаш дробовете, а кашлицата се трупа, напира навън и няма как да я удържиш.

Томас пълзеше надолу, влачейки подир себе си въжето, което му се струваше невероятно тежко, оловно, размотаваше се и се влачеше като змия. Олег се мяташе като птица в отчаяно усилие да разкъса примките, тилът му се блъскаше в камъните и Томас физически долавяше болката, която владееше Олег, владееше го в кошмара, но въпреки това беше реална, преобразена във видение. В този момент на Олег му се струваше, че върху него е рухнал покрив на къща. До Олег оставаха десетина метра, не повече, Томас разбираше, че той не го чува, не може да го чуе, но повтаряше:

— Потърпи, идвам.

И се мъчеше да вдигне глава, за да види дали не се връщат Мариана и Дик.

Най-важното беше да успее, да успее, преди Олег да се е свлякъл до пропастта, тогава вече ще бъде късно…

„Защо сега ми се вие свят?“

Когато се добра до Олег, Томас изгуби съзнание за няколко секунди, беше изчерпал всичките си сили, за да допълзи. Тласкано само от това отчаяно желание, тялото му отказа да се подчинява повече, сякаш бе изпълнило всичко, на което беше способно.

Томас се свести от подухването на ледения вятър, който довя облак сняг, а може би от неясния шепот на Олег и хрипкавото му дишане. Повече от всичко на света му се искаше да затвори очи, защото да лежи така и да не прави, да не мисли нищо — това бе топла, уютна приказка, сбъдване на желанията.

Олег бе мръднал още един метър надолу и се мяташе в усилие да се освободи от въжетата, отблъскваше се с вързаните си крака от скалата. Томас придърпа към себе си въжето, опитвайки да съобрази как по-здраво да привърже Олег за скалата, и все не му идваше на ум как се прави това, а после се оказа, че ръката му е празна — беше изпуснал въжето, краят лежеше няколко метра назад и Томас нямаше сили да се върне. Той се протегна, за да сграбчи краката на Олег, но момчето с див тласък го отхвърли, без тялото му да почувства болка.

Томас разбра, че така няма да удържи Олег, защото, дори вързан, Олег бе много по-силен от него, затова той продължи бавното си пътешествие към пропастта, за да се озове между нея и Олег, да се превърне в бариера, в препятствие, в неподвижна преграда. Струваше му се, че пълзи вече няколко часа, и той молеше, придумваше Олег да потърпи, да полежи спокойно, и все пак когато успя най-после да допълзи до тесния корниз, който отделяше момчето от пропастта, Олег вече се беше смъкнал толкова ниско, че Томас трябваше да се промушва между неговото тяло и острите камъни по ръба.

И навярно Томас би успял да издърпа Олег обратно нагоре, към спасението, ако самият той можеше да се удържи за чезнещия ръб на съзнанието.

 

 

Мариана дотича до лагера задъхана, струваше й се, че е отсъствала няколко минути, а всъщност я нямаше повече от час. Тичаше право към палатката и затова не разбра веднага какво е станало. Видя само, че лагерът е опустял, и отначало дори повдигна края на палатката, предполагайки, че Томас и Олег се крият там от снега, макар че палатката лежеше сплескана на земята и никой не би могъл да се скрие под нея.

Съвсем объркана, Мариана се озърна и видя следа по снега, която отиваше надолу към скалата — такава следа, сякаш някой е влачил по снега тежък товар, и веднага си представи страшна картина: животното с кръглите като бъчви следи влачи двамата мъже и виновна за това е само тя, защото хукна да спасява козата и забрави хората, болните хора в снежната пустиня, а така не бива да се постъпва. И всичко излезе ужасно глупаво, Защото тя не настигна Дик и не намери козата, а като остана сама сред скалите, се уплаши, че няма да намери пътя към лагера, уплаши се за безпомощните Томас и Олег, побягна обратно — и ето че закъсня.

Мариана припкаше надолу по склона, хлипаше и повтаряше:

— Майчице, майчице…

Кой знае защо, на снега лежеше въже. Олег ли бе успял да се развърже?

Тя заобиколи сивата канара и видя, че вързаният Олег лежи на края на пропастта, а Томас го няма никъде.

— Олег! Олег, миличък! — развика се тя. — Жив ли си?

Олег не отговори. Той спеше. Хората винаги заспиваха, когато отминеше припадъкът. Беше сам, но следата от тялото му продължаваше надолу към пропастта и когато надникна през ръба, Мариана видя, че там, наблизо, само на пет-шест метра, лежи Томас, лежи много спокойно и дори някак удобно, затова Марианка не се досети веднага, че той вече е мъртъв. Тя слезе долу, чупейки в бързината нокти по ледените камъни, дълго го разтърсва, мъчи се да го събуди и чак тогава разбра, че Томас е умрял от падането. А Олег, който дойде на себе си, чу шума и плача на Мариана и попита с немощен глас:

— Какво ти е, Марианче, какво има?

Той изобщо не помнеше как бе съборил Томас, макар че после по следите и откъслечните кошмарни видения на Олег успяха да разберат как и защо е станало всичко и се досетиха как е умрял Томас.

 

 

Дик се върна в лагера след два часа. Не беше настигнал козата, загуби дирята й по големия каменен сипей. На връщане срещна следи от неизвестно животно и тръгна по тях с надеждата да застреля дивеч и да се върне в лагера с плячка. Тогава можеше да каже, че нарочно е оставил козата на мира, защото е съжалил Мариана. И вече искрено вярваше, че е съжалил Мариана, защото не можеше да понася неуспехите.

Когато научи какво се е случило в лагера, докато го нямаше, той излезе по-трезв и спокоен от другите и каза на Олег:

— Не дрънкай глупости. Никого не си убил и за нищо не си виновен. Нали не си знаел, че блъскаш Томас. Трябва да си му благодарен, че се е мъчил да те удържи. Може нищо да не е успял да направи, сигурно не е успял, но все пак е искал да те спаси. И навярно така е дори по-добре, защото Томас беше съвсем болен, можеше да умре всеки момент, а искаше да върви към превала, щеше да се наложи да го мъкнем със себе си и всички щяхме да загинем.

— Искаш да успокоиш Олег — отвърна Мариана, като се превиваше от болка; ръцете й бяха премръзнали и раздрани до кръв, докато се мъчеше да съживи Томас и докато със залитащия от слабост Олег мъкнеха тялото му към палатката. — Искаш да успокоиш Олег, а виновни сме ние с теб. Ако не бяхме хукнали подир козата, Томас щеше да е жив.

— Правилно — каза Дик, — не е трябвало да тичаш след мен. Това е глупост, женска глупост.

— Нима не обвиняваш себе си? — попита Мариана.

Томас лежеше между тях, покрит през глава с одеялото, и сякаш не присъстваше на този разговор.

— Не знам — каза Дик. — Аз тръгнах подир козата, Защото ни трябва месо. На всички ни. На мен по-малко от другите, защото съм най-силен.

— Не искам повече да говоря с него — каза Мариана. — Той е студен като сняг.

— Искам да бъда справедлив — каза Дик. — От тръшкане и вайкане никой няма да спечели. Губим време. Денят вече преваля.

— Олег още е слаб да върви — каза Мариана.

— Нищо ми няма — възрази Олег, — ще тръгна. Само трябва да взема от Томас картата и датчика за радиация. Той ми казваше, че ако стане нещо, трябва да взема тия неща.

— Няма нужда — каза Дик.

— Защо?

— Защото се връщаме — отговори спокойно Дик.

— Така ли реши? — попита Олег.

— Това е единственият начин да се спасим — каза Дик. — След два дни ще бъдем в гората. Там ще намеря плячка. Ще ви върна в селцето, обещавам.

— Не — каза Олег, — ще вървим по-нататък.

— Глупост! — каза Дик. — Нямаме шанс.

— Имаме карта.

— Защо й вярваш? Картата е стара. Всичко може да се е променило. И никой не знае колко още има да вървим без храна по голия сняг.

— Томас каза, че сме се движили бързо, че ни остава един ден.

— Томас е сбъркал. Искаше да стигне дотам и ни е лъгал.

— Не ни е лъгал. Каза, че там има храна и ще бъдем спасени.

— Искаше му се да вярва в това, беше болен, не разсъждаваше добре. Ще оцелеем само ако се върнем.

— Аз тръгвам към превала — каза Олег, гледайки загърнатото тяло. Говореше на Томас.

— И аз тръгвам — каза Мариана. — Как може да не разбираш?

— Марианче — каза Дик, потупвайки с едрия си юмрук по камъка в такт с думите, — Старика е завъртял главата на Олег. Вечно му повтаряше, че е по-умен, по-добър от мен и теб, че е особен. Той не можеше да бъде по-добър от нас в селцето или в гората, винаги ми е отстъпвал. В гората отстъпва дори на теб. Разбери, на него му е нужна приказката за превала, за диваците, каквито нямаме право да станем. А аз не съм дивак. Не съм по-глупав от него. Нека тогава Олег върви, щом е сигурен. А теб няма да пусна — ще те отведа долу.

— Глупости, глупости, глупости! — викна Мариана. — Нас ни изпрати селцето. Всички ни чакат и се надяват.

— Живи ще сме по-полезни — каза Дик.

— Да тръгваме! — каза Олег, като протегна ръка към одеялото, за да вземе от Томас картата и датчика, и бавно изрече: — Прощавай, Томас, че не можа да стигнеш и вземам от теб ценните неща.

Той отметна края на одеялото, Томас лежеше със затворени очи, с побеляло лице и изтънели устни. И Олег не можеше да се застави да докосне студеното тяло на Томас.

— Чакай, нека аз… — каза Марианка. — Чакай!

Дик стана, отиде при скалата, вдигна от снега манерката, разклати я — вътре се плисна коняк. Дик развинти капачката и изля коняка на снега. Острата непозната миризма увисна във въздуха. Дик завинти капачката и преметна манерката през рамо. Никой не каза нищо. Мариана подаде на Олег сгънатата карта, датчика за радиация и ножа на Томас.

— Не можем да го заровим — каза Дик. — Трябва да го отнесем в пропастта и да го засипем с камъни.

— Не! — каза Олег.

Дик учудено вдигна вежди. Беше глупаво да му отговаря, че не бива да хвърлят камъни върху Томас. Та нали Томас е мъртъв и му е все едно!

Всичко направи Дик. Олег и Мариана само му помагаха. Повече не говориха за нищо. Олег и Мариана мълчаливо се приготвиха, взеха съвсем леките торби (дори дърва им оставаха само за един-два огъня), разделиха на три части последните резенчета сушено месо и Мариана занесе на Дик неговата порция. Той пъхна резенчетата в джоба си и нищо не каза. После Олег и Мариана станаха и без да се колебаят, тръгнаха нагоре, към превала.

Дик ги настигна след стотина метра. Настигна ги, после ги изпревари и тръгна отпред. Олег крачеше с мъка, още не бяха минали последиците от припадъка. Мариана куцаше — беше си ударила крака, когато слизаше по скалата. Изминаха само десетина километра и трябваше да спрат за нощувка.

Олег рухна на снега и веднага заспа. Не се събуди, за да пийне вряла вода със сладки коренчета. И не видя онова, което видяха Дик и Марианка, когато съвсем се стъмни. Облаците горе се разкъсаха и в небето се появиха звезди, които никой от тях не бе виждал. После небето пак се забули, Мариана също заспа, а Дик още дълго седя край угасналия огън, сложил крака в топлата пепел, гледаше небето и чакаше — може би облаците отново ще се разпръснат? Той бе чувал за звездите, възрастните винаги говореха за тях, но никога по-рано не бе подозирал какво величие и простор се разкриват пред човека, който гледа звездите. Разбираше, че никога няма да се върнат в селцето.

 

 

Станаха рано, пийнаха малко вряла вода от разтопен сняг и доядоха сладките коренчета, от които гладът само се засили. Този ден се тътриха по-бавно от обикновено, дори Дик остана без сили.

Бедата бе там, че не знаеха дали вървят в правилната посока. На картата имаше нарисувани ориентири, но те не съвпадаха. Ясно защо: за последен път хората бяха минали тук през зимата, когато бе имало много сняг, в силни студове и мъгла, затова сега всичко наоколо изглеждаше съвсем различно.

Обзе ги отчаяние, защото превалът беше абстракция, в която не можеш да повярваш, както не можеш да си представиш звездното небе, ако не си го виждал и само си чувал за него. Олег съжаляваше, че е заспал и е изтървал звездите, но може би те щяха да се появят и тази нощ. Та нали облаците в небето вече са изтънели, понякога през тях прозира синева и наоколо е много по-светло, отколкото долу, в гората.

По пладне, когато всички съвсем грохнаха, Дик заповяда да спрат и започна да разтрива със сняг измръзналите бузи на Марианка. Тогава Олег видя отстрани на снега някакво синьо петно. Но дотам трябваше да се минат още стотина крачки и Олег премълча.

Когато най-после Дик каза, че е време да продължат, Олег посочи синьото петно. Тръгнаха към него, с всяка крачка все по-бързо.

Оказа се късо синьо яке от здрав и тънък плат. Беше замръзнало наполовина в снега и единият ръкав, натъпкан със сняг, стърчеше нагоре. Дик разрови снега наоколо, за да измъкне якето, а Олег изведнъж усети болезнено нетърпение.

— Недей — дрезгаво каза той, — за какво ти е? Скоро ще стигнем, разбираш ли, на прав път сме!

— Здраво е — каза Дик. — Марианка съвсем е замръзнала.

— Не ми трябва — възрази Мариана, — по-добре да вървим нататък.

— Вървете, ще ви настигна — упорито отвърна Дик. — Вървете!

Дик ги догони след петнайсет минути с якето в ръка, но Мариана не го облече, каза, че е мокро и студено. Най-важното обаче беше, че якето е чуждо и някой го е обличал. И ако го е съблякъл и хвърлил, значи е загинал. Всички знаят, че от превала са тръгнали седемдесет и шест души, а до гората са стигнали малко повече от трийсет.

През този ден не се добраха до превала, макар на Олег все да му се струваше, че той ще се появи всеки момент — сега ще заобиколим онзи ръкав на ледника и ще видим превала, сега ще минем сипея и ще видим превала. И изкачването ставаше все по-стръмно, а въздухът все по-малко.

Пренощуваха, или по-скоро изчакаха да свърши тъмнината, свити на кълбо, омотани с всички одеяла и покрити с палатката. Все едно, от студа нямаше как да заспят, само пропадаха в унес и пак се събуждаха, за да си сменят местата. От Мариана, която лежеше по средата, почти не идваше топлина, тя бе станала някак безтелесна и остра — пилешки скелет. Станаха в ранни зори, над тях имаше синьо звездно небе, но те не го гледаха.

После постепенно се съмна, облаците бяха прозрачни като мъгла и през тях светеше студено и ярко слънце, което също не бяха виждали никога, но те и него не гледаха. Влачеха се, заобикаляйки пукнатините в леда, сипеите и корнизите. Дик упорито крачеше най-отпред, избираше път, подхлъзваше се и падаше по-често от другите, но нито веднъж не отстъпи водачеството. И пръв излезе на превала, без дори да разбере, че точно това е превалът, защото склонът, по който се катереха, неусетно за погледа се изравни и се превърна в плато, а после видяха пред себе си планински зъбери. Хребет след хребет заснежени планински вериги, искрящи под слънцето, а след още час долу се разкри котловина, сред която, огромен дори оттук, от километрова височина, лежеше кръгъл диск с тъмен метален цвят. Дискът се беше врязал косо в снега точно насред котловината. Капитанът бе успял със сетни усилия да докара кораба дотук, когато след взрива в двигателния отсек приборите отказаха да работят. Бе приземил кораба тук сред виелицата, нощта и мъглата на злата тукашна зима.

Те стояха един до друг. Трима дрипави, изнемощели диваци с арбалети на рамо, с торби от животински кожи, окъсани, опърлени от студа и снега, почернели от глад и умора, три микроскопични фигурки в огромния, пуст и безмълвен свят гледаха мъртвия кораб, който преди шестнайсет години бе рухнал на тази планета. И никога вече нямаше да излети.

После започнаха да слизат по стръмния склон, като се хващаха за камъните и се мъчеха да не тичат по коварните сипеи, все по-бързо и по-бързо, макар че краката отказваха да ги слушат.

И след час вече бяха на дъното на котловината.