Кир Буличов
Селцето (2)

Втора глава

— Хартия — повтори Старика. — Поне десетина листа.

— Ще имаш хартия — каза Томас.

Заминаващите се бяха събрали до портата. Останалите дойдоха да ги изпратят. Всички се преструваха, че походът е най-обикновен, като до блатото за корени, а се сбогуваха сякаш завинаги.

Заминаващите бяха дебело облечени — събраха им дрехи от цялото селце. Леля Луиза сама ги подбираше, приготвяше, преправяше. Олег навярно никога не бе носил толкова хубави дрехи. Само Дик не взе нищо излишно. Той сам си шиеше всичко. Дъждът почти престана, в локвите около стълбовете се плискаха и пискаха плавунци. Значи, времето щеше да се оправи.

Томас погледна плавунците и каза:

— Дъждът ще спре. Трябва да се укрепят стълбовете.

— Недей да ги мислиш — каза леля Луиза, — и без теб ще се справим.

— Какво ще ми донесеш, тате? — попита червенокосата Рут, дъщерята на Томас.

— Недей — каза жена му. — Не бива дори да мислиш за това. Важното е татко да се върне. Завий си гърлото, пак кашляш.

— След превала завий надясно — каза Вайткус на Томас. — Помниш ли?

— Помня — усмихна се Томас. — Като че беше вчера. Ти по-добре иди да си легнеш.

Майката на Олег го държеше за ръката и той не смееше да я отдръпне, макар да му се струваше, че Дик лекичко се усмихва, като го гледа. Тя искаше да върви с него до гробището, но Сергеев не я пусна. Никого не пусна освен Луиза и Старика.

На няколко пъти Олег се озърна. Майка му стоеше с леко вдигната ръка, сякаш е искала да помаха, но е забравила. Мъчеше се да не плаче.

Над оградата се виждаха главите на възрастните — майка му, Егли, Сергеев, Вайткус, — а през бодлите по-долу се мержелееха фигурките на дечурлигата. Малка колона хора, зад тях — скосените, лъскави под дъжда розови покриви на малка група къщички.

От хълма Олег се озърна за последен път. Всички си стояха до оградата, само едно от децата бе изтичало настрани и си играеше край локвата. Отвисоко се виждаше улицата между колибите. И вратата на къщата на Кристина. Някаква жена стоеше на прага. Но от хълма не можеше да се различи дали е Лиз, или Кристина. А после върхът на хълма закри селцето.

Гробището също имаше ограда. Преди да бутне вратата, Дик надникна дали вътре не се е затаил някой звяр. Олег си помисли, че на негово място сигурно нямаше да се сети.

Странно е, каза си той, че могилите, затиснати плочи от меки шисти, отцепени от близките скали, са много повече, отколкото живите хора в селцето. Макар че селцето е само на шестнайсет години. Баща му го няма тук, той е останал отвъд превала.

Дик спря пред две еднакви плочи, издялани по-грижливо от другите. Там бяха майка му и баща му.

Надигна се вятър, студен и досаден. Старика бавно крачеше от гроб към гроб. Той ги познаваше всичките. Колко са били преди шестнайсет години? Трийсет и шест възрастни и четири деца, така беше май. А колко остават? Девет възрастни и трима от онези деца. Трима. Дик, Лиз и Олег. Мариана се е родила тук. И са живи още дванайсет деца от родените в селцето. Значи, преди седемнайсет години тук е имало четирийсет души, сега са двайсет и няколко. Проста аритметика. Не, не е проста. Могилите са много повече, все на умрели или загинали дечурлига. Тукашни.

Сякаш усетила за какво мисли, леля Луиза каза над ухото му:

— Повечето умряха през първите пет години.

— Разбира се — съгласи се Старика. — Плащахме си за опита.

— Чудо е, че не умряхме всички през първата година — каза Томас.

Спряха пред плочите в центъра на гробището. Плочите бяха неиздялани, груби, криви, почти потънали в земята. Червеникавите пипалца на мъха се сплитаха около тях и ги превръщаха в заоблени хълмчета.

На Олег му се прииска да се върне и още веднъж да види селцето. Знаеше, че майка му стои до оградата и се надява да стане така. Той дори тръгна към вратата на гробището, но в този момент Томас каза:

— Време е да вървим. Скоро ще почне да се стъмва, а трябва да стигнем до скалите.

— Ой! — каза Мариана. Тя бързо опипваше с пръсти преметнатата през рамото й торба.

— Забрави ли нещо? — попита Дик.

— Не. Всъщност забравих… Искам да видя баща си…

— Да вървим, Марианче — каза Томас. — Колкото по-скоро тръгнем, толкова по-скоро ще се върнем.

Олег видя, че очите на Мариана се изпълват със сълзи. Още малко и ще бликнат по бузите.

Мариана изостана от другите. Олег се приближи до нея и каза:

— Аз също исках да се върна. Поне да погледам от хълма.

Вървяха един до друг и мълчаха.

На трийсет крачки от оградата, където започваше коварният лепкав храсталак, всички спряха.

Луиза ги разцелува. Старика им стисна ръцете. За последно спря пред Олег.

— Много се надявам на теб — каза той. — Повече, отколкото на Томас. Томас се грижи за благото на селцето, за днешния ден. Ти трябва да мислиш за бъдещето. Разбираш ли ме?

— Добре — каза Олег. — А вие се погрижете за мама, да не тъгува. Ще донеса микроскоп.

— Благодаря. Връщайте се по-скоро.

Дик пръв нагази в храсталака, отмятайки сръчно и бързо лепкавите пипала с върха на копието.

— Дръжте се плътно до мен — каза той. — Докато не са се опомнили.

Олег не погледна назад. Нямаше време да се озърта. Озърнеш ли се, някоя вейка ще се лепне за дрехата, не можеш я откъсна, а откъснеш ли я, три седмици ще вони. Отвратителен храсталак.

 

 

По мръкнало стигнаха до скалите. Както разчиташе Томас.

Гората не стигаше до скалите, алените им зъби стърчаха от голата долина, осеяна с петна лишеи, парцаливите облаци прелитаха тъй ниско, че острите скали ги раздираха и чезнеха в сива мъгла. Томас каза, че пещерата, където нощували предния път, е суха и до нея лесно се стига. Всички освен Дик бяха уморени. А Дик и да беше уморен, не казваше. Само се зъбеше.

— Тогава беше по-студено — каза Томас. — Бяхме решили, че в студовете по-лесно ще минем блатата. А превалът се оказа непроходим. Помня как вървяхме тук и под краката ни звънтеше — всичко беше замръзнало.

Между пътниците и скалите имаше белезникаво кръгло петно с диаметър около двайсет метра.

— Тук ли звънтеше? — попита Дик, който вървеше пръв.

Той рязко спря на края на петното. То леко блестеше като кора на бор.

— Да. — Томас спря до Дик.

Олег изоставаше. Преди час бе взел торбата на Мариана, за да не се изтощи. Мариана не искаше да я дава, а Томас каза:

— Правилно. Утре аз ще ти помогна. После Дик.

— Защо да помагаме? — каза Дик. — Довечера ще си разпределим излишното по торбите. Хем няма да усетим, хем на Марианка ще й бъде по-леко. Трябваше по-рано да помислим. Два месеца се приготвяхме, а не помислихме.

„Интересно кой трябваше да мисли? — каза си Олег. — И ти си такъв мислител като всички.“

А се налагаше да мъкнат много неща, макар Дик да твърдеше, че за храна можело да не се тревожат — той щял да ги изхрани. Все пак взеха и пушено месо, и корени, и сушени гъби, а главната тежест бяха сухите дърва, без тях ни вода можеш да кипнеш, ни зверове да прогониш.

— Знаете ли на какво ми прилича това? — каза Мариана, догонвайки мъжете. — На връх на гъба. Грамадна гъба.

— Може би ще е по-добре да заобиколим — каза Дик.

— Защо? — попита Олег. — Ще трябва да се катерим по сипея.

— Ще опитам, бива ли? — каза Мариана, после коленичи и извади ножа.

— Какво искаш да правиш? — попита Томас.

— Ще отрежа парченце. Да го помириша. Ако става за ядене, представяте ли си каква находка ще е? Цялото село може да се нахрани.

— Недей да режеш — каза Дик. — Не ми харесва тази твоя гъба. И изобщо не е гъба.

Мариана обаче вече беше забила ножа в края на петното. Но не успя да отреже — едва удържа ножа. Бялото петно изведнъж се изду, затрептя, налетя като вълна към Мариана. Дик рязко я дръпна към себе си и двамата се търкулнаха по камъните. Томас отскочи след тях и вдигна арбалета.

Седнал на камъните, Дик се разсмя.

— За да я убиеш, ще ти трябва стрела колкото дърво, че и по-голяма.

— Нали ви казвах, че е гъба — каза Мариана. — Напразно се изплаши, Дик. Мирише на гъба.

Вълни от тръпки преминаваха по бялото петно, започваха в центъра и се разбягваха към краищата като от хвърлен във водата камък. А средата на гъбата все се надигаше и надигаше, сякаш някой искаше да се измъкне навън и блъскаше с глава. После от центъра пробягаха настрани тъмни пукнатини, те се разширяваха и оформиха огромни листенца с острата част към средата. Листенцата започнаха да се надигат и извиват назад, докато гъбата се превърна в цвете.

— Това е красиво — каза Мариана. — Просто красиво, нали?

— А ти искаше да се разхождаш по нея — каза Дик на Олег с глас на възрастен, макар че бяха връстници.

Томас метна арбалета на рамо, вдигна от земята ножа на Мариана.

— За естествоизпитателите е полезно първо да мислят, а после да проверяват.

— Тя нищо не може да ни направи — каза Мариана. — Показва колко е красива.

— Ако нещо не се крие вътре — каза Дик. — Е, тръгваме ли? Че ще се стъмни и няма да намерим пещерата. Всички планове отиват по дяволите. Нали нарочно тръгнахме тъй, та да пренощуваме на познато място.

Заобиколиха петното по каменния сипей. Отгоре Олег се опита да надникне в сърцевината на цветето, но там беше тъмно. И празно. Листенцата постепенно пак се сближаваха, гъбата гигант се успокояваше.

— Как ще я наречем? — попита Мариана.

— Мухоморка — каза Томас.

— А мухоморката гъба ли е?

— Със сигурност е гъба — каза Томас. — Отровна и голяма. С червена шапка, а по нея бели петна.

— Не прилича много — каза Дик.

— Но пък звучи красиво — каза Мариана.

Отдавна бе станало обичай Томас да дава имена на непознатите неща. Той избираше познати, макар и невинаги съвпадащи. Защо да измисля нови? Стига да има сходен признак. Гъбите растат в земята и може да се сушат. Значи кръглите оранжеви или сини топчета, които се заравят в земята, но може да се ядат сушени, варени или печени, ако ги изкиснеш както трябва, ще ги наречем гъби. Чакалите ходят на глутници, хранят се с мърша и са страхливи и лакоми. И няма значение, че тукашните чакали са влечуги. Мечокът е голям и има дълга рошава козина… Макар че всъщност го покриват дълги стръкове търкултрън, наподобяващи зеленикави косми.

Докато лазеха по сипея, Олег се задъха. Камъните се търкаляха изпод краката му, торбата на Мариана изпъваше ръката му до скъсване, неговата пък тежеше отзад на раменете. Олег броеше крачките. Къде е тая проклета пещера? Въздухът почваше да синее, денят и бездруго беше мрачен, а сега на десетина крачки предметите се размиваха, от земята се надигаше сива мъгла, време е да се крият, нощем дори Дик не би рискувал да тръгне в гората. Нощем се появяват нощните твари. Излезеш ли нощем отвъд оградата, няма да се върнеш. А тук, далече от селцето… Олег се озърна. Стори му се, че някой върви след него. Не, само мъгла. Той не забеляза, че е ускорил крачка, но Томас се завъртя и тихо подвикна:

— Не се блъскай, ще ме събориш. Спазвай дистанция.

И все пак Олег не можеше да се отърве от чувството, че някой върви отзад.

Гърбът на Томас изчезна — той беше изпреварил Мариана. Сега отпред върви Марианка. Тя има тесен гръб, дори с дебелото яке е тесен. Мариана се препъва. По мръкнало тя вижда зле. Егли каза — кокоша слепота, но не стандартна, а ендемична. „Ендемична… тоест присъща за дадена местност“ — прозвуча в ушите му гласът на Старика, сякаш учителят беше съвсем наблизо.

— Искаш ли да те хвана за ръка? — попита Олег.

Двамата вървяха през мъглата и блатото, затъвайки до коляно.

— Не — каза Мариана, — благодаря.

— Стойте! — Гласът на Дик долетя глухо и отдалече. — Скали.

 

 

Добре, че никой не бе заел пещерата. В нея можеше да се крие мечок или някоя от онези сумрачни и нощни твари, които бродят като призраци около оградата и дори понякога я клатят, напират към човешкото жилище и се боят от него. Веднъж Мариана домъкна от гората козленце, още мъничко. Козелът имаше по-досаден глас и от близнаците, зелената трева висеше на валма до земята, той тропаше с бронираните крака и врещеше.

— Блее — каза тогава с удовлетворение Вайткус. — Обожавам гласовете на домашни животни.

— Значи ще е козел — каза Томас.

Козелът доживя в селцето почти до зимата, когато нощта се влачи почти без прекъсване. Привикна с хората, почти не хапеше, непрекъснато висеше около работилницата на Сергеев, там беше топло. В работилницата Сергеев правеше мебели и съдове. Олег обичаше да му помага, обичаше да създава вещи с ръцете си. А после по тъмно дойдоха нощните твари. И отведоха козела. Мариана намери зад гробището няколко кичура зелена козина, но това беше чак напролет. Можеше и да е сбъркала.

Вайткус тогава каза:

— Развитието на животновъдството се отлага за в бъдеще.

— Още повече — добави Егли, — че полза от него колкото от козел мляко.

Пещерата имаше един недостатък — широк вход. Запречиха го с палатката от рибешки кожи, запалиха огън — нощните твари не обичат огъня. В пещерата беше почти топло и Олег с наслада се просна на гладкия каменен под. Мариана до него.

— Колко се уморих… — каза тя. — И беше страшно.

— И на мен — каза тихо Олег. — Струваше ми се, че някой върви зад нас.

— Добре, че не знаех — каза Мариана.

Дик цепеше чуканчетата. За из път бяха взели от най-добрите дърва. Те горят бавно. Томас отвори торбата със сушените гъби, извади котлето на триножник.

— Олег — каза той, — подай водата.

Водата беше в торбата на Олег в съдинка от тиква. Томас трябваше само да направи две крачки и да я вземе. Олег разбра, че Томас говори така с възпитателна цел. Не иска да заповяда на Олег да стане и да свърши нещо. А той нима е мързелувал — заедно закачиха палатката, огънят гори. „Следващия път ще се уморя по-малко и ще се хвана на работа. Нали мъкнах и торбата на Мариана…“

Но, разбира се, Олег не каза нищо на глас. И още преди да се надигне, Дик протегна дългата си ръка и побутна торбата на Олег към Томас.

— Нека почива — каза той равнодушно, без никакво чувство. — Уморил се е. Две торби носеше.

— Нека си полежи — съгласи се Томас.

Олег седна.

— А какво има за вършене? — попита той. — Когато трябва, аз не се крия.

— Чакай, Томас — каза Мариана, — аз сама ще застроя врялата вода. Ти не знаеш колко гъби да сложиш.

— Имах чувството — каза Дик, — че някой върви зад нас.

— И ти ли? — попита Олег.

И в този момент чуха нечии тежки стъпки край входа. Дик скочи към арбалета. Томас се наведе над огъня, готов да грабне главня. Стъпките стихнаха. Стана много тихо. Чуваше се как редки дъждовни капки падат от козирката над входа.

— Навреме успяхме — каза Мариана.

— Тихо!

Но зад блестящата завеса от рибешки кожи, по която танцуваха отблясъци от пламъците, цареше тишина.

Стиснал здраво копието, Дик пристъпи към завесата, предпазливо повдигна крайчето и надникна навън.

Олег гледаше широкия му напрегнат гръб и чакаше. Би трябвало също да вземе копието… Но това е работа на Дик. Несправедливостта на тази мисъл бе очевидна за Олег, но можеше да се утеши с това, че неговата работа е друга. Той трябва да види онова, което на другите не им е интересно да виждат. Старика се надява на него…

До огъня Мариана разделяше гъбите от сушените солени ягоди, тя винаги ги вареше отделно, а после ги смесваше. Беше коленичила, ръкавите на якето — запретнати, тънките ръце — покрити със синини и белези. Олег си помисли, че Мариана има красиви ръце, а белезите са дреболия, всички имат белези.

Томас също гледаше бързите ръце на Мариана, гледаше как се е вглъбила в свещенодействието, което за него, пришълец на тази планета, нямаше смисъл, виждаше белезите по ръцете й — цената, която е взела гората за учението, и си мислеше за пропастта, която селцето издълбава между него и тези момчета и момичета, които сега чудесно ще си заспят на каменния под, без да се завиват и без да усещат влажния пронизващ студ, а миризмата на тия растителни октоподчета, които наричат гъби, не им е противна, те са свикнали с тая миризма… впрочем тук децата миришат не като у дома. Дори собствените деца. И Рут, дето е само на осем години, ако попадне в гората, може и да не загине, във всеки случай от глад няма да умре. Гората, макар и опасно, коварно място, гората за тях е своя. И ако той, Томас Хинд, е човек в тази гора, то те са еленчета, зайчета или дори вълчета — не най-силни, но по-хитри от мнозина други, ще оцелеят.

Мариана захапа една съмнителна гъба, тихо изписка и я захвърли в ъгъла. А на вид — гъба като гъба…

Навън пак тежко премина някой, почти докосвайки полупрозрачната завеса. „Проклети призраци на мрака. Слонове бродят, не бих се учудил, ако са и отровни… Децата са уморени, но Дик изглежда готов още сега да подгони чакали из пущинака. Олег, разбира се, е по-слаб. Умно момче…“

Завесата се полюшна, нощният гостенин явно бе решил да я откъсне. Томас взе главня и изпревари Дик, надникна навън в мъгливия сумрак. Някаква тъмна сянка отплува назад, разтвори се в сивата мъгла, сякаш шегобиец дърпаше към себе си надут балон.

— Не знам — каза Томас, — досега такова нещо не съм виждал.

— Ще трябва да дежурим край огъня — каза Дик.

— На мен никак не ми се спи — каза Олег.

— Да имахме сега един добър пистолет — каза Томас.

— След пет минути супата ще е готова — каза Мариана. — Вкусна супа. Леля Луиза се постара, подбра ни само бели гъби.

Нейде в далечината нещо млясна, раздаде се тътен. После пъргав тропот на многобройни нозе и блеене. На няколко гласа.

Мариана скочи на крака.

— Козли!

— Твоя вече го изядоха — каза Дик. — Кой ли ги гони?

— Отровен слон — каза Томас неочаквано дори за самия себе си.

— Кой? — учуди се Мариана.

Дик се разсмя.

— Значи така ще го наречем — каза той.

Блеенето премина в пронизителен писък, така пищи дете. После всичко стихна. И пак тропот.

— Мисля, че тях ги писка бялата гъба — каза Олег.

— Кои? — попита Дик.

— Отровните слонове.

— Това са зли духове, Кристина ми е разказвала — каза Мариана.

— Няма зли духове — каза Олег.

— Ти опитай да навлезеш по-навътре в гората — каза Дик.

— Мълчете! — прекъсна ги Томас.

Козлите пробягаха нейде съвсем наблизо. След тях с бавни и меки стъпки се движеше преследвачът. Хората отстъпиха назад, та огънят да е между тях и завесата. Непознатите зверове са страшни, защото не знаеш нрава им.

Завесата се дръпна настрани, разпори се по диагонал и в пещерата нахълта космато зелено същество, на ръст колкото човек, но тумбесто, на четири крака, с костени шипове по гръбнака, стърчащи от козината като верига стръмни хълмове над гората.

Звярът трепереше ситно-ситно. Малките му червени очи гледаха безсмислено и обречено.

Дик се прицели внимателно с арбалета.

— Стой! — викна Мариана. — Та това е козел!

— Правилно — прошепна Дик, без да помръдне и дори без да движи устни. — Това е месо.

Но Мариана вече бе заобиколила огъня и отиваше към козела.

— Чакай! — опита се да я спре Томас.

Мариана отметна ръката му от рамото си.

— Това е моят козел — каза тя.

— Твоят отдавна е пукнал — каза Дик, но отпусна ръката с арбалета; още имаха месо, а Дик не обичаше да убива просто така. Ловците убиват само колкото могат да носят.

Козелът отстъпи назад. И застина. Явно това, което го дебнеше вън, беше по-страшно от Мариана. Мариана се наведе, бързо извади от торбата вкусна сушена гъба и я протегна към козела. Той въздъхна, подуши, зина като хипопотам и послушно изхрупа подаръка.

Първото дежурство пое Олег. Козелът не си отиваше. Беше отстъпил до стената, сякаш искаше да се слее с нея, гледаше с едно око Олег и от време на време шумно въздишаше. После започна да се чеше о стената.

— Ще ни напълниш с бълхи — каза Олег. — Кротувай да не те изгоня.

Внимателният, немигащ поглед на козела създаваше впечатление, че той слуша и разбира, но всъщност козелът се вслушваше в ставащото навън.

Гледайки догарящия огън, Олег неусетно задряма. Струваше му се, че не спи, а вижда как над главните излитат сини искри и танцуват по двойки, сплитат се в хоровод. Козелът ахна и заблея, затропа с копита. Олег се сепна, не съобрази веднага къде е и чак след секунда-две разбра, че козелът вече не е на предишното място — отскочил е в дъното на пещерата, а през дупката на завесата нахлува някаква сива пъпчеста маса, прииждайки бавно като тесто в пещерата. В нея имаше някакво тъпо любопитство, увереност, упорство, а козелът отчаяно блееше, молеше да го спасят — явно беше решил, че тестото е дошло специално за него. Кой Знае защо, Олег успя да си помисли, че тая маса е прекалено грозна за нощен призрак, той шареше с длан по камъните и все не намираше арбалета, а не можеше да откъсне поглед от близката прииждаща маса, която изпускаше задушлива кисела миризма. И затова видя как от хълбока на зловещата твар изведнъж щръкна арбалетна стрела, заби се в тестото до половината, хлътна в него и веднага тестото се стегна леко и бързо, сви се и изчезна, краищата на разкъсаното място се събраха и завеската лениво се разлюля.

Олег най-после успя да наведе поглед, арбалетът лежеше на два сантиметра от разперените му пръсти. Дик седеше на пода, стегнат, свеж, сякаш изобщо не бе лягал да спи. Той отпусна арбалета и каза:

— Май не си струваше да стрелям. Да бях поизчакал.

— Тогава защо стреля? — попита Мариана, която, без да става, беше протегнала ръка и галеше тънките бронирани крака на козела, който хлипаше като дете и се жалваше на Мариана колко го било страх.

— Олег се беше вкаменил, а онова нещо вече го наближаваше — каза Дик, без желание да упрекне или да обиди Олег, просто каза каквото мислеше. Той винаги казваше каквото мисли. — Нямах време да вадя главня от огъня.

— Задряма ли? — обърна се Томас към Олег.

Томас лежеше омотан в одеяло, отпуснал глава върху торбата със сушено месо. Беше му студено, по-студено, отколкото на другите, така и не можеше да привикне със студа. „На него ще му е най-трудно, когато застудее истински“ — помисли си Олег. И каза:

— Задрямах. Неусетно. Козелът ме събуди.

— Браво, козленце — каза Мариана.

— Добре, че те събуди — каза Дик и легна на една страна. Дланта му докосваше дръжката на арбалета, изрязана точно и красиво, сам я беше правил. — Онова чудо щеше да ни излапа…

И заспа, преди да довърши.

На Томас не му се спеше. Той стана и смени Олег, момчето се опита да спори, но бързо прие, очите му се затваряха — веднага се просна на пода. Томас се наметна с одеялото. Добре би било да сложи още дърва в огъня, но те трябваше да се пестят, не бяха толкова много, а тепърва щеше да става студено. Той си спомни колко студено беше, когато за пръв път вървяха към превала. Смъртоносно и безнадеждно студено. Най-далече стигнаха втория път. Но пък от онзи поход се върнаха само двама. Той и Вайткус.

Томас погледна децата. Защо не усещат, че да се спи на камъните е кораво и студено? Какви промени са станали в метаболизма им през тия години? Те са естествени диваци, гледащи него, стареца, с учтивото снизхождение на аборигени. Колкото и да ги плаши Борис, те с всяка изминала година се вписват все по-успешно в този свят на мократа гора и сивите облаци. А Борис е и прав, и греши. Прав е, че преминаването към диващина е неизбежно. Томас вижда това и в собствената си дъщеря, и в другите малчугани. Но очевидно точно това е единственият изход, единствената възможност да се спасят. А превалът е онзи символ, в който вече никой не вярва, но от който е трудно да се откажеш.

Козелът пристъпи от крак на крак, потропа с копита по скалата. Дик отвори очи, ослуша се, без да мръдне, и пак заспа. Мариана насън се присламчи до Олег и сложи глава на рамото му. Така е по-уютно. Далече в гората нещо избумтя и се разнесе бавен, затихващ тътен. Томас избра една по-тънка цепеница и я сложи в огъня.

 

 

Когато съмна и през разкъсаната завеса нахлуха синкави струйки мъгла, далече в гората заскрибуцаха скокливчета, приветствайки новия ден. Дик, който дежуреше край угасналия огън и дялаше пръчки за арбалетни стрели, грижливо прибра пръчките в торбата и спокойно заспа. Затова никой не видя как козелът излезе от пещерата. Като се събуди, Мариана се огорчи, изскочи навън и тичешком обиколи скалите — от козела нямаше и следа.

— Мразя го — каза тя, като се върна.

— Затова, че не ти благодари ли? — попита Олег.

— По-добре му е с нас, по-безопасно.

— Жалко, че призори не му пуснах една стрела — каза Дик. — Мислех да го направя, но после реших, че е по-добре през деня.

— Не е честно — каза Мариана. — Той ни спаси нощес.

— Едното няма нищо общо с другото — каза Дик. — Нима не разбираш? При това козелът мислеше само за собствената си кожа.

Олег взе кожената кофа и тръгна да търси вода.

— Вземи си копието — каза Мариана.

— И не се отдалечавай — каза Томас.

— Не съм малък — възрази Олег, но все пак взе копието.

Мъглата още не се бе разсеяла, криеше се в низините, облаците бяха слезли до самата земя и тук-там между тях и възглавниците от мъгла се протягаха сивкави връзки, сякаш, прелитайки облаците, подаваха ръце на мъглата и я викаха със себе си. Но мъглата искаше да спи и не обичаше да лети по небето. Олег си помисли, че охотно би полетял с облаците вместо мъглата на юг, към големите гори, към морето, където ходиха миналата година Сергеев, Вайткус и Дик. С тях беше и Познански, но той не се върна. Не успяха да стигнат далече и изобщо не видяха морето, защото горите там са големи, пълни с хищни лиани, зверове и отровни гадини, и колкото по-топло става, толкова повече са съществата, опасни за човека. Но ако летиш с облаците, можеш да се носиш над върхарите на дърветата и над морето като облачните птици, които при хубаво време понякога се мяркат като сенки из облаците, но никога не кацат на Земята. Разбира се, хората умеят да летят, дори много по-бързо от облаците. Но в селцето всичко трябва да се започва от нулата. И не е лесно, защото няма инструменти и време. Олег искаше да направи балон, но за балон трябват много рибешки кожи, конци и игли, а никой освен дечурлигата и стареца не искаше да му помага.

— Това е хубава абстрактна идея — каза тогава Сергеев. — След стотина години непременно ще се захванем с нея.

А Старика отвърна:

— След стотина години всички благополучно ще сме я забравили. Ще си измислим богове, които живеят в облаците и забраняват на нас, смъртните, да се приближаваме до тях.

Така и си останаха само с мисълта за балона.

Олег тръгна надолу по склона, стори му се, че там ромоли вода. На такива места може да има извори. После стигна до сипея — отвъд него стърчеше от земята върхът на грамадната гъба, която снощи разтваряше паст. Мъгливата шапка се плъзна настрани от белия кръг и Олег видя как центърът на гъбата се разтваря бавно, като цвете, а от мъглата отвъд малката долина се изтърколват тържествено, на равни разстояния една подир друга, сиви, рехави, меки на вид топки, малко по-тъмни на цвят от самата гъба. Една, две, три, четири… Ето, значи, кой бил нощният гостенин, отровният слон, парчето тесто.

— Ловците се прибират у дома — тихо каза Олег и изведнъж разбра, че топките се търкалят към него, и то далеч по-бързо, отколкото даваше вид равномерното им движение.

Той започна да отстъпва, а топките една след друга изскочиха върху жилавата повърхност на гъбата и се насочиха към центъра, към разтворените листенца. Ето, първата топка меко ги избута и се бухна вътре, след нея втората и третата, четвъртата се задържа за секунда, сякаш проверяваше всичко ли е наред в дневния свят. И изчезна. А листенцата бавно, удовлетворено се събраха в центъра, повърхността на гъбата се изглади и заприлича на замръзнало езерце.

Олег настръхна. От запад, накъдето трябваше да вървят, изведнъж налетя леден вятър, опари лицето и ръцете му. Напомни какво ги чака. Но не от това се изплаши изведнъж Олег, а от съвсем друго — че няма да успеят да минат отвъд превала, както не бяха успели и предишните походи. Дик само ще се зарадва — ще може да се върне в любимата си степ. Мариана ще се утеши, като намери нови треви и гъби. Томас е свикнал с нещастията и не вярва в успеха. Зле ще му бъде само на Олег. И на Старика.

 

 

Цял ден вървяха през открита местност, само понякога срещаха ниски храсталаци. Местата бяха пустинни, но се вървеше леко и те дори не се умориха много. Томас каза, че са улучили времето. Лятото тази година е топло, миналия път тук вече имало сняг. Дик скучаеше, хукваше настрани като скокливче и след половин час се връщаше разочарован без плячка.

Козелът извади късмет, че се върна тъкмо през едно от отсъствията на Дик. Иначе, реши Олег, Дик непременно щеше да го застреля. Беше същият козел. Изскочи шумно от храсталака — хората го посрещнаха с насочени арбалети. Но го познаха още отдалече. Косматата грамада, по-висока дори от Олег, гръмогласно се зарадва, че е срещнала приятели. Изтича покрай тях, като подмяташе тежкия си задник, громолеше с плочките по гръбнака си и оглушително блееше.

Козелът вече не се отдели от тях. Зарадва се и на Дик, усети идването му от цял километър, а после се вмъкна в средата на отряда, не искаше да върви отстрани или последен и се мотаеше из краката им. На Олег все му се струваше, че козелът ще го настъпи по крака с острото си копито, но звярът се оказа по-деликатен, отколкото при първото им запознанство.

Обонянието и слухът му бяха невероятни. Той усещаше присъствието на живи същества от километри и привечер Мариана вече уверяваше, че разбира смисъла на звуците му: кога козелът твърди, че отпред има поляна с вкусни гъби, и кога трябва да гледат в краката си — там пълзят хищни лиани.

Спряха на бивак много преди да се стъмни. По-нататък започваше нагорнище и Томас каза, че сутринта трябва да намерят устието на ручея и да се изкачват по неговата долина, която после ще се стесни, ще се превърне в клисура и по тази клисура ще трябва да вървят поне два дни.

Тук нямаше нито пещера, нито някакво друго убежище, спаха в палатката, което не се хареса на козела, и макар че тази нощ нямаше опасности, козелът все пак настояваше да го пуснат на топло и в края на краищата се просна върху палатката, всички го ругаеха, но търпяха, защото можеше да не слагат охрана — вече беше ясно, че ако дойде нежелан гост, козелът ще вдигне такъв шум, че ще събуди всички.

 

 

На разсъмване Олег страшно измръзна. Нямаше сили да се събуди, в съня му се струваше, че го пускат в ледено блато и не може да се измъкне. Втресе го. После изведнъж стана по-топло. И Олег заспа спокойно. Събуди се от това, че козелът реши да се изкатери по-високо върху палатката. Олег издърпа крак, отвори очи и видя, че през нощта Томас си е сменил мястото с него, легнал е от края. Томас беше побелял от студ, лежеше със стиснати зъби и затворени очи и се преструваше, че спи. Олег се засрами. Още в селото се бяха разбрали, че когато стане съвсем студено, трябва да пазят Томас. Той има слаби дробове и трудно понася студа, на младите им е по-лесно, здрави са и са свикнали.

— Томас — тихичко рече Олег, — аз се стоплих. Хайде да се сменим.

— Не, няма нужда — прошепна Томас, но устните не го слушаха.

Олег мълчаливо се прехвърли от другата му страна. Рибешката кожа на палатката пропускаше студа, тая нощ всички спаха под одеялата, дори Дик, който твърдеше, че може да спи и на снега.

— Благодаря — каза Томас. Тресеше го.

Мариана се събуди и веднага разбра всичко.

— Ще стопля вода — каза тя и зашумоля с връзките на торбите.

Щом съобрази, че хората са се събудили, козелът скочи, затрополи наоколо, заблея умолително — изглежда, му бе доскучало през нощта. Дик хвърли одеялото си на Томас и бързо пролази навън.

— Най-важното — извика той — е да се движиш! Вижте, чудесно е!

Олег се застави да излезе подир Дик.

Долината, до чийто край стигнаха снощи, беше покрита със сняг. Снегът бе навалял през нощта — бял и чист, много по-светъл от облаците, които в сравнение с него изглеждаха съвсем виолетови. Козелът стоеше наблизо и изтъргваше ледени висулки от козината си. Бялото платно на долината опираше до стръмния скат на платото. Храстите по склона бавно мърдаха клони, вдигайки около себе си облачета сняг.

Дик беше недоволен, че хабят дървата по-бързо, отколкото очакваха, но каза това само на Олег, и то тихо, когато се отдалечиха от мърлявото хълмче на палатката.

— Не трябваше да вземаме Томас — каза той. — Ще боледува.

— Без него трудно ще минем превала — каза Олег.

— С него ще е още по-трудно — каза Дик и пусна една арбалетна стрела към някаква тъмна ниша в скалата. Олег не видя там нищо, но в нишата се надигна облаче снежен прах, отвътре изскочи заек и с големи скокове хукна да бяга, отметнал хоботчето на гърба си. По дирите му тъмнееха капки кръв.

— Ще отида да го взема — каза Дик. Той си оставаше на същото мнение.

С Дик трудно се спореше, защото, когато бе сигурен, той не продължаваше спора, а просто си тръгваше. А най-точните думи идват по-късно и излизаше, че Дик надделява дори ако не е прав.

„Как ще стигнем без Томас? — мислено продължаваше разговора Олег. — Нали най-важното дори не е пътят, а как ще се държим по-нататък. Та ние сме диваци, които никога не са виждали велосипед, и затова не знаем велосипед ли е, или локомотив? На Дик му се струва, че знае всичко, което може да потрябва на човек в селцето или в гората. Може би се страхува да попадне в друг свят, където не е най-силният и най-бързият?“

Мариана запали огън. Козелът вече бе свикнал с огъня и реши, че той с нищо не го заплашва, затова веднага взе да се пъха в пламъците и Мариана викна на Олег да дръпне проклетото животно. Да издърпаш възрастен козел е почти неизпълнима работа, но Олег се постара. Напердаши козела с дръжката на ножа, той обаче явно реши, че го галят, и възторжено квичеше.

Томас бързо крачеше по снега, за да се стопли. Ходеше прегърбен, загърнат с одеялото, и на Олег му се стори, че Томас е съвсем стар, макар да знаеше, че е само на четирийсет години. Веднъж Егли каза, че незнайно защо, процесите на стареене в селцето протичат по-активно, а леля Луиза добави тогава, че при такава диета всички трябвало отдавна да ритнат камбаната. Всички имаха безкрайни гастрити, алергии, бъбреците на по-старото поколение за нищо не ги биваше. Вярно, децата бяха сравнително здрави. И селцето извади късмет, че повечето местни микроби не се бяха приспособили към човешкия метаболизъм. Още не се бяха приспособили, каза тогава леля Луиза.

— Жалко, че тук няма блато — каза Марианка. — Щях да ви набера трева, знам каква.

— А защо не набра предварително? — попита Олег.

Мариана познаваше тревите по-добре от всички останали в селото.

— Странен човек си ти! — учуди се Мариана. — Тази трева трябва да се яде веднага, докато е прясна, как ще я запазиш?

На нея винаги й се струваше странно, че другите не знаят каквото знае тя.

— Олег — повика го Томас, — ела насам.

Той се отпусна върху палатката и се намръщи.

— Пак ме боли гърбът.

— После ще ви разтрия — каза Мариана.

— Благодаря, не помага — усмихна се Томас. Той приличаше на врана, както им я рисуваше Старика в часовете по биология. Тъмна птица с голям заострен нос. — Слушай, помниш ли къде крия картата? Всичко може да ми се случи.

— Нищо няма да ви се случи — каза Олег. — Нали вървим заедно.

— И все пак да не рискуваме. Ще се справиш ли с картата?

Картата беше нарисувана на парче хартия — най-голямата ценност в селцето. Олег винаги изпитваше към хартията особено чувство. Дори неизписаният лист имаше някаква магическа връзка със знанието — хартията беше създадена тъкмо за да го изрази. Тя сякаш олицетворяваше божественото.

Прекъсвайки от време на време заради пристъпите на кашлица, Томас накара Олег да покаже на картата пътя към превала. Маршрутът беше познат, мислено го бяха изминавали заедно с Вайткус и Старика, само че в селцето беше невъзможно да почувстват истински същината на пътя, разстоянието, студа — у дома беше топло, уютно горяха светилници, а зад стената шумолеше дъждец…

Дик донесе заека. Козелът, кой знае защо, се уплаши от безжизненото телце, избяга към урвата и спря там, поклащайки съкрушено глава.

— Усеща какво го очаква — каза Дик и хвърли заека на камъните. — Хайде да го изядем сега, по-бодро ще вървим. И за Томас е полезно. Вярно, още по-полезно е да се напие човек с гореща кръв, аз на лов винаги правя така. Но ти, Томас, няма да пиеш, нали?

Томас отрицателно поклати глава.

— Какво правите? Картата ли гледате? — попита Дик.

— Томас поиска да я прегледаме пак, в случай че с него стане нещо.

— Глупости — каза Дик, като клекна и започна ловко да дере заека, — ти още можеш да вървиш. А ако ти стане зле, ще се върнем.

Олег разбираше, че Дик не иска да обиди Томас. Той от самото начало казваше, че Томас може и да не стигне до края.

— Нищо — каза Томас, без изобщо да показва, че равнодушният тон на Дик му е неприятен, — по-добре да се застраховаме.

Докато пиеха чай — вряла вода с коренчета, козелът се приближи, но не откъм страната, където Дик бе хвърлил заешката кожа, а от другата, сякаш гледаше да се загради от нея с огъня и палатката. Той тежко въздишаше и Мариана му хвърли няколко сушени гъби.

— Излишно е — каза Дик. — Гъбите и на нас ни трябват. Може да стане тъй, че нищо друго да не намерим. Как ще вървим обратно?

— Там, отвъд превала, има храна — каза Томас.

— Не знаем дали има, или вече няма — възрази Дик. — Глупаво ще е да умрем от глад. А в студовете трябва да се яде много.

— В краен случай ще изядем козела — каза Олег.

— Защо в краен? — попита Дик. — Непременно ще го изядем. И то скоро. Иначе ще избяга.

— Не си го и помисляй — каза Мариана. — Не бива.

— Защо? — учуди се Дик.

— Защото козелът е добър. Ще се върне с нас в селцето. И ще живее. Време е да си имаме свои животни.

— Ще ти доведа хиляда такива козли — каза Дик.

— Не е вярно, само се хвалиш. Няма да доведеш. Не са толкова много в гората. И ако не поиска, няма как да го доведеш.

— Тогава ще взема теб, ти умееш да разговаряш с животните — каза Дик и почна да реже заека на равни части, за всички по равно.

— Никакво убиване! — каза Мариана. — Тя ще си има малки.

— Кой? — попита Олег.

— Козелът — каза Мариана, — по-точно козелката.

— Значи е коза? — попита Томас.

— Да, козелка е… коза. Знам.

— Мариана е права, нека си живее козата — каза Томас. — Полезно е да се мисли за утрешния ден.

— И освен това да се мисли как да не умрем днес — каза Дик.

— Ще храним козата — каза Мариана.

— Не си го и помисляй — каза Дик.

— Аз ще й давам от моето. — Мариана изпъна острата си брадичка напред и се втренчи в Дик. Той бе привел глава настрани и я разглеждаше като някакво непознато зверче.

Томас стана пръв и отиде да сгъва палатката. Тресеше го.

— Дали да не се върнеш? — попита го Дик.

— Късно е — каза Томас. — Ще вървя.

— Ти ум имаш ли? — каза Мариана, ядосана на Дик. — Какви ги говориш! Томас сам няма да се добере до селцето.

— Олег може да тръгне с него.

Дик каза това, за да има последната дума за себе си.

— Време е да тръгваме — каза Томас. — Ако днес се движим добре, може да излезем на платото. Миналия път закъсахме в тая клисура. Имаше сняг до кръста. И виелица.

Томас тръгна напред по широкото русло на ручея, който при силни дъждове сигурно се превръщаше в поток, а сега само едва-едва ромолеше по камъните, разкъсвайки ледените корички, изникнали през нощта по бреговете.

Козата първо се юрна напред, сякаш да им покаже пътя, а после размисли и спря. Дик й се закани с пръст, но тогава козата въздъхна и се помъкна след хората, макар че от време на време спираше и досадно блееше, уговаряше ги да се върнат.

Времето поомекна, снегът под краката почна да се топи, стана хлъзгаво, през деня се наложи десетина пъти да пресичат ручея, който лъкатушеше из долчинката, мяташе се ту към единия стръмен склон, ту към другия, и краката на всички се вкочаниха.

 

 

През целия следващ ден долчинката, по която течеше ручеят, постепенно се стесняваше, каменните тъмни стени ставаха все по-стръмни и се сближаваха, забулвайки ручея с вечна сянка. Шумът му стана мрачен, отразяваше се от стените като в бъчва. Беше неуютно и страшно — досега никой от тях освен Томас не бе идвал в планината, дори Дик изгуби вечната си самоувереност, не избързваше напред, все се озърташе нагоре, сякаш се боеше да не му падне камък на главата, и често питаше Томас:

— Е, колко остана? Скоро ли ще излезем?

— Привечер ще излезем — отговаряше Томас.

Както всички други, Томас се беше загрял, дори се изпоти, почти не кашляше и вървеше по-бързо от предния ден. Само понякога се хващаше за хълбока.

— Познавате ли местата? — попита Мариана.

Тя вървеше отзад и подкарваше козата, на която цялото това пътешествие окончателно й беше омръзнало, затова често спираше и се озърташе, сякаш умоляваше Мариана да я пусне обратно на воля в гората.

— Как да ти кажа — отвърна Томас. — Миналия път не се добрахме дотук. А когато идвахме от превала преди петнайсет години, тук имаше сняг, дните бяха къси и почти не поглеждахме настрани. Тогава припламна надежда, за пръв път припламна, но бяхме много уморени. Пътят оттук до селцето ни отне повече от седмица.

Дик, който вървеше отпред, изведнъж застина и вдигна ръка.

Всички спряха. Дори козата спря, сякаш бе разбрала заповедта.

Стиснал здраво арбалета, Дик бавно тръгна напред. Наведе се.

— Гледайте! — извика той. — Наистина са минали оттук.

Зад един голям камък мътно проблясваше и се отразяваше в плиткото вирче на ручея някаква чудесна вещ. Беше направена от бял метал и приличаше на сплескана топка с бял израстък отгоре. Имаше и ремък, така че да може да се носи през рамо.

Дик вдигна предмета и каза:

— Сигурно камък го е затиснал.

— Не, не е бил камък. Така трябва да бъде — каза Томас, като пристъпи към Дик и взе предмета. — Тук е имало лагер. И някой… Вайткус! Това е манерката на Вайткус. Ех, че ще се зарадва, като му я занесем!

— Манерка ли се нарича? — попита Мариана.

Томас разклати предмета във въздуха и всички чуха как вътре се плиска вода.

— Удобно нещо — каза Дик.

— Специално е направена плоска — обясни Томас, докато предпазливо развинтваше капачката, — за да се носи по-удобно на бедрото.

— Красива е — каза Мариана.

— Ще ходя с нея на лов — каза Дик. — На Вайткус не му трябва. Той така и така боледува.

Томас вдигна манерката към носа си и помириса.

— Дявол да го вземе! — възкликна той. — Да се побърка човек!

— Какво става? — попита Олег. Искаше му се да подържи манерката.

— Приятели, та това е коняк! Разбирате ли, коняк!

Козата се дръпна настрани и учудено заблея, викаше ги при себе си.

Олег отиде до нея. В една вдлъбнатина зад купчина камъни лежеше камара метални кутии и малки тенджерки — такова съкровище виждаше за пръв път.

— Томас! — извика той. — Виж още какво сте забравили!

— Не сме го забравили — каза Томас. — Разбираш ли, тогава повярвахме, че ще стигнем до гората, и за последен път ядохме. Това са консервени кутии, разбираш ли? Ненужни консервени кутии.

— Ненужни ли?

— Тогава ни се струваха ненужни. — Томас отново поднесе манерката към носа си и я подуши. — Ще се побъркам. Това е сън.

— Значи е вярно, че сте минали оттук — каза Дик. — А аз понякога си мислех, че не сте идвали, че селцето е съществувало винаги.

— Знаеш ли, понякога и аз си мисля така — усмихна се Томас.

Той отпи малко от манерката, само една глътка, и примижа.

— Ще живея — каза той. Закашля се, но не престана да се усмихва.

Мариана събираше консервни кутии и ги подреждаше в торбата. Козата често въздишаше, охкаше, кутиите не й се нравеха. Бяха чужди.

— Недей да ги мъкнеш — засмя се Томас. — Няма смисъл! Та това са празни кутии. Ако ти трябват, ще си вземеш хиляда. Разбираш ли?

— Не знам — трезво отвърна Мариана. — Ако не намерим друго, те поне ще ни свършат работа. Няма да се върнем с празни ръце. От тия кутии баща ми ще направи всевъзможни неща.

— Тогава ще ги вземеш на връщане — каза Олег. Искаше му се да опита коняка, който така зарадва Томас.

— Ами ако ги вземат? — попита Мариана.

— Кой ще ги вземе? — възрази Томас. — За шестнайсет години никой не ги е взел. На козлите не им трябват кутии.

Но Мариана събра всички кутии, дори пробитите.

Дик каза:

— Дай да опитам, Томас. От манерката.

— Няма да ти хареса — предупреди го Томас. — Конякът е противопоказен за децата и диваците.

Но все пак подаде манерката на Дик.

„Винаги трябва да молиш — помисли си Олег. — Все така става: тъкмо си помисля за нещо, а Дик вече го взема.“

— Само внимателно — каза Томас, — една малка глътка.

— Не бой се — рече Дик. — Щом за теб може, значи за мен още повече. Аз съм по-силен.

Томас не отговори нищо. На Олег му се стори, че се усмихва.

Дик вирна манерката и отпи яка глътка. Явно този коняк беше много горчив, защото той изтърва манерката, хвана се за гърлото и се разкашля ужасно. Томас едва успя да подхване манерката.

— Нали ти казах — рече той с укор, но без капка съчувствие.

Мариана се втурна към зачервения нещастен Дик.

— Всичко ми гори! — успя най-сетне да проговори Дик.

— Ама вие защо така? — ядоса се Мариана на Томас.

Тя почна да рови из торбата си. Олег знаеше — търси лекарство против изгаряне.

— Ей сега ще ти мине — каза Томас. — Та ти си дивак, Дик. Трябваше да опиташ непознатата течност като отрова — първо с езика…

Дик махна с ръка:

— Повярвах — каза той. — Разбираш ли, повярвах! Ти нали пи!

Дик беше унизен, а той не понасяше униженията.

— Ето — каза Мариана, — сдъвчи тая трева. Помага.

— Няма нужда — каза Дик.

— Вече му мина — каза Томас. — Сега ще му стане топло.

— Не — каза Дик. Но излъга.

— Има ли още желаещи да се опарят? — попита Томас. — Е, мои смели съплеменници? Впрочем индианците са наричали това нещо огнена вода.

— А после се пропивали и продавали на безценица земята си на белите колонисти — спомни си Олег урока по история.

— Точно така. Само че ония напитки са били по-долнокачествени.

Томас метна манерката на рамо. Дик я погледна тъжно. Той с удоволствие би излял проклетия коняк, за да я напълни с вода.

Насядаха по камъните да си починат. Мариана раздаде на всички по шепа сушени гъби и по резенче сушено месо. Даде гъби и на козата. Дик я погледна неодобрително, но нищо не каза. Козата деликатно хрупаше гъбите и се озърташе към Мариана — дали ще даде още? По тия места козата трудно можеше да си намери храна и беше гладна.

— Всичкото ви ядене ли беше в такива кутии? — попита Олег.

— Не само — каза Томас. — Имаше и в сандъци, в кашони, контейнери, бутилки, в туби, шишенца, чували и в какво ли още не. Честно да ви кажа, приятели, имаше много храна. Имаше и цигари, които често сънувам.

И изведнъж Олег разбра, че намирането на манерката и консервените кутии е подействало не само на него или на Дик. Най-много се бе променил Томас. Сякаш до тоя момент той самият не вярваше, че някога е бил отвъд превала, където хората ядат от блестящи кутии и в манерките има коняк. И този чужд, но желан за Олег, чужд и, общо взето, ненужен за Дик свят изведнъж отдалечи Томас от тях.

— Да вървим — каза Томас и се надигна. — Сега почти повярвах, че ще стигнем, макар да ни предстои най-трудната част от пътя.

Продължиха нататък. Мариана вървеше близо до Дик, тревожеше се да не му прилошее. Мариана имаше това качество — да съжалява всички. Понякога то трогваше Олег, а сега го ядосваше. Та нали се виждаше, че Дик е здрав, само очите му блестяха и говореше по-високо от обикновено.

— Това е врата — каза Томас, който вървеше до Олег. — Врата, отвъд която започват моите спомени. Разбираш ли?

— Разбирам — отвърна Олег.

— Досега можех само да си представям — продължи Томас. — И съвсем бях забравил за този последен лагер. Майка ти те носеше на ръце. Съвсем беше изнемогнала, но не те даваше на никого. И ти мълчеше. Дик ревеше, разбираш ли, както се полага на едно гладно и нещастно бебе. А ти мълчеше. Егли все се навърташе около майка ти, те тогава бяха още момиченца, на по двайсет и пет години, не повече, бяха приятелки отпреди. Егли все искаше да провери дали си жив, а майка ти не даваше. Нищо друго не й бе останало в живота, само ти.

Томас изведнъж се закашля, преви се на две. Опря длан в каменната стена и Олег забеляза колко жълти и тънки са пръстите му. Дик и Мариана отминаха напред и се скриха зад завоя.

— Дайте да ви нося торбата — предложи Олег.

— Не, ей сега ще ми мине. Сегичка… — Томас се усмихна виновно. — Уж аз би трябвало да ви ръководя, да давам пример на невръстните. А едва се тътря… Знаеш ли, стори ми се, че ако пийна глътка коняк, всичко ще мине. Наивно…

— Ами пийнете си още — каза Олег.

— Не бива. Имам температура. Веднъж да се доберем до превала. Болница ми трябва сега — покой и процедури, а не катерене и подвизи.

След около два часа клисурата свърши. Ручеят се лееше като малък водопад от отвесна канара, висока само два-три метра. Но изкачването по нея се оказа трудна работа. Томас беше отслабнал дотолкова, че се наложи да го издърпат нагоре. Козата изтеглиха с въже и сащисаното животно само по чудо не нарани никого, докато се бранеше с тънките си бронирани крака.

Изпитваха странно чувство: два дни се бяха изкачвали по тясната полумрачна клисура, чувайки само ромоленето на водата, и изведнъж се озоваха във властта на такъв простор, какъвто Олег никога не бе виждал.

Заснеженото плато, осеяно тук-там с редки оголени камъни, се простираше на няколко километра и опираше в планинската стена. От другата страна преминаваше в безкраен стръмен склон и се вливаше в широка долина, отначало гола, камениста, после по нея изникваха петънцата на храсти и дървета, а нейде далече около хоризонта тия петънца се сливаха в безкрайна гора. Там, на четири дена път, беше селцето. Вярно, оттук то не можеше да се различи.

— Ето тук — каза Томас, опитвайки да си поеме дъх, — тук разбрахме, че сме спасени. Вървяхме от планината, какво ти вървяхме — лазехме, мъкнехме болните, замръзвахме и вече в нищо не вярвахме, и изведнъж достигнахме края на това плато. Както виждате, откъм края то е малко издигнато и затова, докато не се добрахме тук, не знаехме, че има надежда. Валеше сняг, бушуваше виелица… кой беше пръв? Струва ми се, Борис. Ами да, Борис. Той бе избързал напред и изведнъж спря. Помня как застина на място, но тогава бях толкова уморен, че не разбрах защо спира. Когато се приближих до него, той плачеше и цялото му лице се бе покрило с лед. През онзи ден нямаше добра видимост, но понякога снежната пелена се разкъсваше и ние разбрахме, че там долу, в долината, има дървета. Значи има живот…

Духаше вятър, за щастие не много силен, козата започна да скача, да лудува, да се радва на простора, подмятайки рунтавия си задник и оставяйки дълбоки триъгълни следи по снежната пелена. После се спря при едно оголено кафяво петно и взе да разравя замръзналата земя с роговия израстък на носа си, като въздишаше, ахкаше и блееше — явно беше надушила нещо за ядене.

— Тук няма дивеч — каза осъдително Дик. Обръщаше се към Томас, сякаш вината бе негова.

— Ако всичко е нормално, след три дни ще стигнем — каза Томас. — Или след четири.

— А разправят, че вие сте вървели две седмици.

— Вървяхме тринайсет дни. Беше зима, имахме много болни и ранени, а сега сме почти без багаж. Удивително, сякаш бе вчера — стоим с Борис и гледаме надолу…

Преди мръкнало успяха да стигнат до планината.

 

 

През нощта настана жесток студ. Дик и Олег сложиха Мариана и Томас по средата. Томас толкова бе грохнал през деня, че дори не възрази. Той беше горещ, но изобщо не можеше да се стопли, и когато започваше да се дави в суха кашлица, Олег го прегръщаше, Мариана му даваше да пие сироп за кашлица, който сама бе приготвила. Мариана не спеше и за да минава времето, двамата с Олег си шепнеха, а Дик, на когото му се спеше, се въртеше ту на едната страна, ту на другата. После каза:

— Утре няма да спираме на почивка през деня ясно ли е?

— И какво? — попита Олег.

— Ще ви накарам да вървите, колкото и да ви се дреме.

— Не бой се — каза Олег. — Няма да има задръжки заради нас.

— Заради никого.

Олег не възрази. Разбираше, че Дик има предвид Томас. Мислеше, че той спи и не чува. Но Томас го чу и каза:

— Аз май съм хванал пневмония, извинявайте, че така се получи, приятели.

Бяха разпънали палатката в една голяма скална ниша, тук беше по-топло, отколкото на открито, и козата с въздишки обикаляше наоколо, после взе да шумоли, да чопли земята.

— Какво търси? — прошепна Мариана.

— Охлюви — каза Олег. — Видях я как намери охлюв.

— Мислех, че тук е студено за тях.

— Щом ние живеем, значи и други могат.

— Нищо няма тук — каза Дик, — спете.

Томас се разкашля. Мариана пак му даде да пие. Чуваше се как зъбите му тракат по ръба на канчето.

— Трябваше да се върнеш — каза Дик.

— Късно е — въздъхна Томас, — до селцето няма да стигна.

— Глупак си ти, Дик — каза Мариана, — забравяш законите.

— Нищо не забравям — повиши глас Дик. — Знам, че сме длъжни да се грижим за болните. Знам какво е дълг, не по-зле от теб го знам. Но всички ми повтаряха едно и също: ако сега не стигнем до превала, ако не донесем желязо и инструменти, селцето може да загине. Не съм го измислил аз. Аз не вярвам, че селцето ще загине. Много добре си живеем и без всякакви щуротии. С арбалет мога да поваля мечок от сто крачки.

— То се знае — каза Олег, — нали имаш железни върхове на стрелите. Ако Сергеев не ги ковеше, как щеше да повалиш мечок?

— Мога да направя острие и от камък. Не е до материала, а до умението. Сега пък ни пратиха тук, в планината…

— Никой не те е карал насила. Сам тръгна — каза Олег.

— Да, сам. Но всички знаете — всеки момент ще завали сняг. Ако се мъкнем едва-едва, може и да не се върнем.

— А ти какво предлагаш? — попита Олег.

Томас и Мариана не се намесваха в спора им, но внимателно слушаха. На Олег му се струваше, че дори козата е притихнала и се ослушва.

— Предлагам да оставим тук Мариана и Томас. Да им дадем одеяла и храна. А ти и аз с малко багаж ще дотичаме до превала.

Олег не отговори. Разбираше, че не бива да оставят Томас. Не бива да го лишават от цел. Това ще го убие. Ами ако Дик си помисли, че Олег го е страх да продължат двамата?

— Уплаши ли се? — попита Дик.

— Не за себе си — каза най-после Олег. — Ако Томас е болен, няма как да защитава Мариана. А Мариана — него. Ами ако дойдат зверове? Ако тук има хищници? Как ще се справи тя?

— Марианче, ще се справиш ли? — Дик не попита, а сякаш заповяда, като че имаше право да заповядва.

— Ще стигна дотам — каза Томас. — Ще стигна, не бойте се, приятели. Трябва да стигна… вървя натам вече от шестнайсет години.

И гласът на Томас беше горещ, бърз, сякаш пълен със сълзи.

— Тогава спи — каза Дик след дълга пауза, в която никой не се съгласи с него, но и никой не го разубеди.

А на сутринта спорът се прекрати сам по себе си. По много проста причина. Когато Олег стана пръв — главата го болеше, краката му бяха като дървени, гърбът му бе премръзнал до вътрешностите, — излезе от вдлъбнатината, примижа от ярката светлина, изтича зад скалата по нужда и видя върху бялата равнина на платото верига вдлъбнатини, които отначало дори не можа да разпознае като следи — сякаш някой бе притискал в снега големи бъчви.

Олег събуди Дик и двамата предпазливо тръгнаха по следите натам, накъдето сочеха отпечатъците от нокти. Дирята свършваше пред една отвесна скална стена — този звяр можеше да се катери и по скалите.

— Какъв ли е? — шепнешком попита Олег.

— Ако легне върху къща, ще я смачка — каза Дик. — Да можеше да ни падне на прицел.

— Безнадеждна работа — каза Олег. — Дори с твоя арбалет. Няма да му пробиеш кожата.

— Ще се постарая — каза Дик.

— Къде бяхте? — попита ги Мариана, която палеше огън. — Температурата на Томас е спаднала. Чудесно, нали?

— Добре е — съгласи се Олег.

Те разказаха за следите, защото Мариана така или иначе щеше да ги види. Но тя не се уплаши. Малко ли животни се въдят наоколо! Далеч не всички са зли и опасни. Животните си имат свои грижи.

— Сядайте да закусим — каза Мариана.

Томас изпълзя от палатката. Беше бледен и слаб. Държеше манерката. Докато сядаше до Олег, отвинти капачката и пийна малко.

— Трябва да се сгрея — дрезгаво каза той. — Някога лекарите са предписвали червено вино на слабите и болните.

Мариана се пресегна за торбата си.

Отвътре се търкулна гъба.

Торбата беше разкъсана, изподъвкана. И празна.

— Къде са гъбите? — обърна се Мариана към Томас. Сякаш той трябваше да знае къде са.

Дик скочи.

— Къде беше торбата?

— Толкова бях уморена — каза Мариана. — Мислех, че съм я пъхнала под палатката, а тя е останала навън.

— Къде е онова добиче? — тихо попита Дик.

— Да не си се побъркал? — развика се Мариана. — Може пък да не е козата.

— А кой? Ти ли? Томас? Или аз? Какво ще ядем сега?

— Имаме и месо — каза Мариана.

— Покажи го. Може и то да е изчезнало.

— Че защо й е на козата да яде месо? — каза Мариана.

Дик излезе прав. От месото бяха останали само двайсетина резенчета.

— Не се шегувам. — Дик вдигна арбалета си от снега. Козата сякаш разбра какво я заплашва и пъргаво отскочи зад скалата.

— Няма да ми избягаш — каза Дик.

— Чакай! — намеси се Олег. — Чакай, ако потрябва, ще го направиш. Има време. Нали Мариана иска да ги развъжда. Разбираш колко е важно това за селцето. Винаги ще имаме месо.

— За селцето е важно да не пукнем тук — отвърна Дик. — Без нас козата няма да иде в селцето. Тя също няма какво да плюска. Ще избяга.

— Не, Дик, моля те — каза Мариана. — Козата ще си има малки, разбираш ли?

— Тогава да се връщаме — каза Дик. — Свърши се нашият поход.

— Чакай… — намеси се Томас. — Все още решавам аз. Ако искаш, разрешавам ти да се върнеш. Ще успееш, не се съмнявам. Аз продължавам напред. Заедно с ония, които поискат.

— Аз продължавам — каза Олег. — Не можем да чакаме още три години до следващото лято.

— И аз продължавам — каза Мариана. — Дик също. Той не е лош, тъй да знаете. Иска да е добре за всички.

— Недей да обясняваш — каза Дик. — Все едно, ще я убия.

— За днес имаме храна — каза Мариана.

— Не би било зле да се върнем с козата. Може дори да я натоварим — каза Томас.

Томас отпи още малко коняк и разклати манерката. По звука личеше, че е останала съвсем малко огнена вода.

— Още един ден — каза Дик — и вече ще е късно за връщане. Това засяга най-много теб, Томас.

Мариана се разшета край огъня, бързаше да кипне вода. Бяха й останали към две-три шепи от сладките коренчета.