Кир Буличов
Селцето (10)

Шеста глава

Отмина и третият ден, откакто беше излетял балонът.

Селцето живееше в нервно очакване.

Времето беше топло, като в края на лятото.

Олег, Старика и Сергей седяха в работилницата.

Виждаше се как Вайткус и жена му се занимаваха при оградата, плевяха овощните дървета; децата носеха стебла и листа и ги трупаха до оградата. Там дежуреше козата, която беше довела малките си, и те се ровеха в листата, търсейки си вкусни филизи.

— Лошо — рече Сергеев, който беше отслабнал и посърнал за последните три дни. — При нормални обстоятелства биха долетели там за ден-два. И днес щяхме да посрещаме гости.

Олег неволно погледна към портата. Той вече многократно за последните два дни беше поглеждал в тази посока, представяйки си как от гората ще излезе, леко поклащайки се, блестящ аеродинамичен експедиционен всъдеход и как всички ще се затичат към него, и как от всъдехода ще излязат истински изследователи и ще има да се чудят: нима може да се оцелее на тази планета? И дори да се направи градина?

Но гората запазваше мълчание, както и по-рано.

— Не е изключено, тоест даже е вероятно — намеси се Старика — да са се спуснали с балона някъде в гората и да не могат да намерят лагера на експедицията — В гората не е лесно да се направи това.

— Предвидих всички тези варианти — отговори Сергеев.

В работилницата надникна дебелата Луиза и попита дали Сергеев е поправил лопатата. Той й я подаде. На Олег изведнъж му стана неприятно, че Луиза може да мисли за лопатата, когато не се знае какво се е случило с Мариана.

Старика забеляза погледа на Олег.

— Някога Лев Толстой, да, ако не се бъркам, Лев Толстой, по време на епидемия от холера влязъл в една къщурка, където току-що бил умрял един селянин, единственият, който припечелвал в семейството. Там седяла жената на починалия и ядяла зелева чорба. Някой от хората, които били с Толстой, започнал да се възмущава — как може в такъв тежък момент да се яде зелева чорба? А старицата отвърнала: „Че няма да я оставям да прокисне“. Може би преразказах неточно историята, но ти не си прав, Олег. Луиза се тревожи не по-малко от теб. Само че тя разбира, че селцето трябва да продължи да живее, не бива да се предаваме. Имали сме и по-тежки времена, но сме продължавали да работим — иначе не бихме оцелели.

— Нищо не съм си помислил — възрази Олег.

— Е, добре — отвърна Сергеев. — Какво ще правим?

— Вероятно трябва да отидем в гората — реши Старика. — Ако са се спуснали — знаем посоката на полета. Ще ги намерим.

— Правилно — съгласи се Олег. — Аз ще тръгна, може ли?

— Това е нелепо — отговори Сергеев. — Помислете! Вятърът може да е променил посоката си и да ги е отнесъл далече встрани. Много далече.

— А ако са извършили принудително кацане? — На Олег му беше трудно да го изговори, но се застави да продължи: — И са пострадали, разбили са се и се нуждаят от помощ?

— Къде им е нужна помощ? Покажи! — изрече сурово Сергеев.

— Ще отидем до реката, ще тръгнем по пътя, по който е летял балонът. Това са четири-пет дни.

— И кой ще тръгне? — попита Сергеев.

Този въпрос беше пълен със злоба. И Олег не разбираше, че тази злоба произтича от осъзнаването от Сергеев на собственото му безсилие. Всичките идеи и предложения на Олег от последните дни бяха изслушани, преценени и отхвърлени от Сергеев, макар че той също би искал сега да тръгне подир „аеронавтите“ и да ги търси в безкрайната гора. Само и само да не седи и да чака.

— Аз ще тръгна — предложи Олег. — С вас. Може да вземем и Фумико. Тя добре се оправя в гората.

— Това е много голям поход. За толкова дни в гората не е отивал дори Дик. Сега почти няма запаси от храна, цялото селце стои полугладно.

Олег не обичаше началото на лятото, защото по това време винаги се гладуваше — зверовете още не се бяха върнали, гъбите бяха малко, зеленината тъкмо се появяваше. Кристина казваше, че селцето е взело от християнството един древен обичай — Великите пости. В древността хората също са гладували преди лятото, когато са свършвали всичките им запаси, и религията е измислила, че този глад е угоден Богу — наричали са го „постене“ и докато е траел, не е имало много храна.

— Значи на практика няма какво да вземем със себе си — каквото имахме, го дадохме на балона. Нали така? — попита Сергеев.

— Ще убием нещо в гората, няма да умрем от глад… Пък и как може сега да се мисли за такива неща?

— Винаги е полезно да се мисли.

Олег погледна Старика, търсейки подкрепа. Старика мълчеше.

— Но нали става въпрос за нашите… а ако току-виж са зле?

— Ние винаги живеем редом със смъртта — каза Сергеев. — Да изпратим сега теб и други хора в гората без надежда за успех, защото се тревожим за съдбата на близките ни, ще е равносилно на трагедия за селцето. А селцето — това на първо място сме не ние с Борис и дори не ти, а тези дечица, които зависят от нас. Е, хубаво, ще отидем в гората. А кой ще остане?

— Много хора — отвърна Олег. — И Старика, и Вайткус, и жените, и Лиз. Много.

— Вайткус е болен и слаб. Старика също. В селцето няма да остане нито един, който да го защитава, разбираш ли — нито един!

— Не си прав — каза Старика. — Ако се наложи, ние все още можем да си спомним младините.

— Ако Дик и Казик не се справят в гората — продължаваше Сергеев, сякаш не го е чул, — то ние с Олег имаме съвсем малки шансове да ги намерим. Затова пък има големи шансове никога вече да не се доберем до кораба. Забравихте ли това?

— Корабът ще почака — изрече опърничаво Олег.

— Забрави ли защо не те пуснахме на въздушния балон? Защото си длъжен да стигнеш до кораба.

— А ако отида до кораба, кой ще защити селцето? — Олег откри слабото място в аргументите на Сергеев и се вкопчи в него. — Кой? Нали самият вие го казахте? И сега какво, ще седим и ще чакаме?

— Поставени сме натясно от обстоятелствата — отвърна Сергеев. — Винаги живеем между две злини, между три злини, между множество злини. И си оставаме хора, защото винаги мислим.

— И сега не отиваме да помогнем на Мариана!

— Млъкни най-накрая! — разсърди се изведнъж Старика. — Мислиш ли, че на Сергеев му е лесно да разсъждава по този начин? Ти вече си възрастен, наш наследник си. Наследник на нашето малко царство, разчитаме на теб. А спориш с нас като малко момче. Ти си влюбен в Марианка…

— Какво? — Олег искрено се възмути. — Няма нищо подобно!

— Това е очевидно — усмихна се Старика. — Само дето ти самият дълго време не се досещаше. А сега според мен си се досетил и затова си възмутен.

— Добре, няма какво да спорите — изправи се Сергеев. — Цялото селце ви слуша.

Олег им обърна гръб. Дали е влюбен, или не е влюбен — грозна дума, глупава, — това не ги засяга. Той вече знаеше, че през нощта ще избяга от селцето, ще избяга и ще ги намери сам. Дори и да върви пет, десет дни, дори и всички чудовища на гората да се изправят срещу него, той ще намери Мариана и Казик. Е, и Дик също. Само трябваше да се овладее и да не спори. Не можа да отлети с балона — няма да вземе да се бие с тях, я! Но никой не можеше да му попречи да отиде в гората.

— Апелирам към здравия ти разум, който, както се оказва, не е никак много — говореше Сергеев. Олег не искаше да го слуша, но не можеше да не го слуша. — Пътят към кораба е известен и относително, повтарям, относително безопасен. И това е твоят път, Олег. Това е твоята съдба, както и на селцето. Дори и да се случи трагедия с моята дъщеря („Той нарочно каза «моята дъщеря», за да разбера“ — помисли си Олег)… и ако никаква експедиция и никой не ни намери — нека сме подготвени за най-лошото — то остава корабът. И оставаш ти. Разбра ли?

— Разбрах — отговори тъпо Олег, като на урок.

— Нищо не си разбрал — каза Старика. — Той не разбира, че не принадлежи на себе си. Че има моменти в живота, когато човек няма право да принадлежи само на себе си. Това се случва тогава, когато от действията, му зависи съдбата на други хора.

 

 

Вечерта, когато се стъмни, а майка му беше у Линда — двете шиеха, — Олег събра малкия си багаж и го сложи в чанта. Взе от кутията на рафта цялото брашно и сладките коренчета — в къщата не остана нищо друго — и наточи ножа. Разбира се, можеше да вземе и арбалета, но той щеше да му пречи — нали щеше да му се наложи да върви много бързо, а почти от всеки хищник в гората можеше да се избяга. Олег се намираше във властта на ината. Той разбираше, че не е прав — прави бяха възрастните, но в тяхната правота имаше студена жестокост, с която Олег не можеше да се примири. Та нали той не се отказваше да отиде до кораба — щеше да отиде по-късно, но сега в гората се нуждаеха от помощта им, а те тук седяха и разговаряха. Представи си как ще тръгне — по права линия през блатата към реката. Не го беше страх, макар че, ако му бяха казали, че ще ходи в гората през нощта, неизвестно накъде — ако му го бяха казали в обикновения живот, щеше да се изплаши. Но сега беше важно само едно: незабавно да напусне селцето и да се отдалечи достатъчно, че да не могат да го настигнат и върнат. Защото те щяха да се опитат да го направят.

Вечерта се точеше доста бавно. Олег запали светилника, зареди го с мазнина, отвори учебника — вече го беше прочел три пъти и Сергеев му правеше от глина триизмерни модели на пулта, за да може да си го представи по-лесно, но сега за Олег беше важно да докаже на самия себе си, че с бягството си не се отказва от похода към кораба, а просто малко го отлага.

 

 

— Не спиш ли? — попита Лиз, влизайки в къщурката.

Олег се откъсна от книгата. Оказа се, че незабелязано текстът го беше погълнал и сега той мислено се намираше на кораба, в свързочната зала.

— Не спя.

— Учиш ли? Попречих ли ти?

— Не, нищо. Майка ми я няма, при Линда е.

— Идвам при теб.

— Защо?

Само Лиз му липсваше!

— Намерих една тревичка — каза Лиз. — Расте до оградата. Ухае много хубаво. Намазах ръцете си с нея. Помириши!

Глупаво е да миришеш ръцете на някого.

Но Олег не успя да каже нищо, тъй като Лиз положи длани върху лицето му, едва не го задуши, въпреки че ги положи много нежно. Дланите ухаеха приятно, но нищо особено — Мариана често късаше и сушеше тази трева. От нея ставаха хубави компреси при възпаления.

— Хубаво е, нали? Сама я намерих.

— Мариана има цяла торба с такива треви.

Лиз нищо не отговори. Или се обиди, или се чудеше какво да каже. Тя седна до Олег на пейката така, че той усещаше топлината на тялото й. Косите й бяха разпуснати и падаха върху раменете й. Красиви коси, каквито нямаше никой друг в селцето — златисти, тежки. Когато Лиз беше малка, Кристина сплиташе косите й на плитки, които Олег обичаше да дърпа, но това беше много отдавна, сякаш в друг свят.

— Притесняваш ли се за тях? — попита Лиз.

— А ти не се ли притесняваш?

— И аз се притеснявам. Мен винаги ме е страх за всички — изрече искрено Лиз. — Щом някой отиде в гората, веднага ме хваща страх. Не можеш да ме вкараш в гората с никакви примамки.

— Знам.

— А на теб косите доста са ти пораснали, може да се сплитат. Искаш ли да те подстрижа?

— Няма нужда, майка ще ме подстриже.

— Толкова се вълнувам.

— За какво?

— Не знам.

— Е, тогава иди да спиш — предложи Олег.

— Рано е още. Освен това е толкова скучно, не можеш да си представиш колко е скучно. Ти все пак си имаш работа, а аз трябва да седя все с тази побъркана Кристина. Скучно ми е и дойдох при теб. Освен това се притеснявам за Дик. И за Мариана и Казик. Те сега навярно са в гората. Или може би вече са намерили тази експедиция? А?

— Ако я бяха намерили, щяха да долетят тук.

— А аз си мисля, че са я намерили едва днес. И в момента там ги гощават с вечеря. Как мислиш, дали са донесли от Земята всякакви гозби? Които ние никога не сме яли?

— Може би. Едва ли ходят на лов.

— А ти, когато беше на кораба, какво яде?

— Нима си забравила, нали донесохме с нас?

— Донесохте кондензирано мляко, но него Линда го скри, даваше само на децата, когато се разболеят, а аз почти не съм боледувала, сигурно съм изяла само една лъжичка.

— Ти живееш безинтересно. — Той се опитваше да прогони от съзнанието си утешителната мисъл, че Мариана вече е в безопасност, че те просто не бързат да се връщат, та нали хората от Земята ги разпитват, искат всичко да знаят.

— А какво тук може да бъде интересно? — учуди се Лиз. — Ти нали знаеш колко ми е скучно, а изобщо не се занимаваш с мен.

— Не ми е много интересно с теб.

— А с нея?

— С нея ми е интересно.

— Водим някакъв детски разговор — рече Лиз.

Тя стана от пейката и отиде при леглото, седна.

— Тук е по-меко — каза тя.

— Защо детски?

— Защото трябва да мислим за бъдещето. А ти не умееш. Навярно заради това, че аз съм по-голяма.

— Съвсем малко.

— Ти не разбираш. Олег, ти все още си съвсем дете. Бягаш из гората, строиш въздушни балони. Та ти вече си пораснал, а допускаш да се държат с теб като с дете.

— Знаеш ли нещо?

— Нищо не знам, но всичко усещам.

— Това си е твоя работа. — На Олег изведнъж му стана неловко, че тя говори с него за такива неща. — Мен не ме засяга.

— Жалко. — Лиз млъкна.

Двамата мълчаха дълго. Олег се правеше, че чете, но, разбира се, не четеше. От това, че Лиз седеше, подвила крака под себе си, на неговото легло, всичко в стаята се беше променило и можеше нещо да се случи, макар че той разбираше, че нищо не трябва да се случва.

— Ела да седнеш тук, провиквам се през цялата стая.

— Чувам те добре — отвърна Олег. — Стаята е малка. А и майка ми ще си дойде.

— Е, и какво?

— Нищо, ще се учуди.

— Може и да не се чуди. Аз на нейно място щях да се чудя защо още си бебе.

Отново млъкнаха. Олег седна зад масата. Искаше му се Лиз по-скоро да си тръгне, но тя нямаше такива намерения.

Най-накрая Олег се обади:

— Време ти е да спиш.

— Знам — отговори Лиз. — Искаш да си тръгна. Защо? Страх ли те е от мен?

— От никого не ме е страх.

— Тогава ела тук, измръзнах. Майка ти няма да си дойде скоро. Ще седи при Линда до полунощ — аз минах оттам. Линда плаче, а майка ти я утешава. Старика също няма да дойде, двамата с Вайткус играят шах. Знам всичко за всички.

— Аз трябва да тръгвам.

— Ти? През нощта?

Олег не отговори.

— А, знам. Господи, как не се сетих веднага! Нашето храбро момче ще избяга в гората да търси клетите си приятели, които пият чай и съвсем са забравили за него. Права ли съм?

— Млъкни!

— Защо трябва да млъквам? Не искам да отиваш в гората. Там ти непременно ще загинеш, а аз ще се чувствам зле без теб. Честна дума… — И изведнъж Лиз заплака — тихо, но искрено и тъжно. — Никому не съм нужна — повтаряше тя шепнешком. — Дори и ти искаш да се отървеш от мен…

Тя се сви върху леглото, сви се на кълбо и раменете й започнаха да потрепват.

На Олег му стана мъчно за нея. Той се приближи към леглото, протегна ръка и погали Лиз по рамото.

— Не, не бива. Всички се отнасят добре с теб.

— Не ми трябват всички — каза Лиз, хлипайки. — Само ти си ми нужен. Ти не разбираш това, никога не си изпитвал истинска любов и никога не си знаел какво значи да не си нужен.

Тя протегна ръка и меко привлече Олег към себе си. Той се подчини — какво, да вземе да се дърпа ли?

Лиз беше гореща — сякаш имаше треска или висока температура. Тя веднага прегърна Олег и започна да го гали и да го притиска към себе си, но не силно, а много нежно. Тя беше толкова беззащитна и нежна, че на Олег му беше приятно да я гали по главата и по раменете и той я утешаваше и й говореше, че не бива да се разстройва, че всичко ще е наред и ще полетят за Земята, непременно ще полетят, и всичко ще се оправи, само че го е страх за другарите им, защото, ако балонът е паднал, те може да се изгубят в гората. А Лиз му говореше, че тя всичко разбира, и разбира как Олег се тревожи за всичко, защото той е смел, много добър и го е грижа за другите. Тя говореше, че е правилно той да отиде сега в гората, но тя за нищо на света няма да го пусне сам, тя ще тръгне с него, тя ще го защитава, защото в гората е по-добре да са двама, тя никога по-рано не е била в гората, защото много я е било страх, но когато е с Олег, не я е страх от нищо, тя ще бъде с него винаги, както сега, ето така, в силните му прегръдки. И някак неусетно тя се настани в обятията му, нагоди се към ръцете му и се притисна с цялото си тяло към него. Вече беше почти тъмно — светилникът осветяваше само масата и не се виждаше торбата под масата и не се виждаше лицето на Лиз, само леко проблясваха очите и косите й…

— Ела при мен — шепнеше разгорещено Лиз, — ела при мен, мили мой, ще бъдем заедно с теб, винаги заедно, ще дойда с теб където искаш, дори и в гората, дори и на края на света, вярвай ми, моля те, вярвай ми, защото те обичам, целуни ме, ето така, и пак, моля те, не се извръщай, аз също искам да те целуна…

И Олег вече не разбираше къде е той, защото вече нямаше нищо освен горещата Лиз — тя беше във всички посоки, и това беше сладко и гъделичкащо…

Вратата изскърца така, сякаш са прекарали трион по желязо — страшно шумно. Веднага се чуха стъпките на майката на Олег.

Олег се изтръгна от ръцете на Лиз, а може би с усилие откъсна от нея собствените си пръсти и скочи на крака.

А Лиз седна в леглото и притисна ръце към гърдите си. Олег не толкова видя това в гъстия полумрак, колкото го почувства. И видя всичко през очите на майка си.

От изненада майка му се стресна.

— Вие какво? — извика тя. — Какво правите тук? Олег!

Стори й се, че е видяла Олег, после разбра, че това е Лиз.

— Аз нищо — изрече Лиз и Олег веднага я почувства много далечна. — Дойдох тук, с Олег поседяхме, поговорихме, сега си тръгвам, не се бойте.

— Това не го очаквах — каза майка му така, сякаш беше очаквала нещо друго, но не и това.

— А какво толкова? — Олег веднага стана агресивен, защото много се срамуваше.

— Сам се досещаш. И от теб не го очаквах, Лиз.

— Извинявайте. Толкова се притеснявах за Олег, той искаше да избяга в гората, да търси Марианка и Дик, съвсем сам, и аз го уговарях…

— Лиз, ти какво! — възмути се Олег.

Това беше долно предателство.

— Можеш да ми се сърдиш колкото си искаш — отговори Лиз, — но мен само ме е грижа за теб, знам, че да отидеш в гората ще е чиста смърт. Знаете ли, така исках да го разубедя, че дори му предложих самата аз да отида с него в гората, честна дума.

— Странно разубеждаване — каза майката на Олег и веднага се обърна към него. — Наистина ли искаше да избягаш в гората?

— Тя лъже — рече Олег тъпо.

Той не умееше да лъже, но сега това не беше важно, лошото бе, че Лиз се оказа предателка. Тя се бе изплашила от майка му и искаше да й отклони вниманието.

— Не, Олег. — Лиз сякаш отгатна мислите му. — Не, не съм предателка, аз много те обичам и не се срамувам от това, че те обичам, и по-добре да умра, отколкото да те оставя да отидеш в гората.

Майката на Олег изведнъж се наведе. Тя познаваше Олег по-добре от всички на света. Измъкна изпод масата торбата.

— А това за какво е? — попита тя.

Лиз постигна целта си. Забравиха за нея.

Тя се изправи, наметна якето си и потърси падналата си обувка.

— Какво е това? Да ме убиеш ли искаш? Ти със сигурност искаш да ме убиеш. — Майката на Олег се самонавиваше, призоваваше гнева си.

— Аз си тръгвам — отрони Лиз, но никой не й обърна внимание.

Бурната сцена още не беше приключила, когато Старика надникна да види какъв е този шум, и като узна каква е работата, каза:

— Подозирах, че ще направиш нещо в този дух. Само че нищо няма да се получи, ние със Сергеев се договорихме днес да дежурим край оградата, а теб да те освободим от дежурство. Така че и без това щяхме да те забележим. Ех, глупост човешка…

— Това не е глупост.

— Това не е глупост, това е егоизъм — възрази майката на Олег.

— Знаеш ли, Ирина е права, това е също и егоизъм.

— Аз не заради себе си…

— Точно заради себе си искаш да бъдеш герой, заради себе си искаш да донесеш на ръце Мариана или да домъкнеш на гръб Дик.

— Вие нищо не разбирате!

Олег избяга от дома си както си беше по риза. Навън беше студено, той седеше на дръвника, в пустотата, не му се искаше да се връща, с цялата си кожа усещаше как го следят от къщите. И Лиз, и майка му, и Старика, и Сергеев. И никой не му вярва.

А там, в гората, се нуждаят от помощ.

Беше студено, много му се искаше да се загърне и да се скрие някъде, но без да се прибира вкъщи. И предателското му въображение започна да рисува картини на това как Мариана и Дик седят на гости на експедицията и се смеят, и ядат всякакви вкусни неща… Това не беше негово хрумване, беше го измислила Лиз, но мисълта се оказа доста удобна и беше трудно да не й се поддаде.

— Олег! — развика се майка му от вратата на колибата им. — Ела да спиш, ще се простудиш.

Наложи се да отиде, и без това цялото селце ги слушаше.

Олег не говореше с майка си, тя също мълчеше.

Той си легна, а леглото му като напук ухаеше на Лиз. На тялото й и на онази трева, с която беше намазала дланите си.

Олег искаше да мисли за Мариана и докато заспиваше, повика образа й в паметта си. Беше хубаво, но когато заспа, му се присъни, че се прегръща с Лиз, и той не можеше да направи нищо, за да се противопостави, макар и да разбираше, че това не е редно.

 

 

На следващия ден Казик започна да дялка стъпала в кората на дървото. Това беше уморителна, досадна работа, а и Казик беше гладен, както и Дик, който го сменяше.

През първия ден Казик издълба стъпала двайсет метра надолу, до счупен клон, стърчащ от ствола. Той остана доволен от здравината на оцелялата част от клона и издълба кората около него така, че да може да се закрепи въжето.

На следващия ден издълбаха стъпала още трийсет метра надолу. Дик можеше да се спусне по стъпалата, както и Казик, но Мариана се нуждаеше от подсигуряващо въже, тя беше най-слаба от всички. Мариана искаше да я оставят на дървото и да се спускат без нея, а тя да изчака, докато намерят помощ, но Дик отказа да направят така. Според него можеше да се окаже, че няма никаква експедиция или пък че вече си е тръгнала. Тогава щеше да се наложи да се връщат у дома — а това означаваше, че Мариана трябваше да живее сама на дървото десет дни или може би две седмици. За това време, както каза той, тя щеше да се превърне в скелет. Беше прав и Мариана повече не спори с него. Когато уговаряше момчетата да тръгнат без нея тя се опасяваше, че ще се поддадат на разпалените й уговорки и ще го сторят — а тя би умряла от страх и самота.

Казик намери малка дупка в ствола, прогони от нея отровна змия. Получи се още една база — място, където можеше да се закрепи въжето. А трябваха още три или четири такива бази до земята — тя беше много далече.

На четвъртия ден Дик се качи до останките от балона в облаците и донесе оттам още едно въже. Пътьом му се удаде да убие дървесен заек и те похапнаха, като донякъде се заситиха, и тъй като бяха изтощени от глада, проспаха десет часа. Вече беше изминала цяла вечност, откакто напуснаха селцето, а целта им беше почти толкова далече, колкото и първия ден.

Когато се събудиха, времето беше много хубаво и имаше видимост надалече. Казик, преди да се спусне надолу, за да продължи работата си, наточи ножа си, който се беше смалил наполовина. После Мариана му намаза ръцете с остатъците от мехлема — пръстите му кървяха и се бяха подули, добре, че ухапването му беше минало. Казик отиде при наблюдателния си пункт да погледне встрани, където би трябвало да е лагерът на експедицията. Той седя там половин час, но никой не го подканваше да бърза, Мариана и Дик бяха наясно, че момчето работи повече от тях. Той гледа, докато не забеляза как във въздуха се издига блестящо кълбо — Павлиш отиваше с всъдехода на другия бряг на езерото. Сега вече не се съмняваха, че знаят накъде да вървят.

С помощта на второто въже работата на Казик потръгна по-бързо. През този ден той успя да удължи пътя с петдесет метра. Остана работа за още два дни.

Тези два дни преминаха досадно и безинтересно. Мариана често ходеше на наблюдателния пункт и чакаше нещо да се издигне над бреговете на езерото. Тя видя как Павлиш и Клавдия прелетяха от другата му страна — към златната планина. Това беше първото пътешествие на Клавдия из планетата. Тя беше напрегната и се оживи едва когато видя самородното злато, измито от ручея в подножието на планината, и дебелите като лъщящи въжета златни и кварцови жилки. Павлиш също беше поразен от това зрелище. Прииска му се да изкове за Сали златна гривна, само че нямаше инструменти. Когато се върнаха, Клавдия го накара да премине два пъти през дезинфекция — Павлиш мърмореше недоволно, утешиха го само парчетата самородно злато, които беше наредил в кръг и на които се любуваше. Отново се наложи отлагане на полета до планините, а може би Павлиш несъзнателно си намираше работа, за да го отложи. Полетът до планините беше празник, елха, около която можеше да се потанцува. Но след него отново щяха да настъпят делници. Освен това той изобщо не успяваше да остане насаме със Сали. Клавдия не ги изпускаше от поглед. Сали гледаше на ситуацията с насмешка, пък и тя обичаше Клавдия и не искаше да я разстройва.

Отгоре на всичко дойде и рожденият ден на Павлиш. Сали и Клавдия добре се бяха постарали, сложиха такава празнична маса с пирог и свещи, че той беше трогнат.

 

 

А Казик след два дни най-после се добра до мястото, където на петдесет метра от земята стволовете се разделяха в пирамида; оттам можеха да се спуснат на Земята и без въже.

Той извика нагоре, за да не се безпокоят за него, и се спусна на земята. Това беше истинско щастие — да ходиш където си поискаш. Земята беше мека, можеше да се търкаля по нея, да тича — без никаква опасност да падне отвисоко. Казик потича около ствола, за да потърси торбата с храна, пусната преди седмица при крушението на балона, но не я намери — или някой я беше отмъкнал, или се беше изгубила някъде в близката гора. Казик така беше отвикнал да живее в гората, че за малко да попадне в ноктите на чакал, едвам успя да избяга от него. Момчето не обичаше да бяга от чакалите, но какво да се прави, при положение че от ножа беше останала само жалка огризка — с нея дори кожата на чакал не можеше да се разпори. Успя да набере гъби и ги отнесе горе на чатала.

На следващата сутрин започнаха да се спускат надолу.

Дик завърза въжето за ствола на дървото, после Мариана, като се държеше за него и опираше крака в плитките стъпала, се спусна до пречупения клон и там се спря. Казик вече беше долу, на следващата база. После Дик отвърза въжето и се спусна по стъпалата до Мариана. След като отдъхна, Мариана започна да се спуска надолу към Казик. Пътешествието беше много бавно; Мариана се уморяваше, а отдихът над пропастта не помагаше много. С всеки изминал метър ръцете й отслабваха и краката й все повече трепереха — тя не си признаваше това, но и така беше ясно.

И в този момент рухна порой. Дъждовните струи плющяха по ръцете и по главите, опитваха се да отмият хората мравки от грамадния ствол и нямаше къде да се скрият от тях. Въжето веднага набъбна, натежа, стана хлъзгаво, краката едвам се задържаха на стъпалата.

Оставаха още две бази.

Дик викаше отгоре Мариана да спре спускането си, но тя не можеше да стои на едно място, имаше усещането, че се разплесква под шибащите я струи, които заплашваха да я отнесат, така че продължи да слиза надолу. Мина предпоследната база. Оставаха още трийсет-четирийсет метра, а там вече стволът се разширяваше и ставаше по-лесно. По време на спусканията си до земята и качването обратно Казик не беше успял да приготви въжето, така че Мариана тръгна без него, опипвайки с крака стъпалата и притискайки издраскания си корем към хлъзгавата неравна кора.

Казик се стараеше да се придържа близо до нея, докато се спускаше — страхуваше се, че тя ще падне, макар и да осъзнаваше, че ако това стане, той няма да може да й помогне. Но така или иначе беше близо до нея и й подсказваше къде да сложи крака си.

Мариана се добра до мястото, където стволът се разширяваше — тя разбра това, защото надолу вече не беше пропаст, а стръмен наклон. И Казик също се успокои: всичко беше приключило благополучно. Той прикри с длан очите си от дъжда и погледна нагоре — там, където се спускаше Дик.

В този момент той чу кратък, съвсем тих вик и покрай него прелетя Мариана, като го закачи и едва не го повлече със себе си. По-точно, тя не прелетя, а се плъзна по стръмния склон, който не беше достатъчно полегат, че да може човек да се удържи на него. Казик гледаше ужасено как тялото й лети надолу.

Той не помнеше как успя да се спусне — сякаш дори не гледаше стъпалата, а се държеше като паяк за неравностите на кората. Слезе много бързо и се затича към мястото, където лежеше Мариана, разперила ръце. Започна да я вика, но тя не отговаряше. Прилепи ухо към гърдите й, но дълго време не можа да чуе биенето на сърцето й.

В този момент към него притича Дик. Той отмести Казик и му нареди да държи якето си над главата на Мариана, за да не вали дъжд върху лицето й. На Казик му беше студено и дъждът го шибаше болезнено.

— Жива е — каза Дик.

Той започна да опипва ръцете й, за да провери дали нещо не е счупено. И когато докосна неестествено извития й крак, Мариана, без да отваря очи, застена и те разбраха, че кракът й е счупен, а това беше много лошо.

Дик отиде в гората и отряза тънки клони.

Мариана беше замаяна, беше се ударила лошо и беше изгубила съзнание, но когато Дик започна да привързва с парче въже клоните към крака й, тя запищя от болка, разплака се и дойде на себе си. Дик не чуваше плача й, макар че Казик го молеше да спре и да престане да я измъчва. Но Дик все пак първо омота крака й така, че да остане неподвижен.

Двамата внимателно я отнесоха в гората, където под гъстия пласт листа пороят не беше чак толкова свиреп. Тя вече се съвзе напълно, болеше я, но търпеше.

— Колко глупаво — говореше Мариана, — как ви подведох!

— Мълчи! — нареди Дик. Той се опитваше да разпали огън. Беше изпратил Казик да намери голям празен орех, за да кипне вода в черупката му. — Нищо — успокояваше я той, — все пак се спуснахме.

Мариана беше толкова изтощена, че въпреки болката вечерта заспа. А Дик и Казик седяха още дълго край огъня и мислеха какво да правят по-нататък, защото всичко беше много сложно.

Можеха, разбира се, да изпратят Казик обратно в селцето. Но до селцето имаше пет дни път, ако не и повече, и то тежък път — блата, гъста гора, лоши места. А и Мариана да остане само с Дик също беше опасно. Един човек непременно трябваше да ходи на лов, за дърва, и тогава Мариана щеше да остане сама, беззащитна. А гората не обича беззащитните. Дори ако Дик й оставеше бластера, пак можеше да се промъкне някоя гадина, дори нямаше да я забележи.

— Добре — реши най-накрая Дик, — значи двамата с теб ще направим носилка и ще носим Мариана към реката.

— Правилно — веднага се съгласи Казик. — Най-важното е да се прехвърлим през реката. Или поне един от нас да се прехвърли. Нали? Ще се доберем до хората и ще ги повикаме.

— Така и ще направим. Ще я отнесем до реката за половин ден. А там ще се прехвърлим.

— Само те да не отлетят, само да ни дочакат — изрече Казик с такава страст, сякаш се молеше. — Не бива да отлитат. Трябва да разберат, че без тяхната помощ — край с нас. Но те са от Земята, умни са, всичко разбират.

— Хайде да спим. Ти спи, аз ще поседя. После ще те събудя. Сутринта ще стигнем реката.

— Ще я стигнем.

— Остана ни още малко.

Дъждът барабанеше по листата, постепенно утихваше и тежките му капки се отронваха и падаха върху мъха.

 

 

На следващия ден не успяха да стигнат до реката, макар и отгоре да им изглеждаше близко. По пътя към нея трябваше да се промъкват през блато, освен това изгубиха доста време, докато направят носилка за Мариана.

Дик сряза пръти, но не се намериха тънки лиани, с които да ги завържат. На Мариана й стана зле от болката, която не я оставяше, и от сътресението на мозъка. Наистина те не знаеха, че тя има сътресение на мозъка, но й се повдигаше, болеше я главата и трудно разпознаваше спътниците си. Синините по бузата, по гърдите и на хълбока й бяха потъмнели.

През нощта отново се разрази буря — наистина почти без да вали. Мълниите удряха по стволовете на дърветата и се стоварваха върху земята като огнени змии. Дик се зарадва, че са успели да слязат.

Порив на бурята свали от горните клони остатъците от въздушния балон — видяха го как пада и в началото не разбраха какво е това — мълниите осветяваха блестящото черно покривало, което бавно се спускаше от небето.

На сутринта Казик се прокрадна до неизвестно същество, лежащо наблизо, и разбра, че това е старият им балон. Той сега изобщо не приличаше на себе си и беше трудно да си представи човек, че е можел да се издига във въздуха. От обвивката бяха останали само грамадни късове, от коша — жалки отломки. Но все още ги имаше въжетата и кожата от мехурите. Така че Дик и Казик направиха чудесна носилка за Мариана и даже измайсториха нещо като балдахин, за да не ги тормозят при реката мушиците, които там се рояха на черни облаци.

През целия следващ ден се промъкваха през гъмжащото от гадини блато и им се наложи да нощуват на островче от сплетени тръстики и водорасли. Островчето се беше разположило при брега на реката.

Мариана бълнуваше и изпадаше в треска, а нямаше кой да й даде лекарства, тъй като само тя разбираше от тях.

Островчето леко се поклащаше — под него течеше реката; при по-силно настъпване кракът на човек можеше да пробие дупка. През нощта Казик уби голяма змия, която също искаше да пренощува на това място. На Казик му се струваше, че са отлетели от селцето страшно отдавна — може би преди година, и оттогава вървят нанякъде, пълзят, катерят се и пътят все не свършва. За да се разсее, той си представяше приятни срещи с истинските земляни, а после започна да си спомня названията на всички върхове на Земята, високи над осем километра. Не че тези думи означаваха нещо за него — те бяха просто заклинания, нишка, която го свързваше със Земята.

На сутринта свариха змията и я изядоха, а после затърсиха подходящи дънери, за да направят сал, и се измъчиха, докато обикаляха из блатистия бряг и се промъкваха през пясъчни ивици и гъсти храсталаци.

Нито за миг не оставяха Мариана сама. Още повече че тези места бяха непознати и опасни. Тук се срещаха други блатни зверове и гадини. В глъбините на блатото, по-нагоре по реката, където не бяха ходили, имаше някакво струпване на животни — когато се погледнеше от някое дърво, се виждаше как водата кипи, сякаш обитателите й водят непрестанна битка.

Едва привечер Дик намери две повалени дървета, но те лежаха много неудобно в тресавището и не беше ясно как ще ги измъкнат. Казик съобрази, че ако отсекат корените, които образуваха основата на крайбрежния им остров, може да ги завържат към двете дървета. А после придърпаха дърветата към острова и се получи кораб — влажен, ненадежден, почти неуправляем, но пък плаваше.

Сложиха под Мариана много суха трева и клони, покриха ги с късчета мехури от балона — тя вече лежеше на сухо. Мариана търпеше, само от време на време стенеше. Кракът й беше червен, подут. Трудно й беше да ходи по нужда, стесняваше се въпреки болката и не искаше да яде нищо. От Казик тя се стесняваше по-малко, докато на Дик му се налагаше да се отдалечава. Казик се грижеше за нея, както се грижеше за голямата Луиза, когато тя боледуваше — той умееше всичко. А Дик се страхуваше. Много повече, отколкото в гората.

На следващия ден Дик издяла дълги върлини — наистина не бяха много твърди и се огъваха.

Казик даде на новия „кораб“ име — „Златната кошута“. Двамата с Дик силно се отблъснаха с прътовете, корабът остров неохотно се откъсна от брега и заплава. Носеше се по течението, но този приток, пръв от трите или четирите, които трябваше да преодолеят, беше плитководен и спокоен. Достигаха дъното с прътовете дори и насред реката.

Пътешествието потръгна леко и всички се развеселиха. Мариана се беше надигнала на лакти и ги наблюдаваше как плават.

Никога досега не бяха плавали по голяма вода и беше интересно. Когато погледнеха надолу, през прозрачната вода се виждаха дъното, водораслите, протягащи се нагоре, даже понякога и риби. Над главите им кръжаха непознати птици, дребни и кресливи, от време на време някоя от тях се хвърляше във водата и измъкваше от нея рибка.

Промеждутъкът между първия и втория проток беше тесен и нисък — тясна ивица ситен чакъл, изравнен от водата. Успяха лесно да пренесат „кораба“ си във втория ръкав. Наистина това им отне три часа и Казик и Дик много се умориха, а и островът се пораздърпа. От ивицата чакъл те видяха широко и бързо русло, а след него — трето, още по-широко. Между второто и третото русло имаше дълъг хълм, обрасъл с трева, и изобщо не беше ясно как ще пренесат кораба през него. Затова решиха да позволят на водата да отнесе „кораба“ надолу, по-близо до езерото, където протоците се сливаха.

Наложи им се да нощуват на отсрещния бряг на протока, при самото езеро — толкова далече надолу ги беше отнесло течението.

За следващия ден им оставаше най-трудната част от прехвърлянето на реката.

Казик спеше, Мариана ту заспиваше, ту се събуждаше, и Дик, за да не буди Казик, сам кипваше водата в ореховата черупка над огнището, за да дава на Мариана да пие. Дик беше убеден в целебната сила на топлата вода. После, макар че много му се спеше, обиколи храстите в търсене на други дънери или големи клони, за да укрепи островчето.

През нощта отново ръмеше дъжд, но не неприятен, а топъл. Дик покри всички с ципата от мехурите. Мариана не спеше. Кракът я болеше и й се струваше, че по него удрят с чук със скоростта на пулса й. Искаше й се да откъсне този проклет, тежък, неподвижен крак. През дупката в ципата девойката гледаше черното небе. Беше влажно и задушно, до нея Дик похъркваше в съня си, а Казик подвикваше и се караше с някого. Мариана се опитваше да мисли за Олег, за това как ли е той — навярно вече беше тръгнал към кораба и беше решил, че тя е загинала. Сигурно много страдаше. Тя се радваше, че страданията му са напразни — беше жива и щеше да се върне при него. А после изведнъж заплака беззвучно, за да не събуди останалите. Плачеше, защото си представи, че ще й отрежат крака, защото има гангрена, и Олег ще я разлюби и ще я изостави. Тогава нека си отлита към Земята, а тя ще си остане тук, в селцето. Селцето ще е съвсем пусто, в него ще останат Мариана и сляпата Кристина, и Мариана ще се грижи за Кристина и ще храни козата…

Събраха се всички заедно, само без децата. От най-малките дойде само Фумико, сестричката на Казик. През всичките тези дни тя не си играеше с никого, но и не плачеше — те с Казик никога не плачеха. Тя ходеше като автомат, без да чува и да вижда нищо. Нямаше го и Старика. Старика се простуди и вече трети ден беше на легло.

В голямата стая на Сергеев беше по-просторно — трима отсъстващи са доста за малко селце. Веднага усещаш, че ги няма, че нечии места са празни.

— Ние тръгваме — съобщи Сергеев. — Ние с Олег тръгваме, защото не бива да се чака повече.

— Още е рано — каза Вайткус, — при мен нищо не е узряло.

— Децата събраха гъби — отговори Сергеев. — Тази година лятото е много топло и няма гаранция, че горещините ще се задържат. Помниш ли как преди две години отначало беше жега, а после заваля сняг? Това може да се повтори. А сега вече повече от седмица е топло и снегът на превала трябва да се е стопил.

— Ще тръгнем двамата — добави Олег. — Не ни трябва много храна.

— Олег е прав — потвърди Сергеев.

— А какво ще промени това — обади се изведнъж майката на Олег.

Олег разбираше, че тя сега ще започне да измисля аргументи против похода и я чакаше да започне да говори за това. На нея й се струваше, че ако говори умно и убедително, ще я разберат, ще я послушат и Олег ще остане с нея.

— Няма никаква гаранция, че ще успеете да установите връзка.

— Мамо, всичко това вече съм го слушал — обади се Олег. Останалите мълчаха, разбирайки, че именно той трябва да отговори на майка си. — Преди двайсет години не е имало време. Корабът е бил мъртъв, студен, двамата свързочници са загинали, нали знаеш, капитанът също е загинал — всички, които са били на пулта за управление, са загинали. Тогава е трябвало да оцелеете, всички сте мислели как да се измъкнете, никой не е искал да остане и да замръзне на кораба, нали?

— Точно така — потвърди Вайткус.

— Ако нашите са се заблудили и не могат да се върнат, надеждата ни е в кораба.

— Не говори глупости — каза майка му. — Корабът е в планините.

— Майко, дълго сме обсъждали всичко. Ако оправим връзката, ще уловят сигнала ни. Разбираш ли? Докато тази експедиция е тук, има шанс, че ще чуят сигнала ни.

— Няма такъв шанс — заинати се майка му. — Сигналът за космическа връзка е гравиграма. А те тук имат планетарна връзка. Радиосигнали. Защо да си създаваме напразни надежди?

Очите на Ирина бяха влажни, тя едва се сдържаше да не заплаче и заради това лицето й изглеждаше злобно и напрегнато.

— Там е работата — обясни Сергеев, — че ще се опитаме да оправим не космическата връзка, а планетарната.

— Не можете да я оправите.

— Нея ще я оправим по-лесно. Затова и отиваме, мамо, именно сега. Когато се сетихме за това, едва не заподскачах от радост.

— И си мълчахте? — попита Ирина.

— Вайткус знае — отговори Сергеев. — Старика също. Но не искахме да говорим за това предварително.

— Глупави тайни — обади се Линда. — Никому не са нужни тайни.

Тя също не искаше Сергеев да тръгва.

Олег гледаше възрастните. Всичко беше решено.

Сега съдбата на селцето беше в неговите ръце. И в ръцете на Сергеев. И трябваше да успеят.

В този момент вратата на къщата се отбори, като за малко да се скъсат вървите, които я държаха.

На вратата се появи едрият силует на Старика.

Той не влезе. Само огледа бавно седналите около масата.

— Борис, само това ни липсваше! — Появата на Старика подари на Ирина възможността да излее върху него яда си, даже омразата си към хората, които застрашаваха живота на Олег. — Та ти си болен! Полудял си! Върви си, върви си!

Старика се засмя. И това беше много странно. Моментът не беше подходящ за смях.

— Идиоти! — каза той бесело. — И аз съм най-големият идиот.

— Сядай — предложи Линда, като се изправи, за да му помогне. Помисли си, че може би Старика бълнува.

— Чуйте ме… — кимна Старика. Той се приближи към масата, облегна се на нея с единствената си ръка и светлината от газеничето се отрази в очите му. — Говорихме как да оправим планетарната връзка на „Полюс“. Говорихме, нали?

— Разбира се — отвърна Сергеев.

— Само последни идиоти биха могли да губят време за това — изрече Старика тържествено. — Защото планетарната връзка не е необходимо да се оправя.

— Защо? — попита Вайткус.

— Защото тя просто трябва да се включи!

— Какво имаш предвид? — попита Сергеев, който вече беше разбрал, че Старика не бълнува. Той явно беше измислил нещо.

— Кой ще ми каже, къде на кораба, освен в свързочния възел, има предавател?

— Прав си — реагира Сергеев почти веднага. — Ние сме най-големите идиоти!

— Какво има предвид той? — попита Олег.

— Възможно най-простото нещо — каза Сергеев. — Предавател има на катера. На спасителния катер, който остана на „Полюс“.

— И доколкото ми е известно — добави Старика, — предавателят на катера е напълно цял. Не сме си и помисляли за него, защото изобщо не ни е хрумвало, че можем да се свържем с някого на тази проклета планета.

Стана много тихо, сякаш Старика е казал тези думи на неразбираем език. И всеки си ги превеждаше за себе си.

— Охо! — прозвуча в тишината басът на Луиза. — Това променя нещата.

„Това променя нещата“, повтори си Олег. Това променя нещата. Минута преди думите на Старика пътешествието към кораба беше жертва, подчиняване на студената и разумна необходимост. Всяка крачка към кораба го отвеждаше далече от Мариана и отнемаше на нея и на момчетата шанса за спасение. Преди минута, вече подчинил се на омразната необходимост, Олег проклинаше похода и онези, които го бяха заставили да върви към „Полюс“, бяха негови врагове, защото бяха готови да се примирят с гибелта на Мариана… Идеята на Сергеев, макар и даваща някаква сянка на надежда, не обещаваше незабавно спасение… Какво хубаво, добро лице има Старика! Колко умен и мъдър е той! А защо не аз? И тук се появи като удар, като позор, осъзнаването, че именно той, Олег, трябваше да се сети за предавателя на планетарния катер. И не беше необходим никакъв полет на въздушния балон към реката. Още отдавна, преди десет дни, преди две седмици трябваше да отлетят до „Полюс“ и да повикат земната експедиция…

— Трябваше да се сетя за това по-рано. — Сергеев беше мрачен, сякаш думите на Старика не го бяха зарадвали.

И Олег разбра защо — той беше баща на Мариана и в момента си мислеше същите неща като него. И в този момент Олег за пръв път уцели родството си със Сергеев — и двамата обичаха Мариана.

— Какво стоим? — Олег първо чу този вик, а едва след това осъзна, че крещи той самият. — Веднага трябва да тръгваме.

— Първо да съберем всичко от шкафовете — каза Вайткус. — За да не умрете от глад.

 

 

— Утре ли тръгваш? — попита Лиз, когато всички се разотидоха.

Тези дни тя не беше идвала при Олег, мълчеше, само го гледаше отдалече втренчено и жално. Олег не беше говорил и с майка си за онази вечер. Той като че ли разбираше, че сам си е виновен — не биваше да съжалява Лиз и тогава самият той нямаше да стане измамник, защото е трудно дори да си представи такъв подлец, който се целува с девойка, когато друга, в която той е влюбен, загива в дивата гора. И затова той просто се стараеше да не мисли за това, а мислеше за Мариана и за похода към кораба. И трябва да се каже, че се справяше отлично. Сякаш Лиз изобщо я нямаше в селцето. И затова когато тя се приближи, Олег веднага си спомни за вината си и я почувства и у него се появи недоброжелателност към Лиз. Дори и към аромата на тази благоуханна трева, който отново се носеше от нея. И навярно щеше да каже нещо несправедливо и обидно, но в този момент в мислите си той вече беше тръгнал на похода, вече беше в планините и включваше радиостанцията…

— Тръгвам. Не трябва да ме жалиш. С мен всичко е наред.

— Да, разбира се, много се радвам. Но ме е страх за теб. Нищо не искам от теб, разбираш ли, само да не ми се сърдиш и да ме помниш.

— Добре. — Олег се огледа, за да провери дали някой не ги слуша. — Ще помня. Не се притеснявай.

— Да отидем да се разходим довечера? — предложи Лиз много тихо, само с устни. — Да се разходим? Зад оградата, наблизо?

— Какви ги говориш? — искрено се учуди Олег. — Цялата нощ ще се приготвям, на зазоряване тръгваме.

— За малко — помоли Лиз. — И ще се върнеш.

— Ще видим.

На Олег отново му беше жал за това момиче; и в ръцете и устните му живееше срамният, но неизлечим спомен за кожата й и устните й; той разбираше, че не бива да ходи никъде с нея, а и не му се искаше, всъщност не му се искаше.

И той избяга в работилницата, за да помогне на Сергеев да направи котки — железни куки, с които по-лесно се върви по ледените склонове. И после забрави за Лиз.

А тя дълго стоя до оградата, по-надалече от портата, в сянката, и чакаше, макар и сама да не вярваше, че той ще дойде. После измръзна и отиде да спи, а Олег се върна у дома много по-късно, когато Сергеев го изгони, за да се наспи преди тръгване.

И едва когато си лягаше, Олег си спомни за Лиз и си помисли с облекчение: „Добре, че забравих“.