Уилям Питър Блати
Заклинателят (8) (Разширено и ревизирано издание)

3

Неврологът отново вдигна рентгеновата снимка към светлината и потърси в черепа малки вдлъбнатини, които да изглеждат като оставени от миниатюрно чукче. Доктор Клайн стоеше зад него със скръстени ръце. И двамата бяха търсили увреждания, натрупване на течност или евентуално изместване на епифизната жлеза. Сега търсеха така наречения „череп на Люкеншадл“ — характерни вдлъбнатини, които подсказват хронично вътречерепно налягане. Не откриха нищо. Беше четвъртък, 28 април.

Неврологът свали очилата си и внимателно ги прибра и левия нагръден джоб на сакото си.

— Просто няма нищо, Сам. Абсолютно нищо.

Клайн навъсено се вгледа в пода и поклати глава.

— Не може да бъде — каза той.

— Искаш ли нови снимки?

— Не смятам. Мисля да изпробвам лумбална пункция.

— Добра идея.

— Междувременно искам да я прегледаш.

— Днес става ли?

— Ами аз… — Телефонът иззвъня. — Извинявай. — Той вдигна слушалката. — Ало.

— Обажда се госпожа Макнийл. Казва, че е спешно.

— Ная коя линия?

— На трета.

Той натисна бутона.

— Доктор Клайн слуша.

Гласът на Крис беше отчаян, на ръба на истерията.

— Божичко, докторе, Ригън е зле! Можете ли да дойдете незабавно?

— Какво има?

— Не знам, докторе, просто не мога да го опиша! Моля ви, елате веднага! Колкото се може по-скоро!

— Тръгвам!

Той затвори телефона и се свърза със секретарката си.

— Сюзан, кажи на Дреснър да поеме моите пациенти.

Остави слушалката и посегна към сакото си.

— Точно за нея се обадиха, Дик. Искаш ли да дойдеш? Съвсем близо е, оттатък моста.

— Мисля, че имам един час свободно време.

— Тогава да тръгваме.

Няколко минути по-късно двамата бяха на прага, където ги посрещна ужасената Шарън. Откъм спалнята на Ригън долитаха стонове и отчаяни крясъци.

— Името ми е Шарън Спенсър — представи се тя. — Заповядайте. Тя е горе.

Шарън ги отведе до вратата на спалнята, открехна я и подвикна:

— Крис, лекарите дойдоха.

Крис се втурна към вратата. Лицето й бе изкривено от ужас.

— О, Господи, влезте! — избъбри тя е треперещ глас.

— Влезте да видите какво прави!

— Това е доктор…

Клайн не довърши, защото видя Ригън. Пищейки истерично и кършейки ръце, тя сякаш излетя хоризонтално във въздуха над леглото, увисна за миг и тежко се стовари върху матрака. Това се повтаряше бързо, отново и отново.

— Мамо, накарай го да спре! — пищеше Ригън. — Спри го! Той иска да ме убие! Спри го! Сприиииии гооооооо мамооооооо!

— Милата ми! — изхлипа Крис и захапа юмрука си. Тя погледна умолително Клайн. — Докторе, какво е това? Какво става с нея?

Лекарят поклати глава, без да откъсва поглед от Ригън, а видяното не спираше. Тя се издигаше на трийсетина сантиметра над леглото, после падаше с глухо пъшкане, сякаш невидими ръце я сграбчваха и захвърляха. Крис бе притиснала устата си с две ръце и гледаше разтреперана. Движението нагоре-надолу внезапно спря и Ригън започна трескаво да се мята. Очите й бяха извъртени нагоре, тъй че се виждаше само бялото.

— Той ме изгаря… гори ме! — стенеше тя, а краката й трескаво се кръстосваха и разтваряха.

Лекарите се приближиха от двете страни на леглото. Продължавайки да се гърчи, Ригън отметна глава, изви гръбнака си като мост и изпъна подпухналото си гърло, от което излиташе неразбираемо гърлено мънкане:

— … мъсйокин… мъсйокин…

Клайн посегна да провери пулса й.

— Хайде да видим какво ти е, скъпа — кротко изрече той.

Изведнъж Клайн отхвръкна назад през стаята и едва не падна на пода. Ригън се бе надигнала и му нанесе яростен удар. Лицето се кривеше от свиреп гняв.

— Свинята е моя! — изрева тя с дрезгав и мощен глас. — Моя е! Стойте настрани! Тя е моя!

От гърлото й излетя писклив смях, после тя падна по гръб, като че някой я беше бутнал. Дръпна нощницата нагоре и разголи слабините си.

— Чукайте ме! Чукайте ме! — изкрещя тя към лекарите и започна трескаво да мастурбира с две ръце.

Задавена от сълзи, Крис избяга от стаята, щом видя как Ригън облиза пръстите си.

Зашеметен и потресен, Клайн отново пристъпи към леглото, този път по-предпазливо, а Ригън обгърна раменете си и нежно ги погали.

— О, да, перла моя — гукаше тя със същия странно груб глас. Очите й бяха блажено затворени. — Детенцето ми… цветето ми… перлата ми…

След това тя отново започна да се мята, бъбрейки неразбираеми думи. Изведнъж рязко седна и очите й се разшириха от безпомощен ужас.

Измяука като котка.

После излая.

После изцвили.

Внезапно се прегъна в кръста и започна да върти горната част на тялото си в бързи, напрегнати кръгове. Задъхваше се.

— О, спрете го! — изхлипа тя. — Моля ви, спрете го! Боли ме! Накарайте го да спре! Не мога да дишам!

Клайн бе видял достатъчно. Той взе куфарчето си, сложи го на перваза на прозореца и започна да подготвя инжекция.

Неврологът остана до леглото и видя как Ригън падна по гръб, сякаш някой я блъсна отново. Очите й пак се извъртяха и като се мяташе насам-натам, тя бързо замънка нещо с глух гърлен глас. Неврологът се приведе над нея, опитвайки да различи думите. После забеляза, че Клайн му маха с ръка и бързо пристъпи към него.

— Ще й инжектирам либриум — каза тихичко Клайн и вдигна спринцовката пред светлината. — Но ти трябва да я държиш.

Неврологът кимна, но изглеждаше разтревожен. Беше привел глава настрани, сякаш се вслушваше в бълнуването откъм леглото.

— Какво казва тя? — прошепна Клайн.

— Не знам. Просто брътвежи. Безсмислени срички. — Но личеше, че сам не е много доволен от това обяснение. — И все пак говори така, като че има смисъл. Усеща се ритъм.

Клайн кимна към леглото и те тихо приближиха от двете страни. Измъченото дете се вцепени, сякаш в пристъп на тетанус, и лекарите се спогледаха многозначително. После пак погледнаха Ригън, която започна да извива тялото си нагоре в невероятна дъга, докато накрая главата й докосна петите. Пищеше от болка.

Лекарите се спогледаха озадачено. После Клайн кимна на невролога, но преди той да я хване, Ригън се свлече в несвяст и подмокри леглото.

Клайн се пресегна и вдигна клепача й. Провери пулса.

— Няма скоро да дойде на себе си — прошепна той. — Според мен беше гърч. Ти как мислиш?

— Да, така ми се струва.

— Все пак да се застраховаме.

И Клайн сръчно направи инжекцията.

— Е, как ти се струва? — попита Клайн, докато слагаше памучен тампон върху раничката.

— Увреждане на темпоралния лоб. Да, може и да е шизофрения, Сам, но започна прекалено внезапно. Няма никакви досегашни прояви, нали?

— Няма.

— Неврастения?

Клайн поклати глава.

— Може би хистерия?

— Мислих за това — каза Клайн.

— Естествено. Макар че би трябвало да е истински феномен, за да извие нарочно тялото си така, не смяташ ли? — Неврологът поклати глава. — Не, това е очевидна патология, Сам — изключителна сила; параноя; халюцинации. Да, при шизофренията има тези симптоми. Но увреждането на темпоралния лоб обяснява и пристъпите. Нещо обаче ме притеснява…

Той не завърши и се навъси озадачено.

— Какво?

— Не съм много сигурен, но ми се стори, че долових признаци за раздвоение на личността: „перлата ми“… „детенцето ми“… „цветето ми“… „свинята“. Имах чувството, че го казва за себе си. И на теб ли така ти се стори, или си внушавам?

Обмисляйки въпроса, Клайн плъзна пръст по долната си устна, после отговори.

— Е, честно казано, тогава не ми дойде на ум, но сега, след като го изтъкваш… — Той тихо изпъшка. — Може би. Да, сигурно е възможно. — После той сви рамене. — Ще направя лумбална пункция веднага, докато не е дошла в съзнание, и може да разберем нещо. Съгласен ли си?

Неврологът кимна.

Клайн порови из чантата, намери хапче и докато го прибираше в джоба си, попита невролога:

— Можеш ли да останеш?

Неврологът погледна часовника си.

— Да, разбира се.

— Хайде да поговорим с майка й.

Напуснаха стаята и излязоха в коридора.

Крис и Шарън се бяха подпрели на парапета на стълбището с наведени глави. Когато лекарите се приближиха, Крис избърса носа си с влажна и смачкана кърпичка. Очите й бяха подпухнали и зачервени от плач.

— Тя спи — каза Клайн — и е под упойка. Вероятно ще спи чак до утре.

Крис леко кимна и отговори с немощен глас:

— Това е добре… Вижте, извинявайте, че така се разкиснах.

— Справяте се чудесно — увери я Клайн. — Това е жестоко изпитание. Впрочем, позволете да ви представя доктор Ричард Колман.

Крис се усмихна измъчено.

— Благодаря, че дойдохте.

— Доктор Колман е невролог.

— А, така ли? И тъй, какво мислите? — попита тя, гледайки ту единия, ту другия.

— Все още смятаме, че е увреждане в темпоралния лоб на главния мозък — отговори Клайн — и…

— Господи, какво говорите, дявол да ви вземе! — избухна внезапно Крис. — Тя се държи като психопат, сякаш има раздвоение на личността или нещо подобно! Искам да кажа… — Изведнъж тя замълча, опомни се и наведе глава. — Май нервите ми не издържат — тихо добави тя и вдигна измъчен поглед към Клайн. — Извинявайте. За какво говорехте?

Отговори неврологът:

— Госпожо Макнийл, в цялата медицинска история доказаните случаи на раздвоение на личността не надхвърлят сто. Това е много рядко заболяване. Знам какво е изкушението да се обърнете към психиатър, но всеки отговорен психиатър би искал най-напред да се увери, че причината не е в заболяване на тялото. Такава е най-сигурната процедура.

— Добре. И какво следва сега?

— Лумбална пункция — каза Колман.

— Искате да кажете проба от гръбначния мозък? — попита стреснато Крис.

Колман кимна.

— Това, което пропуснахме в рентгеновите снимки и енцефалограмите, може да се прояви тук. Ако не друго, ще можем да отхвърлим някои хипотези. Бих искал да го направим сега, докато детето спи. Ще й бия местна упойка, разбира се, но най-важното е да не допуснем движение.

— Слушайте, как е възможно да подскача така от леглото? — попита Крис и озадачено присви очи.

— Мисля, че вече го обсъждахме — каза Клайн. — Патологичните състояния могат да породят огромна физическа сила и ускорена реакция.

— Но вие казахте, че не знаете защо.

— Изглежда, че е свързано с мотивацията — отговори Колман. — Но в общи линии това е всичко, което знаем.

— Е, какво ще кажете за пункцията? — попита Клайн. — Съгласна ли сте?

Раменете на Крис провиснаха и тя наведе очи към пода.

— Действайте — промърмори тя. — Правете каквото трябва, само я излекувайте.

— Може ли да използвам телефона? — попита Клайн.

— Разбира се. Елате в кабинета.

— И между другото — сети се Клайн, докато тя се обръщаше да го поведе, — трябва да й смените чаршафите.

— Веднага ще се погрижа — каза Шарън и бързо тръгна към спалнята на Ригън.

— Да ви предложа ли кафе? — попита Крис по пътя към кабинета. — Днес прислугата има свободен ден, но мога да приготвя нес.

Лекарите отказаха.

— Виждам, че все още не сте направили нищо с прозореца — каза Клайн.

— Не, но се обадихме — отвърна Крис. — Утре ще дойдат да сложат капаци, които се заключват.

Влязоха в кабинета. Клайн се свърза с болницата и поръча на асистента си да донесе необходимите лекарства и инструменти.

— И да подготвят лабораторията за анализ — добави той. — Ще го направя лично, веднага след процедурата.

След края на разговора Клайн помоли Крис да разкаже какво се е случило след предишната му среща с Ригън.

— Чакайте да си спомня. Миналия вторник… — Крис се замисли. — Не, във вторник нямаше нищо; Ригън си легна и спа до късно на другата сутрин, а след това… не, чакайте — поправи се тя. — Не, не спа. Точно така. Уили ми спомена, че я чула в кухнята ужасно рано. Спомням си как се зарадвах, че си е възвърнала апетита. Но сигурно после пак си е легнала, защото остана в леглото цял ден.

— Спеше ли? — попита Клайн.

— Не, мисля, че четеше. Малко ми поолекна. Нали разбирате, изглеждаше, че либриумът е точно каквото й трябва. Стори ми се някак унесена и това малко ме тревожеше, но все пак имаше видимо подобрение. И снощи нямаше нищо тревожно. А тази сутрин внезапно започна. Как само започна…

И тя разказа на лекарите как сутринта седеше в кухнята, когато Ригън дотича по стълбището, скри се зад стола й, стисна ръцете на майка си и обясни с писклив и изплашен глас, че капитан Хауди я преследва; щипел, блъскал, сипел неприлични думи и заплашвал да я убие. Ето го! — изпищя тя накрая, сочейки към вратата на кухнята. После се свлече на пода, разтърсвана от конвулсии; задъхваше се, ридаеше и твърдеше, че капитан Хауди я рита. Изведнъж се изправи насред кухнята, разпери ръце и започна да се върти — като пумпал, добави Крис. Това продължи цяла минута, докато накрая детето рухна изтощено на пода.

— И после най-неочаквано — продължи с разтреперан глас Крис — видях тази… тази омраза в очите й… и тя ми каза… нарече ме… О, Господи!

Крис избухна в конвулсивни ридания.

Клайн пристъпи до бара, наля чаша вода от крана и се върна при Крис. Риданията бяха стихнали.

— По дяволите, къде са ми цигарите? — въздъхна задавено тя и избърса очи. Клайн й подаде водата и малко зелено хапче.

— По-добре вземете това — посъветва я той.

— Успокоително ли е?

— Да.

— Дайте ми две.

— И едно е достатъчно.

Крис извърна глава и опита да се усмихне.

— Скъперник…

Тя глътна хапчето и върна празната чаша на лекаря.

— Благодаря — тихо каза тя, подпря челото си с треперещи пръсти и леко поклати глава. — Да, така се започна. Целият този ужас. Тя сякаш се беше превърнала в някой друг.

— Например капитан Хауди? — попита Колман.

Крис изненадано вдигна очи. Той я гледаше втренчено.

— Какво искате да кажете? — попита тя.

Той сви рамене.

— Не знам. Просто попитах.

Крис завъртя разсеян поглед към камината.

— Не знам — глухо изрече тя. — Просто някой. Някой друг.

За момента настана мълчание. После Колман стана. Каза, че имал други ангажименти, подхвърли няколко смътно окуражаващи думи, сбогува се и излезе.

Клайн го придружи до вратата.

— Ще провериш ли кръвната захар? — попита го Колман.

— За толкова тъп ли ме мислиш?

Дейвид се усмихна с усилие.

— И аз се поизнервих — каза той. Загледа се замислено настрани, опипвайки брадичката си. — Странен случай. Много странен. — Отново погледна на Клайн. — Ако разбереш нещо, обади ми се.

— Вкъщи ли се прибираш?

— Да. Обади ми се, става ли?

Колман махна с ръка и си тръгна.

След докато му донесоха необходимите инструменти, Клайн направи местна упойка, като инжектира новокаин в гърба на Ригън, и пред погледите на Крис и Шарън извлече гръбначномозъчна течност, следейки внимателно манометъра.

— Налягането е нормално — промърмори той.

След като приключи, Клайн пристъпи на светло до прозореца да провери дали течността е бистра или мътна. Беше бистра.

Той прибра епруветките с пробите в чантата си.

— Не вярвам да се случи — каза Клайн, — но ако се буди нощем и създава проблеми, може би ще ви трябва медицинска сестра, за да й бие успокоително.

— Не може ли аз да го правя? — попита Крис.

— Защо не искате медицинска сестра?

Крис сви рамене. Не искаше да признае, че няма доверие на лекари и медицински сестри.

— Просто бих предпочела да го правя сама — отвърна лаконично тя.

— Инжекциите са сложно нещо — предупреди я лекарят. — Едно въздушно мехурче може да бъде извънредно опасно.

— О, знам как става — намеси се Шарън. — Майка ми имаше старчески дом в Орегон.

— Би ли го направила, Шар? — попита Крис. — Би ли останала тук тази нощ?

— Не става дума само за тази нощ — вметна Клайн. — Ако положението се усложни, може да й потрябват венозни системи.

— Не може ли да ме научите как да ги слагам? — изгледа го тревожно Крис. — Трябва лично да се грижа за нея.

Докторът кимна.

— Добре. Добре. Мисля, че ще мога.

Той написа рецепта за разтворим торазин и спринцовки за еднократна употреба и я подаде на Крис.

— Купете това още сега.

Крис подаде рецептата на Шарън.

— Шар, погрижи се, ако обичаш. Обади им се да ни го доставят тук. Аз бих искала да придружа доктора, докато прави анализите. — Тя се обърна и го попита умолително:

— Нали нямате нищо против?

Клайн забеляза напрегнатите бръчки около очите, изражението на безпомощност и объркване.

— Разбира се — каза той. — Знам как се чувствате. Изпитвам същото когато говоря с механика за колата си.

Излязоха от къщата точно в шест часа и осемнайсет минути.

В лабораторията към рослинската болница Клайн направи редица анализи. Най-напред провери белтъчното съдържание.

Нормално.

След това преброи кръвните клетки.

— Излишъкът на червени — обясни Клайн — говори за кръвоизлив. А излишъкът на бели подсказва инфекция.

Търсеше по-специално гъбична инфекция, която често е причина за хронични аномалии в поведението.

Отново удари на камък.

Накрая Клайн провери нивото на захар в течността.

— Защо? — попита Крис.

— Съдържанието на захар в гръбначната течност — обясни той — трябва да е две трети от нивото на кръвната захар. Всяко значително занижаване би означавало болест, при която бактериите ядат захарта, и ако е така, би могло да обясни симптомите на дъщеря ви.

Но не откри отклонение.

Крис скръсти ръце и поклати глава.

— Отново доникъде — безжизнено промърмори тя.

Клайн се замисли дълбоко. Накрая се завъртя и погледна Крис.

— Имате ли наркотици в къщата?

— Какво?

— Амфетамини? ЛСД?

Крис поклати глава.

— Не. Ако имах, щях да ви кажа. Не, няма нищо подобно.

Клайн кимна, сведе очи към обувките си, после мрачно погледна Крис и каза:

— Е, госпожо Макнийл, мисля, че вече е време да си потърсите психиатър.

Крис се прибра у дома точно в седем часа и двайсет и една минута вечерта, и още от прага подвикна:

— Шарън!

Никакъв отговор. Нямаше я.

Крис се качи в спалнята на Ригън и я завари дълбоко заспала. Завивките не бяха помръднали. Усети миризма на урина. Откъсна очи от леглото и погледна към прозореца. Господи, отворен е! Сигурно Шарън го беше отворила, за да проветри. Но къде беше отишла? Крис затвори прозореца и заключи капаците, после слезе долу точно когато Уили влизаше в къщата.

— Здравей, Уили. Забавлявахте ли се днес?

— Ходихме по магазините, госпожо. И на кино.

— Къде е Карл?

Уили пренебрежително махна с ръка.

— Днес ми разреши да гледам „Бийтълс“. Сама.

— Браво!

— Да, госпожо.

Уили победоносно вдигна два пръста.

Часът беше седем и трийсет и пет.

В осем часа и една минута, докато разговаряше по телефона с агента си, Крис чу външната врата да се отваря и затваря. Затропаха токчета и Шарън влезе в кабинета с няколко пакета, които остави на пода. После Шарън се настани на едно от креслата и зачака Крис да приключи разговора.

— Къде беше? — попита Крис, след като затвори телефона.

— О, той не ти ли каза?

— Кой да ми каже?

— Бърк. Няма ли го?

— Тук ли е бил?

— Не го ли завари като се прибра?

— Слушай, дай да започнем отначало — каза Крис.

— Побъркан човек — сърдито поклати глава Шарън. — Не успях да убедя аптекаря да достави поръчката, тъй че когато дойде Бърк, рекох си: чудесно, той ще седи при Ригън, докато аз изтичам за торазина. — Тя пак поклати глава. — Трябваше да го предвидя.

— Да, трябваше. Е, какво купи?

— Ами… тъй като мислех, че разполагам с време, отидох да купя гумени чаршафи за леглото на Ригън.

— Яде ли нещо?

— Не. Мисля да си направя сандвич. Ти искаш ли?

— Добра идея.

— Какво стана с анализите? — попита Шарън по пътя към кухнята.

— Всичките са отрицателни — отвърна с отчаяние Крис. — Ще трябва да се обърна към психиатър.

След сандвичите и кафето Шарън показа на Крис как се бие инжекция.

— Две неща са най-важни — обясни тя. — Да гледаш да няма въздушни мехурчета и да бъдеш сигурна, че си улучила вената. Виж, засмукваш мъничко ето така и проверяваш дали в спринцовката се е появила кръв.

Крис се зае да тренира върху един грейпфрут и бързо напредна. В девет и двайсет и осем минути на вратата се позвъни. Уили отиде да отвори. Беше Карл. Докато минаваше през кухнята към стаята си, той кимна и подхвърли, че си е забравил ключовете.

— Не мога да повярвам — каза Крис на Шарън. — За пръв път си признава грешка.

През цялата вечер гледаха телевизия в кабинета.

В единайсет и четирийсет и шест телефонът иззвъня. Шарън вдигна слушалката, каза „Един момент“ и я подаде на Крис. „Чък е.“

Гласът на младия асистент-режисьор звучеше тревожно.

— Чу ли новината, Крис?

— Не, какво има?

— Лоша работа.

— Лоша?

— Бърк е мъртъв.

Бил пиян. Препънал се. Паднал по стръмното стълбище край къщата чак до подножието, където един пешеходец по улица M го видял да се премята в нощта. Строшен врат. Жесток, кървав епизод — неговата последна постановка.

Крис изтърва слушалката, заплака беззвучно и залитна. Шарън изтича да я подкрепи, затвори телефона и отведе Крис до дивана.

— Бърк е мъртъв!

— Боже мой, Крис! Не! Какво е станало?

Но Крис само поклати глава. Не можеше да говори. Плачеше.

По-късно двете седнаха и разговаряха часове наред. Крис пиеше. Спомняше си за Денингс. Понякога се смееше. Друг път плачеше.

— О, Боже мой — въздишаше тя. — Клетият смахнат Бърк… клетият Бърк…

Отново си спомни съня за смъртта.

Малко след пет сутринта Крис се подпираше унило на барчето с клюмнала глава и печални очи. Чакаше Шарън да се върне от кухнята с лед. Най-сетне я чу да се задава.

— Още не мога да повярвам — промърмори Шарън, влизайки в кабинета.

Крис вдигна очи. Погледна настрани. И замръзна.

Плъзгайки се по пода пъргаво като паяк, подир Шарън се задаваше Ригън. Тялото й беше извито назад в невероятна дъга, тъй че главата почти докосваше краката, езикът се стрелкаше навън от устата с ужасяващо съскане, а главата лекичко се поклащаше напред-назад като глава на кобра.

Гледайки замаяно, Крис тихо изрече:

— Шарън!

Шарън спря. Ригън също. Шарън се обърна и не видя нищо. После изкрещя и подскочи, като усети как езикът на Ригън се плъзна по глезена й.

Крис пребледня и вдигна ръка към бузата си.

— Обади се на доктора и го вдигни от леглото! Да дойде веднага!

При всяко движение на Шарън Ригън я следваше по петите.