Уилям Питър Блати
Заклинателят (2) (Разширено и ревизирано издание)

1

Както краткият и обречен блясък на избухващи слънца прониква смътно за миг в очите на слепите, така и началото на ужаса мина почти незабелязано; всъщност сред последвалото безумие то бе забравено и може би нямаше никаква връзка с ужаса. Трудно беше да се прецени.

Къщата се даваше под наем. Мрачна. Масивна. Тухлена сграда в колониален стил с обвити от бръшлян стени в джорджтаунската част на Вашингтон. Отсреща беше студентското градче на Джорджтаунския университет; отзад стръмен склон слизаше към оживената улица M, а отвъд нея се лееха водите на река Потомак.

Рано сутринта на първи април в къщата беше тихо. Изтегната в леглото, Крис Макнийл преглеждаше репликите си за утрешния снимачен ден. Дъщеря й Ригън спеше в края на коридора; а на долния етаж, в стаичката до килера, спяха старите икономи Уили и Карл. Някъде към дванайсет и двайсет и пет Крис вдигна очи от текста и се навъси озадачено. Нещо потропваше. Странен звук. Приглушен. Дълбок. Ритмичен и подреден. Сякаш покойник предаваше нещо с извънземен код.

Странно.

Тя се вслуша за миг, после опита да прогони звука от мислите си, но той не спря, пречеше й да се съсредоточи. Крис ядосано захвърли сценария на леглото.

Боже, това ме побърква!

Тя стана да види какъв е този шум.

Излезе в коридора и се огледа. Изглеждаше, че потропването идва от стаята на Ригън.

Какво прави тя?

Запристъпва по коридора и тракането изведнъж се засили, стана много по-бързо, но когато отвори вратата и влезе в стаята, звукът рязко спря.

Какво става, по дяволите?

Хубавата й единайсетгодишна дъщеря спеше, прегърнала здраво голямата плюшена панда с кръгли очи. Играчката беше раздърпана, избеляла от дълги години прегръдки, милувки и топли, влажни целувки.

Крис тихо пристъпи до леглото, наведе се и прошепна:

— Ригс? Будна ли си?

Равномерно дишане. Тежко. Дълбоко.

Крис се озърна из стаята. Бледата светлина откъм коридора хвърляше мътни отблясъци по рисунките и скулптурите на Ригън, по още плюшени играчки.

Добре, Ригс. Старата ти майчица се довлече. Хайде, кажи го! Кажи: „Първоаприлска шега!“

И все пак Крис отлично знаеше, че подобни шеги не са в неин стил. Детето беше срамежливо и плахо. Тогава кой беше шегаджията? Дали в просъница не си бе въобразила, че чува ритъм в бученето на водопровода или отоплителните тръби? Веднъж в планините на Бутан бе гледала няколко часа един клекнал будистки монах, унесен в медитация. Накрая й се стори, че го вижда да се издига във въздуха, макар че когато разказваше за случката, тя винаги добавяше: „Вероятно.“ Може би и сега умът й, този неуморен творец на илюзии, бе разкрасил елементарното шумолене.

Глупости! Чух го!

Изведнъж тя стрелна бърз поглед към тавана.

Аха! Тихо драскане!

Плъхове на тавана, за Бога! Плъхове!

Тя въздъхна. Ето какво било. Дълги опашки. Троп-троп-троп. Обзе я странно облекчение. И тогава забеляза студа. Стаята беше леденостудена.

Крис пристъпи до прозореца и го провери. Беше затворен. Докосна радиатора. Горещ.

Ама че работа.

Озадачена, тя се върна до леглото и докосна бузата на Ригън. Беше гладка и леко влажна.

Сигурно се разболявам!

Крис се вгледа в чипото носле и луничавото личице на дъщеря си, после обзета от внезапен импулс се приведе и я целуна по бузата.

— Много те обичам — прошепна тя.

Върна се в стаята си и отново зачете сценария.

За известно време успя да поработи. Филмът беше музикална комедия, римейк на „Господин Смит отива във Вашингтон“. Беше добавена допълнителна сюжетна линия, свързана със студентските бунтове. Крис играеше преподавателка по психология, застанала на страната на бунтовниците. И ненавиждаше ролята. Тази сцена е пълен отврат, помисли си тя. Тъпа е! Нейният ум никога не приемаше лозунгите за истина и като любопитна сврака кълвеше неуморно празните приказки, докато успееше да измъкне на бял свят скритите факти. Точно затова каузата на бунтовниците й се струваше пълна безсмислица. Но защо, запита се тя. Пропастта между поколенията? Глупости, та аз съм на трийсет и две. Просто историята е тъпа, това е… пълен боклук!

Не се впрягай. Само още една седмица.

Бяха приключили със снимките в студио и оставаше само да заснемат няколко сцени в студентското градче на Джорджтаунския университет. Започваха утре.

Клепачите й натежаваха. Налегна я дрямка. Тя прелисти и следващата страница се оказа странно оръфана. Това беше работа на английския режисьор Бърк Денингс. Когато го хванеха нервите, той откъсваше с треперещи ръце тънка ивица хартия от първата попаднала му страница на сценария и бавно я дъвчеше сантиметър по сантиметър докато устата му се напълнеше с топка влажна хартия.

Смахнатият Бърк, помисли си Крис.

Прозя се и развеселено погледна сценария. Ръбовете на страниците изглеждаха изгризани. Спомни си за плъховете. Тия ситни копелета определено имат чувство за ритъм, помисли си тя. Утре сутрин щеше да заръча на Карл да сложи капани.

Пръстите й омекнаха. Сценарият се изплъзна. Крис не се опита да го задържи. Тъп е, помисли си тя. Тъп. Пръстите й пипнешком се добраха до ключа на лампата. Готово. Тя въздъхна и известно време лежа неподвижно, почти заспала; после лениво изрита завивката настрани.

Горещо е! Адски горещо! Пак се сети за озадачаващия студ в стаята на Ригън и в ума й изплува спомен как работеше над един филм с Едуард Дж. Робинсън, легендарната звезда на гангстерските филми от 40-те години. Тогава се чудеше защо при всяка съвместна сцена трепери от студ, докато накрая осъзна, че лукавият ветеран вечно застава между нея и прожекторите. По устните й плъзна развеселена усмивка и докато отвън росата полепваше по прозоречните стъкла, Крис заспа. И засънува смъртта с потресаващи подробности — сякаш светът за пръв път чуваше що е смърт. Нещо звънеше, тя се задъхваше, топеше се, потъваше в пустота и умът й повтаряше: Няма да ме има, ще умра, вече никога, никога няма да ме има, о, татко, не им позволявай, не им давай да го направят, не давай да се превърна завинаги в нищо, да се разтопя, да се разпадна, и този звън, звън…

Телефонът!

Крис подскочи с разтуптяно сърце и посегна към телефона, а в стомаха й царуваше пустота, безтегловност и телефонът продължаваше да звъни.

Вдигна слушалката. Обаждаше се асистент-режисьорът.

— В гримьорната точно в шест, нали, скъпа?

— Добре.

— Как се чувстваш?

— Все едно току-що съм си легнала.

Той се засмя.

— До утре.

— Да, добре.

Крис затвори телефона и поседя неподвижно, размишлявайки над съня. Сън ли? По-скоро размисли в полусън. Такава невероятна яснота! Поглед към гроба. Небитие. Безвъзвратност. Не можеше да си го представи.

Господи, не може да бъде!

Тя унило наведе глава.

За съжаление може.

Мина в банята, наметна халата и бързо изтича надолу по старите чамови стъпала към кухнята, към живота и цвърчащия в тигана бекон.

— А, добро утро, госпожо Макнийл!

Престарялата Уили изцеждаше портокалов сок. Имаше сини кръгове под очите. Едва доловим акцент. Швейцарски. Като на Карл. Икономката избърса ръцете си с книжна кърпа и тръгна към печката.

— Остави на мен, Уили.

Наблюдателната Крис бе забелязала умората по лицето на икономката. Уили изпъшка и пак се обърна към мивката, а Крис си наля кафе и седна в нишата за закуска. Погледна чинията си и се усмихна разнежено, като видя на белия фон една алена роза. Ригън. Моето ангелче. Често се случваше, когато Крис има сутрешни снимки, Ригън тихичко да става от леглото, да слиза в кухнята, за да сложи цвете върху празната чиния на майка си, и след това пак да се връща в спалнята. Тази сутрин Крис печално поклати глава като си спомни, че някога мислеше да я нарече Гонерила. Да бе. Голямо попадение. Да сме подготвени за най-лошото. Крис леко се усмихна на спомена. Отпи от кафето и когато отново погледна към розата, по лицето й за миг се изписа скръб, а големите й зелени очи изведнъж станаха печални като очите на бездомно сираче. Беше си припомнила едно друго цвете. Сина си Джейми. Той почина отдавна, едва тригодишен, когато Крис беше съвсем младо и неизвестно момиче от кулисите на Бродуей. Тогава си обеща, че вече никому няма да се посвети тъй всеотдайно, както на Джейми и на баща му, Хауърд Макнийл. Докато споменът за снощния сън се смесваше с изпаренията на горещото черно кафе, тя откъсна поглед от розата и прогони мрачните мисли. Уили се приближи и сложи пред нея чаша сок.

Крис се сети за плъховете.

— Къде е Карл?

— Тук съм, госпожо!

Карл бе изникнал неусетно от една врата до килера. Изглеждаше както винаги достолепен и в същото време почтителен. Беше се порязал при бръсненето и на брадата му се белееше малко парченце от книжна кърпичка.

— Какво ще обичате?

Той застана до масата — висок и мускулест, с блестящи очи, орлов нос и гола глава. Абсолютно плешив.

— Хей, Карл, имаме плъхове на тавана. Май ще трябва да купиш капани.

— Плъхове ли?

— Точно това казах.

— Но таванът е чист.

— Добре де, значи имаме чисти плъхове.

— Няма плъхове.

— Карл, аз ги чух снощи.

— Може да е било от водопроводните тръби — опита се да спори Карл, — или пък дюшемето е пукало.

— А може да са били плъхове! Ако обичаш, недей да спориш, ами вземи да купиш тия проклети капани.

Карл бързо се завъртя.

— Да, госпожо. Веднага отивам!

— Не сега, Карл! Всички магазини са затворени!

— Затворени са — подвикна след него и Уили.

Но той вече беше изчезнал.

Крис и Уили се спогледаха, после икономката поклати глава и пак се зае с бекона. Крис отпи от кафето. Странно. Странен човек, помисли си тя. Също като Уили трудолюбив, много предан, много дискретен. И все пак нещо в него й вдъхваше лека тревога. Какво? Едва доловимото високомерно излъчване? Не. Нещо друго. Но не можеше да го определи. Икономите работеха при нея вече почти шест години, но Карл си оставаше маска — говорещ, дишащ и напълно загадъчен йероглиф, тичащ по поръчки с дългите си крака. Зад маската обаче се криеше още нещо, понякога Крис имаше чувството, че чува как там тиктака някакъв тайнствен механизъм.

Външната врата изскърца, след това се захлопна.

— Затворени са — промърмори Уили.

Крис хапна малко бекон, после се качи в стаята си и облече пуловер и пола. Застана пред огледалото и се вгледа придирчиво в късата си червена коса, която изглеждаше вечно разчорлена; в съзвездието от лунички по грижливо измитото лице; после изкриви очи, ухили се идиотски и заговори на отражението: О, здрасти, хубава млада съседке! Може ли да поговоря с мъжа ти? С любовника ти? Със сводника ти? О, значи сводникът ти е тръгнал да проси? Клетникът! Тя се изплези на отражението. После посърна. Боже, ама че живот! Взе кутията за перуки, слезе долу и прекрачи навън към свежата улица, оградена с дървета.

За момент спря пред къщата, вдъхна дълбоко чистия утринен въздух и се вслуша в приглушените всекидневни звуци на пробудения живот. Хвърли печален погледна надясно, където стръмни каменни стъпала слизаха към далечната улица M, а малко по-нататък се извисяваха причудливите старинни кули и средиземноморският керемиден покрив на най-старата сграда на Джорджтаунския университет. Странно. Странен квартал, помисли си тя. Дявол да го вземе, защо пък да не остана? Да купя къщата. Да заживея тук.

От далечината долетя тежкият камбанен звук на часовника в университетското градче. Меланхоличният отзвук тръпнеше по тинестите води на реката и се процеждаше право в умореното сърце на актрисата. Тя тръгна към работата си, към суматохата и бутафорната имитация на старини.

Щом влезе през главната порта на студентското градче, депресията й поотслабна, после почти изчезна, когато зърна редицата каравани-гримьорни по алеята близо до южната ограда; а към осем часа, със започването на първите снимки, вече беше почти напълно във форма и почна да спори за сценария.

— Хей! Бърк! Погледни тая глупост, ако обичаш!

— О, ти си имала и сценарий! Колко мило!

Режисьорът Бърк Денингс — спретнат, приказно строен и с лукаво намигащо ляво око — сръчно откъсна с потрепващи пръсти тънка хартиена ивица от нейния сценарий и се изкиска.

— Ето че си намерих и нещо за дъвчене.

Двамата стояха на площадката пред административната сграда на университета сред тълпа актьори, статисти и хора от техническия екип. Тук-там по моравата се мяркаха любопитни зрители, предимно от Йезуитския факултет. Отегченият оператор разгърна вестник, а Денингс лапна хартията и пак се изкиска. Още от сутринта лъхаше на джин.

— О, да, страшно се радвам, че са ти дали сценарий.

Този изящен, деликатен и застаряващ мъж говореше с тъй чаровен и изискан британски акцент, че от устата му дори и най-грубите ругатни звучаха изтънчено, а когато той пиеше, винаги изглеждаше готов да избухне в неудържим смях.

— А сега кажи, скъпа. Какво има? Какво те тормози?

Във въпросния епизод деканът на въображаемия факултет от сценария трябваше да говори пред група студенти в опит да предотврати седяща стачка. После Крис трябваше да изтича нагоре по стъпалата към площадката, да грабне мегафона от ръцете на декана и да посочи към административната сграда с вик: „Да срутим това!“

— Няма никакъв смисъл — каза Крис.

— За мен е напълно ясно — излъга Денингс.

— Тъй ли? Е, обясни ми го тогава, мъдрецо. От какъв зор ще срутват сградата? Защо? Каква ти е идеята?

— Будалкаш ли ме?

— Не, питам защо.

— Защото я има, мила моя.

— В сценария ли?

— Не, тук, пред нас.

— Стига, Бърк, това просто не е в неин стил. Изобщо не е в характера й. Не би го направила.

— Като нищо ще го направи.

— Не, няма.

— Да викнем ли сценариста? Мисля, че е в Париж!

— Укрива ли се?

— Чука се!

Той подметна думата с безупречно произношение и лисичите му очи проблеснаха върху бледото лице, докато сквернословието се издигаше към готическите камбанарии. Крис избухна в смях и се хвана за раменете му, за да не падне.

— О, Бърк, ти си невъзможен, по дяволите!

— Да — отвърна той със скромността на монарх, потвърждаващ, че три пъти е отхвърлял короната. — И сега какво ще правим със сценария?

Крис не го чу. Озърташе се притеснено към един йезуит на около четирийсет години в тълпата зрители, за да види дали е чул неприличната дума. Човекът имаше мургаво, загрубяло лице. Като на боксьор. Очите му бяха печални и скръбни, но срещнаха нейния поглед с успокояваща топлина. Той се усмихна и кимна. Беше чул. Погледна часовника си и се отдалечи.

— Попитах те дали да продължим с епизода.

Крис се обърна и го изгледа разсеяно.

— Ами да, Бърк. Хайде да го направим.

— Слава на Всевишния.

— Не, чакай!

— Мили Боже!

Тя възрази срещу структурата на епизода. Смяташе, че с репликата си достига върховната точка и напрежението спада, когато веднага след това нахълтва в сградата.

— Това не добавя нищо — заяви Крис. — Тъпо е.

— Да, скъпа, тъпо е — искрено потвърди Бърк. — Но монтажистът настоява да го направим, тъй че няма накъде. Разбираш ли?

— Не, не разбирам.

— Естествено, че не разбираш, скъпа, защото си абсолютно права. Наистина е тъпо. Виждаш ли, тъй като в следващата сцена — Денингс се изкиска — Джед излиза през същата тази врата, монтажистът е сигурен, че ще спечелим номинация, ако предишната сцена завърши с твоето излизане.

— Шегуваш ли се?

— О, съгласен съм с теб, скъпа. Идеята е просто безумно шантава. Но сега дай да снимаме, а аз ти гарантирам, че ще отрежа кадъра в окончателния вариант. С огромно удоволствие.

Крис се разсмя. И прие. Бърк се озърна към монтажиста, който имаше славата на избухлив егоист, склонен към безконечни спорове. Той разговаряше с оператора. Режисьорът въздъхна от облекчение.

Изчаквайки на моравата в подножието на стълбището, докато прожекторите загряваха, Крис видя как горе Денингс нахока някакъв нещастен техник и лицето му грейна самодоволно. Той сякаш се наслаждаваше на своята ексцентричност. Но Крис знаеше, че когато е подпийнал, може да избухне внезапно, а ако това се случеше по малките часове, имаше навика да звъни на влиятелни хора и да ги ругае с най-грозни думи заради въображаеми обиди. Тя помнеше един шеф на студио, чиято единствена вина бе, че на работно съвещание забеляза леко оръфаните маншети на ризата на Денингс. В резултат Денингс го събуди около три след полунощ и го нарече „похотлив шопар“, чийто баща, основателят на студиото, бил „най-вероятно смахнат“ и „непрестанно обарвал Джуди Гарланд“ при снимките на „Вълшебникът от Оз“. На следващия ден Денингс се преструваше, че не помни нищо и се усмихваше под мустак докато засегнатите описваха най-подробно какво е направил. Макар че ако му беше изгодно, веднага си спомняше всичко. Крис се усмихна и тръсна глава, като си го спомни как в пристъп на безумна пиянска ярост разгроми кабинета си в студиото, а по-късно, когато директорът на продукцията му връчи подробна сметка и снимки на щетите, той ги отхвърли като „явен фалшификат“, защото пораженията били „много-много по-страшни“. Крис не смяташе, че е алкохолик или дори безнадежден пияница; навярно пиеше и се държеше скандално защото очакваха това от него — просто поддържаше легендата.

Какво пък, помисли си тя, и това е безсмъртие.

Озърна се през рамо да погледне йезуита, който се бе усмихнал на ругатнята на Бърк. Човекът вървеше с клюмнала глава в далечината като самотен черен облак, търсещ дъждовна буря. Крис не обичаше свещениците. Бяха толкова самоуверени. Толкова непоклатими. И все пак този тук…

— Готова ли си, Крис?

— Напълно.

— Добре, пълна тишина! — подвикна асистент-режисьорът.

— Камера — нареди Бърк.

— Работи!

— Снимаме!

Крис изтича нагоре по стъпалата. Статистите я посрещнаха с приветствени викове, а Денингс я гледаше и се питаше какво си е наумила. Прекалено бързо бе отстъпила в спора. Той хвърли многозначителен поглед на отговорника по диалога, който тутакси дотърча и му връчи разгърнат сценарий като престарял църковен послушник, подаващ на требника на своя свещеник за тържествена литургия.

Снимаха само когато слънцето се показваше иззад облаците, но към четири небето окончателно притъмня.

— Бърк, светлината пада — отбеляза тревожно асистент-режисьорът.

— Да, тия шибани облаци плъзнаха по целия свят.

По нареждане на Денингс асистент-режисьорът разпусна екипа до следващия ден.

Крис вървеше към къщи, гледаше тротоара и се чувстваше много изморена. На ъгъла на Трийсет и шеста и улица O тя спря да даде автограф на един стар италиански търговец, който я повика от вратата на своето магазинче. Крис се подписа върху книжен плик за покупки и добави „с най-сърдечни пожелания“. Докато чакаше да отминат колите преди да пресече улица N тя се озърна диагонално към католическата църква с името на някакъв светия. Поддържаха я йезуитите. Беше чувала, че Джон Кенеди я посещавал и там се оженил за Джаки. Опита се да си го представи: Джон Кенеди сред църковни свещи и сбръчкани благочестиви старици; Джон Кенеди, привел глава за молитва. Вярвам… разведряване с руснаците; вярвам, вярвам… Аполо IV сред потракването на броеницата; вярвам във възкресението и вечния живот…

Да. Точно така беше.

По павираната улица изгромоли камион за бира. От каросерията долитаха изкусителни бълбукащи звуци.

Крис пресече на другия тротоар, продължи надолу по улица O и докато минаваше край гимназията „Света Троица“, изотзад я догони някакъв свещеник, бръкнал в джобовете на шушляковото си яке. Млад. Много напрегнат. Небръснат. Малко след като я задмина, той свърна надясно по тясна пресечка към двора зад църквата.

Заинтригувана, Крис спря на пресечката и го проследи с поглед.

Свещеникът вървеше към бяла дървена къщичка. Старата мрежеста врата изскърца и отвътре излезе друг свещеник. Той отривисто кимна на младежа и с наведена глава забърза към входа на църквата. Вратата на вилата пак изскърца и Крис видя трети свещеник. Приличаше… Хей, та това е той! Да, същият, който се усмихна, когато Бърк каза „чука се“! Само че сега изглеждаше много сериозен, когато безмълвно поздрави новодошлия и го прегърна през раменете с благ и някак бащински жест. После въведе младежа вътре и мрежестата врата се затвори с бавно, жалостиво скърцане.

Крис се загледа в обувките си. Беше озадачена. Що за история? Запита се дали йезуитите ходят на изповед.

От далечината долетя глух тътен на гръмотевица. Крис вдигна очи към небето. Щеше ли да завали?… възкресението и вечният живот…

Да. Да, разбира се. Другия вторник. В далечината изпращя мълния. Не ни се обаждай, малката, скъпа, ние ще ти се обадим.

Тя вдигна яката на шлифера и бавно продължи напред.

Надяваше се да завали.

След минута вече си бе у дома. Изтича до тоалетната. После влезе в кухнята.

— Привет, Крис, как мина денят?

До масата седеше красива блондинка на двайсет и няколко години. Шарън Спенсър. Свежа. От Орегон. През последните три години работеше като секретарка на Крис и наставничка на Ригън.

— О, обичайните щуротии. — Крис лениво пристъпи до масата и започна да преглежда пощата. — Има ли нещо вълнуващо?

— Искаш ли другата седмица да вечеряш в Белия дом?

— Де да знам, Марти; на теб какво ти се прави?

— Да се натъпча с шоколад до премаляване.

— Къде е Ригс?

— Долу в детската стая.

— Какво прави?

— Вае. Птица, струва ми се. За теб.

— Да, тъкмо птица ми трябва — промърмори Крис. Тя пристъпи до печката и си наля чаша горещо кафе. — Шегуваше ли се за вечерята?

— Не, разбира се — отвърна Шарън. — В четвъртък е.

— Много народ ли ще има?

— Не. Доколкото разбрах, само петима или шестима.

— Страхотно!

Стана й приятно, но не беше особено изненадана. Всички жадуваха за компанията й: шофьори, поети, професори, крале. Какво харесваха в нея? Жизнеността?

Крис седна до масата.

— Как мина урокът?

Шарън запали цигара и се намръщи.

— Пак имахме трудности с математиката.

— Сериозно? Чудна работа.

— Да, знам. Това й е любимият предмет.

— Ами такава е днешната математика. Господи, аз не бих могла дори да си разваля дребни за автобуса, ако…

— Здравей, мамо!

Дъщеричката на Крис се втурна през вратата с разперени ръце към майка си. Две рижави опашки. Грейнало луничаво лице.

— Здрасти, малко чудовище. — Широко усмихната, Крис сграбчи детето в прегръдката си и млясна възторжено сочната розова бузка; не можеше да удържи бликналата си обич.

— Мммляс-мммляс-мммляс! — Още целувки. После тя се отдръпна, вгледа се в лицето на Ригън и попита: — Е, какво прави днес? Нещо вълнуващо?

— Е, разни работи.

— Какви работи? Хубави ли бяха?

— Чакай да си помисля. — Ригън опря колене в краката на майка си и леко се залюля напред-назад. — Ами… учих, разбира се.

— Аха…

— И рисувах.

— Какво рисува?

— Ами… цветя, нали знаеш. Маргаритки. Само че розови. И после… а, да! Онзи кон! — Очите на Ригън внезапно се разшириха от вълнение. — Онзи човек имаше кон, нали разбираш, там, край реката. Вървяхме, мамо, нали разбираш, и после дойде онзи кон, беше толкова красив! О, мамо, трябваше да го видиш, и човекът ми позволи да го яхна! Наистина! Е, само за минутка!

Крис намигна многозначително на Шарън.

— Същият ли? — попита тя и повдигна вежди.

Когато Крис се прехвърлиха за снимки във Вашингтон, русата секретарка, която бе станала буквално част от семейството, се настани при тях в стаята за гости на горния етаж. Но после се запозна с „конника“, който ползваше услугите на една близка конюшня и тогава Крис реши, че Шарън се нуждае от място за уединение. Нае й апартамент в скъп хотел и настоя да плати сметката.

— Да, същият — усмихна се Шарън.

— Конят беше сив — добави Ригън. — Мамо, не може ли да си вземем кон? Тоест, исках да кажа може ли?

— Ще видим, скъпа.

— Когато ще си имам кон?

— Ще видим. Е, къде е твоята птица?

При тия думи Ригън я изгледа с недоумение спря за миг, после се завъртя към Шарън и се усмихна широко, разкривайки шините върху зъбите си, но в усмивката имаше и плах упрек.

— Казала си! — Тя отново се обърна към майка си и се изкиска. — Трябваше да е изненада.

— Искаш да кажеш…

— С дълга смешна човка, както я искаше!

— О, Ригс, толкова си мила. Може ли да я видя?

— Не, още не съм я оцветила. Кога ще вечеряме, мамо?

— Гладна ли си?

— Умирам от глад.

— Още не е станало пет. Кога обядвахте? — обърна се Крис към Шарън.

— О, някъде към дванайсет — отговори Шарън.

— А кога се прибират Уили и Карл?

Крис им беше дала свободен ден.

— Към седем, мисля — каза Шарън.

— Мамо, може ли да отидем на ресторант? — обади се умолително Ригън. — Може ли?

Крис хвана ръката на дъщеря си, усмихна се нежно и я целуна.

— Бягай горе да се облечеш и тръгваме.

— Обичам те!

И Ригън изтича към стаята си.

— Скъпа, облечи си новата рокля! — извика след нея Крис.

— Иска ли ти се пак да си на единайсет? — попита замислено Шарън.

— Знам ли… — Крис отново започна да преглежда писмата. — Със сегашния ум? И с всички спомени?

— Естествено.

— В никакъв случай.

— Помисли пак.

Крис остави писмата и взе една папка е прикрепен към корицата плик от нейния агент Едуард Джарис.

— Мисля, че бях им казала за известно време да не ми пращат сценарии.

— Трябва да го прочетеш — каза Шарън.

— Тъй ли?

— Да, аз го прочетох тази сутрин.

— Добра вест?

— Според мен страхотна.

— И ще играя монахиня, която открива, че е лесбийка, нали?

— Не, нищо няма да играеш.

— Я гледай ти! Значи киното наистина е тръгнало към добро. Какви ги дрънкаш, Шарън? Защо ми се хилиш така?

— Искат да бъдеш режисьор — обясни плахо Шарън и пусна облаче дим от цигарата си.

— Какво?

— Прочети писмото.

— О, Боже, Шар, ти се шегуваш!

Крис грабна писмото и очите жадно запрескачаха от дума на дума: „… нов сценарий… триптих… студиото иска сър Стивън Мур… приема ролята при условие…“

— Да режисирам неговите сцени!

Крис размаха ръце и нададе дрезгав, писклив вик на радост. После притисна писмото към гърдите си.

— О, Стив, ти си ангел! Не си забравил!

Една вечер по време на снимки в Африка двамата седяха подпийнали на сгъваеми столове и гледаха как денят чезне сред пурпур и злато. „Скапана ни е работата, Стив! За актьора е пълен боклук.“ „О, на мен ми допада.“ „Боклук е! Знаеш ли къде е истината в нашия бизнес? В режисурата. Там правиш нещо свое, нещо, което ще живее след теб!“ „Ами направи го, скъпа! Направи го!“ „Опитах, Стив. Опитах, но не ми дават.“ „Защо?“ „Я стига! Знаеш защо — не вярват, че ще се справя.“ „Аз пък мисля, че можеш.“

Топла усмивка. Топли спомени. Милият Стив…

— Мамо, не мога да си намеря роклята! — извика Ригън откъм стълбищната площадка.

— Виж в гардероба — отговори Крис.

— Вече гледах там!

— Идвам след секунда! — подвикна Крис. Тя прелисти сценария, после изведнъж посърна и промърмори:

— Бас държа, че е някакъв боклук.

— О, не мисля, Крис! Не! Според мен наистина си заслужава!

— На теб ли да вярвам, дето разправяше, че в „Психо“ трябва да има смях зад кадър?

— Мамо!

— Идвам!… Тази вечер имаш ли среща, Шар?

— Да.

Крис махна с ръка към кореспонденцията.

— Тръгвай тогава. Другото ще прегледаме утре.

Шарън стана.

— Не, чакай — поправи се Крис. — Извинявай, трябва да пратиш едно писмо още днес.

— Добре.

Шарън взе бележника си.

Ма-а-мооо! — долетя отгоре нетърпелив вой.

Крис се изправи с въздишка.

Изчакай минутка. — Тя тръгна към вратата, но спря като видя, че Шарън поглежда часовника си. — Какво има?

Ами, Крис… време ми е за медитация.

Крис я изгледа с дружелюбна насмешка. През последните шест месеца бе видяла как секретарката й се преобразява в „търсач на безметежност“. Започна от самохипноза в Лос Анджелис, после премина към будистки песнопения. Откакто преди няколко седмици Шарън се настани в горната спалня, из къщата се разнесоха аромати на горящи молитвени пръчици и безжизнено монотонни напеви Нам мьохо ренге кьо („Разбираш ли, Крис, само повтаряй това, нищо повече, и ще постигнеш желанията си, всичко което искаш…“). Тия вопли отекваха по най-невероятни и неудобни часове, особено когато Крис репетираше реплики.

— Може да си пуснеш телевизора — великодушно разреши Шарън на работодателката си при един от тия случаи. — На мен не ми пречи. Мога да пея при всякакъв шум.

Сега бе превключила на трансцендентална медитация.

— Шар, наистина ли си мислиш, че тия глупости могат да ти помогнат?

— Умиротворяват ме — отвърна Шарън.

— Да бе — рече скептично Крис, после се завъртя и тръгна към вратата, мърморейки: Нам мьохо ренге кьо.

— Продължавай така петнайсет-двайсет минути! — подвикна след нея Шарън. — Може да ти помогне!

Крис се спря и се зачуди дали да не възрази, но размисли. Качи се в спалнята на Ригън и веднага пристъпи към гардероба. Ригън стоеше по средата на стаята и зяпаше тавана.

— Какво има? — попита Крис докато ровеше из гардероба. Роклята беше бледосиня, памучна. Купи я миналата седмица и отлично помнеше, че виси в гардероба.

— Странни шумове — каза Ригън.

— Да, знам. Имаме си приятели.

Ригън погледна майка си.

— А?

— Катерици, скъпа, катерици на тавана.

Дъщеря й беше гнуслива и не понасяше плъхове. Дори мишките я тревожеха.

Диренето на роклята завърши безрезултатно.

— Видя ли, мамо, няма я.

— Да, видях. Може Уили да я е прибрал при почистването.

— Изчезнала е.

— Добре де. Облечи морскосинята, тя ти отива.

След като изгледаха една дневна прожекция на стар филм с Шърли Темпъл, те прекосиха реката по Кий Бридж и поеха към ресторант „Хот Шоп“ в Рослин, където Крис си поръча салата, а Ригън супа, четири хлебчета, пържено пиле, ягодов шейк и боровинков пай с шоколадов сладолед. Къде го побира всичко това? В китките си ли? Детето беше крехко като напразна надежда.

Крис си запали цигара с кафето и погледна през прозореца вдясно към кулите на Джорджтаунския университет, после сведе замислен поглед към измамно спокойните води на Потомак, прикриващи опасно бързите и мощни течения под повърхността. Тя се настани по-удобно на стола. В меката светлина на гаснещия ден привидното мъртвешко спокойствие на реката изведнъж й се стори заредено с коварство.

И изчакване.

— Вечерята беше чудесна, мамо.

Крис се обърна към щастливата усмивка на Ригън и както често се случваше, неволно ахна от неканената болка да види образа на Хауърд в лицето на дъщеря си. Сигурно зависеше от осветлението. Тя бързо измести поглед към чинията на Ригън.

— Няма ли да си доядеш пая?

Ригън наведе очи.

— Мамо, ядох бонбони преди да излезем.

Крис загаси цигарата и се усмихна.

— Тогава да се прибираме, Ригс.

Прибраха се преди седем. Уили и Карл вече се бяха завърнали. Ригън веднага изтича към детската стая в мазето, за да довърши птицата на майка си. Крис мина в кухнята да прегледа сценария. Завари Уили да вари кафе в стария кафеник без капак. Изглеждаше раздразнена и недоволна.

— Здрасти, Уили, как мина денят? Добре ли си прекарахте?

— Не питайте. — Уили добави щипка сол и малко яйчена черупка към кипналото съдържание на кафеника. После разказа, че отишли на кино. Тя искала да гледат „Бийтълс“, но Карл предпочел някакъв филм за Моцарт. — Ужас! — ядно добави тя и врътна ключа на печката. — Ама че глупак!

Съчувствам ти. — Крис стисна папката под мишница. — А, Уили, да си виждала роклята, дето я купих на Ригън миналата седмица? Синя, памучна.

— Да, тази сутрин беше в гардероба.

— И къде я сложи?

— Там си е.

— Да не си я взела случайно с дрехите за пране?

— Там е.

— При прането?

— В гардероба.

— Не, няма я. Сама проверих.

Уили понечи да каже нещо, но подви устни и се навъси. Карл бе влязъл в кухнята.

— Добър вечер, госпожо.

Той отиде до мивката и си наля чаша вода.

— Заложи ли капаните? — попита Крис.

— Няма плъхове.

— Заложи ли ги?

— Заложих ги, разбира се, но таванът е чист.

— Как беше филмът, Карл?

— Вълнуващ.

Гласът и лицето му бяха напълно безизразни.

Тананикайки популярна песничка на „Бийтълс“, Крис тръгна да излиза, но изведнъж спря.

Да опитаме още веднъж!

— Карл, трудно ли беше да купиш капаните?

Без да се обръща, той отговори:

— Не, госпожо. Никак.

— В шест часа сутринта?

— Взех ги от денонощния магазин.

Крис се плесна по челото, вгледа се в гърба на Карл и излезе от кухнята, като си мърмореше тихичко:

— Ама че съм завеяна!

След една дълга и великолепна вана тя отиде до гардероба в спалнята си за халат и откри изчезналата рокля на Ригън. Лежеше смачкана на пода.

Крис я вдигна. Етикетът от магазина още си беше на място.

Какво търси тук?

Крис се замисли и си припомни, че заедно с роклята бе купила две-три неща за себе си.

Сигурно съм донесла всичко накуп.

Крис отнесе роклята в спалнята на Ригън и я закачи в гардероба. С ръце на кръста огледа дрехите на дъщеря си. Чудесно. Хубави рокли. Да, Ригс, тук гледай, а не към баща си, който дори не се сеща да прати едно писмо.

Докато обръщаше гръб на гардероба, палецът на крака й се блъсна в ръба на бюрото. О, Боже, само това ми липсваше!

Тя вдигна крак и се зае да разтрива ударения пръст. Едва сега забеляза, че бюрото е изместено поне метър настрани.

Нищо чудно, че се ударих. Уили сигурно е чистила с прахосмукачката.

Взе писмото от агента си и отиде в кабинета.

За разлика от просторната всекидневна с широки панорамни прозорци и изглед към Кий Бридж, водещ към отсрещния бряг на Потомак, кабинетът пораждаше чувството за напрегнат шепот; за тайни между богати роднини — висока тухлена камина, ламперия от вишнево дърво и масивни тавански греди, сякаш издялани от портата на старинен замък. За новото време напомняха само модерният барплот с табуретки от неръждаема стомана няколкото шарени възглавнички върху мекия нисък диван, където Крис се изтегна със сценария. Писмото беше пъхнато между страниците. Тя го препрочете отново. „Вяра, Надежда, Любов“ — филм от три независими части, всяка с отделен екип и режисьор. Предлагаха й „Надежда“. Хубаво заглавие. Малко скучно, помисли си тя, но елегантно. Със сигурност ще го сменят с някоя глупост от сорта на „Благочестива суматоха“.

На вратата се позвъни. Беше Бърк Денингс. Самотник по душа, той често наминаваше да я види. Крис се усмихна печално и поклати глава, като го чу как подметна нецензурна дума на Карл, когото мразеше незнайно защо и постоянно го тормозеше.

— Здрасти, къде ми е питието! — тросна се той още от прага и забърза към барчето, без да я гледа, с ръце в джобовете на смачкания си шлифер.

Изглеждаше раздразнен, гузен и някак разочарован.

— Пак ли дебнеш? — попита Крис.

— Какво искаш да кажеш, по дяволите? — изсумтя Денингс.

— Познавам това изражение.

Беше го виждала такъв, когато снимаха заедно филм в Лозана. През първата им вечер в изискан хотел с изглед към Женевското езеро Крис не можа да заспи. Малко след пет сутринта тя скочи от леглото, облече се и слезе във фоайето, да търси кафе или компания. Докато чакаше асансьора, тя погледна през прозореца и видя Денингс да крачи вдървено по брега на езерото с ръце в джобовете на шлифера, без да обръща внимание на февруарския студ. Когато Крис слезе във фоайето, Бърк тъкмо влизаше.

— Пукната курва не се мярка на хоризонта! — изтърси разочаровано той, бързо мина край Крис, без да я поглежда и пое с асансьора към стаята си да спи. Когато по-късно Крис спомена шеговито за инцидента, режисьорът побесня и я обвини, че „страда от излишък на халюцинации“, на които хората „сигурно ще повярват само защото си кинозвезда!“. Освен това я нарече „луда за връзване“, но после я утеши с предположението, че „може би“ все пак е видяла някого и се е припознала. „Не е напълно изключено — призна невъзмутимо той, — прабаба ми е била швейцарка.“

Крис мина зад бара и му напомни за случая.

— Да, същото изражение, Бърк. Колко джин-тоника ти се събраха за днес?

— Не ставай глупава! — отсече Денингс. — Цяла вечер бях на чай, представяш ли си, скапано факултетско чаено парти!

Крис кръстоса ръце върху плота.

— Къде си бил? — скептично попита тя.

— Добре де, присмивай ми се!

— Значи си се натряскал на чаено парти заедно с йезуитите?

— Не, йезуитите бяха трезви.

— Те не пият ли?

— Да не си се побъркала? Къркаха като разпрани. В живота си не съм виждал такива пияндета!

— По-тихо, Бърк. Ригън може да чуе.

— Да, Ригън — прошепна Денингс. — Разбира се! А сега къде ми е проклетото питие?

Крис неодобрително поклати глава и извади бутилка и чаша.

— Ще ми кажеш ли какво си дирил на факултетско чаено парти?

— Тъпите пиари вечно ме пращат да върша твоята работа. За Бога, обсъждахме как сме им одрискали територията — промърмори благочестиво режисьорът.

— Хайде, смей ми се! Да, за това само ви бива всичките — да се смеете и да въртите задници.

— Аз само стоя и се усмихвам невинно.

— Е, така или иначе някой трябваше да им направи шоу.

Крис посегна и плъзна пръст по белега над лявата вежда на Денингс — спомен от жестокия удар на екшън-героя Чък Дарън в последната вечер на предишния му филм.

— Избелява — каза загрижено Крис.

Денингс се навъси зловещо.

— Ще се погрижа повече да не го вземат в свестен филм. Вече пуснах слуха.

— Стига, Бърк. За такава дреболия?

— Този човек е смахнат, скъпа! Луд за връзване и много опасен! Бога ми, той е като дърто псе, дето дреме кротко на припек, а един ден скача изневиделица и жестоко захапва някого за крака!

— И разбира се, целият инцидент няма нищо общо с твоите приказки пред целия снимачен екип, че актьорската му игра е путкинска излагация от сорта на борбата сумо?

— Скъпа, това беше грубо — упрекна я благочестиво Денингс, поемайки от ръката й чаша джин-тоник. — Мила моя, за мен е съвсем допустимо да кажа „путкинска“, но не и за любимеца на Америка. А сега разкажи как си, моя малка звездичке на песните и танците.

Крис сви рамене и се подпря на плота.

— Хайде, кажи ми, скъпа, унила ли си?

— Де да знам.

— Сподели със скъпия си чичо.

— По дяволите, май трябва да пийна нещо.

Крис рязко се надигна и посегна към шишето водка.

— О, да, превъзходно! Блестяща идея! Е, какво има, съкровище? Какво те мъчи?

— Мислил ли си някога за смъртта? — попита Крис.

Денингс сбръчка чело.

— За смъртта ли каза?

— Да, за смъртта. Мислил ли си някога наистина за нея, Бърк? Какво означава? Ама наистина какво означава.

Тя си наля водка.

Леко раздразнен, Денингс заяви дрезгаво:

— Не, скъпа, не съм! Аз не мисля за това. Просто го правя. Но откъде, за Бога, ти хрумват подобни идеи?

Крис сви рамене и пусна кубче лед в чашата си.

— Не знам. Тази сутрин си мислех за нея. Е, всъщност не мислех; беше нещо като… като сън в мига на пробуждането и цялата се разтреперих, Бърк. Смисълът ме потресе. Нали разбираш, Бърк, краят, истинският ужасен край, сякаш никога дотогава не бях чувала за смъртта! — Тя се загледа настрани и поклати глава. — Ако знаеш как се изплаших! Имах чувството че падам от скапаната планета с двеста милиона километра в час. — Крис вдигна чашата към устните си. — Май ще я пийна чиста — промърмори тя и отпи.

— Глупости! — възрази презрително Денингс. — Смъртта е утеха.

Крис остави чашата.

— Не и за мен.

— Така е! Ще живееш и след смъртта чрез творчеството, чрез децата си.

— Дрън-дрън! Децата — това не съм аз.

— Да, слава Богу! И една си ми предостатъчна.

Крис се приведе напред с чаша в ръка и красивото й личице се обтегна угрижено.

— Не, Бърк, помисли само! Да не съществуваш! Да не съществуваш завинаги, завинаги…

— О, престани! Стига си хленчила, ами вземи да си домъкнеш божествените дълги крака на факултетското чаено парти другата седмица! Може свещениците да ти предложат утеха!

Бърк удари с чашата по плота.

— Дай по още едно.

— Знаеш ли, нямах представа, че пият.

— Ами като си глупава… — отсече грубо режисьорът.

Крис го погледна. Дали наближаваше точката на безвъзвратно пиянство? Или наистина го бе засегнала с нещо?

— Ходят ли на изповед? — попита тя.

— Кои?

— Свещениците.

— Откъде да ги знам? — избухна Бърк.

— Нали веднъж ми каза, че си учил за…

Денингс стовари длан върху плота.

— Къде ми е проклетото питие?

— Дали да не ти налея кафе?

— Не ставай зла, скъпа. Искам питие.

— Полага ти се кафе.

— Хайде де, пиленце. — Гласът на Денингс изведнъж стана мазен. — Само едно за из път.

— Твоето не е път, а цяла магистрала.

— Това беше грубо, скъпа. Наистина. Изобщо не е в твой стил. — Денингс се нацупи и бутна чашата си напред. — Милосърдието не е изчезнало — заяви той, — не, то се лее благо от небесата като сладък джин, тъй че недей да се инатиш. Само едно и ще си тръгна, обещавам.

— Честно?

— Честна дума, да пукна, ако излъжа!

Крис го огледа, поклати глава и посегна за бутилката джин.

— Да, тия свещеници… — каза разсеяно тя докато наливаше джина. — Може би трябва да поканя на гости двама-трима от тях.

— После не можеш се отърва — изръмжа Денингс. Очите му изведнъж се зачервиха, станаха още по-малки и всяко заприлича на отделен мъничък ад. — Всичките са скапани крадци! — Крис понечи да му налее и тоник, но Денингс раздразнено бутна бутилката. — Не, за Бога, чисто! Забрави ли? Третото винаги е чисто.

Той пресуши чашата на един дъх, остави я, сведе глава над нея и промърмори:

— Безсърдечна кучка!

Крис го огледа предпазливо. Да, на път е да се отреже. Тя побърза да смени темата и му разказа за предложението да режисира.

— Много добре — изсумтя Денингс, без да откъсва очи от дъното на чашата. — Браво.

— Честно казано, мъничко ме е страх.

Денингс моментално вдигна очи към нея и по лицето му се изписа бащинска нежност.

— Глупости! Разбираш ли, скъпа, най-трудното нещо в режисьорската работа е да се преструваш, че ти е адски трудно. Когато започнах, не разбирах и бъкел, а виж ме сега. Не е магия, мила моя, а само скапан тежък труд и постоянно разбиране, още от първия снимачен ден, че си хванал тигър за опашката.

— Да, знам, Бърк, но сега, когато е истина, когато ми направиха предложението, не знам дали бих могла да заснема дори как баба ми пресича улицата. Нали разбираш, с всички тия технически подробности.

— Я не изпадай в истерия. Тия глупости ги остави на редактора, оператора, сценариста. Намери си читави сътрудници и ти гарантирам, че с усмивка ще те носят на гръб. Най-важна е работата с актьорите и там ще си чудесна, душице; можеш не само да кажеш какво искаш от тях, но и да им покажеш.

Крис все още се съмняваше.

— И все пак…

— Какво?

— Ами техническата страна на нещата. Трябва някак да я разбирам.

— Че аз за какво съм? Питай стария си наставник.

Почти цял час Крис и прославеният режисьор се ровиха из най-дребните подробности на занаята. Техническите тънкости на режисьорската работа бяха описани в безброй книги, но тя просто нямаше търпение да ги чете. Предпочиташе да чете живи хора. Любопитна по природа, Крис обичаше да изстисква всичко от събеседника си. Но книгите не можеха да се изстискват. Те казваха „следователно“ и „очевидно“, когато нищо не беше очевидно, и нямаше как да спориш с техните фантасмагории; не можеше да ги прекъснеш с обезоръжаващото: „Хей, чакай малко, не съм толкова умна. Би ли повторил?“ Книгите не се поддаваха на разчепкване или натиск.

Книгите бяха като Карл.

— Скъпа моя, трябва ти само гениален монтажист — засмя се накрая Денингс. — Искам да кажа такъв, дето наистина си разбира от работата.

След опасната агресивна фаза той отново бе станал чаровен и остроумен. До момента, когато се раздаде гласът на Карл:

— Извинете, госпожо. Искате ли нещо?

Икономът стоеше изпънат пред отворената врата на кабинета.

— О, здрасти, Торндайк — изкиска се Бърк. — Или май беше Хайнрих? Все не мога да ти запомня името.

— Карл, сър.

— Да, разбира се. Бях забравил. Кажи ми, Карл, с връзки с обществеността ли се занимаваше в Гестапо, или с общински дейности? Мисля, че има разлика.

Карл отговори учтиво:

— Нито едното, нито другото, сър. Аз съм швейцарец.

— Да, вярно, Карл! — изхили се Денингс. — Точно така! Ти си швейцарец! И сигурно никога не си играл боулинг с Гьобелс!

— Стига, Бърк! — сгълча го Крис.

— Никога ли не си летял с Рудолф Хес? — добави Денингс.

Карл невъзмутимо се обърна към Крис.

— Ще желаете ли нещо, госпожо?

— Бърк, какво ще речеш за едно кафе?

— Майната му на кафето! — войнствено заяви режисьорът, после рязко стана и напусна стаята с наведена глава и стиснати юмруци. След малко външната врата се затръшна.

Крис се обърна към Карл и равнодушно каза:

— Изключи телефона.

— Да, госпожо. Нещо друго?

— Ами… може би малко безкофеиново кафе.

— Ще ви донеса.

— Къде е Ригс?

— Долу в детската стая. Да я повикам ли?

— Да, време е за сън. Не, чакай, Карл! Остави. Аз ще я доведа. — Беше си спомнила за птицата и тръгна към мазето. — Като се върна ще пия кафе.

— Да, госпожо. Както желаете.

— И за стотен път извинявай заради господин Денингс.

— Не му обръщам внимание.

Крис спря и го погледна през рамо.

— Да, знам. Точно това го вбесява.

Тя слезе на първия етаж, отвори вратата към мазето и започна да слиза.

— Хей, малко разбойниче! Какво правиш там долу? Готова ли е птицата?

Детската стая беше пъстро украсена и облицована с дървена ламперия. Стативи. Картини. Грамофон. Маси за игри и маса за моделиране. Червено-бели гирлянди от празненство на сина на предишните наематели.

— О, скъпа, страхотно е! — възкликна Крис, когато Ригън тържествено й връчи фигурката. Още не беше съвсем изсъхнала и приличаше на оранжева чапла с човка на зелени и бели ивици. Върху главата бе залепено снопче пера.

— Наистина ли ти харесва? — попита Ригън с широка усмивка.

— Да, скъпа, много. Измисли ли й име?

Ригън поклати глава.

— Още не.

— Как да я наречем?

— Де да знам. — Ригън обърна длани нагоре и сви рамене.

Почуквайки с нокът по зъбите си, Крис театрално сбръчка чело.

— Чакай да си помисля — промърмори тя, после лицето й грейна. — Хей, какво ще речеш за Тъпото пиле? Как ти се струва? Просто Тъпото пиле.

Ригън избухна в смях, закри устата си с длан и радостно кимна.

— Добре, значи единодушно решаваме — Тъпото пиле! — заяви тържествено Крис и вдигна високо фигурката. — Сега я оставяме тук да съхне, а после ще си я сложа в стаята.

Докато оставяше птицата на една от масите за игри, тя забеляза дъската за спиритически сеанси. Беше забравила, че я има. Преди време бе купила дъската от любопитство и с надеждата евентуално да научи нещо за подсъзнанието си. Но не излезе нищо, макар че опита два-три пъти с Шарън и веднъж с Денингс, който бързо се научи да хитрува и тайно да мърда дъската („Ти ли я мърдаш, скъпа? Ти ли беше?“), тъй че всички „послания“ на духовете се оказаха крайно нецензурни, а впоследствие той обвини „ония шибани призраци“.

— Ригс, скъпа, с дъската ли си играеш?

— Да.

— Знаеш ли как?

— Ами, разбира се. Дай да ти покажа.

Ригън седна пред дъската.

— Мислех, че трябват двама души, миличка.

— Не, мамо, редовно го правя съвсем сама.

Крис си придърпа стол.

— Хайде да поиграем заедно, става ли?

Колебание. После:

— Ами… добре.

Ригън опря лекичко пръсти върху дъската, но щом Крис понечи да стори същото, дъската рязко се завъртя на позиция НЕ.

Крис се усмихна закачливо.

— „Мамо, искам да го направя сама.“ Това ли беше? Не ти се играе с мен?

— Не, играе ми се. Само че капитан Хауди каза „Не“.

— Капитан кой?

— Капитан Хауди.

— Скъпа, кой е капитан Хауди?

— Ами нали разбираш… аз му задавам въпроси, той отговаря.

— Така ли?

— Много е мил.

Крис се опита да прикрие внезапната неясна, но остра тревога. Ригън много обичаше баща си, и все пак изобщо не реагира на развода. Ами ако тайно плачеше в стаята си? Крис се боеше, че дъщеря й потиска гнева и скръбта, но някой ден бентът може да рухне и емоциите да изригнат по някакъв непредвидим и пагубен начин. Крис подви устни. Фантазии за въображаем приятел. Струваше й се нездравословно. И защо точно „Хауди“? От Хауърд? Името на баща й? Звучеше почти еднакво.

— Как така не можа да измислиш име дори за едно глупаво птиче, а сега изведнъж ме смайваш с капитан Хауди? Защо го наричаш така, Ригс?

Ригън се изкиска.

— Защото така му е името, разбира се.

— Кой го каза?

— Ами… той.

— О, как не се сетих! И какво още ти казва?

— Разни работи.

— Какви работи?

Ригън сви рамене и се загледа настрани.

— Де да знам. Просто разни работи.

— Например?

Ригън пак се обърна към нея.

— Добре, ще ти покажа. Питай го нещо.

— Чудесна идея.

Ригън докосна с пръсти сърцевидната бежова дъсчица от пластмаса, здраво затвори очи и се съсредоточи.

— Капитан Хауди, мислиш ли, че майка ми е красива?

Пет секунди… десет…

— Капитан Хауди?

Никакво движение. Крис се изненада. Беше очаквала дъщеря й да мръдне дъската на позиция ДА. Какво е това, тревожно помисли тя. Неосъзната враждебност? Дали не ме обвинява за загубата на баща си? Какво е, наистина?

Ригън отвори очи и се навъси.

— Капитан Хауди, не си много любезен!

— Скъпа, може да спи.

— Мислиш ли?

— Мисля, че ти трябва да си лягаш.

— Стига де, мамо!

Крис се изправи.

— Идвай скъпа. Всички нагоре! Кажи лека нощ на капитан Хауди.

— Няма! Той е измамник — нацупи се Ригън.

Тя стана и последва майка си нагоре по стъпалата.

Крис я зави в леглото и седна на ръба.

— Мила, в неделя не работим. Искаш ли нещо да правим?

— Да, мамо. Какво?

Когато пристигнаха във Вашингтон, Крис се опита да й намери приятели за игри. Успя да открие само едно дванайсетгодишно момиче на име Джуди. Но сега семейството на Джуди бе отпътувало за великденските празници и Крис подозираше, че Ригън жадува за компания на връстници.

Крис сви рамене.

— Ами… знам ли? Каквото ни хрумне. Искаш ли да обиколим града и да зяпаме разни паметници? Хей, вишните са цъфнали, Ригс! Точно така, тая година подраниха. Искаш ли да ги видим?

— О, да, мамо.

— Разбрахме се. А утре вечер ще идем на кино, нали?

— Толкова те обичам!

Ригън метна ръце около нея, Крис я стисна в прегръдката си и прошепна:

— О, скъпа, и аз те обичам!

— Ако искаш, можеш да поканиш и господин Денингс.

Крис се отдръпна и я изгледа изпитателно.

— Господин Денингс ли?

— Да, мамо. Нямам нищо против.

Крис се засмя.

— Аз пък имам. Скъпа, защо да каня господин Денингс?

— Ами… ти го харесваш, нали?

— Да, така е. Ти не го ли харесваш?

Ригън извърна глава и не отговори. Майка й я огледа загрижено.

— Какво ти става, мъничето ми?

— Ще се омъжиш за него, нали, мамо?

Не беше въпрос, а унила констатация.

Крис избухна в смях.

— Милото ми! Не, разбира се! Какви ги говориш? Господин Денингс? Как ти хрумна?

— Но нали каза, че го харесваш.

— И пицата ми харесва, но не става за брак! Ригън, той ми е приятел, просто един смахнат стар добър приятел!

— Не го ли харесваш като татко?

— Обичам татко ти, скъпа. Винаги ще го обичам. Господин Денингс често идва при мен, защото се чувства самотен, това е всичко. Просто самотен и недодялан приятел.

— Аз пък чух…

— Какво си чула? От кого?

В очите на дъщеря й трепна съмнение; колебание; после небрежно вдигнати рамене.

— Не знам — въздъхна Ригън. — Просто си мислех.

— Да, но е глупаво. Забрави.

— Добре.

— Заспивай сега.

— Не ми се спи. Може ли да почета?

— Да, почети от новата книжка, която ти купих.

— Благодаря, мамо.

— Лека нощ, мъниче. Приятни сънища.

— Лека нощ.

Крис й прати въздушна целувка от прага, после затвори вратата и слезе към кабинета. Деца! Откъде им хрумват такива неща? Запита се дали Ригън не смята, че Денингс е причината за развода. Всъщност Хауърд го поиска. Дълги раздели. Уязвено самолюбие като съпруг на кинозвезда. Беше си намерил друга. Но Ригън знаеше само, че Крис е подала молбата за развод. О, я стига си се правила на домашен психоаналитик и се постарай да й отделяш повече време. Наистина!

Беше се настанила в кабинета да прочете сценария, когато по някое време вдигна очи и видя Ригън да се задава сънливо към нея, разтривайки с юмруци очите си.

— Хей, скъпа! Какво става?

— Мамо, има някакъв странен шум.

— В стаята ти?

— Да, в стаята ми. Нещо тропа и не мога да заспя.

Къде са тия капани, по дяволите?

— Миличка, легни си в моята спалня, а аз ще видя какво има.

Тя отведе Ригън горе и тъкмо я завиваше, когато детето попита:

— Може ли да погледам телевизия докато заспя?

— Къде е книжката?

— Не я намерих. Може ли да погледам?

— Е, добре.

Крис взе дистанционното от нощното шкафче и включи телевизора.

— Нали звукът не е много силен?

— Добре е, мамо. Благодаря.

— И се опитайте да спите.

Крис остави дистанционното на леглото.

— Добре, мила. Гледай докато ти се доспи. Разбрахме ли се? После го изгаси.

Тя изключи лампата и излезе в коридора. Изкачи се по тясното стълбище към тавана, покрито със зелена пътека, пипнешком щракна лампата и влезе в недовършения таван. След няколко крачки спря и се озърна. Кашоните с вестникарски изрезки и кореспонденция бяха подредени грижливо на чамовия под. Не видя нищо друго. Освен капани за плъхове. Шест на брой. Заредени със стръв. Но мястото наистина изглеждаше безупречно. Дори въздухът ухаеше на свежо и чисто. Таванът не се отопляваше. Нямаше нито тръби, нито радиатори. Нямаше дупки в покрива.

— Няма нищо — раздаде се глас зад нея.

Крис подскочи от ужас.

— Боже мой! — ахна тя и рязко се завъртя, притиснала ръка към сърцето си. — Господи, Карл, друг път недей да правиш така!

Той стоеше на предпоследното стъпало.

— Много се извинявам. Но сама виждате, госпожо. Всичко е чисто.

Все още задъхана, Крис отвърна с изтънял глас:

— Благодаря за новината, Карл. Да, всичко е чисто. Благодаря. Страхотно.

— Госпожо, дали котка не е по-добре?

— По-добре за какво?

— Да хваща плъхове.

Без да чака отговор, Карл заслиза надолу и скоро изчезна от поглед. Крис дълго се взира в отворената врата. Питаше се дали Карл не е проявил лека непочтителност. Не можеше да прецени. Завъртя се отново, търсейки причината за тропането. Вдигна поглед към скосения покрив. Улицата беше засенчена от огромни дървета, обрасли с бръшлян. Клоните на една висока липа леко докосваха предната част на сградата. Дали все пак не бяха катерици? Да, най-вероятно. Или само клоните. Напоследък нощите бяха ветровити.

Дали котка не е по-добре?

Крис пак се завъртя към вратата. Много сме умни, нали, Карл? Изведнъж лицето й стана лукаво. Слезе в стаята на Ригън, взе нещо от пода, пак се качи на тавана и след малко се върна в своята спалня. Ригън спеше. Крис я отнесе в стаята й, после отиде да изключи телевизора, легна си и заспа.

Тази нощ в къщата бе особено тихо.

На закуска Крис небрежно подметна на Карл, че през нощта й се е причуло щракане на капан.

— Искаш ли да погледнеш? — предложи тя, като отпиваше от кафето и се преструваше на увлечена в страниците на „Уошингтън Поуст“.

Карл безмълвно тръгна към тавана на разузнаване. Когато се върна след няколко минути, Крис го пресрещна в коридора на горния етаж. Карл вървеше право напред с безизразна физиономия и държеше голям плюшен Мики Маус, чиято муцуна бе освободил от капана. Докато се разминаваха, Крис го чу да мърмори:

— На някого му е весело.

Крис влезе в спалнята си и докато се преобличаше за работа, тихичко промърмори:

— Да, може би котка е по-добре… много по-добре.

Когато се усмихваше, по цялото й лице трепваха весели бръчици.

Този ден снимките минаха като по вода. По някое време намина Шарън и през почивките двете свършиха доста неща в гримьорната: писмо до агента (обещаваше да си помисли за сценария); потвърждение на поканата за Белия дом; телеграма до Хауърд да не забрави да се обади за рождения ден на Ригън; питане до финансовия й съветник дали може да си позволи една година отпуск; и планове за приема на двайсет и трети април.

Рано привечер двете с Ригън отидоха на кино, а на следващия ден излязоха с ягуара на Крис да огледат забележителностите на Вашингтон. Капитолият. Мемориалът на Линкълн, Цъфналите вишни. Леко похапване. После отвъд реката към Арлингтънското мемориално гробище и Паметника на незнайния воин, където Ригън изведнъж стана сериозна, а на гроба на Джон Кенеди дори леко се натъжи. Тя дълго се взира във вечния огън, после хвана ръката на майка си и глухо попита:

— Мамо, защо хората трябва да умират?

Въпросът бодна Крис право в сърцето. О, Ригс, и ти ли? И ти ли? О, не! И все пак какво можеше да й каже? Лъжи? Не, не би си го позволила. Тя се вгледа в лицето на дъщеря си, която я гледаше отдолу нагоре със замъглени от сълзи очи. Дали бе прочела мислите й? Често се случваше.

— Скъпа, хората се уморяват — нежно отвърна тя.

— Защо Бог им позволява да се уморят?

Крис гледаше малката си дъщеря и мълчеше. Озадачена. Тревожна. Като атеистка тя никога не говореше за религия с Ригън. Мислеше, че не би било честно.

— Кой ти разказва за Бог?

— Шарън.

— О.

Щеше да си поговори с нея.

— Мамо, защо Бог ни позволява да се уморим?

Гледайки болката в невинните й очи, Крис се предаде; не можеше да й каже какво мисли в действителност.

— Разбираш ли, след време на Бог му домъчнява за нас Ригс. И иска да се върнем при него.

Ригън потъна в мълчание. Не каза нищо и по пътя за вкъщи. В това настроение остана през целия ден, и което бе по-тревожно — на следващия също.

Вторник беше рожденият ден на Ригън. Странната смес от мълчание и печал като че се пропука. Крис я взе със себе си на снимките, а когато снимачният ден приключи, поднесоха грамадна торта с дванайсет свещи и целият екип изпя „Честит рожден ден“. Денингс — добродушен и мил както винаги, когато беше трезвен — шумно обяви „пробни снимки“ и засне как Ригън духа свещите и реже тортата, а след това обеща да я направи кинозвезда. Ригън се забавляваше от сърце. Но след вечерята и отварянето на подаръците детето отново посърна. Никаква вест от Хауърд. Крис се обади до хотела му в Рим, но от рецепцията отговориха, че отсъства от няколко дни и не е казал къде да го търсят. Бил някъде на плаване с яхта.

Крис се извини и затвори.

Ригън съвсем се оклюма и не прие дори предложението да пийнат някъде по един ягодов шейк. Без да каже нищо, тя отиде в детската стая, и остана там, докато стана време за лягане.

Когато на другата сутрин отвори очи, Крис видя Ригън да дреме до нея.

— Ама какво… Ригън, какво правиш тук? — изкиска се Крис.

— Мамо, леглото ми се тресеше.

— Ама че си щура! — Крис я целуна и придърпа завивката. — Хайде, спи. Рано е още.

Това, което изглеждаше като утро, всъщност бе началото на безкрайна нощ.