Джон Гришам
Рекетьорът (4)

4

Тъй като „Фростбърг“ е затвор с лек режим, ние имаме по-активни контакти с външния свят от повечето ни събратя. Кореспонденцията ни винаги може да бъде отворена и прочетена, но това се случва рядко. Даден ни е ограничен достъп до електронна поща, но не и до интернет. Има десетина телефона и многобройни правила за използването им, но обикновено можем да говорим за сметка на отсрещната страна колкото си искаме. Мобилните телефони са строго забранени. Позволено ни е да се абонираме за списания от предварително одобрен списък. Всяка сутрин редовно получаваме няколко вестника, които винаги са на разположение в ъгъла на трапезарията, известен като „Кафенето“.

Точно там рано една сутрин виждам заглавието в „Уошингтън Поуст“:

УБИТ ФЕДЕРАЛЕН СЪДИЯ БЛИЗО ДО РОУАНОУК

Не мога да скрия усмивката си. Сега е моментът.

През последните три години съм обсебен от Реймънд Фосет. Не съм го виждал, не съм прекрачвал прага на съдебната му зала, не съм водил дела в неговия район — Южния окръг на Вирджиния. Буквално цялата ми практика премина в щатския съд. Рядко съм излизал на федерална сцена, а когато се е случвало, винаги е било в Северния окръг на Вирджиния, който обхваща всичко на север от Ричмънд. Южният окръг включва Роуаноук, Линчбърг и огромната застроена територия между Вирджиния Бийч и Норфък. Преди смъртта на Фосет в Южния окръг работеха дванайсет федерални съдии, а в Северния — тринайсет.

Във „Фростбърг“ срещнах няколко човека, изпратени тук от съдия Фосет, и ги поразпитах за него, като се стараех да не изглеждам твърде любопитен. Престорих се, че уж го познавам, понеже съм се явявал като адвокат в неговата съдебна зала. Всички тези затворници без изключение го ненавиждаха и имаха чувството, че ги е осъдил с огромно удоволствие. Особено приятно му било да мъмри „белите якички“, докато произнасял техните присъди и ги изпращал в затвора. Обикновено, когато се произнася присъдата, заседанията привличат повече представители на пресата, а Фосет имал грамадно его.

Завършил бакалавърската си степен в „Дюк“ и после следвал право в „Кълъмбия“, след което няколко години работил във фирма на Уолстрийт. Съпругата му и състоянието й били от Роуаноук, затова двамата се установили там, когато Фосет бил на трийсет и няколко години. Започнал работа в най-голямата юридическа фирма в града и бързо издрапал до върха. Тъстът му бил дългогодишен благодетел на демократите и през 1993 г. президентът Клинтън назначил Фосет на доживотен пост в Южния окръг на Вирджиния.

В света на американското право такова назначение носи огромен престиж, но не и много пари. По онова време заплатата на съдията била 125 000 долара годишно — с около 300 000 по-малко от онова, което печелел като усърден партньор в процъфтяваща адвокатска фирма. На четирийсет и осем той станал един от най-младите федерални съдии в страната, а понеже имал пет деца — и един от най-притеснените за пари. Не след дълго тъстът му започнал да допълва доходите му и напрежението поспаднало.

В едно интервю за правно списание — от онези, които малцина четат — съдията описваше първите си години на поста. Попадна ми случайно в затворническата библиотека сред купчина списания за изхвърляне. Не са много книгите и списанията, които се изплъзват от любознателния ми поглед. Често чета по пет-шест часа дневно. Компютрите тук са настолни и доста старички, а понеже са много използвани, са в окаяно състояние. Но тъй като съм библиотекар и отговарям за тях, разполагам с неограничен достъп. Абонирани сме за два сайта за правни проучвания и благодарение на тях съм прочел всяко публикувано мнение за почитаемия съдия Реймънд Фосет.

Някъде в началото на века, около 2000 г., с него станало нещо. През първите си седем години като съдия той клонял наляво, изявявал се като защитник на правата на личността, проявявал състрадание към бедните и онеправданите, не се колебаел да плесне през пръстите правоохранителните органи, бил скептичен към едрия бизнес и, изглежда, изгарял от нетърпение да сложи на мястото й всяка страна по делото, която се осмеляла да го ядоса. Само след година обаче нещо се променило. Становищата му станали кратки, недобре обосновани, понякога дори злобни, а убежденията му определено се преориентирали надясно.

През 2000 г. президентът Клинтън го номинирал да заеме свободното място в Четвърти областен апелативен съд в Ричмънд. Преместването било логично повишение за талантлив съдия от окръжен съд или за съдия с подходящите връзки. В Четвърти апелативен Фосет бил един от петнайсетте съдии, които разглеждат само апелативни дела. Единствената по-висша инстанция е Американският върховен съд, но не се знае дали съдия Фосет е имал такава амбиция. Повечето федерални съдии имат в един или друг момент. Бил Клинтън обаче бил в края на мандата си и бил леко дискредитиран. Сенатът бавел неговите номинации, а след избирането на Джордж У. Буш съдия Фосет останал завинаги в Роуаноук.

Той бил на петдесет и пет години. Децата му били вече зрели хора или съвсем скоро предстояло да се изнесат от къщи. Може да е станал жертва на кризата на средната възраст. Или пък е имал брачни проблеми. Тъстът му починал, без да го включи в завещанието си. Предишните му партньори забогатявали, а той, откровено казано, се бъхтел за заплата като най-обикновен работник. Каквато и да е причината, съдия Фосет станал различен човек в залата. Присъдите му по наказателни дела били своенравни и далеч не толкова състрадателни. В гражданските дела той неведнъж заемал страната на едрите интереси, вместо да симпатизира на малкия човек. Съдиите често се променят със съзряването си, но малцина го правят толкова рязко като Реймънд Фосет.

Най-голямото дело в кариерата му била битката за добива на уран, започнала през 2003 г. По онова време все още бях адвокат и познавах проблемите и подробностите в основни линии. Неизбежно беше — вестниците буквално всеки ден пишеха за това.

През централната и южната част на Вирджиния минава богата на уран жила. Тъй като добивът на уран е екологичен кошмар, щатът прие закон за забраната му. Естествено, собствениците на земя, наемателите и минодобивните компании, контролиращи залежите, отдавна искаха да започнат да копаят и бяха похарчили милиони, за да лобират сред законодателите за отмяна на забраната. Щатският парламент на Вирджиния устоя. През 2003 г. канадската компания „Албърта Майнс“ заведе дело в Южния окръг на Вирджиния и атакува забраната като неконституционна. Нападението беше фронтално, извън всякакви правила, с огромно финансиране и ръководено от най-скъпите юридически експерти, които могат да се купят с пари.

Не след дълго стана ясно, че „Албърта Майнс“ е консорциум от минни компании от САЩ, Австралия, Русия и Канада. Оценката на евентуалната стойност на залежите само във Вирджиния варираше от петнайсет до двайсет милиарда долара.

При произволната процедура за избор на съдия, която беше в сила тогава, делото бе възложено на Маккей от Линчбърг, който беше на осемдесет и четири години и страдаше от деменция. Той се отказа по здравословни причини. Следващият беше Реймънд Фосет, който нямаше основателна причина да се измъкне. Ответник по делото беше щатът Вирджиния, но скоро се включиха и мнозина други. Сред тях бяха големи и малки градове и окръзи, разположени върху залежите, както и няколко собственици на земя, които не желаеха да участват в разрухата. Делото се разрасна до огромен и объркан съдебен спор, в който участваха повече от сто адвокати. Съдия Фосет отхвърли първоначалното искане за прекратяване на делото и нареди принудително представяне на огромен обем от писмени доказателства. Не след дълго той посвети деветдесет процента от времето си на този проблем.

През 2004 г. ФБР влезе в живота ми и аз изгубих интерес към делото за добива на уран. Оказах се изправен пред по-спешни проблеми за решаване. Процесът ми започна през октомври 2005 г. във Вашингтон. Дотогава делото на „Албърта Майнс“ се гледаше вече цял месец в претъпканата съдебна зала в Роуаноук. Не давах и пет пари какво ще стане с урана.

След процес, продължил три седмици, бях осъден на десет години затвор. А след процес, продължил десет седмици, съдия Фосет отсъди в полза на „Албърта Майнс“. Нямаше как да има връзка между двете дела, поне така си мислех аз на път за затвора.

Скоро обаче се запознах с човека, който в крайна сметка щеше да убие съдия Фосет. Известна ми е самоличността на убиеца, мотивът му също ми е известен.

 

 

Именно мотивът озадачаваше ФБР. През седмиците след убийството специалният екип се съсредоточи над жалбата на „Албърта Майнс“ и разпита десетки хора, свързани с процеса. Появиха се няколко радикални екологични групировки, които действаха в периферията. Навремето ФБР строго ги държеше под око. Фосет получи смъртни заплахи, а по време на процеса го местеха на различни места с цел безопасност. Заплахите бяха разследвани основно, нито една от тях не се оказа достоверна, но съдията остана под охрана.

Надали мотивът бе сплашване. Фосет бе взел решение и макар еколозите да го ненавиждаха смъртно, той вече бе успял да навреди. През 2009 г. присъдата му бе потвърдена от Четвърти апелативен съд и делото отиде във Върховния съд. Преди да приключат обжалванията, уранът оставаше недокоснат.

Мотивът бе отмъщение, но ФБР не обели и дума. Някои репортери използваха фразата „наемен убиец“, но очевидно единственото им основание бе професионализмът на убийствата.

С оглед на местопрестъплението и празния сейф, който е бил толкова старателно скрит, по-вероятният мотив според мен е обир.

Имам план, който кроя от години. Това е единственият начин да се измъкна от затвора.