Джон Гришам
Рекетьорът (35)

35

Пилотите звънят на мобилния ми телефон, но аз не вдигам. Девън ми оставя четири обезумели съобщения на гласовата поща все в един дух: полицията е задържала самолета и на пилотите е казано, че не могат да напуснат острова. Настанени са в „Хилтън“, но никак не им е забавно. От централата им в Роли вдигат врява и всички настояват за отговори. Пилотите ще операт пешкира, задето са представили фалшив паспорт, и вероятно ще си изгубят работата. Собственикът на самолета заплашвал и така нататък, и така нататък.

Нямам време да се притеснявам за тези хора. Сигурен съм, че човек, който притежава самолет за трийсет милиона долара, ще измисли начин да си го получи обратно.

 

 

В два часа следобед с Рашфорд излизаме от кантората и той шофира десет минути до полицейския участък. До него е градският арест. Паркира на препълнения паркинг и кимва към ниска сграда с плосък покрив, тесни като цепки прозорци и украса от бодлива тел. Тръгваме по тротоара и Рашфорд любезно поздравява пазачите и надзирателите.

Приближава се до една врата и си шушука с надзирател, когото явно познава. Наблюдавам, без да се набивам на очи, но не виждам да си предават пари. На някакво бюро разписваме лист хартия върху клипборд.

— Казах им, че си адвокат, който работи с мен — прошепва ми той, докато пиша имената си. — Просто се дръж като адвокат.

Само да знаеше.

 

 

Рашфорд чака в тясна и дълга стая, в която адвокатите се срещат с арестантите, ако полицията не я използва за нещо друго. Няма климатик и вътре е като в сауна. След няколко минути вратата се отваря и на прага се появява Нейтън Коули. Той измерва Рашфорд с обезумял поглед, после се обръща към надзирателя, който излиза и затваря вратата. Нейтън бавно сяда на металния стол и се вторачва с недоумение в Рашфорд, който плъзва към него визитката си и се представя:

— Аз съм Рашфорд Уотли, адвокат. Вашият приятел Рийд Болдуин ме нае да се справим с положението.

Нейтън взема визитката и се приближава мъничко. Лявото му око на практика е затворено, челюстта му е подута отляво. В ъгълчетата на устните му има засъхнала кръв.

— Къде е Рийд? — пита.

— Тук е. Много е разтревожен и иска да ви види. Добре ли сте, господин Коули? Защо челюстта ви е подута?

Нейтън се взира в едрото кръгло черно лице и се мъчи да проумее думите. Да, английски е, но със странен акцент. Иска му се да поправи този мъж и да му обясни, че се казва Кули, а не Коули, но може би той точно това се опитва да произнесе, само дето в Ямайка звучи различно.

— Добре ли сте, господин Коули? — повтаря адвокатът.

— За последните два часа се бих два пъти. И двата пъти ме победиха. Трябва да ме измъкнете от тук, господин… — Той поглежда към визитката, но не може да види ясно думите.

— Уотли. Господин Уотли.

— Добре, господин Уотли. Това е огромно недоразумение. Не знам какво се случи, какво се обърка, но нищо не съм направил. Не съм използвал фалшив паспорт и със сигурност не съм се опитвал да вкарам незаконно оръжие и наркотици. Някой е пъхнал тези неща в сака ми, разбирате ли? Това е истината, кълна се в колкото искате библии. Не вземам наркотици, не ги продавам и със сигурност не ги вкарвам незаконно. Искам да говоря с Рийд. — Той сякаш изплюва думите през стиснатите си устни и разтрива челюстта си, докато говори.

— Челюстта ви счупена ли е? — пита Рашфорд.

— Не съм лекар.

— Ще се постарая да доведа доктор и да уредя да ви преместят в друга килия.

— Всички килии са еднакви — горещи, претъпкани и мръсни. Трябва да направите нещо, господин Уотли. При това бързо. Няма да оцелея тук.

— Струва ми се, че не за пръв път сте в затвора.

— Бях няколко години във федерален, но това тук е несравнимо. А си мислех, че там е зле. Тук е ад! В килията ми има петнайсет човека, до един черни, освен мен, леглата са само две, а в ъгъла има дупка, в която да пикаем. Няма климатик, няма храна. Моля ви, господин Уотли, направете нещо. — Нейтън клюмва и въздиша тежко. — Няма да издържа и седмица.

— Сигурен съм, че ще ви издействам по-лека присъда, но въпреки това ще лежите дълго. При това не в градски арест като този. Ще ви изпратят в някой от областните затвори, където условията невинаги са толкова приятни.

— Тогава кажете какво да правим. Обяснете на съдията или на когото трябва, че е станала грешка. Аз не съм виновен, разбирате ли? Трябва да ги убедите.

— Ще се опитам, господин Коули, но се налага да се придържаме към процедурата, а за жалост нещата тук, в Ямайка, стават доста бавно. Съдът ще насрочи дата за първото ви явяване след няколко дни, когато официално ще ви бъдат отправени обвиненията.

— Ами освобождаване под гаранция? Може ли да внеса гаранция и да изляза от тук?

— Работя по въпроса с една агенция, но не съм оптимист. Съдът вероятно ще сметне, че има опасност да избягате. С колко пари разполагате?

Нейтън сумти и клати глава.

— Не знам. Имах хиляда долара в портфейла си, където и да е той сега. Сигурен съм, че парите вече ги няма. Носех и петстотин долара в джоба си, но са изчезнали. Обрали са ме до шушка. Имам някои неща у дома, но нищо ликвидно. Не съм богат, господин Уотли. Аз съм трийсетгодишен бивш затворник, който допреди шест месеца е бил в затвора. Семейството ми не притежава нищо.

— Е, съдът ще си помисли друго, съдейки по количеството кокаин и частния самолет.

— Кокаинът не е мой. Не съм го виждал, не съм го докосвал. Подхвърлили са ми го, разбирате ли, господин Уотли? Пистолетът също.

— Вярвам ви, господин Коули, обаче съдът сигурно ще е по-скептичен. Наслушал се е на такива истории.

Нейтън бавно отваря уста и разчовърква засъхналата кръв в ъгълчето. Очевидно го боли и е в шок.

Рашфорд се изправя и казва:

— Не тръгвайте. Рийд е тук. Ако някой ви попита, кажете, че е един от адвокатите ви.

 

 

Насиненото лице на Нейтън светва, когато влизам. Сядам на стола си на няма и метър от него. Иде му да кресне, но знае, че някой ни слуша.

— Какво става тук, по дяволите, Рийд? Говори!

В момента играя ролята на уплашен човек, който не знае какво го очаква утре.

— Не знам, Нейтън — отговарям притеснено. — Не съм арестуван, но нямам право да напускам острова. Днес сутринта намерих Рашфорд Уотли и се мъчим да разплетем историята. Помня само, че с теб се наквасихме здраво много бързо. Пълна глупост. Това е ясно. Ти се отнесе на дивана, аз едва останах в съзнание. По едно време единият от пилотите ме повика в кабината и ми обясни, че трафикът около Маями бил прекъснат заради времето. Имало предупреждения за торнадо, тропическа буря, кофти работа. Международното летище на Маями било затворено. Бурята се придвижвала на север, затова закръжихме на юг и ни отклониха към Карибите. Обикаляхме много дълго и наистина не помня всичко. Опитах се да те събудя, но ти здравата хъркаше.

— Не помня кога съм припаднал — отбелязва той, разтривайки натъртената си челюст.

— Кой пиян човек помни, че е припаднал? Никой. Беше се отрязал жестоко. Пил си още преди да излетим. Както и да е, по едно време започна да ни свършва горивото и се наложи да кацнем. Според пилотите ни насочили насам, към Монтего Бей, да заредим, после трябвало да отлетим за Маями, където времето се оправило. Изпих литри кафе, затова помня доста. Когато кацнахме, капитанът ни поръча да останем в самолета — щяло да отнеме само двайсет минути. После съобщи, че имиграционните и митничарите искали да погледнат. Наредиха ни да слезем, обаче ти все едно беше в кома и не помръдваше. Почти нямаше пулс. Повикаха линейка и всичко се обърка.

— Каква е тази простотия за фалшивия паспорт?

— Моя грешка. Много често летим до международното летище на Маями и много пъти искат паспорт дори за вътрешните полети, особено с частен самолет. Мисля, че е заради нарковойните през осемдесетте години, когато с частни самолети летели наркобароните и техните хора. Сега, с войната срещу тероризма, също искат паспорт. Не е задължително да имаш, но помага. Намерих един тип във Вашингтон, който срещу сто долара изработва фалшив паспорт за една нощ, и го помолих да ти направи, в случай че ти потрябва. Изобщо не подозирах, че ще стане проблем.

Клетият Нейтън не знае на какво да вярва. Имам предимството на няколкомесечната подготовка. Проблемите го връхлитат с бясна скорост и той е напълно зашеметен.

— Повярвай ми, Нейтън, фалшивият паспорт е най-малкият ти проблем.

— А откъде се взеха коката и пистолетът? — пита той.

— Полицията — подмятам небрежно, но уверено. — Не си бил ти, не съм бил и аз, това стеснява кръга на заподозрените. Според Рашфорд не е необичайно за острова. Частен джет от Америка пристига с двама богаташи на борда — няма как да не са богати, иначе щяха ли да бръмчат на хубав самолет! Един от богаташите толкова се е гипсирал, че не знае и задникът му къде е. Пиян до козирката. Смъкват трезвия от самолета и разсейват пилотите с бумащина, а в подходящия момент подхвърлят наркотика. Прах в пликче, проста работа. Няколко часа по-късно ямайското правителство официално задържа самолета, а трафикантът е арестуван. Всичко е за пари, пари в брой.

Нейтън поглъща информацията, забол поглед в босите си стъпала. По розово-оранжевата му хавайка има петна от кръв. Дланите и ръцете му са издрани.

— Може ли да ми намериш нещо за ядене, Рийд? Умирам от глад. Преди един час ни дадоха обяда — не можеш да си представиш каква гадост, обаче преди да хапна и залък, един от съкилийниците ми реши, че на него му е нужен повече, отколкото на мен.

— Съжалявам, Нейтън, ще видя дали Рашфорд няма да може да подкупи някой надзирател.

— Моля те — изломотва той.

— Искаш ли да се обадя на някого у дома? — питам.

Той клати глава.

— На кого? Единственият човек, на когото имам някакво доверие, е управителят на бара ми. Но подозирам, че краде. Откъснал съм се от семейството си, пък и те надали щяха да помогнат. Не могат. Дори не знаят къде е Ямайка. Не съм сигурен, че аз самият ще я намеря на картата.

— Рашфорд допуска, че може да ме обвинят като съучастник, така че току-виж съм дошъл да ти правя компания.

— Може би ще оцелееш, защото си черен и си в добра форма — клати глава Нейтън. — Кльощав бял няма никакъв шанс. Щом влязох в килията, някакъв едър мъжага заяви, че много харесва маратонките ми. И вече ги няма. Друг иска да му дам пари назаем, а когато обяснявам, че нямам, ме кара да му обещая, че скоро ще намеря. Така се стигна до първия бой, когато поне трима от тези боклуци направо ме премазаха. Помня, че чух надзирателят да се смее и да подмята, че белият не може да се бие. Мястото ми на пода е точно до тоалетната, а тя е просто дупка, все едно клозет в двора. Гърлото ми се стяга и ми се повдига от вонята. Помръдна ли няколко сантиметра, навлизам в нечия територия и се започва бой. Няма климатик и е като в пещ. Петнайсет мъже на тясно, всичките гладни, жадни и потни, никой не може да мигне. Не мога да си представя какво ще е довечера. Моля те, Рийд, измъкни ме оттук.

— Ще се опитам, Нейтън, но има вероятност тези типове да тикнат и мен зад решетките.

— Просто направи нещо, моля те.

— Виж, Нейтън, вината е изцяло моя. Това са само празни думи, но откъде можех да допусна, че ще попаднем на буря? Глупавите пилоти трябваше да ни кажат какво е времето, преди да отлетим, или да кацнат някъде в Америка, или да са заредили повече гориво. Ще съдим копелетата, когато се приберем у дома, нали?

— Както кажеш.

— Нейтън, ще направя всичко възможно да те измъкна от тук, но и на мен ми е пламнала главата. Ще се стигне до пари. Това е чисто и просто изнудване — няколко ченгета, които познават играта, искат да припечелят малко мангизи. Те са писали правилата. Според Рашфорд ще изцедят собственика на самолета и ще приберат солиден подкуп. И нас ще ни подмамят, за да видят колко пари ще успеем да съберем. Вече знаят, че имаме адвокат, и съвсем скоро ще се свържат с него. Предпочитат да въртят номерата си, преди случаите да стигнат до съда, понеже там съдията държи всичко под око. Нали разбираш, Нейтън?

— Май да. Просто не мога да повярвам, Рийд. По това време вчера си бях в бара, пиех си бира с готина мацка и се фуках, че заминавам за Маями за уикенда. А виж ме сега — тикнат в мръсен пандиз с шайка ямайци, които само чакат да ми разгонят фамилията. Прав си, Рийд, ти си виновен. Ти и тъпият ти филм. Изобщо не биваше да ти се връзвам.

— Съжалявам, Нейтън, повярвай ми, съжалявам.

— Има защо. Просто направи нещо, Рийд, и то бързо. Няма да издържа дълго тук.