Джон Гришам
Рекетьорът (25)

25

Фризера беше демонтиран преди един месец и Виктор Уестлейк се върна към ежедневието и кабинета си на четвъртия етаж на Хувър Билдинг във Вашингтон. Убийствата на съдия Фосет и Наоми Клеъри на практика бяха разкрити, но оставаха много съмнения и въпроси. Разбира се, най-спешният от тях бяха самопризнанията на Куин Ракър. Ако съдията не ги допуснеше, правителството щеше да остане без почти никакво доказателство, с което да продължи. Убийствата бяха разкрити, но случаят не беше приключен, поне по мнението на Уестлейк. Той все още прекарваше по два часа дневно в работа по него. Преглеждаше ежедневния доклад за заниманията на Макс Болдуин: движението му, срещите, телефонните обаждания, интернет активността му и така нататък.

Засега Макс не правеше нищо учудващо. На Уестлейк не му харесваше пътуването до Ямайка, но нищо не можеше да направи. Държаха го под око, доколкото можеха. Уестлейк получаваше и ежедневни доклади за семейство Ракър. ФБР беше получило съдебно разрешение да следи телефонните разговори на Ди Рей Ракър, Сами (Дългия), сестра им Лусинда и четирима роднини, участващи в наркотрафика във Вашингтон.

В сряда, петнайсети юни, повикаха Уестлейк на телефона, докато беше на заседание. Оказа се спешно и след броени минути той вече бе в заседателната зала заедно с техниците, които бързо му подготвяха аудио записа. Един от тях обясни:

— Обаждането е до мобилния телефон на Ди Рей от единайсет и деветнайсет снощи, не съм сигурен откъде е, но ето го. Първият глас е на Ди Рей, вторият е на Съли. Още не сме идентифицирали Съли.

— Ето — обади се вторият техник.

Ди Рей: Да?

Съли: Ди Рей, обажда се Съли.

Ди Рей: Какво научи?

Съли: Разкрих доносника, човече. Банистър.

Ди Рей: Сериозно ли, човече?

Съли: Сериозно, Ди Рей.

Ди Рей: Добре, не ми казвай как, само ми кажи къде.

Съли: Сега се излежава на плажа във Флорида. Казва се Макс Болдуин, живее в малък апартамент на Нептюн Бийч, източно от Джаксънвил. Май разполага с пари, не се напъва. Живот си живее.

Ди Рей: Как изглежда?

Съли: Различен. С доста операции. Ръстът е същият, свалил е няколко килограма. Същата походка. Освен това имаме пръстов отпечатък и съвпада.

Ди Рей: Пръстов отпечатък ли?

Съли: Фирмата ни е добра. Проследили го до брега и го видели да изхвърля бутилка от вода в кошчето. Извадили я и снели отпечатък.

Ди Рей: Страхотна работа.

Съли: И аз това казвам. Сега какво?

Ди Рей: Изчакайте. Нека да помисля. Той за никъде не е тръгнал, нали?

Съли: Не, засега просто се радва на живота.

Ди Рей: Чудесно.

Уестлейк бавно се отпусна на стола. Беше пребледнял и за известно време прекалено изненадан, за да говори. После нареди:

— Доведете ми Туил.

Един от служителите послушно изчезна, а докато го чакаше, Уестлейк разтри очи и се зае да обмисля следващия си ход. Главният му асистент Туил пристегна запъхтян и двамата отново прослушаха записа. Вторият път се оказа още по-труден за Уестлейк.

— Как, за бога… — промърмори Туил.

Уестлейк вече се окопитваше.

— Обади се на Братън от Шерифската служба на САЩ.

— На Братън вчера са му направили операция — отговори Туил. — Сега отговаря Нюкъм.

— Тогава ме свържи с Нюкъм. Нямаме време за губене.

 

 

Записал съм се в една фитнес зала и всеки ден към обед прекарвам там по един час: бягам по пътеката и вдигам леки тежести. Ако ще прекарвам доста време на плажа, трябва да изглеждам добре.

Обличам се след кратка сауна и продължителен душ и точно в този момент телефонът звънва от горния рафт на шкафчето ми. Скъпата Даяна е, но се обажда по необичайно време.

— Ало? — казвам тихо, макар че в съблекалнята няма много хора.

— Трябва да поговорим — лаконично заявява тя, първият намек, че нещо не е наред.

— За какво?

— Не сега. На паркинга в един тъмен джип чероки до твоята кола те чакат двама федерални агенти. Те ще те откарат.

— Откъде знаеш къде съм в този момент, Даяна?

— Да го обсъдим по-късно.

Сядам на един сгъваем стол.

— Кажи ми, Даяна. Какво става?

— Макс, на десет минути път съм. Изпълни заповедта, качи се в джипа и ще ти разкажа всичко веднага щом се видим. Да не го правим по телефона.

— Добре.

Приключвам с обличането и се старая да изглеждам спокоен както винаги. Прекосявам залата, усмихвам се на инструкторката по йога, както правя вече цяла седмица, и поемам към изхода. Надниквам навън и виждам тъмния джип, паркиран до колата ми. Вече ми е ясно, че се е случило нещо ужасно, затова преглъщам мъчително и излизам на ослепителното обедно слънце. Шофьорът изскача навън и мълчаливо ми отваря задната врата. Пътуваме седем минути в пълна тишина, докато не паркираме на алеята до малка къща близнак с табела „Дава се под наем“ в предния двор. На една пресечка от океана. Щом двигателят угасва, двамата агенти изхвърчат навън и оглеждат района, като че ли може да ни дебнат снайперисти. Бучката в корема ми заприличва на топка за боулинг.

Влизаме, без да ни застрелят. Даяна ни очаква.

— Радвам се да те видя — казвам.

— Това е убежище — обяснява тя.

— А, добре. И защо се крием в убежище в такъв чудесен ден?

Мъж с прошарена коса влиза откъм кухнята и ми подава ръка.

— Макс, аз съм шериф Дан Рейнър. Отговарям за този район.

Ръкуваме се като стари приятели и той дори ми се усмихва, като че ли се каним да си спретнем дълъг обяд.

— За мен е удоволствие — казвам. — Какво става?

Четирима са — Рейнър, Даяна и двамата безименни агенти от ФБР. И за няколко секунди май не са сигурни как се действа в такъв случай. На чия територия сме?

Кой е включен? Кой трябва да остане и кой — да си тръгне? Вече съм наясно, че териториалните сблъсъци между агенциите може да бъдат много объркващи.

Рейнър взема думата:

— Макс, опасявам се, че имаме пробив. Казано направо — разкрит си. Пробив. Нямаме представа как се е случило.

Сядам и изтривам челото си.

— Кой какво знае? — питам.

— Не съм много наясно — отговаря Рейнър, — но в момента от Вашингтон насам летят хора. Би трябвало да пристигнат след около час. Изглежда, снощи ФБР са засекли някакъв разговор по телефона. Хора от семейство Ракър си говорели и агентите ги засекли.

— Знаят ли къде съм?

— Знаят. Знаят точно къде живееш.

— Много съжаляваме за това, Макс — казва Даяна, а аз измервам с гневен поглед нея и глупостта й, все едно ей сегичка ще я удуша.

— Божичко, това означава толкова много за мен — подмятам иронично. — Защо просто не млъкнеш?

— Съжалявам.

— Повтаряш се. Моля те, не го казвай пак, ясно? Нищо не означава. Напълно безполезно е.

Засегната е от остротата ми, но пет пари не давам. В момента ме е грижа само за собствената ми кожа. Четиримата ме гледат — виновни са за така наречения „пробив“ заедно с шефовете си и с цялото американско правителство.

— Искаш ли кафе? — пита смирено Даяна.

— Не, бих искал малко хероин — отговарям.

Намират отговора ми за смешен, но малко смях няма да ни навреди. Наливаме си кафе и една чиния със сладкиши обикаля масата. Чакаме. Колкото и да е невероятно, започвам да планирам какво да правя сега.

Рейнър ми обяснява, че ще приберат колата ми по тъмно. Чакат от Охайо да пристигне чернокож агент, който ще бъде мой дубльор през следващия ден. И дума не може да става да се върна да живея в апартамента си и известно време се разправяме как да вземем от там малкото ми вещи. Шерифите ще се погрижат за наема и ще изключат тока и останалите неща. Според Рейнър ще ми трябва друга кола, но аз отначало се дърпам.

Агентите от ФБР излизат и се връщат със сандвичи. Часовникът сякаш е спрял и стените ни притискат. Най-накрая, в три и половина, господин Виктор Уестлейк влиза през входната врата и казва:

— Извинявай, Макс.

Не ставам, не протягам ръка за поздрав. Канапето е изцяло на мое разположение. С Уестлейк влизат още трима мъже в тъмни костюми, които се настаняват по столовете в кухнята. След като всички са седнали, шефът започва:

— Това е много необичайно, Макс, и просто не знам какво да кажа. В момента нямаме представа как е станал пробивът и може никога да не разберем.

— Кажете ми само какво знаете — настоявам.

Уестлейк отваря някаква папка и изважда отвътре документи.

— Ето запис на телефонен разговор, който засякохме снощи между Ди Рей Ракър и някой си Съли. И двамата са говорили по мобилни телефони. Ди Рей бил във Вашингтон. Съли се обадил някъде от тук.

Прочитам записа, а другите чакат, притаили дъх. След няколко секунди оставям листа на ниската масичка.

— Как са го направили? — питам.

— Още работим по въпроса. Една от теориите е, че те следят чрез частна компания. Наблюдаваме няколко фирми, които се занимават с промишлен шпионаж, наблюдение, издирване на изчезнали хора, подслушване на частни лица и други подобни. Това са бивши военни, бивши шпиони и, срамувам се да го призная, доста бивши агенти на ФБР. Добри са и разполагат с техника. Срещу подходящо заплащане са в състояние да съберат значителна информация.

— Откъде? От вътрешен човек?

— Още не знаем, Макс.

— Дори да знаехте, нямаше да ми кажете. Никога няма да признаете, ако пробивът е по вина на някой от правителството — ФБР, Шерифската служба, прокуратурата, затворническата администрация. И един дявол знае още кой. Колко човека са посветени в малката ни тайна, господин Уестлейк? Може би няколко десетки. Дали семейство Ракър са ме открили, понеже са надушили следите ми, или просто са проследили ФБР, което пък следи мен?

— Уверявам те, че няма пробив отвътре.

— Но казахте, че още не знаете. На този етап уверенията ви не означават нищо. В момента единственото сигурно нещо е, че всички замесени ще си спасяват задниците и ще сочат другия за виновник. Вече се започна. Не вярвам на нито една ваша дума, господин Уестлейк. Нито на когото и да било друг.

— Трябва да ни имаш доверие, Макс. Положението е извънредно, може би дори смъртно опасно.

— Вярвах ви до днес сутринта и вижте докъде стигнах. Вече никакво доверие. Нула.

— Трябва да те пазим до процеса, Макс. Разбираш го, нали? След това губим интерес към теб. Но дотогава трябва да бъдем сигурни, че си в безопасност. Затова подслушвахме телефоните. Следихме и семейство Ракър и ни провървя. На твоя страна сме, Макс. Да, някъде има издънка и ще установим какво се е случило. Но всъщност сега си тук невредим благодарение на нашата работа.

— Поздравления — казвам и отивам в тоалетната.

Истинската битка започва, когато ги осведомявам, че ще напусна Програмата за защита на свидетелите. Дан Рейнър започва да обяснява колко опасен ще стане животът ми, ако не им позволя да ме откарат поне на хиляда и петстотин километра от тук под ново име. Толкова по-зле. Ще рискувам и ще се крия сам. Уестлейк ме умолява да остана при тях. Показанията ми са от решаващо значение за процеса, без тях няма да има осъдителна присъда. Няколко пъти му напомням, че разполагат със самопризнание, което никой федерален съдия няма да отхвърли. Обещавам да се появя за процеса. Твърдя, че ще съм в по-голяма безопасност, ако никой не знае къде се крия. Прекалено много агенти се стараят да ме закрилят. Рейнър ми напомня неведнъж, че шерифите никога не са губили свидетел, който им е поверен, а имат повече от осем хиляди случая. Аз пък няколко пъти му повтарям, че все някой ще е първата жертва. Но няма да съм аз.

Разговорът често е разгорещен, но не отстъпвам. А те могат само да спорят. Нямат власт над мен. Присъдата ми е отменена, не съм освободен условно. Съгласих се да свидетелствам и наистина възнамерявам да го направя. В споразумението ми ясно е казано, че мога да напусна Програмата за защита на свидетелите когато си пожелая.

— Напускам — заявявам и се изправям. — Ще бъдете ли така добри да ме върнете до колата ми?

Никой не помръдва.

— Какво смяташ да правиш? — пита Рейнър.

— И защо да споделям плановете си с вас?

— Ами апартаментът?

— Ще замина след няколко дни, после е ваш.

— Значи, заминаваш далече? — пита Даяна.

— Не съм го казал. Казах, че напускам апартамента. — Поглеждам към Уестлейк. — И моля ви, престанете да ме следите. Има голяма вероятност някой да следи вас, докато вие следите мен. Оставете ме на мира, ясно?

— Не е вярно, Макс.

— Не знаете кое е вярно. Просто престанете да ме следите.

Разбира се, той не обещава. Бузите му са червени и наистина е ядосан, защото обикновено става каквото каже. Отивам до вратата, отварям я рязко и заявявам:

— Ако никой не ме закара, ще отида пеша.

— Върнете го — нарежда Уестлейк.

— Благодаря — подмятам през рамо и излизам от къщата.

Последното, което чувам, е Рейнър да се провиква:

— Допускаш огромна грешка, Макс.

Пътувам на задната седалка. Двамата агенти мълчат. На паркинга пред фитнес залата слизам, без да обеля и дума. Те потеглят, но надали отиват далече. Качвам се в малкото си ауди, свалям гюрука и отивам да покарам покрай океана по магистрала А1. Отказвам да поглеждам в огледалото за обратно виждане.

 

 

Виктор Уестлейк се върна във Вашингтон с правителствения самолет. Когато влезе в кабинета си по тъмно, му съобщиха новината, че съдия Сам Стилуотър не е удовлетворил искането на защитата за недопускане на самопризнанията на Куин Ракър. Не беше изненада, но все пак бе облекчение. Уестлейк се обади на Стенли Мъмфри в Роуаноук и го поздрави. Не осведоми прокурора, че основният им свидетел се кани да напусне Програмата за защита на свидетелите и да потъне в мрака.