Джон Гришам
Рекетьорът (17)

17

Агент Хански чака заедно с нов участник в моята игра — Пат Сърхоф от Шерифската служба на Съединените щати. Запознаваме се и сядаме край ниска масичка в коридора, недалече от кабинета на директора. Разбира се, той не се мярка в лагера в неделя и кой би могъл да го вини?

Хански изважда някакъв документ и го плъзва към мен.

— Ето го обвинителния акт — пояснява. — Бе готов късно в петък следобед в Роуаноук и още е поверителен, но ще бъде пуснат в пресата рано утре сутрин.

Държа го като златно кюлче и трудно успявам да се съсредоточа над думите. „Съединените американски щати срещу Куин Ракър“. Това гласи печатът в горния десен ъгъл, а петъчната дата е написана със синьо мастило.

— В „Поуст“ пишеше, че голямото жури се събира в понеделник — успявам да кажа, макар да е вече очевидно какво се е случило.

— Залъгваме пресата — самодоволно заявява Хански.

Самодоволен, но този път много по-любезен. Ролите ни драстично са се променили. Преди за него бях престъпник с шарещ поглед, който се опитва да сключи сделка и вероятно да преметне системата. Сега обаче съм станал златното момче, което скоро ще излезе оттук с една камара пари.

Поклащам глава и казвам:

— Нямам думи, момчета. Помогнете ми.

Хански с готовност се включва:

— Ето какво си мислехме, господин Банистър.

— Защо не ми казвате Мал?

— Чудесно. Аз съм Крис, а той е Пат.

— Ясно.

— Управлението на затворите току-що те прехвърли в затвор със средно строг режим във Форт Уейн, Индиана. Причините са неясни или не са споменати. Някакво нарушение на правилата ядосало големите риби. Никакви посетители шест месеца. Примерно поведение. Който прояви любопитство да те открие онлайн със специализираната търсачка на затворническата база данни, ще удари на камък. След няколко месеца във Форт Уейн отново ще бъдеш преместен. Целта е непрекъснато да се движиш из системата и да потънеш в нея.

— Сигурен съм, че това ще е фасулска работа за Управлението — казвам и двамата се засмиват. Боже, да не съм минал в другия отбор?

— След няколко минути ще ти закопчаем китките и глезените за последен път и ще те изведем от тук като при обикновено прехвърляне. Ще се качиш в обикновен микробус заедно с Пат и още един щатски шериф и ще те откарат на запад, по посока на Форт Уейн. Аз ще ви следвам. След сто километра, преди Моргантаун, ще спрем в един мотел, където сме запазили няколко стаи. Ще се преоблечеш, ще обядваш и ще поговорим за бъдещето.

— След няколко минути ли? — питам смаян.

— Такъв е планът. Имаш ли в килията си нещо, без което не можеш да живееш?

— Да. Имам някои лични вещи, документи… такива работи.

— Добре. Утре ще наредим на директора на затвора да опакова всичко и ще ти го доставим. Най-добре е да не се връщаш там. Ако някой те види да си събираш нещата, може да започне да задава въпроси. Не искаме никой тук да разбере, че заминаваш.

— Схванах.

— Никакво сбогуване и други такива глупости, ясно?

— Ясно.

За секунда се замислям за приятелите си тук, във „Фростбърг“, но бързо се отърсвам от тази мисъл. Този ден ще настъпи и за всички тях, а когато си на свобода, не поглеждаш назад. Сериозно се съмнявам, че приятелствата от затвора оцеляват навън. Във всеки случай никога няма да имам възможността да се събера със старите приятели и да си спомняме за миналото. Скоро ще стана друг човек.

— В затворническата си сметка имаш седемдесет и осем долара. Ще ти ги препратим във Форт Уейн и те ще се изгубят в системата.

— Федералното правителство отново ще ме прекара — отбелязвам аз и те ме мислят за забавен.

— Някакви въпроси? — пита Хански.

— Разбира се. Как го накарахте да признае? Прекалено умен е, за да направи такова нещо.

— Честно казано, ни учуди. Използвахме двама от ветераните си в разпитите, а те си имат начини. Той няколко пъти спомена за адвокат, но после се отказваше. Говореше му се и изглеждаше съкрушен от факта, че е заловен не за бягството, а за убийството. Искаше да разбере какво знаем, затова не млъкваше. Десет часа. Цяла нощ и на следващата сутрин. Не искаше да отива в ареста и остана в стаята. Когато се убеди, че знаем каквото знаем, се пречупи. А когато споменахме вероятността и семейството му да бъде обвинено заедно с мнозина от бандата му, поиска да сключи сделка. И накрая ни разказа всичко.

— Какво точно е всичко?

— Историята му в основни линии е каквато ти ни я описа. Подкупил съдия Фосет с петстотин хиляди долара, за да спаси племенника си, но съдията го прецакал. Задържал парите и осъдил хлапето. В света на Куин това е непростимо престъпление, за което трябва да си отмъсти. Наблюдавал Фосет, проследил го до вилата, нахълтал при съдията и секретарката му и си отмъстил.

— Колко пари били останали?

— Около половината. Куин твърди, че влязъл в апартамента на съдията в Роуаноук, претърсил навсякъде, но не намерил парите. Заподозрял, че съдията ги държи другаде, на по-сигурно място. Затова проследил Фосет до вилата. Съборил съдията на предната веранда и влязъл вътре. Не бил сигурен, че парите са там, но бил решил да ги намери. Направил някои лоши неща на секретарката и убедил Фосет да извади парите. Така разбрал за тайния сейф. Куин смятал, че парите са си негови.

— И сигурно е чувствал, че просто трябва да ги убие.

— О, естествено. Не можел да остави двама свидетели. Няма никакви угризения, Мал. Според него съдията си е получил заслуженото, а секретарката просто се случила там. Сега го очакват обвинения за две предумишлени убийства.

— Значи говорим за смъртна присъда?

— Най-вероятно. Не сме екзекутирали никого за убийството на федерален съдия и много ни се иска Куин да бъде първият. За назидание.

— Той не спомена ли името ми? — питам, сигурен в отговора.

— Спомена го, разбира се. Подозира, че ти си източникът ни, и вероятно крои как да ти отмъсти. Затова сега сме тук и сме готови да тръгваме.

Искам да си тръгна, но не толкова бързо.

— Куин знае всичко за Член трийсет и пет. Всъщност всеки затворник във федерален затвор го знае. Разкриеш ли престъпление навън, отменят присъдата ти. Освен това Куин ме мисли за блестящ адвокат. Той и семейството му ще разберат, че съм на свобода, а не зад решетките — нито във Форт Уейн, нито другаде.

— Така е, но да ги оставим да гадаят. Важно е твоите близки и приятели да смятат, че си в затвора.

— Тревожите се за семейството ми ли?

Най-накрая се обажда Пат Сърхоф:

— В известна степен, да, и можем да им осигурим закрила, ако поискаш. Но това несъмнено ще разстрои живота им.

— Никога няма да се съгласят — отговарям. — Баща ми ще ви фрасне с юмрук, ако му го споменете. Той е пенсиониран полицай и със сигурност умее да се грижи за себе си. Синът ми има нов баща и нов живот.

Не мога да си представя как се обаждам на Дион и я осведомявам, че двамата с Бо може би са в опасност заради нещо, което съм направил в затвора. А и частица от мен не вярва, че Куин Ракър е способен да нарани невинен човек.

— Можем да го обсъдим по-късно, ако искаш — казва Сърхоф.

— Добре. В момента в главата ми цари пълен хаос.

— Свободата те очаква, Мал — оповестява Хански.

— Да се махаме от тук.

Тръгвам след тях по коридора към друга сграда, където чакат трима надзиратели и капитанът. Слагат ми белезници и окови на глезените и ме повеждат по тротоара към един микробус. Неосведомен страничен наблюдател би помислил, че ме водят на екзекуция. На волана е шериф на име Хичкок. Сърхоф плъзга вратата зад гърба ми и се качва на предната седалка. Потегляме.

Не искам да поглеждам назад, за да се сбогувам с „Фростбърг“. Имам достатъчно спомени за години напред. Съзерцавам прелитащия край нас пейзаж и не мога да сдържа усмивката си. Няколко минути по-късно спираме на паркинга на един търговски център. Сърхоф изскача навън, отваря плъзгащата се врата, пресяга се и отключва белезниците. После освобождава и глезените ми.

— Поздравления — искрено казва той и аз решавам, че този тип ми допада. За последен път чувам подрънкването на белезниците и разтривам китките си.

Скоро набираме скорост по междущатска магистрала 68 и се устремяваме на запад. Почти пролет е и планинските вериги в Западен Мериланд вече показват признаци на живот. Първите няколко мига свобода са почти непосилни. Пет години мечтая за този ден, въодушевяващо е. Толкова много мисли се съревновават за вниманието ми. Нямам търпение сам да си избера дрехи, да обуя джинси. Нямам търпение да си купя кола и да отида където си поискам. Копнея да почувствам тялото на жена, да усетя вкуса на пържола и бира. Отказвам да се тревожа за сигурността на сина ми и на баща ми. Нищо лошо няма да им се случи.

Шерифите искат да говорят и аз ги слушам. Пат Сърхоф започва:

— Мал, вече не си подчинен на никого. Ако решиш да се включиш в Програмата за защита на свидетелите, ние, щатските шерифи, ще се грижим за теб. Ще следим за твоята сигурност, безопасност и здраве. Ще ти дадем нова самоличност с истински документи, ще получиш финансова помощ за жилището, разноските по него и медицинските грижи. Ще ти намерим работа. Когато си стъпиш на краката, няма да сме край теб всекидневно, но ще бъдем наблизо при нужда.

Говори така, все едно чете брошура с инструкции, но думите му са музика за ушите ми. Хичкок му приглася:

— В Програмата има повече от осем хиляди свидетели и досега нито един не е пострадал.

— Къде ще живея? — задавам очевидния въпрос.

— Страната е голяма, Мал — отговаря Хичкок. — Местили сме свидетели на сто и петдесет и на три хиляди километра от домовете им. Разстоянието не е от съществено значение, но, общо взето, колкото по-далече, толкова по-добре. Топъл климат ли предпочиташ или сняг? Планини и езера или слънце и плажове? Големи или малки градове? Малките градове са проблематични, затова препоръчваме място с население най-малко сто хиляди.

— По-лесно се губиш сред хората — додава Сърхоф.

— И ще мога да избирам? — питам.

— В границите на разумното — отговаря Хичкок.

— Нека си помисля.

И наистина го правя през следващите петнайсетина километра, при това не за пръв път. Имам доста ясна представа къде отивам и по какви причини. Хвърлям поглед през рамо и виждам познат автомобил.

— Допускам, че ФБР ни следват по петите.

— Агент Хански заедно с още един колега.

— Докога ще ни следват?

— Допускам, че след няколко дни ще си тръгнат — отговаря Сърхоф и двамата с Хичкок се споглеждат.

Всъщност не знаят и аз няма да ги притискам.

— ФБР обикновено държи ли под око свидетели като мен? — питам.

— Зависи — отговаря Хичкок. — По принцип, когато свидетел влезе в Програмата, остават някои нерешени проблеми с човека или хората, които е издал. Затова може да се наложи свидетелят да се върне в съда и да даде показания. В такъв случай федералните предпочитат да държат свидетеля под око, но го правят чрез нас. Винаги чрез нас. Обаче колкото повече време минава, колкото повече години се навъртят, толкова по-лесно ФБР забравя за свидетелите.

Пат променя темата:

— Едно от първите неща, които трябва да направиш, е да си смениш името — законно, разбира се. Използваме един съдия в окръг Феърфакс, Северна Вирджиния, който държи досиетата под ключ. Съвсем рутинно е, но трябва да си избереш ново име. Най-добре е да запазиш същите инициали и да е нещо простичко.

— Например?

— Майк Барне. Мат Бут. Марк Бриджис. Мич Болдуин.

— Звучат като от бяло студентско братство.

— Така е. Но същото важи и за Малкълм Банистър.

— Благодаря.

Няколко километра обмисляме какво да бъде новото ми име. Сърхоф отваря лаптоп и започва да трака.

— Кое е най-популярното фамилно име в страната, което започва с Б? — пита той.

— Бейкър — предполага Хичкок.

— То е на второ място.

— Бейли — гласи моето предположение.

— Това е на трето място. Бел е на четвърто. Брукс е на пето. Победителят е Браун — два пъти повече потребители от тези на подгласника Бейкър.

— Един от любимите ми писатели афроамериканци е Джеймс Болдуин — заявявам. — Ще взема неговата фамилия.

— Добре — трака Сърхоф по клавиатурата. — А малкото име?

— Какво ще кажете за Макс?

Хичкок кимва одобрително и Сърхоф въвежда името Макс.

— Харесва ми — оповестява Хичкок, все едно помирисва хубаво вино.

Сърхоф вдига поглед и казва:

— В Съединените щати има около двайсет и пет души, които се казват Макс Болдуин, така че върши работа. Хубаво и стабилно име, не твърде разпространено, нито твърде екзотично и странно. Харесва ми. Да го поукрасим още малко. Презиме? Какво ще ти свърши работа, Макс?

Нищо не върши работа, когато отпред има Макс. Тогава се сещам за господата Рийд и Коупланд, бившите ми партньори, и малката им кантора на Брадък Стрийт в Уинчестър. Коупланд и Рийд, адвокати. В тяхна чест избирам Рийд.

— Макс Рийд Болдуин — произнася Сърхоф. — Ще свърши работа. Ами едно допълнение отзад, Макс? Младши, Трети, Четвърти?

Хичкок клати глава.

— Остави го така — казва едва чуто.

— Съгласен съм — обаждам се. — Нищо повече.

— Страхотно. Името е готово. Макс Р. Болдуин, нали, Макс?

— Май да. Нека да си помисля около час. Трябва да свикна.

— Разбира се.

Колкото и да е объркващо, изборът на ново име, което ще използвам до края на живота си, ще бъде едно от най-лесните ми решения. Съвсем скоро ще се изправя пред много по-труден избор — очи, нос, устни, брадичка, дом, работа, семейна история и измислено детство. В кой колеж съм учил и какво? Защо не съм семеен и бил ли съм някога? Деца?

Свят ми се завива.