Джон Гришам
Рекетьорът (13)

13

Шест часа по-късно двама чернокожи агенти си платиха входа във Велвет Клъб на три пресечки от военноморската база в Норфък. Бяха облечени като строителни работници и не биеха на очи сред посетителите — половината бели, половината черни, половината моряци, половината цивилни. Танцьорките също бяха половината черни, половината бели, въобще навсякъде цареше положителен дух на разбирателство. Два микробуса за наблюдение чакаха на паркинга заедно с още десетина агенти. Куин Ракър беше забелязан, фотографиран и идентифициран при влизането му в клуба в пет и половина. Работеше като барман и когато в девет без петнайсет напусна работното си място, за да отиде до тоалетната, агентите го последваха. След кратък разговор се споразумяха да излязат през задната врата. Куин разбираше положението и не предприе неочаквани ходове. Нито пък изглеждаше изненадан. За мнозина бегълци краят на бягството в редица отношения е облекчение. Мечтите за свобода се сриват пред трудностите на нормалния живот. Винаги някой ти диша във врата.

Сложиха му белезници и го откараха в офиса на ФБР в Норфък. В залата за разпит двамата чернокожи агенти му сипаха кафе и подеха дружелюбен разговор. Престъплението му беше просто бягство, нямаше защита. Беше неоспоримо виновен и щяха да го върнат в затвора.

Попитаха Куин дали е склонен да отговори на няколко основни въпроса относно бягството си преди три месеца. Да, разбира се, защо не, съгласи се той. Сам им разказа, че се срещнал със свой съучастник, останал неназован, недалече от лагера, след което той го откарал обратно във Вашингтон. Позадържал се там няколко дни, но присъствието му не било добре прието. Бегълците привличат внимание, а момчетата му не посрещали охотно вероятността ФБР да души наоколо и да го търси. Куин започнал да пренася кокаин от Маями до Атланта, но работата не вървяла. Бил повредена стока и на неговия „синдикат“, както го наричаше, му било омръзнало от него. От време на време се виждал с жена си и децата, но съзнавал, че е опасно да е твърде близо до дома. Поживял при стара приятелка в Балтимор, обаче и тя не се радвала много на присъствието му. Местел се и от време на време превозвал дрога, а после му провървяло, когато негов братовчед му дал работа като барман във Велвет Клъб.

В съседната по-голяма зала за разпит двама опитни агенти слушаха разговора. Горе имаше друг екип, който също слушаше и чакаше. Ако нещата потръгнеха, на Куин му предстоеше дълга нощ. А нещата трябваше да потръгнат за ФБР. Засега нямаха улики, затова беше от огромно значение разпитът да им донесе някакви доказателства. Агентите се тревожеха, тъй като си имаха работа с опитен престъпник. Малко вероятно беше заподозреният да се уплаши и неволно да изтърси нещо излишно.

 

 

Веднага щом Куин беше изведен от задния вход на Велвет Клъб, агентите на ФБР притиснаха братовчед му и се опитаха да изтръгнат още информация. Братовчедът обаче познаваше правилата на играта и не каза почти нищо, докато не го заплашиха с обвинение за укриване на беглец. Имаше впечатляващо криминално досие и поредното издънване най-вероятно щеше да го изпрати обратно в затвора. Човекът предпочиташе да остане на свобода и пропя. Куин живеел и работел под фалшивото име Джаки Тод, но надниците си получавал в брой и неофициално. Братовчедът заведе агентите на ФБР на занемарен паркинг за каравани на по-малко от километър и им показа оборудвания мобилен дом, който Куин наемал месец за месец. До караваната имаше паркиран хамър НЗ от 2008 г. с регистрационни номера от Северна Каролина. Братовчедът обясни, че Куин предпочита да ходи на работа пеша, ако времето позволява, и крие хамъра.

Час по-късно ФБР разполагаше със заповед за обиск на караваната и хамъра, който бе издърпан на буксир до полицейски паркинг в Норфък, отворен и огледан. Вратата на подвижния дом беше заключена, но паянтова. След един хубав удар с чук агентите проникнаха вътре, където се оказа забележително чисто и подредено. Шестима се заеха целенасочено да претърсят караваната, широка три метра и половина и дълга петнайсет. В единствената спалня между матрака и рамката намериха портфейла на Куин, ключовете и мобилния му телефон. В портфейла имаше петстотин долара, фалшива шофьорска книжка от Северна Каролина и две предплатени карти „Виза“ с по хиляда и двеста долара във всяка. Мобилният телефон беше за еднократна употреба, с предплатени минути — идеален за беглец. Под леглото агентите откриха „Смит & Уесън“ с къса цев, трийсет и осми калибър, зареден с патрони с кух връх.

Агентите внимателно го прибраха и незабавно предположиха, че това е оръжието, с което са били убити съдия Фосет и Наоми Клеъри.

На ключодържателя имаше и ключ за малък склад на около три километра от караваната. В чекмедже в кухнята откриха две тънки кафеникави папки с документи.

Един от формулярите се оказа шестмесечен договор за наем на склад в „Мейкън Мини Сторидж“, подписан от Джаки Тод. Главният следовател се обади в Роуаноук, където имаше дежурен федерален съдия, и в Норфък по имейл беше изпратена заповед за обиск.

В една от папките откриха документ за собственост на хамър НЗ от 2008 г. на името на Джаки Тод. Нямаше упоменати ограничаващи условия, следователно господин Тод беше платил цялата сума на място или в брой, или с чек. В чекмеджето не намериха чекова книжка или банкови извлечения, но и не бяха очаквали. От фактурата за продажбата на превозното средството узнаха, че автомобилът е купен на 9 февруари 2011 г. от търговец на автомобили втора ръка в Роуаноук. Два дни след намирането на телата.

Въоръжени с нова заповед за обиск, двама агенти влязоха в неголемия склад на Тод в „Мейкън Мини Сторидж“ под бдителния и подозрителен поглед на самия господин Мейкън. Циментов под, неизмазани тухлени стени, гола крушка на тавана. До една от стените бяха подредени пет кашона. След бърз оглед намериха стари дрехи, чифт кални военни ботуши, деветмилиметров пистолет „Глок“ със заличен регистрационен номер и накрая — метална кутия, пълна със спретнато подредени пачки. Агентите взеха и петте кашона, благодариха на господин Мейкън за гостоприемството и побързаха да си тръгнат.

В същото време името Джаки Р. Тод беше пуснато в компютърната система на Националната криминална база данни. Имаше едно попадение в Роуаноук, Вирджиния.

 

 

В полунощ преместиха Куин в съседната зала и му представиха специалните агенти Панковиц и Делок. Двамата най-напред му обясниха, че ФБР ги използва за разпити на бегълци. Увериха го, че ще бъде най-обикновен разговор, колкото да уточнят фактите, а това винаги е приятно. Кой не би желал да поговори с един беглец и да научи всички подробности? И понеже беше късно, ако Куин искал да подремне в окръжния арест, те с радост щели да се заемат с разпита още на другата сутрин. Той отказа и заяви, че предпочита да приключат сега. Донесоха сандвичи и безалкохолни. Настроението беше ведро, а агентите — изключително дружелюбни. Панковиц беше бял, Делок — чернокож, и Куин очевидно се чувстваше добре в компанията им. Похапна си сандвич с шунка и швейцарско сирене, докато те му разказваха за някакъв затворник, който двайсет и една години живял като беглец. ФБР ги изпратило чак в Тайланд, за да го върнат у дома. Страхотно забавление.

Разпитаха го за неговото бягство и за движението му в дните непосредствено след това — въпроси и отговори, вече изяснени по време на първия разпит. Куин отказа да разкрие съучастника си и да им каже имената на хората, които му бяха помагали след това. Те не настояха. Не го притиснаха и като че не искаха да преследват никой друг. След около час приятелски разговор Панковиц си спомни, че не му е прочел правата. Обясниха му, че не е станало бог знае какво, защото престъплението му е съвсем очевидно, а и той не се е уличил в нищо повече от бягство. Ако искал да продължат обаче, трябвало да се откаже от правата си. Куин го направи, като подписа някакъв формуляр. Вече го наричаха Куин, а той се обръщаше към Панковиц с Анди и към Делок — с Джеси.

Най-старателно възстановиха къде е бил през последните три месеца, а Куин учудващо добре помнеше дати, места и събития. Агентите се впечатлиха и го похвалиха за превъзходната памет. Отделиха специално внимание на доходите му — всичко е в брой, разбира се, но по колко за всяка работа?

— Значи, Куин, за второто пътуване от Маями до Чарлстън — отбеляза Панковиц и погледна усмихнато бележките си — една седмица след миналата Нова година си получил колко пари?

— Струва ми се, че бяха шест хиляди.

— Така, така.

И двамата агенти си записваха като бесни, все едно вярваха на всяка дума на заподозрения. Куин им съобщи, че работел в Норфък от средата на февруари, около един месец. Живеел с братовчед си и с две негови приятелки в голям апартамент, недалече от Велвет Клъб. Плащали му в брой, осигурявали му храна, пиячка, секс и марихуана.

— И така, Куин — поде Делок, след като пресметна някакви суми, — изглежда, си спечелил около четирийсет и шест хиляди долара, откакто си избягал от „Фростбърг“. Всичките в брой, без данъци. Не е зле за три месеца работа.

— Май да.

— Колко от тях похарчи? — попита Панковиц.

Куин сви рамене, като че ли вече нямаше значение.

— Не знам. Повечето. Доста пари трябват, за да се придвижва човек.

— Как наемаше автомобилите, докато пренасяше наркотици от Маями и обратно? — попита Делок.

— Не ги наемах аз. Правеше го друг и ми даваше ключовете. Моята работа беше да карам внимателно и бавно, за да не ме спират ченгетата.

Разумно, съгласиха се охотно агентите.

— Купи ли си кола? — попита Панковиц, без да вдига поглед от бележките си.

— Не — отговори Куин с усмивка. — Не можеш да си купиш кола, когато бягаш и нямаш документи.

Не, разбира се.

* * *

Във Фризера в Роуаноук Виктор Уестлейк седеше пред огромен екран, на който на стопкадър беше застинала физиономията на Куин Ракър. Скрита камера в залата за разпити изпращаше видеоматериал през щата до импровизирано помещение, снабдено с изумително количество чудеса на техниката. С Уестлейк седяха още четирима агенти, до един взрени в очите и в израженията на господин Ракър.

— Няма начин — промърмори един от четиримата. — Този тип е твърде умен. Знае, че ще намерим караваната, портфейла, фалшивата самоличност и хамъра.

— Може би не — промърмори друг. — В момента става дума само за бягството. Той си мисли, че ние не предполагаме за убийството. Че това не е нищо сериозно.

— Съгласен съм — каза трети. — Според мен пробва, опипва почвата. Смята, че ще се оправи с няколко въпроса, а после ще го върнат в ареста и в затвора. Планира в даден момент да се обади на братовчед си и да му нареди да прибере всичко.

— Нека да изчакаме — намеси се Уестлейк. — Да видим как ще реагира, когато хвърлим първата бомба.

 

 

В два след полунощ Куин попита:

— Може ли да отида до тоалетната?

Делок се изправи, изведе го от стаята и го придружи по коридора. Наблизо се навърташе още един агент — демонстрация на сила.

Пет минути по-късно Куин беше обратно на мястото си.

— Много е късно, Куин, искаш ли да те върнем в ареста и да дремнеш? Разполагаме с предостатъчно време.

— Предпочитам да съм тук, отколкото в ареста — отговори Куин доста печално. — Според вас още колко ще ми лепнат?

— Не знам, Куин — каза Делок. — Зависи от прокурора. Лошото е, че повече няма да те изпратят в лагер. Никога. Отиваш в истински затвор.

— Знам, Джеси, и лагерът май ми липсва. Не беше толкова зле в крайна сметка.

— Тогава защо избяга?

— От глупост. Защо? Защото можех. Просто си тръгваш и никой не дава пет пари.

— Годишно разпитваме по двайсет и пет човека, които бягат от федерални лагери. „От глупост“ май е съвсем точно казано.

Панковиц размести някакви документи и каза:

— А сега, Куин, като че ли уточних хронологията на нещата. Дати, места, придвижвания, приходи в брой. Всичко това ще бъде включено в доклада. Добрата новина е, че не си извършил нищо крайно осъдително през последните три месеца. Превозвал си наркотици, което няма да ти помогне, естествено, но поне не си наранил никого, нали така?

— Така.

— Това ли е цялата история? Нищо ли не пропускаш? Всичко ли ни каза?

— Аха.

Двамата агенти леко се сковаха и се намръщиха.

— Ами Роуаноук, Куин? — попита Панковиц. — Да си бил в Роуаноук?

Куин зарея поглед към тавана, позамисли се и отговори:

— Може и да съм минавал оттам един-два пъти.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм.

Делок отвори една папка, прегледа някакъв документ и попита:

— Кой е Джаки Тод?

Куин затвори очи и лекичко зяпна. Издаде тих и дълбок гърлен звук, все едно го бяха ударили ниско под кръста. Раменете му увиснаха. Ако беше бял, щеше да пребледнее.

— Не знам — отговори най-накрая. — Не го познавам.

— Наистина ли? — продължи Делок. — Изглежда, господин Джаки Р. Тод е бил арестуван във вторник вечерта, на осми февруари, в един бар в Роуаноук. Пиянство на публично място, нападение. Според полицейския доклад той се сбил с други пияници и прекарал нощта в ареста. На следващата сутрин платил осемстотин долара гаранция и бил освободен.

— Не съм бил аз.

— Нима? — Делок плъзна един лист към Куин и той бавно го вдигна.

Беше снимка на арестант, очевидно на самия него.

— Май няма място за съмнение, а, Куин?

Куин остави листа и отговори:

— Добре, добре. Имах псевдоним. Какво друго да направя? Да си играя на криеница с истинското си име ли?

— Не, разбира се, Куин — съгласи се с него Панковиц. — Обаче ти ни излъга, нали така?

— Не сте първите ченгета, които лъжа.

— Лъжите пред ФБР могат да ти докарат пет години.

— Хубаво де, малко послъгах.

— Нищо чудно, но вече не можем да ти вярваме. Май ще трябва да започнем отначало.

— На девети февруари някой си Джаки Тод отишъл на паркинг за автомобили втора ръка в Роуаноук — поде Делок — и платил в брой двайсет и четири хиляди долара за хамър от две хиляди и осма година. Нещо да ти напомня, Куин?

— Не. Не съм бил аз.

— И ние така си помислихме. — Делок побутна към него копие от фактурата за продажбата. — И никога преди не си виждал това, така ли?

Куин погледна листа и отговори:

— Не.

— Стига, Куин — сряза го Панковиц. — Не сме толкова глупави, колкото си мислиш. Бил си в Роуаноук на осми февруари, отишъл си в бара, сбил си се, арестували са те, на следващата сутрин си излязъл под гаранция, върнал си се в мотела в Сейф Лодж, за който си платил в брой, взел си още пари и си купил хамъра.

— Престъпление ли е да си купиш кола с пари в брой?

— Ни най-малко — каза Панковиц. — Но в онзи момент не би трябвало да имаш толкова пари в брой.

— Може да съм сбъркал някои от датите и плащанията. Не мога да помня всичко.

— Помниш ли откъде купи оръжията? — попита Делок.

— Какви оръжия?

— Онзи смит-и-уесън, трийсет и осми калибър, който намерихме в караваната ти, и деветмилиметровия глок, който открихме в склада преди около два часа.

— Крадени оръжия — добави услужливо Панковиц. — Още федерални престъпления.

Куин бавно сключи ръце на тила си и забоде поглед в коленете си. Измина минута, после още една. Двамата агенти се взираха в Куин, без да мигат и без дори мускулче да трепне по лицата им. Всички в стаята бяха притихнали, застинали, напрегнати. Най-накрая Панковиц разрови някакви документи, извади един лист и го вдигна.

— В предварителния списък фигурират портфейл с петстотин и дванайсет долара, фалшива шофьорска книжка от Северна Каролина, две предплатени карти „Виза“, предплатен мобилен телефон, споменатият вече смит-и-уесън, фактура за продажба и документ за собственост на хамър, договор за наем на склад, застраховка на автомобила, кутия с патрони за трийсет и осми калибър и още няколко вещи, иззети от караваната, която си наел за четиристотин долара на месец. От склада сме описали малко дрехи, деветмилиметров глок, чифт военни ботуши, няколко други вещи и най-важното, метална кутия с четирийсет и една хиляди долара в брой, всички в стодоларови банкноти.

Куин бавно скръсти ръце пред гърдите си и впери поглед в Делок, който каза:

— Нощта е на наше разположение, Куин. Защо не ни обясниш?

— Май мулето е било по-заето, отколкото си спомням. Трябваше доста често да се пътува до Маями и обратно.

— Защо не спомена за тези пътувания?

— Както ви казах, не помня всичко. Когато човек постоянно бяга, забравя някои работи.

— Помниш ли да си използвал някое от оръжията, Куин? — попита Делок.

— Не.

— Не си ги използвал или просто не помниш дали си ги използвал?

— Не съм ги използвал.

Панковиц взе друг лист и се взря мрачно в него.

— Сигурен ли си, Куин? Това е предварителният балистичен доклад.

Куин бутна стола си назад и се изправи. Протегна се и направи няколко крачки към ъгъла на стаята.

— Може би ще ми трябва адвокат.