Джон Гришам
Рекетьорът (9)

9

Отново съм в кабинета на директора. Явно нещо става. Той е с тъмен костюм, колосана бяла риза, вратовръзка с индийски десен и обичайните си каубойски ботуши с остър връх, прясно намазани с вакса и лъснати до блясък. Самодоволен е както винаги, но и някак нервен.

— Не знам какво си им казал, Банистър, но са харесали историята ти. Мразя да се повтарям, обаче ако е някакъв номер, ще си платиш прескъпо.

— Не е номер, сър.

Подозирам, че директорът е подслушвал и прекрасно знае какво съм им казал.

— Преди два дни изпратиха тук четирима агенти, които душиха навсякъде, разпитваха с кого движиш, на кого предоставяш правни услуги, с кого играеш на дама, къде работиш, с кого се храниш, с кого се къпеш, с кого си в една килия и така нататък.

— Къпя се сам.

— Явно се опитват да разберат кои са ти приятелчетата, нали?

— Не знам, сър, но не съм изненадан. Подозирах, че така ще стане.

Знаех, че ФБР души из „Фростбърг“, макар да не забелязах никакви агенти. В затвора трудно можеш да запазиш нещо в тайна, особено ако се появят външни хора и започнат да задават въпроси. По мое мнение, а то се основава на известен опит, това е много несръчен начин да се разровят в миналото ми.

— Е, пак ще дойдат — осведомява ме директорът. — Ще бъдат тук в десет и казаха, че сигурно ще поостанат.

Десет без пет е. Същата остра болка отново пронизва стомаха ми и аз се опитвам да дишам дълбоко, без да е твърде очевидно. Свивам рамене, като че ли е дреболия.

— Кой ще дойде? — питам.

— Проклет да съм, ако знам.

След секунди телефонът му избръмчава и секретарката му предава някакво съобщение.

 

 

Намирам се в същата стая до кабинета на директора. Разбира се, той не присъства. Агенти Хански и Ирарди отново са тук заедно с наежен млад мъж на име Дънлийви, заместник-прокурор от Южния окръг на Вирджиния, управление Роуаноук.

Набирам скорост, печеля благонадеждност и предизвиквам любопитство. Малката група разпитващи е станала по-внушителна.

Дънлийви е най-младият от тримата, но е федерален прокурор, а другите двама са просто федерални ченгета. Затова за момента Дънлийви има старшинство и изглежда доста самодоволен, което не е необичайна поза за човек с неговото положение. Едва ли е завършил право преди повече от пет години и допускам, че през повечето време ще говори той.

— Очевидно, господин Банистър — подема заместник-прокурорът с противно снизхождение, — нямаше да сме тук, ако не проявявахме известен интерес към вашата историйка.

Историйка. Ама че негодник!

— Може ли да ви наричам Малкълм?

— Засега да се придържаме към господин Банистър и господин Дънлийви — отговарям. Аз съм затворник и от години никой не ме е наричал господин Банистър. Харесва ми как звучи.

— Дадено — рязко отговаря той и бързо бърка в джоба си. Изважда тъничък диктофон и го слага на масата по средата между мен от едната страна и тях тримата отсреща. — Бих искал да запиша разговора ни, ако нямате нищо против.

С тези думи моята кауза прави огромен скок напред. Преди седмица Хански и Ирарди не бяха склонни дори да си водят бележки. Сега правителството иска да запише всяка моя дума. Свивам рамене и отговарям:

— Пет пари не давам.

Той натиска едно копче и започва:

— Твърдите, че знаете кой е убил съдия Фосет, и желаете да размените тази информация срещу освобождаването си от затвора. А когато вече сте навън, искате закрила. Това ли е уговорката в основни линии?

— Точно така — потвърждавам сериозно аз.

— Защо да ви вярваме?

— Защото знам истината, а вие сте много далече от нея.

— Откъде сте толкова сигурен?

— Просто съм. Ако имахте сериозен заподозрян, нямаше да сте тук и да разговаряте с мен.

— Във връзка ли сте с убиеца?

— Няма да отговоря на този въпрос.

— Трябва да ни дадете нещо, господин Банистър, което ще ни настрои по-благосклонно към малката сделка с вас.

— Не бих я определил като малка.

— Тогава ще я наричаме както поискате. Защо не ни обясните? Как точно си представяте, че ще се осъществи тази голяма сделка?

— Добре. Трябва да бъде тайна, строго поверителна. Ще имаме писмено споразумение, одобрено от прокуратурата и в Северния окръг, където бях обвинен и осъден, и в Южния, където се провежда разследването. Съдия Слейтър, който ме осъди, ще трябва да подпише споразумението. След като се договорим, ще ви дам името на убиеца. Вие ще го заловите, ще го разследвате и когато голямото жури го подведе под отговорност за убийство, мен внезапно ще ме прехвърлят в друг затвор. Само дето вече няма да съм в затвора. Ще замина от тук, все едно ме прехвърлят другаде, но вместо това ще вляза в Програмата за защита на свидетелите. Присъдата ми ще бъде отменена, досието ми — изчистено, името ми — променено, и сигурно ще си направя пластична операция, за да моделирам външността си. Ще получа нови документи за самоличност, хубава федерална служба някъде и ще бъде подпомогнат с парите от наградата.

Срещу мен стоят три каменни физиономии.

— Това ли е всичко? — пита най-накрая Дънлийви.

— Да, и не подлежи на преговори.

— Охо! — възкликва Дънлийви, привидно изненадан. — Явно сте имали доста време да го обмислите.

— Много повече от вас.

— Ами ако грешите? Ако арестуваме не когото трябва, успеем някак да го подведем под отговорност, вие излезете на свобода, а ние не успеем да докажем нищо?

— Проблемът си е ваш. Ако объркате нещата с обвинението, сами ще сте си виновни.

— Добре де, но след като го заловим, с какви доказателства ще разполагаме?

— Всички федерални агенции са на ваше разположение. След като сте пипнали убиеца, със сигурност ще намерите предостатъчно доказателства. Не мога да свърша всичко вместо вас.

За да подсили драматичния ефект, Дънлийви се изправя, отива до другия край на стаята, уж притеснен и потънал в дълбок размисъл. После се връща, сяда и вперва в мен гневен поглед.

— Мисля, че си губим времето тук — заявява той.

Лош блъф, изигран от хлапе, което дори няма работа в тази стая. Ветеранът Хански леко накланя глава и премигва. Не може да повярва колко некадърен е този тип. Ирарди не откъсва поглед от мен и аз усещам отчаянието му. Усещам също и напрежението между ФБР и кабинета на прокурора, което изобщо не е необичайно.

Бавно се изправям.

— Имате право. Губим си времето. Няма да се срещам повече с вас, момчета, докато не ми изпратят някой без младежки мъх по бузите. Обясних ви какво искам и за следващия ни разговор настоявам господин Виктор Уестлейк да е на масата заедно с някой от началниците ви, господин Дънлийви. А ако вие сте в стаята, аз ще си тръгна.

Излизам. На вратата хвърлям поглед назад.

Хански разтрива слепоочията си.

Ще се върнат.

 

 

Срещата можеше да бъде проведена в Хувър Билдинг на Пенсилвания Авеню във Вашингтон. Виктор Уестлейк щеше да се радва да се прибере у дома за малко, да се види с шефа си, да провери хората си, да вечеря спокойно със семейството си и така нататък. Обаче директорът искаше да попътува. Имаше нужда да излезе от сградата за няколко часа и затова натовари целия си антураж на лъскав частен реактивен самолет, един от четирите под контрола на ФБР. Четирийсетминутният полет до Роуаноук не беше проблем.

Казваше се Джон Мактейви. Беше на шейсет и една години, човек от кариерата, а не политическо назначение, макар че тъкмо заради политическите си възгледи в момента беше загазил пред президента. Според безмилостните клюки в столицата директорът едва се крепеше на поста си. Президентът искаше нов шеф на ФБР. След четиринайсет години беше време Мактейви да си тръгне. Според слуховете в Хувър Билдинг бяха доста оклюмали. През последните няколко месеца на Мактейви рядко му се удаваше възможност да напуска Вашингтон дори и само за няколко часа.

Беше почти освежаващо да се съсредоточи над такова старомодно престъпление като убийството. Вече десет години се бореше с тероризма, а все още нямаше и намек, че убийството на съдия Фосет е свързано с „Ал Кайда“ или с някоя местна клетка. Отминали бяха славните дни на борба с организираната престъпност и преследването на фалшификаторите на пари.

В Роуаноук черен джип чакаше в основата на стълбичката на самолета. Мактейви и екипът му бяха отведени светкавично, все едно наоколо дебнеха снайперисти. След минутка спряха пред Фризера и бързо влязоха вътре.

Посещението на място преследваше две цели. Първата беше да повдигне духа на спецчастите и да им покаже, че работата им има първостепенен приоритет, нищо че не напредват. Втората беше да засили натиска. След бърз преглед на полевите условия и здрависвания наред, които биха впечатлили някой политик, директор Мактейви беше отведен за брифинг в най-голямата заседателна зала.

 

 

Директорът седеше до стария си приятел Виктор Уестлейк и двамата дъвчеха понички, докато един старши следовател представяше многословно последните новини, а те не бяха много. Не се налагаше Мактейви да бъде информиран лично. След убийството той разговаряше с Уестлейк поне два пъти дневно.

— Да поговорим за този Банистър — каза Мактейви след половинчасов скучен доклад, който не водеше до никъде. Бързо раздадоха друга папка на седналите край масата.

— Това е най-новото — оповести Уестлейк. — Започнахме със съучениците му от гимназията, после се пренесохме в колежа и университета, но нямаме сериозни заподозрени. Няма данни за приятели или познати, всъщност за никой, чиито пътища да са се пресичали с тези на съдия Фосет. Никакви членове на банди, търговци на наркотици или сериозни престъпници. След това проследихме възможно най-много от бившите му клиенти, но не беше лесно, понеже нямаме достъп до голям брой от старите му дела. Отново нищо интересно. Десетина години се е занимавал с обичайните за малките градчета случаи заедно с още двама адвокати афроамериканци. Дейността им е чиста като сълза.

— Имал ли е дела, гледани в съда на Фосет? — попита Мактейви.

— Не открихме такива. Не е стигал често до федерален съд, освен това е бил в Северния окръг на Вирджиния. Може да се каже, че господин Банистър не е бил сред най-търсените адвокати в залата.

— Значи, смятате, че убиецът на съдия Фосет е човек, с когото Банистър се е запознал в затвора. Разбира се, ако допуснем, че той казва истината.

— Именно. Първите двайсет и два месеца от присъдата си е излежал в Луивил, Кентъки, в затвор със средно строг режим и около две хиляди затворници. Имал е трима различни съкилийници и е работил в пералнята и в кухнята. Освен това е развил уменията си като адвокат и всъщност е помогнал на поне пет души да излязат от затвора. Разполагаме със списък на петдесет човека, които вероятно е познавал относително добре, но, честно казано, няма как да се доберем до всички, с които е контактувал в Луивил. Същото е и във „Фростбърг“. Там е през последните три години, което значи, че се е засякъл с хиляда затворници.

— Колко е дълъг този списък? — попита Мактейви.

— Имаме около сто и десет имена, но не сме напълно сигурни за повечето.

— Колко са осъдените от Фосет?

— Шестима.

— Значи нямаме явен заподозрян, свързан с пребиваването на Банистър в затвора?

— Още не, но продължаваме да търсим. Имайте предвид, че това е втората ни теория — убиецът на съдията му е имал зъб поради неочакван развой на делото си в съда. Първата ни е, че става дума за класически обир и убийство.

— Имате ли и трета теория? — попита Мактейви.

— Ревнивият бивш съпруг на мъртвата секретарка — отговори Уестлейк.

— Това не е правдоподобно, нали?

— Не е.

— Имате ли четвърта теория?

— За момента не.

Директор Мактейви отпи от чашата си и заяви:

— Това кафе е отвратително.

Двама агенти в дъното на залата моментално изхвърчаха да търсят нещо по-добро.

— Съжалявам — извини се Уестлейк.

Всеизвестен факт беше, че директорът е сериозен почитател на кафето и да му поднесеш недостойна напитка си беше наистина голям гаф.

— Припомнете ми пак историята на Банистър — помоли директорът.

— Десет години за нарушаване на ЗРКО, замесен в някаква бъркотия с Бари Рафко преди няколко години, но не е бил голям играч. Обслужвал е сделки с имоти за Бари и така стигнал до затвора.

— Значи, не си е лягал с шестнайсетгодишни момичета?

— Той не, само нашите конгресмени. Банистър изглежда свестен тип, бивш морски пехотинец и така нататък. Просто е попаднал на неподходящ клиент.

— Е, бил ли е виновен?

— Така решили заседателите. Съдията също. Не ти лепват десет години, ако си напълно чист.

Поставиха нова чаша кафе пред директора, той я помириса, отпи и всички притаиха дъх. Шефът отпи отново и присъстващите си отдъхнаха.

— Защо вярваме на Банистър? — попита Мактейви.

Уестлейк побърза да предаде щафетата.

— Хански.

Агент Хански беше готов. Прокашля се и поде:

— Е, не съм сигурен, че вярваме на Банистър, но той прави добро впечатление. Разпитвах го два пъти, наблюдавах го внимателно и не открих признаци на измама. Умен е, проницателен и нищо няма да спечели, ако ни излъже. След пет години в затвора е напълно възможно да е попаднал на някого, който да е искал да убие съдия Фосет и да го обере.

— Наистина нямаме представа кой може да е този човек, така ли?

Хански погледна към Виктор Уестлейк, който каза:

— Засега нямаме. Продължаваме да търсим.

— Не ми харесват шансовете ни да открием самоличността на убиеца въз основа на познанствата на Банистър в затвора — заяви Мактейви напълно логично. — Можем още десет години да се оказваме в задънени улици. Какви са недостатъците на една сделка с Банистър? Вижте, човекът е образован мошеник, вече излежал пет години за престъпна дейност, която изглежда доста безобидна на фона на големите неща. Не си ли съгласен, Вик?

Вик кимна мрачно.

Мактейви продължи:

— Да допуснем, че Банистър излиза от затвора. Не освобождаваме сериен убиец или сексуален насилник. Ако той е прав и разрешим случая, си отиваме у дома. Ако ни будалка, нищо не губим!

В този момент никой на масата не си представяше, че може да загубят нещо.

— Кой би възразил? — попита Мактейви.

— Прокуратурата се дърпа — каза Уестлейк.

— Нищо чудно — каза Мактейви. — Утре следобед имам среща с главния прокурор. Мога да неутрализирам хората му. Други проблеми?

Хански отново се прокашля.

— Сър, Банистър заяви, че няма да ни даде името, преди федерален съдия да подпише заповед за отмяна на присъдата му. Не съм сигурен как ще стане това, но отмяната ще бъде факт, когато голямото жури обвини нашия тайнствен извършител.

Мактейви отхвърли това съображение.

— Имаме адвокати за тази цел. Банистър има ли?

— Не ми е известно.

— А трябва ли му?

— С радост ще го попитам — отговори Хански.

— Нека да сключим тази сделка — нетърпеливо заяви Мактейви. — Има едно голямо предимство и един малък недостатък. Съдейки по напредъка ни досега, длъжни сме да направим пробив.