Джон Гришам
Рекетьорът (5)

5

Всеки физически здрав затворник трябва да работи нещо, а Управлението на затворите контролира размера на заплащането. През последните две години съм библиотекар и получавам трийсет цента на час. Около половината от тези пари заедно с чековете от баща ми са под надзора на Програмата за финансова отговорност на затворниците. Управлението на затворите взема парите и с тях плаща всички дължими глоби и обезщетения. Освен на десет години затвор съм осъден да заплатя и около сто и двайсет хиляди долара. При надница трийсет цента на час ще ми трябва време до края на века, че и още.

Другите възможни професии тук са готвач, мияч на чинии, чистач на маси, мияч на под, водопроводчик, електричар, дърводелец, чиновник, дневален, работник в пералнята, бояджия, градинар и учител. Смятам се за щастливец. Работата ми е една от най-хубавите и не ме задължава да чистя след другите. Понякога преподавам история на затворниците, които се опитват да вземат диплома за средно образование. За учителстването получавам по трийсет и пет цента на час, но по-високото заплащане не ме изкушава. Намирам заниманието за много потискащо предвид ниското ниво на грамотност на затворниците. Черни, бели, мургави — няма значение. Толкова голям брой от тези хора едва четат и пишат, че няма как да не се запиташ какво става в образователната ни система.

Моята работа обаче не е да оправям нито образователната, нито правната, нито съдебната, нито затворническата система. Тук съм, за да оцелявам ден след ден и да го правя възможно най-достойно. Ние сме измет, нищожества, най-обикновени престъпници, отделени от обществото, и това постоянно ни се напомня. Пазачите се наричат надзиратели. Никога не ги наричайте пазачи. Никога. Да си надзирател е къде-къде повече, почти титла. Повечето са бивши полицаи или военни, които не са се представили много добре на предишната си работа и сега са в затвора. Има и няколко свестни, но повечето са отрепки, които са твърде глупави, за да го съзнават. Пък и кои сме ние, та да им го кажем? Въпреки глупостта си те съществено ни превъзхождат и им е приятно да ни го напомнят.

Въртят надзирателите, за да не им позволят да се сближат твърде много със затворниците. Допускам, че се случва, но едно от основните правила за оцеляване в пандиза е максимално да избягваш надзирателя. Отнасяй се към него с уважение, прави точно каквото ти казва, не му създавай проблеми, но най-вече се старай да го избягваш.

Сегашният ми надзирател не е от добрите. Казва се Даръл Марвин, едър, бял, с шкембе, на не повече от трийсет години. Мъчи се да пристъпва наперено, но задникът му е твърде тежък. Даръл е невеж расист, който не ме харесва, понеже съм чернокож и имам две университетски дипломи, а той нито една. У мен се разгаря жестока вътрешна борба всеки път когато се окажа принуден да угоднича пред този тъпак, обаче нямам избор. В момента се нуждая от него.

— Добро утро, надзирател Марвин — поздравявам с изкуствена усмивка, когато го спирам пред столовата.

— Какво има, Банистър? — изръмжава той.

Подавам му лист хартия — официална молба. Той я оглежда и се преструва, че чете. Изкушавам се да му помогна с по-дългите думи, но си прехапвам езика.

— Налага се да се срещна с директора — пояснявам учтиво.

— Защо искаш да се видиш с директора? — пита той, продължавайки да се мъчи да прочете доста простичката молба.

Причината да искам среща с директора не е работа на надзирателя, нито на който и да било друг, но напомня ли го на Даръл, ще си навлека неприятности.

— Баба ми е на смъртно легло и бих искал да отида на погребението. Само на стотина километра е.

— Кога ще умре според теб? — пита умникът.

— Скоро. Моля ви, надзирател Марвин, не съм я виждал от години.

— Директорът не одобрява такива глупости, Банистър. Би трябвало вече да го знаеш.

— Знам, но директорът ми дължи услуга. Преди няколко месеца му дадох правен съвет. Моля ви, само му предайте молбата ми.

Той сгъва листа и го пъхва в джоба си.

— Хубаво, ама е загуба на време.

— Благодаря.

И двете ми баби починаха преди години.

 

 

Нищо в затвора не е направено за удобство на затворниците. Удовлетворяването или отхвърлянето на една проста молба би трябвало да отнеме няколко часа, но така ще е твърде лесно. Минават четири дни, преди Даръл да ме осведоми, че на следващия ден, осемнайсети февруари, в десет сутринта трябва да се явя в кабинета на директора. Благодаря му с поредната фалшива усмивка.

Директорът е царят на тази малка империя и егото му е такова, каквото може да се очаква от човек, който управлява с официални заповеди или поне смята, че така трябва. Тези типове постоянно се сменят и човек трудно може да проумее причината. Както казах, не е моя работа да реформирам системата на затворите, затова не ме интересува какво се случва в сградата на администрацията.

Сегашният директор, господин Робърт Ърл Уейд, е прекарал цялата си кариера по затворите. Изключително делови човек. Току-що е приключил вторият му развод и аз наистина му бях обяснил някои от основните тънкости по отношение на издръжката на бившата съпруга според законодателството на Мериланд. Влизам в кабинета му, а той не става, не ми подава ръка, нито прави друг учтив жест, с който да прояви уважение. Казва само:

— Здравей, Банистър — и махва към един стол.

— Здравейте, директор Уейд. Как сте?

— Свободен съм, Банистър. Съпруга номер две вече е в историята и повече никога няма да се женя.

— Радвам се да го чуя и се радвам, че помогнах.

Бързо приключваме с размяната на любезности, той побутва един бележник и казва:

— Не мога да ви пускам да си ходите за всяко погребение, Банистър, разбери ме.

— Не става дума за погребение. Нямам баба.

— Какви ги говориш, по дяволите?

— Запознат ли сте с разследването на убийството на съдия Фосет в Роуаноук?

Той се мръщи и отмята шава назад, все едно е оскърбен. Тук съм под фалшив претекст и сигурно според някоя точка от безбройните федерални наръчници това е нарушение. Докато се чуди как да реагира, той клати глава и си повтаря тихичко:

— Какво, по дяволите…

— Убийството на федералния съдия. Цялата преса гърми.

Трудно ми е да повярвам, че е пропуснал новината за убийството, но е напълно възможно. Само защото аз чета по няколко вестника дневно, не означава, че всички го правят.

— Федералния съдия ли? — пита той.

— Точно така. Намерили са го заедно с приятелката му в неговата вила край езерото в Югозападна Вирджиния, и двамата простреляни…

— Да, да, четох за това. Какво общо има с теб?

Дразни се, понеже съм го излъгал, и се опитва да измисли подходящо наказание. Високопоставен и могъщ човек като един директор на затвор не може да си позволи да бъде използван от някой от поверениците си. Очите на Робърт Ърл се стрелкат, докато той обмисля как да реагира на измамата ми.

Старая се да звуча колкото се може по-драматично, понеже Уейд сигурно ще се разсмее, когато отговоря на въпроса му. Затворниците разполагат с предостатъчно свободно време да съчиняват заплетени твърдения за своята невинност или да скалъпват теории за заговори, включващи неразрешени престъпления, или да събират тайни, срещу които може внезапно да се окажат освободени под гаранция. С две думи, затворниците все кроят как да се измъкнат, затова не се съмнявам, че Робърт Ърл е чувал и виждал какво ли не.

— Знам кой е убил съдията — заявявам възможно най-сериозно.

За мое облекчение той дори не се усмихва. Навежда стола си назад, потърква брадичка и започва да кима.

— И как се сдоби с тази информация? — пита ме.

— Запознах се с убиеца.

— Тук или навън?

— Не мога да ви кажа, господин директор. Но не ви баламосвам. Съдейки по онова, което чета в пресата, разследването е в задънена улица. И така ще си остане.

Поведението ми в затвора е безукорно. Не съм казвал и дума накриво на някой надзирател. Никога не съм се оплаквал. В килията ми няма контрабандни стоки, няма дори допълнително пакетче захар от трапезарията. Не играя комар и не вземам пари назаем. Помагал съм на десетки затворници, а също и на неколцина цивилни, включително на директора, за решаването на правни проблеми. В библиотеката ми цари безупречен ред. Изводът — доколкото е възможно за затворник, аз съм благонадежден.

Той се навежда напред, обляга се на лакти и оголва пожълтелите си зъби. Има тъмни кръгове под очите, които все са влажни. Очи на пияница.

— Нека да позная, Банистър. Искаш да споделиш тази информация с ФБР, да сключиш сделка и да се измъкнеш от затвора, нали?

— Абсолютно, сър. Такъв е планът.

Най-накрая се разнася и смехът. Дълъг и пронизителен кикот, който сам по себе си би могъл да предизвика доста хумористични забележки.

— Кога излизаш? — пита директорът, след като се успокоява.

— След пет години.

— О, сделката си я бива! Даваш им едно име и си тръгваш от тук пет години по-рано, а?

— Не е толкова просто.

— Какво искаш да направя, Банистър? — изръмжава той. Смехът отдавна вече е история. — Да звънна на ФБР и да им кажа, че един от моите подопечни знае кой е убиецът и е готов да сключи сделка? Сигурно получават по сто обаждания дневно, предимно от откачалки, които душат около парите за наградата. Защо да рискувам благонадеждността си с твоята игра?

— Защото аз знам истината, а вие знаете, че не съм луд и не говоря глупости.

— А защо просто не им напишеш писмо, без да ме замесваш?

— Ще го направя, ако искате. Но в даден момент ще се замесите, защото, кълна се, ще убедя ФБР. Ще се споразумеем и аз ще се сбогувам с това място. А вие ще организирате логистиката.

Той се обляга тежко назад, сякаш напрежението на поста му идва в повече. Бърка си в носа с палец.

— Знаеш ли, Банистър, днес сутринта тук, във „Фростбърг“, имам шестстотин и двама човека, а ти си последният, от когото очаквах да се появи в кабинета ми с такава откачена идея. Последният.

— Благодаря ви.

— За нищо.

Привеждам се напред и впервам поглед в очите му.

— Вижте, директоре, знам какво говоря. Разбирам, че не можете да се доверите на затворник, но ме изслушайте. Разполагам с изключително ценна информация, до която ФБР отчаяно би желало да се добере. Моля ви, обадете им се.

— Не знам, Банистър. И двамата ще изглеждаме като глупаци.

— Моля ви.

— Ще си помисля. А сега изчезвай и кажи на надзирател Марвин, че не съм удовлетворил молбата ти да отидеш на погребението.

— Да, сър, и благодаря.

Предчувствам, че директорът няма да устои на изкушението за малко вълнение. Управлението на слабоохраняван лагер с послушни затворници е скучна работа. Защо да не се замеси в най-прочутото разследване на убийство в страната?

 

 

Излизам от административната сграда и поемам през вътрешния двор — централна зона на лагера ни. От западната страна са двете сгради за по сто и петдесет човека всяка, а от източната страна на двора има още две такива. Източният кампус и западният кампус — все едно се разхождаш в приятен малък колеж.

Надзирателите имат стая за почивка близо до столовата и точно там откривам надзирател Марвин. Ако прекрача прага на стаята им, сигурно ще ме застрелят или обесят. Металната врата обаче е отворена, така че надниквам вътре. Марвин се е проснал на един сгъваем стол с чаша кафе в едната ръка и мазен сладкиш в другата. Смее се заедно с още двама надзиратели. Ако ги провесиш с кука през вратовете и ги претеглиш заедно на кантар за месо, тримата ще минат петстотин килограма.

— Какво искаш, Банистър? — изръмжава Даръл, когато ме вижда.

— Само да ви благодаря. Директорът не ми позволи, но въпреки това благодаря.

— Няма защо, Банистър. Съжалявам за баба ти.

После надзирателят затваря вратата с ритник. Тя се затръшва в лицето ми, металът дрънчи и вибрира и за част от секундата ме разтърсва до основи. Чувал съм този звук и преди.

 

 

Арестът ми. Членовете на Даунтаун Сивик Клъб се събираха на обяд всяка сряда в историческия хотел „Джордж Уошингтън“ на пет минути от кантората ми. Бяха около седемдесет и пет човека и всички освен трима бяха бели. В онзи ден се оказах единственият присъстващ чернокож, не че имаше значение. Седях на дълга маса, с мъка преглъщах обичайното гумено пилешко и студен грах и си говорех празни приказки с кмета и с един застрахователен агент от „Стейт Фарм“. Бяхме засегнали обичайните теми — времето и футбола — и лекичко навлязохме в политиката, но това винаги правехме изключително предпазливо. Беше типичен обяд за Сивик Клъб — трийсет минути за хранене, после трийсет минути за лектора, чиято реч рядко беше вълнуваща.

През онзи паметен ден обаче нямаше да имам възможност да я чуя.

На входа настана някакво вълнение, после най-неочаквано в залата нахлу отряд от тежковъоръжени федерални агенти, готови да изтрепят всички ни. Спецчасти в пълно нинджа снаряжение — черни униформи, дебели бронежилетки, сериозно оръжие и онези германски бойни каски, прочули се заради войските на Хитлер.

— Малкълм Банистър! — ревна един от тях и аз инстинктивно се изправих и изломотих:

— Какво има?

Мигом към мен се насочиха най-малко пет автомата.

— Горе ръцете — кресна безстрашният командир и аз вдигнах ръце.

За броени секунди ги извиха зад гърба ми и за пръв път през живота си усетих неописуемото стягане на китките с белезници. Ужасно и незабравимо усещане. Избутаха ме по тясната пътека между масите и ме изтикаха извън стаята. Последното, което чух, беше кметът да се провиква:

— Това е безобразие!

Излишно е да споменавам, че след драматичното нахлуване срещата на клуба беше преустановена.

Палячовците в униформа ме обкръжиха и ме изведоха през фоайето на хотела и изхода. Някой беше проявил любезността да подшушне на местната телевизия и една камера засне как ме пъхнаха на задната седалка на черен шевролет тахо с по една горила от двете ми страни. На път за градския арест попитах:

— Наистина ли е необходимо всичко това?

Без да се обръща, здравенякът, който караше, ми нареди:

— Затваряй си устата!

— Всъщност не съм длъжен да си затварям устата. Можете да ме арестувате, но не можете да ме принудите да млъкна. Разбирате ли го?

— Затваряй си устата.

Горилата от дясната ми страна допря дулото на пушката си до коляното ми.

— Моля ви, махнете пушката, ако обичате — казах, но оръжието не помръдна.

Продължавахме да пътуваме.

— Сигурно здравата качвате адреналина, момчета! Вероятно е ужасно вълнуващо да връхлитате грубиянски и да тормозите невинни хора — същинско Гестапо!

— Казах ти да млъкнеш.

— А аз казах, че няма да млъкна. Имате ли заповед за ареста ми?

— Имам.

— Дайте да я видя.

— Ще ти я покажа в затвора. А сега млъквай.

— Защо ти не млъкнеш?

Виждах част от врата му под немската щурмова каска — почервеня от яд. Поех си дълбоко въздух и си наредих да се успокоя.

Каската. Носих същата през четирите години в морската пехота, четири години активна служба, включваща истински бойни действия през Първата война в Залива. Втори полк, осми батальон, втора дивизия на американската морска пехота. Ние бяхме първите американски военни части, влезли в сражение с иракчаните в Кувейт. Не беше сериозна битка, но видях достатъчно ранени и убити и от двете страни.

Сега бях заобиколен от шепа измислени войничета, които не бяха чували истински изстрел и не можеха да пробягат километър и половина, без да припаднат. И това бяха добрите.

Когато пристигнахме в ареста, там имаше фотограф от местния вестник. Горилите ме въведоха бавно, като се постараха да бъда сниман отвсякъде. Така си представяха работата с медиите.

Не след дълго щях да науча, че друг екип правителствени биячи са нахлули в кантората на „Коупланд, Рийд и Банистър“ почти по същото време, докато аз съм обядвал с колегите си в клуба. Благодарение на бляскавата си предвидливост и прецизното планиране смесеният щурмови екип изчакал до обед, когато единственият човек в кантората беше клетата госпожа Хендерсън. Тя разказа впоследствие, че федералните нахлули през входната врата с извадени оръжия, крясъци, ругатни и заплахи. Хвърлили върху бюрото й заповед за обиск, накарали я да седне на стол до прозореца и я уверили, че ще я арестуват само ако помръдне, после се заели да изтърбушат скромната ни кантора. Отмъкнали всички компютри, принтери и няколко десетки кашона с папки. По някое време господин Коупланд се върнал от обяд. Когато се възпротивил, насочили пистолет към него и той седнал до разплаканата госпожа Хендерсън.

Арестът ми несъмнено беше изненада. Вече повече от година се разправях с ФБР. Бях наел адвокат и той направи всичко възможно да им сътрудничи. Преминах през два теста с детектор на лъжата, проведени от експерти на ФБР. Предадохме им цялата документация, която като адвокат имах правото да покажа на някого, без да нарушавам професионалната етика. Скрих от Дион много от случващото се, но тя знаеше, че съм адски притеснен. Борех се с безсънието. Мъчех се да се храня, но нямах апетит. Най-накрая, след като почти дванайсет месеца живях в страх и се ужасявах от потропването на вратата, ФБР осведоми адвоката ми, че правителството вече не проявява интерес към мен.

Правителството излъга, и то не за пръв път.

В ареста, място, което посещавах най-малко два пъти седмично, имаше друг екип от агенти. Бяха облечени с тъмносини якета с яркожълт надпис „ФБР“ на гърба и щъкаха наоколо много делово, макар да не проумявах какво точно вършат. Местните ченгета, мнозина, от които познавах добре, ме гледаха озадачено и със съжаление.

Наистина ли беше необходимо да изпращат двайсетина федерални агенти да ме приберат и да конфискуват папките ми? Преди малко бях излязъл от кантората си и бях тръгнал към хотел „Джордж Уошингтън“. Всяко немарливо ченге в обедна почивка можеше да ме спре и да ме арестува. Обаче така щеше да развали удоволствието от работата на тези адски важни персони.

Тикнаха ме в тясна стаичка, настаниха ме на масата, свалиха белезниците и ми наредиха да чакам. Няколко минути по-късно влезе мъж в тъмен костюм и се представи:

— Специален агент Дон Конър от ФБР.

— За мен е истинско удоволствие.

Той подхвърли на масата някакви документи.

— Това е заповедта за арестуването ви. — После стовари дебела купчина прихванати с телбод листове. — Ето и обвинението. Давам ви няколко минути да го прочетете.

Обърна се, излезе от стаята и затръшна вратата с всичка сила. Беше дебела, метална и когато се блъсна и потрепери, звукът кънтя няколко секунди в стаята.

Звук, който никога няма да забравя.