Джон Гришам
Рекетьорът (40)

40

Както обикновено, придремвам за кратко. Сънят ми е неспокоен и накъсан, така че не съм сигурен дали изобщо съм спал. Имам толкова много за вършене, че се наливам с лошо кафе и зяпам телевизия много преди изгрев-слънце. Накрая си вземам душ, обличам се, натоварвам пакетите от предишната нощ в колата и поемам по празните улици на Маями, за да намеря къде да закуся. В девет Хасан шумно влиза в кафенето с кафява хартиена торба, все едно е пазарувал от магазина. Пъхваме се в едно сепаре, поръчваме си кафе и броим, криейки се от сервитьорката. Неговата работа е по-лесна от моята. Той гали петте кюлчета, преди да ги пусне във вътрешния джоб на намачкания си блейзер. Аз бръквам в кафявата торба и се мъча да преброя шейсет и една пачки със стодоларови банкноти, по десет в пачка.

— Всичко е тук — уверява ме той, озъртайки се за сервитьорката. — Шейсет и една хиляди долара.

След като сам се уверявам, затварям торбата и се мъча да се насладя на кафето. Той си тръгва двайсет минути след като е дошъл. Аз изчаквам малко, после се насочвам към вратата. Нервно очаквам да ме нападне някой спецотряд, докато вървя към колата си. Задържам двайсет и една хиляди долара за пътуването и пъхвам другите пачки в двете останали кутии за игра на табла. В бюрото на куриерската фирма „ФедЕкс“ изчаквам реда си с пет пакета, приготвени предишната вечер, и наблюдавам внимателно клиентите пред себе си. Когато идва моят ред, служителката проверява попълнените формуляри и небрежно пита:

— Какво има вътре?

— Кухненски съдове, няколко книги, нищо особено ценно, което да си струва да застраховам — отговарям със старателно репетираните си реплики. — Имам къща в Антигуа. Само малко я постягам.

Тя кимва, като че ли истински се интересува от плановете ми.

За стандартна доставка, която гарантирано пристига за три дни, искат триста и десет долара, които плащам с предплатена кредитна карта. Излизам от фоайето, след като съм оставил златото в куриерската фирма, и си поемам дълбоко въздух. Надявам се нещата да се развият по възможно най-добрия начин. С помощта на джипиеса на автомобила под наем намирам бюрото на „Ю Пи Ес“ и правя същото. Връщам се до „Палмето Тръст“, където ми е нужен един час да се добера до сейфа си. Прибирам вътре останалите пари и четири кюлчета злато.

Известно време търся офиса на „Ди Ейч Ел“ из международното летище на Маями, но накрая го намирам и изпращам още няколко пратки. След това се разделям с шевролета в бюрото на „Авис“ и вземам такси до сектора за частни полети, далече от основния терминал. Тук има хангари за частни самолети, чартърни компании, авиаторски школи и шофьорът ми се изгубва, докато безуспешно търсим фирма с името „Маритайм Авиейшън“. Трябва им по-голяма табела, понеже сегашната трудно можеш да забележиш от най-близката улица. Изкушавам се дали да не го съобщя гневно на служителката, когато прекрачвам прага. Все пак успявам да си прехапя езика и да се успокоя.

Нито аз, нито багажът ми минаваме през скенер. Допускам, че терминалите за частни самолети не са оборудвани с такива машини. Очаквам да мина през скенер, когато пристигна в Антигуа, затова залагам на сигурно. Имам около трийсет хиляди долара в брой, по-голяма част от които са скрити в багажа ми, а ако започнат да ровят и се престараят, ще се правя на глупав и ще платя глобата. Изкушавах се дали да не се опитам да вкарам тайно едно-две кюлчета, колкото да проверя дали е възможно, но рискът е по-голям от ползата.

В един и половина пилотът съобщава, че е време да се качваме, и ние пропълзяваме на борда на един Лиърджет 35, който е почти два пъти по-малък от чалънджъра, с който неотдавна аз и Нейтън имахме удоволствието да пътуваме до Ямайка. В този вероятно може да се поберат шестима човека, но едрите мъже ще са съвсем плътно един до друг. Няма тоалетна, а само гърне за спешни случаи под седалката. Много е тясно, така да го кажем, но на кого му пука? Значително по-евтино е, отколкото с голям самолет, а времето е същото. Аз съм единственият пътник и бързам.

Макс Болдуин е на борда с изрядни документи. Малкълм Банистър окончателно излиза в пенсия. Сигурен съм, че от граничните власти в крайна сметка ще съобщят на някого от ФБР и след известно чудене и маене той ще осведоми шефа си. Ще се чешат по главите и ще недоумяват какви ги върши Болдуин, каква е тази история с частните самолети, защо харчи толкова много пари? Много въпроси, но главният си остава един и същ: какво прави той, по дяволите?

Няма да имат никаква представа, освен ако не им кажа.

Докато се отдалечаваме от терминала, бързо преглеждам имейла до Мъмфри и Уестлейк и натискам „Изпрати“.

* * *

Днес е двайсет и осми юли. Преди четири месеца напуснах „Фростбърг“, а преди два месеца излязох от Форт Карсън с ново лице и с ново име. Докато се опитвам да си припомня последните седмици и да ги осмисля, започвам да се унасям. На височина дванайсет хиляди метра вече спя дълбоко.

Два часа по-късно ме събужда турбуленция. Поглеждам през прозореца. Лятната буря подмята малкия самолет. Един от пилотите се обръща и успокоително ми прави знак с вдигнати палци — всичко е наред. Щом казваш, приятел, сигурно е така.

След броени минути небето отново е спокойно, бурята е останала зад нас и аз съзерцавам красивите води на Карибите. Според екранчето на отвесната преграда пред мен скоро ще минем над Сейнт Кроа от Вирджинските острови.

Долу има толкова много красота и такова разнообразие. Докато бях в библиотеката, държах скрит един пътеводител на „Фодор“ за Карибите — дебела книга с трийсетина цветни снимки, карти, списъци с неща, които можеш да правиш, и кратка история на всички острови. Мечтаех си някой ден да съм на свобода, сам с Ванеса, ние двамата на малка платноходка, да обикаляме от остров на остров напълно и безгранично свободни. Не умея да плавам и никога не съм имал лодка, но това се отнася за Малкълм. Днес Макс започва нов живот на четирийсет и три години и ако иска да си купи малка яхта, да се научи да плава и до края на живота си да обикаля островите, кой може да го спре?

Самолетът леко се разтърсва, когато оборотите на двигателите намаляват. Наблюдавам как капитанът отпуска дроселите. Започваме дълго спускане. До вратата има малък хладилник, от който си изваждам една бира. Прелитаме над Невис и Сейнт Китс в далечината. Тези два острова също имат привлекателни банкови закони и известно време ги обмислях като възможност, докато бях във „Фростбърг“ и разполагах с предостатъчно време за проучването си. Мислех си и за Каймановите острови, но научих, че са вече гъсто застроени. Бахамите са твърде близо до Флорида и са пълни с американски агенти. Пуерто Рико е свободно присъединила се към САЩ територия, затова изобщо не съм я включвал в списъка си. В Сейнт Бартс се образуват задръствания по пътищата. На Вирджинските острови има твърде голяма престъпност. На Ямайка в момента се намира Нейтън. Избирам Антигуа за първа база на действията си, защото там живеят седемдесет и пет хиляди човека и почти всички са чернокожи като мен, така че не е пренаселено, но не е и пусто. Планински остров с повече от триста шейсет и пет плажа, по един за всеки ден от годината, поне така пише в брошурите и по уебсайтовете. Избирам Антигуа, защото банките тук са прочути с гъвкавостта си и се знае, че си затварят очите. Ако по някаква причина островът не ми хареса, веднага ще се махна. Има толкова много други места.

Стоварваме се тежко на пистата и спираме със скърцане. Капитанът се обръща и се извинява безмълвно. Пилотите много се гордеят с плавното приземяване, затова на него сигурно му е неудобно. Не ме интересува. Единственото важно нещо сега е да изляза безопасно от самолета и да вляза безпрепятствено в страната. На частния терминал има още два джета и за късмет един голям току-що кацна. Поне десетина американци по ризи и сандали са се запътили към сградата за обработка на документите. Позамотавам се, за да остана след тях. Докато имиграционните и митническите служители си вършат работата, установявам, че няма скенери за частните пътници и багажа им. Отлично! Сбогувам се с пилотите. Пред малката сграда наблюдавам как другите американци натоварват багажа си в микробуса, който ги очаква, и потеглят. Сядам на пейката, докато дойде таксито ми.

Вилата е в Уилъби Бей, на двайсет минути от летището. Пътувам на задната седалка, прозорците са отворени и топлият солен вятър духа в лицето ми, докато лъкатушим по единия склон на планината и бавно се спускаме по другия. В далечината има десетина малки яхти, закотвени в съвършено спокойната синя вода на залива.

Вилата е обзаведена, с две спални и е заобиколена от подобни постройки. Не гледа направо към брега, но той е достатъчно близо, за да чуваш как се разбиват вълните. Наех я със сегашното си име, а наемът за три месеца е платен с чек, издаден от „Скелтър Филмс“. Плащам на шофьора и влизам през портала на вилно селище „Шугър Коув“. Приятна служителка ми дава ключа и брошура с всякакви подробности за мястото. Влизам, пускам вентилаторите и климатика и разглеждам стаите. Петнайсет минути по-късно съм в океана.

 

 

Точно в пет и половина следобед Стенли Мъмфри и двама от подчинените му се събраха около микрофона в средата на масата в заседателната зала. След броени секунди се разнесе гласът на Виктор Уестлейк и бързата размяна на поздрави бе последвана от въпроса му:

— Е, Стенли, ти какво мислиш?

Стенли не беше мислил за нищо друго, откакто бе получил имейла преди четири часа, и сега отговори:

— Вик, струва ми се, че най-напред трябва да решим дали отново да повярваме на този тип, не си ли съгласен? Все пак признава, че предишния път е сбъркал. Не признава да ни е излъгал, а твърди, че просто е допуснал грешка. Играе си игрички.

— Трудно можем да му се доверим отново — каза Уестлейк.

— Знаеш ли къде е той в момента? — попита Мъмфри.

— Отлетял от Маями за Антигуа с частен самолет. Миналият петък е летял от Роуаноук до Ямайка пак с частен самолет, после в събота отново е влязъл в страната като Малкълм Банистър.

— Някаква представа какви ги върши с тези странни движения?

— Никаква, Стенли. Озадачени сме. Оказа се, че той много умело изчезва и прехвърля пари.

— Точно така. Мога да предложа сценарий, Вик. Да допуснем, че ни е излъгал за Куин Ракър. Може би Ракър е част от плана и е участвал, за да може Банистър да излезе от затвора. А сега се опитват да спасят задника на Ракър. На мен ми прилича на заговор. Лъжи и заговор. Какво ще кажеш да ги изненадаме с неподлежащ на оповестяване обвинителен акт, да приберем Банистър и да го тикнем обратно в затвора, а после да проверим какво знае за истинския убиец. Може да се окаже по-разговорлив зад решетките.

— Значи му вярваш? — попита Уестлейк.

— Изобщо не съм казал подобно нещо, Вик. Но ако този имейл е истина и Дъсти Шивър има алиби за Куин, обвинението е прецакано.

— Да говорим ли с Дъсти?

— Не се налага. Ако той има доказателства, и ние скоро ще разполагаме с тях. Едно от многото неща, които не мога да проумея обаче, е защо толкова дълго са ги крили.

— Аз също — призна Уестлейк. — Една от теориите, които обмисляме, е, че Банистър е имал нужда от време, за да намери убиеца, ако може да му се вярва, разбира се. Честно казано, на този етап не знам на какво да вярвам. Ами ако Банистър знае истината? Ние не разполагаме с нищо. Нямаме веществени доказателства. Самопризнанието е несигурно. Ако Дъсти разполага с нещо силно, всички сме свършени.

— Да ги обвиним и да ги притиснем — предложи Мъмфри. — Утре ще свикам голямото жури и след двайсет и четири часа ще имаме обвинителен акт. Трудно ли е да пипнем Банистър в Антигуа?

— Досадна работа. Трябва да бъде екстрадиран. Може да отнеме месеци. Освен това има вероятност той пак да изчезне. Бива си го. Нека да поговоря с шефа си, преди да свикваш голямото жури.

— Добре. Но ако Банистър иска имунитет, явно е извършил престъпление и ще сключва сделка, нали така?

Уестлейк замълча за секунда и каза:

— Рядко някой невинен иска имунитет. Случва се, но не често. Какво престъпление имаш предвид?

— Нищо конкретно, но ще измислим. Хрумва ми рекет. Сигурен съм, че ще успеем да приложим ЗРКО така, че да отговаря на фактите. Заговор за възпрепятстване на правосъдието. Лъжа пред съда и ФБР. Като се замисля, обвинителният акт нараства с всяка наша дума. Започва да ми писва, Вик. Банистър и Ракър са били приятели във „Фростбърг“ и заедно са скалъпили цялата история. Ракър е избягал през декември. Съдия Фосет е убит през февруари. А сега се оказва, че Банистър ни е подхвърлил пълни глупости за Ракър и за мотивите му. Не знам за теб, Вик, но аз започвам да имам усещането, че ни правят на глупаци.

— Да не прибързваме. Най-напред трябва да установим дали Банистър казва истината.

— Добре, и как ще го направим?

— Да почакаме да видим с какво разполага Дъсти. А междувременно ще го обсъдя с шефа си. Хайде да поговорим пак утре.

— Добре.