Джон Гришам
Рекетьорът (32)

32

Нейтън настоява да дойде с нас в родния си Уилоу Гап, затова втора сутрин се катерим в планината. Той шофира, а Гуен се превъзнася за отзивите от Маями. Осведомява Нейтън, че Тад Карлслоф и други важни клечки в офиса ни снощи са гледали заснетия материал и са направо възхитени. Обожавали поведението на Нейтън пред камера и били убедени, че той е повратната точка в продукцията ни. И което е още по-важно, един от главните ни инвеститори бил на посещение в Маями и гледал записа от Вирджиния. Толкова се впечатлил от Нейтън и от всичко заснето досега, че смятал да удвои инвестицията си. Гуен обяснява, че този човек има доста пари и по негово мнение филмът трябва да е най-малко деветдесет минути. В резултат на него разни хора от АБН щели да бъдат изправени на съд. Можело да избухне скандал, какъвто Вашингтон никога не е виждал.

Докато слушам този разговор, уж говоря по телефона с офиса ни, но всъщност отсреща няма никого. От време на време изсумтявам и казвам нещо адски мъдро, но предимно слушам, размишлявам и се държа така, като че ли творческият процес е адски натоварващ. Понякога поглеждам към Нейтън. Момчето е вътре с двата крака.

На закуска Гуен бе подчертала, че трябва да говоря колкото се може по-малко, гърлено и бавно и да държа ръцете си далече от лицето. С удоволствие я оставям тя да дърдори — оказа се, че много я бива.

Джийн Кули е погребан зад изоставена църква в малко буренясало гробище с около сто гроба. Казвам на Слейд и Коуди, че искам няколко кадъра на гроба и околността, после се отдръпвам назад за поредния важен телефонен разговор.

Нейтън, вече опитен и харесван актьор, предлага да коленичи до гроба, докато камерата работи, и идеята страшно допада на Гуен. Кимвам от разстояние, притиснал мобилния към челюстта си. Нейтън дори успява да изцеди още няколко сълзи, а Слейд го заснема в много близък план.

За протокола: Уилоу Гап има петстотин жители, но никога няма да ги намерите. Истинският център представлява обрасла с бурени уличка с четири порутени сгради и магазин с пристроена към него поща. Навън се мотаят няколко човека и Нейтън се напряга. Познава тези хора и не иска да го виждат със снимачен екип. Обяснява, че повечето жители, включително неговите близки и приятели, живеят извън града, встрани от тесните междуселски пътища и навътре в долините. Били подозрителни по природа и вече разбирам защо той настоя да ни придружи.

Няма училище, в което да са ходили с Джийн — децата от Уилоу Гап били извозвани с автобуси до съседно градче на един час път.

— Беше лесно да напуснеш — обяснява Нейтън почти на себе си.

Неохотно ни показва малка и празна четиристайна къща, където с Джийн прекарали някога около година.

— Тук за последно съм живял с баща си — казва той. — Бях на около шест, така че Джийн трябва да е бил на десет.

Убеждавам го да седне на разбитите предни стълби и да разкаже пред камерата за всички места, където е живял Джийн. За миг той забравя за блясъка на актьорското изпълнение и се намръщва. Питам го за баща му, но Нейтън не иска да го включва в разговора. Ядосва се и ми повишава тон, после изведнъж отново започва да играе. Няколко минути по-късно Гуен, която е минала на негова страна и го пази от мен, го уверява, че е страхотен.

Крача пред бараката, уж потънал в дълбок творчески размисъл. Най-накрая питам къде живее майка му сега. Той посочва и казва:

— На десетина минути по този път, но няма да ходим там, ясно?

Неохотно се съгласявам и се отдръпвам, за да говоря отново по телефона.

След като два часа се въртим в и около Уилоу Гап, решаваме, че сме видели достатъчно. Давам да се разбере, че не съм много доволен от заснетия материал, и ставам раздразнителен. Гуен прошепва на Нейтън:

— Ще му мине.

— Къде е лабораторията за метамфетамини на Джийн? — питам.

— Няма я — отговаря той. — Изгоря малко след смъртта му.

— Направо страхотно — промърморвам.

Накрая натоварваме всичко и си тръгваме. За втори пореден ден обядваме бургери и картофки близо до изхода за магистралата. Когато отново сме на път, провеждам поредния измислен разговор и пъхвам телефона в джоба си. Обръщам се към Гуен, очевидно със страхотни новини.

— Добре, ето как стоят нещата. Тад е в непрекъснати разговори със семейство Алварес в Тексас и със семейство Маршак в Калифорния. Споменах ти тези два случая, ако си спомняш, Нейтън. Момчето на Алварес е простреляно четиринайсет пъти. Синът на Маршак спял в стаята си в общежитието, когато агентите нахлули и го застреляли още преди да се е събудил. Помниш ли?

Нейтън кимва и шофира.

— Някакъв братовчед на семейство Алварес знаел сносен английски и е склонен да говори. Господин Маршак съди Агенцията и адвокатите са го предупредили да си мълчи, обаче той е адски ядосан и иска публичност. И двамата могат да бъдат в Маями през уикенда, на наши разноски, разбира се. И двамата обаче работят, затова трябва да снимаме в събота. Имам два въпроса към теб, Нейтън: първо, искаш ли да го направиш? И второ, можеш ли толкова скоро?

— Каза ли му за досиетата на Агенцията? — пита Гуен, преди той да отговори.

— Още не. Научих едва днес сутринта.

— За какво става дума? — пита Нейтън.

— Нали ти споменах, че адвокатите ни са подали нужните документи, за да получат копия от досиетата по няколко случая, включително този на Джийн. Вчера федерален съдия от Вашингтон отсъдил в наша полза… донякъде. Можем да видим досиетата, но не можем да ги притежаваме. Така че вашингтонският клон ще ги изпрати до клона си в Маями и ще имаме достъп до материалите.

— Кога? — пита Гуен.

— Най-рано в понеделник.

— Искаш ли да видиш досието на Джийн, Нейтън? — пита Гуен предпазливо, закрилнически.

Той не бърза да отговори, затова се намесвам аз:

— Няма да ни покажат всичко, но ще има много снимки — улики от местопрестъплението, показанията на всички агенти, вероятно показания от информатора, който ви е устроил капана. Ще има балистични доклади, доклад от аутопсията, снимки на тези неща. Много интересно.

Нейтън стисва зъби и казва:

— Искам да го видя.

— Значи, ще дойдеш? — питам.

— Какво имам за губене? — пита той и въпросът му предизвиква сериозен размисъл през следващите няколко минути.

Най-накрая отговарям:

— За губене ли? Ако все още продаваш стока, Агенцията ще те погне с цялата си отмъстителност. Вече сме го обсъждали.

— Не търгувам, казах ви.

— Тогава нямаш нищо за губене. Правиш го за Джийн и за всички жертви на правителството. Правиш го в името на справедливостта.

— Освен това Саут Бийч страшно ще ти хареса — добавя Гуен.

Приключвам уговорката с думите:

— Можем да тръгнем утре сутрин от Роуаноук, да летим директно до Маями, да направим снимките в събота, да се позабавляваме в неделя, да видим досиетата в понеделник сутринта и вечерта ще си обратно у дома.

— Мислех, че джетът на Ники е във Ванкувър — обажда се Гуен.

— Така е, но ще бъде тук утре следобед — казвам.

— Джет ли имате? — пита Нейтън и ме поглежда искрено смаян.

С Гуен се забавляваме.

— Не е мой, но компанията ни е наела един — отговарям през смях. — Пътуваме страшно много и понякога само така успяваме да си свършим работата.

— Аз не мога да тръгна утре — казва Гуен и преглежда графика си на своя айфон. — Ще бъда във Вашингтон, обаче ще летя на юг в събота. Няма да пропусна трите семейства в една стая по едно и също време. Ще бъде невероятно.

— Ами барът ти? — питам Нейтън.

— Аз съм собственикът — самодоволно пояснява той. — И имам много добър управител. Освен това ми се иска да изляза извън града за няколко дни. Работя по десет-дванайсет часа шест дни в седмицата.

— А надзорникът ти?

— Имам право да пътувам. Трябва само да го уведомя и толкова.

— Много ще е вълнуващо! — възкликва Гуен и почти замърква от удоволствие.

Нейтън се усмихва като дете на Коледа. Аз както обикновено съм самата деловитост.

— Виж, Нейтън, трябва още сега да уточня всичко. Ако ще ходим, кажи, за да знам. Трябва да се обадя на Ники да приготви джета, а после и на Тад, за да уреди полетите за другите семейства. Да или не?

— Да, отиваме — отговаря Нейтън без капка колебание.

— Страхотно.

— Кой хотел ще хареса на Нейтън, Рийд? — пита Гуен.

— Не знам. Всички са добри. Ти избери. — Натискам копчетата на телефона си и започвам поредния едностранен разговор.

— На първа линия ли предпочиташ, Нейтън, или малко по-навътре?

— Къде са момичетата? — пита той и се смее на невероятното си чувство за хумор.

— Добре, тогава на първа линия.

Когато пристигаме в Радфорд, Нейтън Кули е убеден, че има резервация за най-готиния хотел на света на един от най-страхотните плажове, където ще пристигне с частен самолет, както се полага на сериозен актьор като него.

 

 

Ванеса се втурва презглава към Рестън, Вирджиния. Това е предградие на Вашингтон на около четири часа път от Радфорд. Първата й цел е безименна организация, която е наела помещение в западнал търговски център. Това е работилницата на група талантливи фалшификатори, способни да направят на място буквално всякакъв документ. Занимават се предимно с фалшиви паспорти, но срещу съответната сума могат да изработят диплома от колеж, акт за раждане, брачно свидетелство, съдебна заповед, документ за собственост на автомобил, уведомление за отнемане на имущество, шофьорска книжка, кредитна история — продукцията им е наистина богата. Някои от нещата, които правят, са незаконни, други не са. Дръзко се рекламират по интернет заедно със смайващ брой свои конкуренти, но твърдят, че внимават с кого работят.

Намерих ги преди няколко седмици след подробно проучване и за да проверя благонадеждността им, им изпратих чек за петстотин долара на името на „Скелтър Филмс“ за фалшив паспорт. Паспортът пристигна във Флорида след седмица и аз се смаях от автентичния му вид. Според човека по телефона, истински експерт, шансът паспортът да мине, ако реша да напусна страната, бил осемдесет на двайсет. Шансът да вляза, в която и да е държава от Карибите бил деветдесет процента. Щели да възникнат проблеми обаче, ако се опитам отново да вляза в Съединените щати. Уверих го, че това няма да се случи, не и с новия ми фалшив паспорт. Той ми обясни, че в днешната епоха на тероризъм американските гранични служби се занимават много повече с хората от забранения списък, отколкото да ровичкат за подправени документи.

Понеже поръчката е бърза, Ванеса им занася хиляда долара в брой и те се залавят за работа. Нейният човек е нервен особняк със странно име, което неохотно съобщава. И той като колегите си работи в тясна кабинка съвсем сам. Сякаш всички там очакват ей сега да нахлуят спецчастите. Не обичат доставки на място. Предпочитат защитата на интернет, та никой да не вижда съмнителното им предприятие.

Ванеса подава памет картата от фотоапарата си и на двайсетинчовия монитор разглеждат снимките на усмихнатия Нейтън Кули. Избират една за паспорт и шофьорска книжка и уточняват данните му — адрес, дата на раждане и така нататък. Ванеса поръчва новите документи на името на Натаниъл Коули, не Кули. Както кажеш, съгласява се особнякът. Пет пари не дава. И тутакси се залавя за работа. След един час е готов с американски паспорт и шофьорска книжка от Вирджиния, които могат да заблудят всеки. Синята винилова корица на паспорта е достатъчно износена, а нашето момче Нейтън, което никога не е пътувало, изведнъж се оказва обиколило цяла Европа и по-голяма част от Азия.

Ванеса отскача до Вашингтон, откъдето взема два комплекта за оказване на първа помощ, пистолет и малко хапчета. В осем и половина сменя посоката и поема на юг към Роуаноук.